РЕШЕНИЕ
№ 140
гр. Пловдив, 17.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Галина Гр. Арнаудова
Членове:Елена Р. Арнаучкова
Румяна Ив. Панайотова
при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева
като разгледа докладваното от Галина Гр. Арнаудова Въззивно търговско
дело № 20225001000047 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Л.“ АД - С. против решение №
260114/21.10.2021 г., постановено по т.д. № 71/2020 г. по описа на Хасковския
окръжен съд, в частта, в която дружеството е осъдено да заплати на Ф. М.
АХМ. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., ведно със
законната лихва върху сумата до окончателното й изплащане, както и в частта
за разноските, които то следва да плати на процесуалния представител на
ищцата по реда на чл. 38, ал. 2, т. 2 от ЗА, и държавната такса по сметка на
окръжния съд. Жалбоподателят твърди, че решението в обжалваната част е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано по изложените в жалбата
съображения, поради което моли съда да го отмени в тази част и да постанови
друго, с което да отхвърли като неоснователни и недоказани исковите
претенции, ведно с всички законни последици. Претендира разноски, в т.ч.
юрисконсултско възнаграждение, за двете инстанции.
1
Въззиваемата Ф. М. АХМ. чрез процесуалния й представител адвокат
Р.М. счита, че жалбата е допустима, но неоснователна, поради което моли
съда да я остави без уважение. Претендира разноски. Моли да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за оказаната й безплатна правна помощ по реда на
чл. 38, ал. 2 и ал. 1, т. 2 от ЗА на процесуалния й представител адвокат М..
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Съдът намира, че жалбата е подадена в срок, изпълнени са и
останалите законови изисквания по отношение на нея и същата като
ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявения от Ф. М. АХМ.
против „Л.“ АД иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ. Ищцата твърди че е сестра на
С.М.Й., който на 27.12.2016 г. пътувал в лек автомобил „Ф.“ с рег. № ***,
управляван от Х.Ю., като в района на км. 97+360 на АМ „М.“ в посока Х.
шофьорът загубил контрол над автомобила, ударил се в лявата разделителна
еластична ограда на пътя, навлязъл в насрещното платно и се блъснал в
движещия се там товарен автомобил „Р. П.“ с турски рег. № *** и в резултат
на настъпилото пътно-транспортно произшествие С.Й. пострадал, бил
лекуван, но вследствие на получените множество наранявания починал на
28.08.2018 г., а за настъпилото пътно произшествие било образувано ДП №
609/2016 г. по описа на РУ - гр. С.. Ищцата твърди, че понесла изключително
тежко загубата на брат си, с когото израснали в сплотено и задружно
семейство, живеели в атмосфера на любов и взаимна подкрепа, между тях
била изградена силна връзка, обичали се, подкрепяли се, живеели в
разбирателство и още от деца били неразделни, като силната привързаност
между двамата и постоянните контакти продължили и след като те създали
свои семейства, а след смъртта на брат си тя станала мрачна, затворена и
тревожна, потънала в скръб, трудно влизала в контакт с хора извън
семейството, загубила апетита и съня си и не могла да преодолее загубата.
Доколкото за лекия автомобил „Ф. Г.“, причинил катастрофата, била
сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ със
Застрахователна компания „Л.“ АД с полица № *** за периода 01.07.2016 г. –
01.07.2017 г., тя отправила искане до застрахователя на отговорния за
произшествието водач да й бъде изплатено дължимото застрахователно
2
обезщетение, но до момента на подаване на исковата молба ответникът не се
произнесъл по него, поради което ищцата моли съда да постанови решение, с
което ответникът да бъде осъден да й заплати застрахователно обезщетение
за претърпените от нея неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., ведно
със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на
застрахователната претенция /06.03.2020 г./ до окончателното й изплащане.
Претендира разноски.
Ответникът Застрахователна компания „Л.“ АД оспорва иска като
неоснователен и недоказан, като счита, че претендираното обезщетение е в
завишен размер. Прави възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалия поради неползване на обезопасителен
колан. Оспорва претендираната начална дата на законната лихва. Претендира
разноски.
С обжалваното решение е осъдена Застрахователна компания „Л.“ АД
да заплати на Ф. М. АХМ. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на С.М.Й., настъпила на 28.08.2018 г.
вследствие на ПТП, станало на 27.12.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 06.06.2020 г. до окончателното й изплащане, искът е
отхвърлен иск за разликата над 10 000 лв. до 50 000 лв., както и искането за
присъждане на законна лихва върху главницата за периода 06.03.2020 г. -
05.06.2020 г., ЗК „Л.“ АД е осъдена да заплати по сметка на Окръжен съд -
Хасково държавна такса в размер на 400 лв. и на адвокат Р.И. М. адвокатско
възнаграждение в размер на 830 лв., а Ф. М. АХМ. е осъдена да заплати на ЗК
„Л.“ АД разноски в размер на 310 лв.
Решението е обжалвано само от ответника в осъдителната част, в която
част то е предмет на въззивното производство, а в частта, в която е отхвърлен
искът, решението не е обжалвано и е влязло в сила.
При служебната проверка на решението по реда на чл. 269 от ГПК не
се установиха пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост.
По отношение на правилността на обжалваното решение съдът
съобрази ограниченията на въззивната дейност съгласно чл. 269 ГПК и ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за извършване
проверка само в обжалваните части, на оспорените в жалбата фактически
констатации и на изрично въведените в жалбата процесуални нарушения от
3
първоинстанционния съд.
За да бъде търсена и наложена отговорността, предвидена в
разпоредбата на чл. 432, ал. 1 от КЗ, е необходимо кумулативното съчетаване
на няколко предпоставки: наличие на валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между
застрахователя и прекия причинител и настъпване на застрахователното
събитие по вина на застрахования, от което на ищеца да е причинена вреда.
За да бъде предявен този иск обаче е необходимо лицето, което
претендира застрахователно обезщетение, да отправи към застрахователя
писмена застрахователна претенция /чл. 380 от КЗ/, последният трябва да се
произнесе по тази претенция по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ в срок, не по-дълъг от три месеца от
нейното предявяване пред застрахователя, сключил застраховката, или пред
негов представител /чл. 496, ал. 1 от КЗ/, а увреденото лице може да предяви
претенцията си за плащане пред съда, само ако застрахователят не е платил в
посочения срок, отказал е да плати обезщетение или ако увреденото лице не е
съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение /чл. 498,
ал. 3 от КЗ/.
Следователно допустимостта на иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ е
обусловена от предхождащо искане до застрахователя по реда на чл. 380 от
КЗ и липса на доброволно уреждане на спора в срока по чл. 496 от КЗ /липса
на плащане на обезщетение, отказ за такова – изричен или мълчалив, или
несъгласие на претендиращия обезщетение с определения размер/.
С молба вх. № 3383/06.03.2020 г. Ф.А. е поискала от ЗК „Л.“ АД на
основание чл. 380 от КЗ да й заплати обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди по застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ за настъпилата смърт на брат й С.Й. от ПТП на 27.12.2016
г. в размер на 50 000 лв., като към молбата са приложени констативен
протокол за ПТП с пострадали лица от 27.12.2016 г., препис-извлечение от
акт за смърт на Й., СМЕ на труп и удостоверение за родствени връзки на С.Й.,
като по този начин тя е спазила изискванията на чл. 380, ал. 1 от КЗ.
По делото не се спори, че по тази молба няма произнасяне от страна на
ответника и на ищцата не е заплатено обезщетение, поради което съдът
приема, че искът е допустим и следва да бъде разгледан по същество.
4
Видно от присъда № 260011/18.02.2021 г., постановена по н.о.х.д. №
330/2020 г. по описа на Окръжен съд - Хасково, Ю.А.Х. е признат за виновен
за това, че на 27.12.2016 г. на АМ „М.“ при км. 97+360 в землището на гр. С.
при управление на МПС - лек автомобил марка „Ф.“, модел „Г.“ с рег. № ***
е нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 20, ал. 2 ЗДП и по
непредпазливост е причинил смъртта на повече от едно лице - С.М.С и
С.М.Й., което е престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“ от НК във вр. с ал. 1 във
вр. с чл. 342, ал. 1 от НК.
Доколкото влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици
от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца /чл. 300 от ГПК/, съдът приема за
доказано, че на посочената дата ответникът е извършил виновно
противоправно действие, с което е причинил смъртта на С.Й..
Нанесените на С.Й. травми вследствие на пътното произшествие и
настъпилата от тях смърт се установяват и от приетите в
първоинстанционното производство медицински документи и препис-
извлечение от акт за смърт на Община Х. от 28.08.2018 г.
От удостоверение за родствени връзки на Община Х. от 29.08.2018 г.
се установява, че ищцата е сестра на С.Й., като починалият има и майка А.Ш.,
три деца – Ф.М., Г.М. и Ф.А. и още един брат Ф. Й..
Страните по делото не спорят, че за управлявания от Ю.Х. лек
автомобил „Ф.“, модел „Г.“ с рег. № *** е била сключена застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ със Застрахователна компания
„Л.“ АД със застрахователна полица № ***, валидна за периода от 01.07.2016
г. до 01.07.2017 г.
Основният спорен въпрос е дали ищцата е от кръга на правоимащите
да получат обезщетение от настъпилото застрахователно събитие.
Съгласно разпоредбата на чл. 493а от КЗ в случай на смърт на
пострадалото лице се дължи обезщетение на увреденото лице за
претърпените от него имуществени и неимуществени вреди вследствие
смъртта на пострадалото лице, като материално легитимирани да получат
обезщетение са съпруг или лице, с което починалото лице е било в
съжителство на съпружески начала, дете, включително осиновено или
5
отглеждано дете, и родител, включително осиновител или отглеждащ, както и
по изключение друго лице извън посочените, което претърпи неимуществени
вреди вследствие на смъртта на пострадалото лице, тъй като е създало трайна
и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща му продължителни
болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени.
Тази идея е доразвита в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС, според което материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г. /т.е.
тези, посочени в чл. 493а, ал. 3 от КЗ/ и по изключение всяко друго лице,
което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай
е справедливо да бъдат обезщетени /т.е. тези по чл. 493а, ал. 4 от КЗ/, а
обезщетение в тази хипотеза се присъжда при доказани особено близка
връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди, а в
мотивите на тълкувателното решение е прието, че привързаността трябва да е
много по-силна от характерната за традиционните за българското общество
семейни отношения и смъртта на единия от родствениците трябва да е
причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет
и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка.
Посоченото тълкувателно решение е последващ етап в тълкувателната
практика на ВС и на ВКС, намерила отражение в задължителните за
приложение от съдилищата ППВС № 4/1961 г., приемащо, че обезщетение за
неимуществени вреди могат да получат само най-близките на пострадалия в
случай на неговата смърт, посочени изрично - низходящи, съпруг и
възходящи, ако действително са претърпели такива, и ППВС № 5/1969 г., с
което този кръг лица е допълнен с включване на отглежданото, но
неосиновено дете, съответно отглеждащият го, и лицето, което е
съжителствало на съпружески начала с починалия, без да е бил сключен брак,
ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на
правилата на морала.
При приемане на посочените две постановления и ТР № 1/21.06.2018 г.
водещ е бил принципът на справедливостта, според който следва да бъдат
обезщетявани само лицата, които най-пряко са засегнати от смъртта на
6
близките си и загубата на морална опора и подкрепа, като за такива са приети
низходящите, съпруг и възходящи на починалия или лицата, които
фактически са имали такова качество, без да го облекат в съответната
законова форма, а с тълкувателното решение - и всяко друго лице, което е
създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, които във всеки
конкретния случай следва справедливо да бъдат обезщетени.
На база на посочената задължителна практика на Върховния съд и на
Върховния касационен съд може да се направи извод, че за да бъде
основателна претенцията за обезщетение за неимуществени вреди от смърт на
родственик от лице, извън кръга по чл. 493а, ал. 3 от КЗ, трябва да бъде
установена не просто създадена близка връзка между тях, а трайна и дълбока
емоционална такава, много по-силна от традиционните семейни отношения за
българското общество, и от друга страна - продължителни болки и страдания,
които ищецът търпи от смъртта на починалия, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за тази родствена връзка.
В конкретния случай искът за обезщетение за неимуществени вреди е
предявен от сестрата на починалото лице, като за установяване на
отношенията между тях в първоинстанционното производство са събрани
гласни доказателства.
Съдът кредитира показанията на свидетелите Р. А., А. А. и З.Г., чиито
впечатления са непротиворечиви, преки и непосредствени, като отчита
близките родствени и по сватовство връзки на първите двама от тях с ищцата
/син и съответно снаха/ при приложение разпоредбата на чл. 172 от ГПК.
Според свидетеля Р. А. чичо му С.Й. преди да почине бил вдовец и
живеел при майка си в гр. Х., имал три големи деца, които живеели отделно, а
ищцата живеела близо до майка си и често се виждали, те израснали заедно,
след като се оженили, се отделили, но после съпрузите на всеки от тях
починал и те поддържали постоянна връзка, когато имали проблем, се
търсили един друг, гостували си, С.Й. помагал много на внуците на сестра си
и бил като баща за сина й, обичали да се събират, а отношенията им били по-
близки отколкото с другия им брат Ф., когато покойният бил на легло в
къщата на майка си, за него се грижила ищцата, ходила по няколко пъти на
ден, дори оставала да спи там, готвила, хранила го и го успокоявала, а след
7
смъртта му тъжала много за него, тъй като вече нямало с кога да споделя и на
кого да разчита, а като станело дума за него, винаги плачела.
Според свидетелката А. А. ищцата и брат й С. били много близки,
виждали се често, той много помагал на семейството й и на внуците й –
децата на свидетелката, бил й като свекър, братът и сестрата си споделяли,
помагали си за всичко и с него тя била по-близка отколкото с другия си брат
Ф., след катастрофата Ф.А. по 2-3 пъти на ден ходила да види пострадалия,
грижила се за него и й било много мъчно, когато той починал, плачела много
и тъгата й продължава до днес.
В подобна насока са и показанията на свидетелката З.Г., която твърди,
че ищцата се грижила за брат си С. след катастрофата, понякога спяла там и
много се притеснявала за него и плачела, след това трудно преживяла
смъртта му и всеки ден плачела, като мъката й продължава и досега, а
приживе двамата много се разбирали, споделяли си и си помагали, като със С.
ищцата била по-близка отколкото с брат си Ф..
На базата на всички събрани по делото доказателства и имайки
предвид разпределението на доказателствената тежест между страните, в
частност задължението на ищцата да докаже фактите, от които черпи
благоприятни за себе си правни последици, съдът приема, че не е установено
при условията на пълно главно доказване, че е съществувала трайна и
дълбока емоционална връзка на ищцата с починалия, която е по-силна от
обичайната, водеща до приравняване по сила на тази между прекия кръг лица,
подлежащи на обезщетяване, както и че в резултат на неговата смърт за нея
са настъпили сериозни като интензитет и продължителност морални болки и
страдания.
При мотивиране на този извод съдът има предвид традициите в
българското общество, при които братята и сестрите обикновено израстват
заедно в едно семейство до навършване на пълнолетие, а понякога и след
това, а това създава връзка на обич, доверие, привързаност и подкрепа между
тях, която продължава и след като те създадат собствени семейства и
заживеят самостоятелен живот. Кръвната връзка и създадените близки
отношения обаче не са достатъчни според задължителната съдебна практика,
за да приравнят преживелия роднина по съребрена линия автоматично до
лицата по чл. 493а, ал. 3 от КЗ, като те трябва да установят изключително
8
дълбока и трайна емоционална връзка с починалия, за да имат право на
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта му, каквато в случая не се
установи.
Предвид изложената фактическа обстановка и изведените въз основа
на нея правни изводи съдът приема за установено, че на 27.12.2016 г. братът
на ищцата е пътувал в лек автомобил „Ф.“, като на автомагистрала „М.“ е
претърпял пътен инцидент, за настъпването на който виновният водач е
признат за виновен с влязла в сила присъда, а автомобилът е бил застрахован
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“
в ответното застрахователно дружество, вследствие на произшествието и
получените наранявания той починал, като Ф.А. била в близки отношения с
брат си и претърпяла душевни страдания от смъртта му, но доколкото не е
установено, че създадената между тях емоционална връзка е изключително
дълбока и трайна, много по-силна от обичайната за българските семейни
отношения, както и че претърпените неимуществени вреди от смъртта на
починалия надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за
тази родствена връзка, искът е неоснователен и недоказан и като такъв следва
да бъде отхвърлен.
Доколкото първоинстанционният съд е стигнал да противни правни
изводи, решението му в тази част е неправилно и следва да бъде отменено и
вместо това постановено друго, с което искът бъде отхвърлен изцяло.
Следва да бъде отменено и решението на окръжния съд в частта, в
която ответникът е осъден да заплати държавна такса по сметка на
Хасковския окръжен съд в размер на 400 лв. и на адвокат Р.М. адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 830 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК ищцата
дължи на ответника направените от него деловодни разноски в двете
инстанции в общ размер на 400 лв., представляващи заплатен депозит за вещо
лице в първоинстанционното производство и държавна такса за образуване на
въззивното такова, както и юрисконсултско възнаграждение от по 250 лв. за
всяка инстанция, определено по реда на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, т.е. общо 900 лв., от които следва да бъде
приспадната сумата 310 лв., присъдена с решението на окръжния съд, т.е.
ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника допълнително 590 лв.
9
разноски.
Предвид гореизложените мотиви съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260114/21.10.2021 г., постановено по т.д. №
71/2020 г. по описа на Хасковския окръжен съд, в частта, в която
Застрахователна компания „Л.“ АД е осъдена да заплати на Ф. М. АХМ.
сумата 10 000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди
от смъртта на С.М.Й., настъпила на 28.08.2018 г. вследствие на ПТП, станало
на 27.12.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
06.06.2020 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, в която
Застрахователна компания „Л.“ АД е осъдена да заплати държавна такса по
сметка на Хасковския окръжен съд в размер на 400,00 лв. и на адвокат Р.М.
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 830,00
лв., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ф. М. АХМ. от гр. Х., бул. „Б.“ № 7, ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. С., ул. „Ц.“ № 1, ет. 4 /чрез адвокат Р.М./
против Застрахователна компания „Л.“ АД със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Ч.“ № 51Д, ЕИК ***, със съдебен адрес: гр. С., бул.
„С. № 67А иск за заплащане на сумата 10 000,00 лв. /десет хиляди лева/,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на С.М.Й.,
настъпила на 28.08.2018 г. вследствие на ПТП, станало на 27.12.2016 г., ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 06.06.2020 г. до окончателното
й изплащане.
ОСЪЖДА Ф. М. АХМ. от гр. Х., бул. „Б.“ № 7, ЕГН **********, със
съдебен адрес: гр. С., ул. „Ц.“ № 1, ет. 4 /чрез адвокат Р.М./ да заплати на
Застрахователна компания „Л.“ АД със седалище и адрес на управление: гр.
С., бул. „Ч.“ № 51Д, ЕИК ***, със съдебен адрес: гр. С., бул. „С. № 67А
допълнително сумата 590,00 лв. /петстотин и деветдесет лева/,
представляваща разноски в производството по делото.
В останалата част решението е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11