Определение по дело №111/2012 на Окръжен съд - Благоевград

Решение

Производството е по чл. 422 ГПК .

Делото е образувано по исковата молба на С. А. Г., ЕГН *, Г.К., ул.”. С. №1, депозирана чрез пълномощник А.Р. Ст.И. от АК-П., насочена срещу „. Д. П. ДП, ЕИК *, с адрес в Г.С., бул. „. № 14. Твърденията са, че в качеството на процесуален представител на Д. горско стопанство – К., правоприемник на което е ответното по исковата молба предприятие, ищецът се явил и защитавал интересите на стопанството в съдебен спор за собственост на 27100 дка гора – К. гора, като материалният интерес по данъчни оценки е в размер на 2 312 676 лева. Твърди се, че участието му в производството е било в три инстанции –Районен съд-П., Окръжен съд-П. /два пъти/ и Върховен касационен съд /също два пъти/.

Ищецът твърди и че първоинстанционното гражданско дело с № 298/2009 г. по описа на РС-П., X Г. състав, е приключило с решение №1938/10.07.2009г., с което искът е бил отхвърлен като неоснователен и недоказан; че с решение № 2093/17.12.2009г. по в.Г.д. № 2526/2009г. по описа на ОС-П., VІІІ състав, то е обезсилено и производството е прекратено; че с определение № 160/17.02.2011г. по Г.д. 825/2010г. по описа на І ГО на ВКС е допуснато касационно обжалване и разглеждане по същество на касационната жалба; че с решение № 264/27.06.2011г. по това Г.д. № 825/2010г. на І ГО на ВКС е отменено решението на ОС - П. по в.Г.д.№ 2526/2009г. и делото е върнато на същия съд за разглеждане от друг състав, производството по което е продължило пред ОС - П. по в.Г.д. № 1821/2011г.,VI Г. състав и че с решение № 1718/07.12.2011г. държавата е обявена за собственик; че по касационна жалба на ответника Община „Р." срещу това решение е образувано Г.д. №276/2011г. по описа на ІІ ГО на ВКС; че по тази касационна жалба ВКС не е допуснал до касационно обжалване решението - с определение от 21.02.2013г., от която дата влиза в законна сила предходното съдебно решение на ОС - П. от 07.12.2011г. по в.Г.д. № 1821/2011г. за признаване, че държавата е собственик на процесната гора и за осъждане на общината за сторените разноски от Д. горско стопанство – Г. К..

Ищецът твърди и че съгласно записаното на гърба на пълномощното в частта на договора за правна помощ № 13432/06.04.2009г., договореното адвокатско възнаграждение и неговото изплащане са били предмет на допълнителен договор, тъй като липсват данъчните оценки на гората в този момент; че впоследствие не е получено съгласие за подписване на договор за правна помощ при материален интерес от 2 312 676 лева; че съгласно Наредба № 1/9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - Раздел III, чл.7 ал.2 т.4, минималното възнаграждение при защита по дела с определен материален интерес за една инстанция е: при интерес над 10 000 лв. - 650 лв. + 2 % за горницата над 10 000 лв. и при материален интерес от 2 312 676 лв. минималното възнаграждение за една инстанция е 46703.52 лв.; че за трите инстанции - районен, окръжен и касационен съд - общо 140 110.56 лв., която сума съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1 е без включен ДДС.

Твърди се и че след приключване на делото са потърсени контакти с ответното предприятие и че “независимо от проведените срещи, няколко писма и представен отчет, разумен отговор от сегашното ръководство не е последвал”.

В исковата молба е изложено и че за реализираната защита по първоинстанционно гражданско дело № 298/2009г. по описа на РС- П.и след обосновано искане и представена надлежна информация, на основание чл. 36 ал. 3 от ЗА. с решение по т.3.1 от 26.06.2014г. по протокол № 14/26.06.2014г., Адвокатски съвет - П. е определил възнаграждение в размер на минимума съгласно ЗА. и Наредба № 1 за размера на минималните адвокатски възнаграждения – 46 703.52 лева без ДДС, дължими от Д. горско стопанство „К.", преобразувано чрез сливане в „. Д. П. ДП – С..

Налице са и твърдения за проведено заповедно производство пред РС-С. на основание заявление по чл. 410 ГПК по ч.Г.д. № 207 по описа за 2015г. за определената от Адвокатски съвет — П.сума, като със Заповед за изпълнение на парично вземане № 116/27.03.2015г. е било разпоредено длъжникът „. Д. П. да му даплати исковата сума, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на внасяне на заявлението по чл. 410 от ГПК - 20.03.2015г., както и разноските по делото. Тъй като в законоустановения срок - на 14.04.2015г. - е постъпило възражение от ответното предприятие, на основание чл. 415 ал. 1 ГПК с Разпореждане № 804/20.04.2015г. по ч.Г.д. 207/2015г. на РС - С., получено на 28.4.2015г., му е указана възможността в едномесечен срок да предяви установителен иск за вземането.

С тези твърдения и с оглед поведението на ответника, ищецът е обосновал правния интерес за предявяване на настоящия иск, като искането е съдът да постанови решение, с което да установи, че „. Д. П. ДП, с адрес на управление в Г.С., му дължи сумата от 46 703.52лв. /без ДДС/ за реализирана защита по Г.д. № 298/2009г. по описа на РС - П., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.03.2015г. до окончателното й изплащане.

Претендират се и направените по настоящото дело разноски.

В предвидения от закона срок от страна на ответника “Ю. Д. П. със седалище и адрес на управление в Г.С., бул. „. № 14 и с адрес за кореспонденция в к.к.П., с ЕИК **, представлявано от директора инж.Б.А., е депозиран писмен отговор, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен и недоказан. Ответникът счита, че в случая решението на Адвокатски съвет-П.за определяне на адвокатското възнаграждение за ищеца противоречи на материалноправни норми, както и че е незаконосъобразно поради съществени процесуални нарушения при приемането му, поради което го оспорва. Изложени са подробни доводи и съображения във вр. с тези възражения, като обобщено те са във връзка със следното: в решението по протокола на Адвокатския съвет от 26.06.2014г. е посочено изрично, че “цената” на иска е определена от въззивната инстанция по в.Г.д.№ 2526/2009г. и че тя е в размер на 2 312 676 лв., въз основа на който извод съветът е определил адвокатското възнаграждение по реда на чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / в редакцията й към 2009г./, при което положение - според ответника - за първата инстанция “не следва да се дължи адвокатско възнаграждение с определен материален интерес по см. на чл.7 ал.2” от наредбата – според изричното посочване в разпоредбата “се касае за защита по дела с “ определен материален интерес””, а в случая “в хода на първоинстанционното производство цената на иска, респективно материалният интерес по делото не е определен, същите са определени пред въззивната инстанция…”, като адвокатското възнаграждение за въззивната и касационната инстанция са определени с друго решение на Адвокатския съвет /АС по-нататък/-П.от 12.12.2013г. и са изцяло заплатени на ищеца от ответника.

В тази вр. е наведен и довод, че при липса на изрично определяне от съда цената на иска, респективно липсата на определен материален интерес в хода на първоинстанционното производство, размерът на адвокатското възнаграждение не следва да се определя по реда на чл.7 ал.2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията й към 2009г./. Поради това решението на АС–П.се счита за незаконосъобразно.

Ответникът е възразил срещу неговата законосъобразност и “поради съществени процесуални нарушения при неговото постановяване” - с оглед участието на ищеца в състава му като основен негов член и в участието му в “доклада, обсъждането и гласуването по отношение на определянето на собственото си възнаграждение, с което процедурата по чл.36 ал.3 ЗА. е изцяло опорочена и взетото решение е незаконосъобразно”.

Ответникът навежда и довод, че в протокола на АС-П. от 12.12.2013г. /приложен към отговора му/ изрично е посочено, че С. А. Г. е оттеглил искането си за определяне на възнаграждение по Г.д.№ 298/2009г. на РС-П., като е отбелязано, също изрично, и че той не е участвал в разискването и в гласуването.

При условията на алтернативност е направено възражение и относно размера на определеното адвокатско възнаграждение за защита по така посоченото дело – в случай, че се приеме, че адвокатското възнаграждение за първата инстанция следва да се определи по чл.7 ал.2 от наредбата от 2004г. / в редакцията й към 2009г./, се счита, че същото не е определено “в съответствие с материално правните норми”. Доводите по това възражение са, че в решението на АС-П. “е посочено, че цената на иска е 2 312 676 лв. – сбора от данъчните оценки на недвижимите имоти”, които “изводи” ответникът счита, че противоречат на императивни норми – производството по Г.д.№ 298/2009г. на РС-П. е проведено по реда на чл.97 ал.1 отм. ГПК във вр. с пар.2 ал.1 от ПЗР на ГПК или по реда на отменения ГПК и затова счита, че следва да се приложи разпоредбата на чл.55 ал.1 б.”б” от този отм. ГПК, в която “се регламентира цената на иска, т.е. материалния интерес”, а съгласно нея в случая цената на иска следва да се определи на ¼ от сбора на данъчните оценки или тя е в размер на 578 169 лв. /1/4 от 2 312 676 лв./, при което положение адвокатското възнаграждение “възлиза в размер на 12 013.38 лева”.

Искането на ответника е да се постанови решение, с което предявеният установителен иск да се отхвърли като недоказан и неоснователен, респ. да се признае за установено спрямо него, че то дължи на ищеца А.С. Г. сумата 12 013.38 лв. за адвокатско възнаграждение за защита по Г.д.№ 298/2009г. на РС-П.

Към отговора е приложена относима според ответника съдебна практика.

Ответникът също претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

В писмено становище ищецът чрез пълномощника си е развил съображения, че доводите на ответника в писмения отговор, изложени в три групи – липса на определеност на цената на иска в първа инстанция; членство на ищеца в колективен управителен орган при гласуване определянето размера на възнаграждението по Наредба № 1 и неправилност при изчисляване на този размер - са неоснователни, като счита, че предявеният иск по първоинстанционното Г.д.№ 298/2009г. на РС-П. има определен материален интерес, че той е определен служебно от съда след образуване на делото и приетата цена на иска за 27 100дка гора е в размер на 2 312 676 лв.. С оглед изложеното от него за определяне цената на иска с влязло в сила определение на ОС-П., “е налице стабилен съдебен акт, установяващ със задължителна сила цената на иска за всички инстанции” и има “неизменност на цената на иска”, която “се разпростира както напред във времето на процеса, така и назад, когато не е била своевременно определена”. Изложените в това становище съображения и доводи са подкрепени с цитирана съдебна практика.

Искът се поддържа изцяло лично от ищеца С. А. Г..

Оспорването на ответника се поддържа чрез юрисконсулт Н.А..

След проверка на доказателствата и преценката им във връзка с твърденията и възраженията по делото, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Производството по Г.д.№ 298 на Районен съд-П. по описа за 2009г. е образувано на 12.01.2009г. и е след постановено от ВКС – ІІІ ГО, определение № 144/29.12.2008г. по Г.д.№ 4042/2008г. по касационна жалба на ищеца по предявеният срещу Община “Р.”, Област П.установителен иск - Д. лесничейство-К., преобразувано в хода на производството по този иск в Д. горско стопанство “К.”. Касационната жалба е била срещу въззивно решение № 384/13.03.2008г., постановено от Окръжен съд-П.по в.Г.д. № 1898/2007г., образувано по въззивна жалба на ответната община срещу решението на РС-П.с № 83/05.06.2007г. по Г.д. № 265 по описа му за 2007г., образувано по депозирана на 29.01.2007г. искова молба. С последно посоченото решение искът е бил уважен, а с въззивното решение първоинстанционното такова е било обезсилено поради произнасяне по непредявен иск и делото върнато за ново разглеждане. Затова при посочения резултат от производството пред ВКС, делото е върнато на РС-П.за ново разглеждане съгласно влязлото в сила на този етап на производството въззивно решение.

Заявеният в исковата молба от 29.01.2007г. петитум е за постановяване на решение, с което да се приеме за установено по отношение на ответната община, че гори с обща площ 27 100дка при подробно посочване на границите, са държавна собственост и принадлежат към държавния горски фонд. В нея е посочено и че ищецът Д. лесничейство-К.като Д. учреждение и на основание чл. 63 ал.4 ГПК, сега отменен, не дължи държавна такса. По образуваното по нея Г.дело с № 265/2007г. по описа на Районен съд-П. няма данни да е определяна цена на иска и да е плащана държавна такса. Няма данни да са представяни и данъчни удостоверения.

С разпореждане от 14.01.2009г. по Г.д. № 298/2009г. исковата молба е оставена без движение “до представяне на удостоверение за данъчната оценка на процесния имот – в 7-дневен срок…При неизпълнение следва връщане”. В изпълнение на това разпореждане, срокът за което е надлежно удължаван, с молба от 24.02.2009г. /л.8/, в която е посочено и правоприемството между първоначалния ищец Д. лесничейство-К.и Д. горско стопанство “К.” ДП съгласно чл.24 ал.1 и пар. 68 ал.2 Закона за горите в Д.в. бр.43/2008г., са представени 111 броя удостоверения за данъчна оценка на гори, всички издадени на 23.02.2009г. от Община “Р.” и според изричното посочване в тях – по искане от 09.02.2009г. и за да послужат пред РС-П.” /л.10- л.120/. Няма спор между страните, че тези удостоверения са за процесните по това дело гори и че общият размер на данъчната оценка е 2 312 676 лв.. И по това дело не се установява да е постановен съдебен акт за дължимост на държавна такса и за задължаване на ищеца да внесе такава. Няма и документ за действително внасяне на държавна такса.

По това дело се установява и че с пълномощно от 06.04.2009г. /л.125/ директорът на горското стопанство в К.е упълномощил А.С. А. Г. от АК-П. да представлява стопанството по делото “до окончателното му свършване във всички инстанции”. Налице е и договор за правна защита и съдействие с № 13432 от същата дата, предметът на който е “оказване на правна защита и съдействие, изразяващи се в процесуално представителство по Г.д.№ 298/2009г. по описа на РС-П.”. В раздела “договорено възнаграждение” е записано ”с допълнителен договор съгласно нормативните актове”, а на реда “платимо както следва” е записано “с допълнителен договор”. По делото няма данни такъв договор да е подписан и да е договорено възнаграждение, както и да е платено такова възнаграждение на А. С. Ат. Г. за услугата по Г.д.№ 298/2009г. на РС-П..

От делото, което съдът приложи, се установява, че А.С. Г. е осъществявал надлежно процесуално представителство на ищеца в цялото производство.

С постановеното по това дело решение с № 1938/10.07.2009г., установителният иск е отхвърлен. По въззивни жалби на ищеца Д. горско стопанство”К.”ДП и на неговия помагач Регионална дирекция по горите /РУГ/ - Г. П. , на 26.09.2009г. е образувано в.Г.д.№ 2526/2009г. по описа на Окръжен съд-П..

По това въззивно дело на 05.10.2009г. са постановени разпореждания по двете жалби /л.5 и л.7/ със следното съдържание: “БД – до внасяне на ДТ от 2% върху цената на исковете/данъчните оценки на горите по делото/ - в 1- седмичен срок от съобще-то”. В изпълнение на това разпореждане, съобщено му на 20.10.2009г. /л.16/, ищецът Д. горско стопанство “К.”ДП на 26.10.2009г. е платило по сметка на Окръжен съд-П. държавна такса в размер на 46 253. 52 лв. /пл.док. на л.17 и молба на л.18/ , а поради невнасяне на държавната такса от помагача РУГ- Г.П., въззивната му жалба е върната и производството спрямо него е прекратено.

С постановеното по това въззивно дело решение № 2093/17.12.2009г., атакуваното решение на РС-П.с № 1938/10.07.2009г. е обезсилено и производството е прекратено /поради приетото, че искът е преждевременно предявен/. По касационната жалба на ищеца срещу него, е образувано Г.д. № 825/2010г. по описа на ВКС - І ГО, по което с определение № 160/17.02.2011г. е допусната касация и е определено касаторът Д. горско стопанство “К.” ДП да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 46 532.52л.. Сумата е внесена с пл.документ на 10.03.2011г. /л.42 и молба на л.43/. С решението по това касационно дело с № 264/27.06.2011г. атакуваното въззивно решение е отменено и делото е върнато за нова разглеждане от ОС-П. след което се е развило още едно въззивно и още едно касационно производство. По последното, по което делото е с № 276/ 2012г. по описа на ВКС-ІІ ГО, е постановено определение № 86/21.02.2013г., поправено с определение № 319/05.12.2013г. относно ЯФГ, с което касационно обжалване на въззивното решение не е допуснато и по този начин атакуваното по това касационно производство въззивно решение на ОС-П. с № 1718/07.12.2012г. по в.Г.д. № 1821 по описа му за 2011г., с което установителният иск, предявен от Д. горско стопанство”К.” е уважен, е влязло в сила. Или налице е влязъл в сила съдебен акт, с който спорът е решен по удовлетворяващ ищеца начин.

Надлежно заверени копия от посочените по-горе съдебни актове и разпореждания на съда, от платежните документи за държавна такса, от съдебните протоколи /от които се установява участието на А.Г. в съдебните производства по установителния иск за горите, вкл. и в производството по Г.д.№ 298/2009 г. на РС-П./, от жалбите, изложенията и становищата на ищеца Д. горско стопанство “К.”, изготвени от него, са представени по настоящото дело. А и съдът приложи Г.д.№ 298/2009г. на РС-П.ведно с всички съдебни производство по предявения по делото иск.

По настоящото дело се установява, че с решение на Адвокатски съвет-П.при Адвокатска колегия /АК/-П., взето по протокол № 14 от заседанието му на 26.06.2014г. по реда на чл.36 ал.3 от ЗА., на А. С. А. Г. е определено адвокатско възнаграждение в размер на 46 703.52 лв. за реализирана защита на правата на възложителя-ищец по Г.д.№ 298/2009г. по описа на РС-П., дължими от получателя на услугата Д. горско стопанство “К.”.

Въз основа на това решение се е развило заповедно производство по ч.Г.д.№ 207/2015г. по описа на РС-С., по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №116/27.03.2015г. по чл.410 ГПК, с която е разпоредено „. Д. П. със седалище в Г.С. да заплати на С. А. Г. в качеството на кредитор сумата 46 703.52 лв., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 20.03.2015г. /датата на депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на задължението, както и съдебни разноски на основание чл.78 ал. 1 ГПК в размер на 1 914.08 лв., включващи заплатените от молителя-кредитор държавна такса от 934.08лв. и адвокатско възнаграждение от 980.00 лв.. В нея е посочено, че вземането в този размер – 46 703.52 лв. без ДДС, е за реализирана защита по Г.д.№ 298/2009г. на РС-П., дължими от Д. горско стопанство “К.”, чийто правоприемник е „. Д. П. ДП – С..

Депозираното от длъжника възражение на 14.04.2015г. срещу заповедта за изпълнение, съобщено на 28.04.2015г. на заявителя-кредитор, е провокирало настоящото производство по исковата му молба от 30.04.2015г..

След преценка на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Предявен е установителен иск на основание чл.422 ГПК, който е допустим – предявен е в преклузивния срок по чл. 415 ал.1 ГПК и по редовна искова молба.

По същество съдът счита иска за основателен. Съображенията са следните:

По част от фактите страните не спорят: че по Г.д.№ 298/2009г. на РС-П. А. С. Г. е бил упълномощен от страна на ищеца-праводател на сегашния ответник /по правоприемството също няма спор/ за осъществяване на процесуалното му представителство с надлежно пълномощно от 06.04.2009г.; че на същата дата е сключен и договор за правна защита и съдействие, чиято действителност не се оспорва, в който адвокатското му възнаграждение не е уговорено, а уговорката е била, че това ще стане с допълнителен договор и че плащането му също ще стане с такъв договор, какъвто след това не е сключен; че адвокатско възнаграждение на А.С. Г. за правната услуга по Г.д.№ 298/2009г. на РС-П. не е платено от ищеца по него Д. горско стопанство “К.”, чийто правоприемник сега е ответника по настоящия иск - нито по време на производството по установителния иск за горите по това дело, нито след това /по делото е представен отчет от ищеца до ответника от 12.02.2013г., в който е изложено и становище за “дължимост на адвокатско възнаграждение в размер на 46 703.52лв. за една инстанция, определено справедливо и обосновано съгласно Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения” - л.193, във вр. с който също няма плащане за това дело/; че такова представителство е действително осъществено от негова страна по делото; че има решение на АС-П. от 26.06.2014г. по реда на чл.36 ал.3 ЗА. за определяне на адвокатско възнаграждение за А.С. Г. за услугата по Г.д.№ 298/2009г. на РС-П., дължима от Д. горско стопанство”К.”.

Не се спори и че удостоверения за данъчната оценка на процесните по делото гори са изискани от съда и съответно представени от ищеца Д. горско стопанство “К.” – междувременно преобразувано от Д. лесничейство – Г.К., веднага след образуването на Г.д.№ 298/2009г. по описа на РС-П., издадени от съответната община на 23.02.2009г., както и че общият размер на данъчната оценка по тези удостоверения е 2 312 676лв.; че по тази данъчна оценка са внасяни държавни такси, определени от съда по в.Г.д.№ 2526/2009г. по описа на Окръжен съд-П. и от ВКС по Г.д.№ 825/2010г. по описа на Първо ГО в размер на 2% - 46 532.52лв..

Спорът по делото е дължи ли се адвокатско възнаграждение на ищеца А.С. Г. за услугата по Г. д. № 298/2009г. по описа на РС-П. и в определеният от АС-П. размер ли следва да е то?

Съдът счита, че отговорите са положителни. Съгласно чл.36 от ЗА. адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, като размерът се определя в договор между него и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив, обоснован и не може да е по-нисък от предвидения в Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер за съответния вид работа, като законът допуска дължимост и заплащане на такова възнаграждение и при липса на договор – чл.36 ал.3 ЗА.. Затова щом надлежно представителство и защита съгласно упълномощаването на А.С. Г. има и по Г.дело № 298/2009г. по описа на РС-П., му се дължи адвокатско възнаграждение и за услугата по него от клиента – в сл. от правоприемника му –ответника по делото.

Относно размера му съдът счита следното: единствените удостоверения за данъчна оценка на процесните по установителния иск гори /имоти/ са тези от 23.02.2009г., представени по Г.д. № 298/ 2009г. на РС-П. и тя е общ размер на сумата 2 312 676 лв.. Тази данъчна оценка представлява базата за определяне интереса по делото по см. на чл.7 ал.2 от Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет. Друга база, друг критерий за определяне на този интерес, няма. Затова правилно и ищецът в исковата молба сочи, че “материалният интерес, определяем от представените данъчни оценки, е в размер на 2 312 676лв..”. А щом е така, изводът е, че за този “определен интерес” се дължи адвокатското възнаграждение, от неговия паричен размер следва да се определи и размера на адвокатското възнаграждение.

Доводите за цената на иска са приложими дотолкова, доколкото тя съвпада с интереса по делото по см. на чл.7 ал.2 от Наредба № 1/2004г. и която също е определена на базата на същата данъчна оценка – 2 312 676 лв.. Цената на иска има значение за родовата подсъдност, за държавната такса, за касационната обжалваемост, а за размера на адвокатското възнаграждение значение има интереса по делото, паричният израз на защитавания интерес, за която защита, осъществена от адвокат, се дължи адвокатско възнаграждение. Този интерес се определя също по данъчната оценка на имотите /когато искът е за защита на собственост на недвижими имоти, както е и в сл./ и необходимо за това “определяне” е наличието на такава оценка, т.е. нарочен акт не е необходим, докато за цената на иска може да има хипотеза, в която тя се определя с акт на съда служебно или при оспорване на ответника – ако не е посочена от ищеца или посочената не съответства на действителната – чл.56 отм. ГПК, възпроизведен в чл.70 нов ГПК. От обстоятелството, че цената на иска и интересът по делото са с еднакъв размер, не се налага извод, че липсата на акт на съда за “определяне интереса” по делото, е липса на основание за дължимост на адвокатско възнаграждение и за определяне на неговия размер по правилата на чл.7 ал.2 от Наредба № 1/2004г. - по доводите на ответника в писмения отговор /л.274/, както и по доводите му, че цената на иска е определена по в.Г.д.№ 2526/2009г. на ОС-П., т.е. след производството по Г.д.№ 298/2009г. на РС-П.. Адвокатското възнаграждение не се определя по цената на иска, а по интереса по делото и съгласно правилата по Наредба № 1/2004г., какъвто и който интерес в случая е бил определен по Г.д. № 298/2009г. на РС-П.по см. на чл.7 ал.2 от Наредба № 1/2004г. с представените данъчни удостоверения за данъчната оценка на имотите. А и на А. С. Г. е възложена защитата на иска по този определен през 2009г. по Г.д.№ 298/2009г. интерес.

В подкрепа на горните изводи съдът сочи и възможността преди да се депозира исковата молба в съда, за упълномощения от ищеца адвокат да се определи размера на адвокатското възнаграждение и дори то да му се изплати от клиента, данните за което се вписват в договора за правна защита и съдействие, т.е. по “определения интерес” по делото, което ще се образува, както и възможността да има хипотези, при които ДТ не се дължи, от което не следва недължимост и на адвокатско възнаграждение.

С оглед изложеното съдът счита и че не може по данъчни удостоверения от 2009г. да се определи интереса по делото - паричният, материалният израз на защитавания интерес - към момента на сезиране на съда с установителния иск през 2007г., към който момент няма данъчни оценки – по доводите на ответника за определяне цената на иска по реда на отм. чл. 55 ал.1 б.”б ГПК. / които доводи са също само за цената на иска/. Обстоятелствата, поради които данъчна оценка на горите към 2007г. няма, са без значение в случая – факт е, че данъчната оценка /оценки/ е от 23.02.2009г. и затова само тя може и следва да е базата за определяне интереса по делото, релевантен за определяне и размера на адвокатското възнаграждение, както и на цената на иска – по ответниковото убеждение за нейната релевантност. Друга база, друг критерий за определяне и на интереса, и на цената на иска, няма и в подкрепа на този извод е и обстоятелството, че затова и въззивният съд по в.Г.д. № 2526/2009г., и ВКС по Г.д.№ 825/2010г. по описа на ІГО са определили размера на дължимата /и реално платена/ от ищеца по установителния иск ДТ по тази, по същата данъчна оценка, т.е. по реда на чл.71 във вр. с чл.69 ал.1 т.2 нов ГПК във вр. с чл.18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата – 2% от 2 312 676 лв..

Доводите на ответника във вр. с гореизложеното биха били приложими, ако претенцията в случая беше обусловена от цената на иска по Г.д.№ 298/2009г. на РС-П. и ако по него нямаше данъчни оценки, по които да се определи и цената на иска, и релевантния за случая “интерес по делото”. Приложената и сочена съдебна практика на ВКС е също във вр. с въпросите за цената на иска и за нейното значение за касационно обжалване, а в постановеното по решението на ОС-Д. определение на ВКС за недопускане на касационното обжалване, въпросът за цената на иска и връзката му с юрисконсултското възнаграждение не е засяган.

По делото не се спори и че при липса на договореност между клиента и адвоката за размера на адвокатското възнаграждение при иначе наличен договор за правна защита и съдействие, че това може и следва да стане с решение на Адвокатския съвет. Спорните по делото правни въпроси в тази връзка са два: 1. правилно ли АС-П.е определил адвокатското възнаграждение по данъчната оценка от 2 213 676 лв. и по реда на чл.7 ал.2 от Наредба № 1/2004г. в редакцията й към 2009г. и 2. незаконосъобразно ли е решението на АС-П., щом в гласуването при приемането му ищецът е участвал в качеството на редовен член на този колективен управителен орган?

По първия въпрос съдът счита, че се налага утвърдителен отговор – от изложеното по-горе и от направените въз основа на него изводи, в обобщение следва изводът, че в случая по Г.д.№ 298/2009г. на РС-П.се касае за хипотеза на дело “с определен интерес”, размерът на който е по данъчните удостоверения, представени по него – 2 213 676 лв., върху който интерес следва и може да се определи размера на дължимото адвокатско възнаграждение по правилата на чл.7 ал.2 т.4 в редакцията към 09.01.2009г., по който ред и начин е процедирал и АС-П.при приемане на решение по т.3.1 от дневния ред в заседанието на 26.06.2014г..

По втория въпрос съдът счита, че дори да се приеме, че А. С. Г. е участвал в обсъждането във вр. с приемане на решението и е гласувал – поради липса на изрично отбелязване в протокола на неговото неучастие според твърдението му – е налице и кворум /8 члена от 9-членнен състав/, и мнозинство – 5 основни члена от всички присъствали 6 основни члена с А.Г., са гласували за приемане на решението – чл.86 - чл.88 ал.3 ЗА..

Доводите на ответника във вр. с направеното от А.С. Г. оттегляне на молбата за определяне на адвокатско възнаграждение по Г.д.№ 298/2009г. на РС-П. за заседание на АС-П. от 12.12.2013г., не се споделят от съда – за заседанието му за 26.06.2014г. е имало нова молба, ново искане, видно от протокола, за каквото действие правно ограничение не е имало. А и не е бил налице отказ от правото да иска определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл.36 ал.3 ЗА. или друга правна пречка за това.

От изложеното е явно, че съдът счита иска за доказан и основателен и като такъв следва да се уважи.

С оглед изхода по делото, на основание чл.78 ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 2 884.08 лв., от които 934.08 лв. държавна такса и 1950 лв. адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие. Съдът не споделя довода на процесуалния представител в с.з. на 15.07.15г. с оглед оспорването на правото на адвокатско възнаграждение, тъй като ищецът се защитава сам – процесуално представителство по делото е осъществено от А.Р. И. от АК-П.чрез изготвяне на искова молба, становище по ответниковия отговор, писмена защита, за което представителство е налице валидно упълномощаване и договор за правна защита и съдействие с договорено и платено в брой възнаграждение в размер на 1950 лв. /л.8/. Друго възражение в тази част на ищцовата претенция не е направено.

Водим от изложеното и на посочените основания С.окръжен съд

РЕШИ:

ПРИЗНАВА за установено по реда на чл.422 ал.1 ГПК,че в полза на С. А. Г., с ЕГН *, с адрес в Г.К., ул.”. С. №1, съществува вземане към „. Д. П., с ЕИК *, с адрес на управление в Г.С., бул. „. № 14, за сумата 46 703.52 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за реализирана защита по Г.д.№ 298/2009г. по описа на Районен съд-П., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.03.2015г. до окончателното изплащане на задължението и съдебни разноски в размер на 1 914.08 лв., включващи платена държавна такса в размер на 934.08лв. и адвокатско възнаграждение от 980.00 лв., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 116/27.03.2015г. по ч.Г.д.№ 207/2015 г. по описа на Районен съд-С..

ОСЪЖДА „. Д. П., ЕИК *********, с адрес на управление в Г.С., бул. „. № 14, да заплати на С. А. Г., с ЕГН *, с адрес в Г.К., ул.”. С. №1, разноски за настоящото производство в размер на 2 884.08 лв., от които 934.08 лв. държавна такса и 1950 лв. адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Апелативен съд -П.в двуседмичен срок от съобщаването му на страните чрез връчване.

ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: