№ 3862
гр. София, 16.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20211100510436 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 26.04.2021г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с
решение от 22.06.2021г., постановено по гр.д. № 75025/2019г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 82 състав, са уважени предявените по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК от “М.**” ООД срещу “Т.” ЕООД обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 365 от ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в полза на
ищеца за следните суми: за сумата от 16 783, 35 лева – главница по
споразумение от 18.07.2017г., сключено с нотариална заверка на подписите,
ведно със законната лихва, считано от 29.12.207г. до окончателното
изплащане и за сумата от 621, 29 лева – обезщетение за забава в размер на
законната мораторна лихва върху главното парично вземане за периода от
02.08.2017г. до 12.12.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д.
№ 90433/2017г. по описа на СРС, ГО, 82 състав.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника “Т.” ЕООД с
оплакване, че е неправилно поради съществени нарушения на
1
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на постановения
съдебен акт и нарушения на материалния закон. Конкретно се твърди, че от
представените от ищеца писмени доказателства се установява, че между
страните липсва валидно правно основание, от което насрещната страна би
могла да черпи права. Сочи, че всички представени към исковата молба
писмени доказателства са били надлежно оспорени от ответното дружество,
но съдът не се е произнесъл по така релевираното оспорване. Освен това,
решението било постановено единствено въз основа на представените от
ищеца писмени доказателствени средства, които били едностранно съставени
от него и в този смисъл не могат да се противопоставят на ответника.
Поддържа наведените възражения, че престираната стока по договора за
покупко-продажба е некачествена, а съществуващите отклонения са били
премълчани от продавача, поради което релевира възражение за отбив от
уговорената цена. По тези съображения е направено искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове
да се отхвърлят.
Насрещната страна – “М.**” ООД оспорва въззивната жалба като
неоснователн. Счита първоинстанционното решение за правилно,
постановено в съответствие с разпределената на страните доказателствена
тежест и при правилно приложение на материалния закон, поради което
счита, че същото следва да бъде потвърдено. Аргументира становище за
неоснователност на релевираните от насрещната страна възражения, че
продадената вещ страда от недостатъци, които са съществували към датата на
сключване на процесното споразумение. С оглед изложеното е направено
искане за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
При извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
2
заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.
269, предл. 2-ро от ГПК.
Производството по делото е образувано по предявени по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 365 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуване на вземане, за което в полза на ищеца е била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК.
Ищецът твърди, че страните са обвързани от договор за покупко-
продажба на МПС, сключен на 16.12.2016г., по силата на който “М.**” ООД е
прехвърлило на “Т.” ЕООД правото на собственост върху товарен автомобил
Волво ФЛ 6, рег. № ****, за сумата от 42 000 лева с ДДС. Сочи, че купувачът
заплатил на 16.12.2016г. част от продажната цена – сума в размер на 20 000
лева, като останал да дължи остатъкът от 22 000 лева. Изложени са
твърдения, че на 18.07.2017г. за уреждане на отношенията си във връзка с
покупко-продажбата на товарния автомобил и изплащане на останалата
дължима сума от 22 000 лева, между ищцовото дружество и ответника е
сключено споразумение с нотариална заверка на подписите. В същото
купувачът признал наличието на незаплатено задължение в размер на 22 000
лева по договора за покупко-продажба, като страните постигнали съгласие, че
част от заплатените от купувачи суми за отстраняване на дефекти, поправка и
сервизиране на закупения автомобил, ще се приспаднат от дължимия остатък
от продажната цена. След извършеното приспадане задължението на
ответното дружество е в размер на 16 783, 35 лева. Ищецът твърди, че в
определения в споразумението срок тази сума не била заплатена, поради
което предявява претенцията си, ведно с мораторна лихва в размер на 621, 29
лева за периода на забавата – 02.08.2017г. до 12.12.2017г.
Ответникът “Т.” ЕООД оспорва предявените искове по съображения за
недоказаност. Релевира възражения за липса на валидно основание, въз
основа на което ищецът би могъл да черпи права; че продадената вещ страда
от недостатъци, които са съществували към датата на сключване на
процесното споразумение, поради което е направено искане за намаляване на
продажната цена; възражение за неизпълнен договор – при фактически
твърдения, че предметът на договора страда от недостатъци; възражение за
3
погасяване на вземанията по давност.
На етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че на
16.12.2016г. между страните по делото е сключен договор за покупко-
продажба на движима вещ, по силата на който ищецът, в качеството на
продавач, е прехвърлил на ответника, в качеството на купувач, правото на
собственост върху товарен автомобил, марка Волво ФЛ 6, рег. № ****, срещу
задължение за заплащане на продажна цена в размер на 42 000 лева с ДДС. Не
е спорно, че владението върху автомобила е било предадено на купувача,
както и че на 16.12.2016г. ответното дружество е заплатило сумата от 20 000
лева, представляваща част от дължимата продажна цена по договора.
По делото е представено споразумение от 18.07.2017г., сключено с
нотариална заверка на подписите на страните по него, рег. №
15231/18.07.2017г. на нотариус рег. № 595 на НК и с район на действие – СРС
, чиято автентичност на е била оспорена от ответника. Със същото страните
декларират, че “М.**” ООД е продало на 16.12.2016г. на “Т.” ЕООД товарен
автомобил марка Волво ФЛ 6, рег. № **** за сумата от 42 000 лева с ДДС,
като купувачът признава, че към датата на сключване на споразумението
дължи сумата от 22 000 лева, представляща остатък от продажната цена по
договора. В чл. 1 от споразумението е констатирано, че след продажбата
товарният автомобил е дефектирал, като за отстраняване на дефектите,
поправки и сервизиране на същия, купувачът “Т.” ЕООД е заплатил за
резервни части и ремонт сумата от общо 10 433, 33 лева. Продавачът “М.**”
ООД е направил волеизявление за приспадане на сумата от 5 216, 65 лева,
представляваща ½ от разходваните от купувача средства за ремонт на
закупения автомобил, от дължимия остатък от продажната цена. В чл. 3 от
споразумението се съдържа признание на ответното дружество, че неговото
задължение към ищеца, произтичащо от сключения между тях договор за
продажба на товарен автомобил, възлиза на сумата от 16 783, 35 лева, както и
че същото ще бъде погасено в срок до 01.08.2017г.
В приложение на нормата на чл. 180 от ГПК следва да се приеме, че
подписаният частен документ /какъвто е представеното споразумение от
18.07.2017г./, чиято автентичност /авторство на волеизявленията/ не е
оспорена от ответното дружество, се ползва с формална доказателствена сила
и съставлява доказателство, че обективираното в него изявление изхожда от
4
лицето подписало документа, в частност – изхожда от ответното дружество.
Приложеното споразумение обективира съвпадащите волеизявления на
страните по него да се обвържат с неговите правни последици, като
изявлението относно задължението за заплащане на сумата от 16 783, 35 лева,
доколкото съдържа неизгодни за автора на документа факти, се ползва с
доказателствена сила, противопоставима на неговия автор, т.е. документът
има сила на извънсъдебно признание и е противопоставим относно тези факти
срещу своя издател.
Съгласно разпоредбата на чл. 365 от ГПК с договора за спогодба
страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен
спор, като си правят взаимни отстъпки. С договора за спогодба страните
уреждат съществуващ или възможен спор, като си правят взаимни отстъпки и
с тях могат да създадат, да изменят или да променят и правоотношения, които
не са били предмет на спора. Отстъпката е частичен отказ от първоначално
твърдяното от страната право. Целта на спогодбата е внасяне на определеност
и яснота в отношенията на спорещите страни, като се сложи край на правния
спор. При постигането на спогодбата страните се съгласяват да считат, че
правното положение е такова, каквото се сочи в спогодбата. Спогодбата е
двустранен договор и за тълкуването й се прилагат разпоредбите на чл. 20 от
ЗЗД. За валидността й се прилагат правилата на ЗЗД. Договорът за спогодба е
каузална сделка - целта е прекратяване или предотвратяване на спор. Когато
липсва съществуващ или възможен спор то спогодбата ще е нищожна поради
липса на основание - чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД. Във всички случаи спогодбата
предполага съществуващо преди това правоотношение между страните, което
да е дало повод за правния спор (в този смисъл решение № 192/13.12.2017г.
по гр. д. № 4439/2016г. на ВКС, ІV ГО).
От легалната дефиниция на спогодбата /чл. 365 от ЗЗД/ може да се
изведат характеристиките на спогодбата. На първо място тя е двустранен
договор и като такъв има силата на закон между сключилите го - чл. 20а от
ЗЗД. С нея се прекратява един съществуващ спор или се избягва бъдещ такъв,
т.е. страните постигат съгласие за уреждане извънсъдебно на съществуващ
спор между тях или преустановяват възможността за такъв, който може да
възникне в бъдеще. Трета характеристика е, че спогодбата се постига чрез
взаимни отстъпки. Всяка една от страните предприема отказ от права,
действия или бездействия, за да се достигне до две съвпадащи насрещни
5
волеизявления. Договорът за спогодба представлява споразумение за
постигнато съгласие по въпросите, които урежда. За да се зачете
материалноправния му ефект е необходимо той да съдържа изрични
волеизявления на страните за уреждане за в бъдеще на всички спорни
правоотношения между тях. Спогодбата по чл. 365 от ЗЗД има не само
установително, но и преобразуващо действие по отношение на
съществуващите до подписването й правоотношения. Със сключването й
възниква ново правно основание за уреждане на взаимоотношенията между
страните.
Както е прието в решение № 134 от 21.06.2019г. по гр.д. № 4255/2018г.
по описа на ВКС, Трето ГО, съдът е длъжен да се съобрази с договорката
между страните, постигната чрез спогодба и да приеме, че отношенията
между тях са такива, каквито те са уговорили, след като същите свободно са
уредили изцяло или отчасти съществуващ помежду им спор, чрез взаимни
отстъпки. При наличие на спогодба, съдът не може да преценя интереса на
страните. Противното би било в противоречие със същността на договора за
спогодбата като способ за разрешаване на спорове, чрез взаимни компромиси.
Законът предоставя на страните възможност - въз основа на направените
взаимни отстъпки, те да могат да създават, изменят или погасяват всякакви
правоотношения, включително и такива, които не са предмет на конкретния
спор /чл. 365, ал. 2 ЗЗД/.
Представеното по делото споразумение от 18.07.2017г. има
характеристиките на спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД, тъй като
ответникът е признал свои задължения, а ищецът-кредитор е признал право на
намаляване на продажната цена поради обстоятелството, че продадената вещ
е с недостатъци и е приел плащане на остатъкът в размер на 16 783, 35 лева в
срок до 01.08.2017г. /опр. № 868/01.12.2016г. по т.д. № 835/2016г., ВКС, II
ТО, опр. № 153/25.03.2015г. по т.д. № 2171/2014г., ВКС, II ТО/.
В процесния случай по делото е установено съществуването на валидно
правоотношение между страните по договор за спогодба от 18.07.2017г., по
силата на който ответникът “Т.” ЕООД е поел задължение да заплати на
“М.**” ООД сумата от 16 783, 35 лева, представляваща остатък от продажна
цена по договор за покупко-продажба на товарен автомобил от 16.12.2016г.
Ответникът нито твърди, нито доказва да е изпълнил задължението си в
6
уговорения срок – до 01.08.2017г., поради което се налага извод, че
претендираното вземане е изискуемо. Релевираните от ответното дружество
възражения за нищожност на договора за спогодба поради липса на
основание, както и за признаване право на намаляване на цената поради
наличие на недостатъци на продадената вещ към датата на сключване на
процесното споразумение, са недоказани, поради което следва да се приемат
за неоснователни. Възражението за погасяване на вземането по давност /което
е прието за неоснователно в мотивите на първоинстанционното решение/ не
се поддържа във въззивната жалба, поради което въззивният съд не дължи
произнасяне по същото.
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу
правилността на решението в частта му по иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение за забава, поради което и с оглед липсата на
нарушение на императивни норми на материалния закон - то не може да бъде
отменено в тази част и следва да се потвърди /чл. 272 ГПК/. Предметът на
въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив,
по отношение на разглеждане на спора по същество е очертан в случая само
от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни
материалноправни норми. Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд
изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния
съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото
за установено от фактическа страна относно изпадането в забава за плащане
на главното парично задължение, началния и крайния период на забавата и
размера на вземането. Отнесено към разглеждания случай това означава, че
съдът приема за основателна претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до размера и
за периода, посочен в първоинстанционното решение.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 1 053 лева съгласно представения
договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 от
ГПК.
7
С оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените
искове, който е под установения в чл. 280, ал. 3 от ГПК минимален праг за
търговски дела, настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20104920 от 26.04.2021г., поправено по
реда на чл. 247 от ГПК с решение от 22.06.2021г., постановено по гр.д. №
75025/2019г., по описа на СРС, ГО, 82 състав.
ОСЪЖДА “Т.” ЕООД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр.
София, ул. “**** да заплати на “М.**” ООД, с ЕИК ****, седалище и адрес на
управление гр. Пловдив, ул. “**** на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от
ГПК сумата от 1 053 /хиляда петдесет и три/ лева – съдебни разноски във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8