Р Е Ш Е Н И
Е № 1635
гр. Пловдив 25.04.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, V-ти гр. с-в, в открито съдебно заседание на четвърти
април две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАФИНА
АРАБАДЖИЕВА
секретар: Петя Мутафчиева,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 3823 по описа на съда за
2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по обективно съединени искове от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”ЕООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл.53
Е, вх.В, ет.7 против М.А.А., ЕГН: **********
с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 240 и чл. 92,
ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца обща сума в размер от 1624,93 лв., включваща сумата 719,19
лева –неизплатена главница, дължима по Договор за потребителски кредит № ***,
сумата от 239,18 лв.- договорно възнаграждение по допълнителен пакет услуги и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 666,56 лв. ,
ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК –
16.08.2018 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 14639/2017 г. по описа
на ПдРС, ХV–ти състав. Претендират се и разноски.
Ищецът твърди, че на 16.05.2016
г. ответникът е подал искане до ищеца за отпускане на потребителски кредит със
зададени параметри. Ответникът декларирал възможност и желание за закупуване и
на пакет от допълнителни услуги и е предоставил на финансовата институция и
данни за финансовото си състояние. На
17.05.2016 г. между ищеца в качеството на кредитор и ответника в
качеството на кредитополучател бил сключен договор за потребителски кредит и
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги при следните
параметри: сума на кредита – 750 лв.; срок на кредита 18 месеца, размер на
месечна вноска по кредита – 56,54 лв., дата на погасяване на вноска по време на
изплащането на заема -5 –то число на месеца, ГПР – 49,90 % и ГЛП – 41,17,
лихвен процент на ден 0,11 и обща дъжима сума по кредита 1017,72 лв.
Параметрите по избрания и закупен пакет допълнителни услуги се сочи че са следните: 749,88 лв.- възнаграждение за закупен пакет и
41,66 лв.- размер на вноската. Общото задължение по договора и споразумението
към датата на сключването им е 1767,60 лв., общ размер на погасителната вноска
98,20 лв. и дата на погасяване 5-ТО то число на месеца. Посочва се, че
ответникът не е изпълнил задълженията си към ищеца, като е преустановил
плащанията на погасителни вноски. На
07.11.2016 г. са платени – 148,80 лв., с която сума са погасени изцяло една
пълна вноска и частично от втората вноска. Падежът на задълженията по сключения
договор за кредит е настъпил през декември 2017 г., като междувременно същият е
станал предсрочно изискуем, поради липса на плащане от страна на ответника.
Ответникът е надлежно уведомен за предсрочната изискуемост. Освен това към датата на подаване на исковата молба е
изтекъл и срокът на договора – краен падеж: декември 2017 г. С оглед липсата на
плащане е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение, препис от
която е връчен на длъжника при условията на чл. 47 ГПК, което е обусловило и
правният интерес от предявяване на иска, предмет на настоящото производство.
Претендират се и разноски.
Препис от исковата молба е
редовно връчен на ответника, но не е постъпил отговор в законоустановения
едномесечен срок.
С Определение от
Съдът, след като обсъди
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед
изявленията на страните, намира следното:
По делото е прието ч.гр.д. № 14639/ 2017 г. по описа на ПРС , от което се
установява, че на 15.09.2017 г. ищецът е депозирал заявление за издаване на
заповед за изпълнение против ответника за процесните суми. Заявлението е
уважено, като е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумите по заявлението. Препис от
заповедта е връчен при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради и което е указано
на ищеца – заявител да предяви иск по чл. 422 ГПК в едномесечен срок, поради и
което в срока са предявени исковете, въз основа на които е образувано настоящото
исково производство за установяване на дължимост на сумите за главница и
лихва.
Съдът счита, че производството по
отношение на претенцията за сумата от 239,18 лв. – договорно възнаграждение и
666,56 лв.- възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги е
недопустимо и в тази част следва да се прекрати. Установителният иск е
недопустим по отношение на претенцията
за договорно възнаграждение и допълнителен пакет услуги, какъвто се сочи да е
характерът на част от задължението по издадена заповед за изпълнение.
За да е допустимо производството
по чл. 422 ГПК, е необходимо да има пълно съответствие между страните,
основанието и размера на предявените искове и задълженията, за които е издадена
заповед за изпълнение, доколкото в исковото производство се установява
дължимостта именно на тези вземания, за които е образувано заповедното такова и
за които е издадена заповед за изпълнение.
В настоящия случай съответствие
липсва. При описаната фактическа обстановка се налага извод за разминаване между основанията на вземането по
издадената заповед за изпълнение и тези, въз основа на които се претендира
сумата в настоящото производство. За да обоснове дължимостта на сумата ищецът
въвежда изцяло нови и различни обстоятелства, които не е посочил в заявлението
и които имат съществено значение за възникването и съществуването на спорното
право. Конкретизира, че главницата
представлява и сбор от отделни и различни по характер вземания.
Вземанията за договорно възнаграждение и възнаграждение по
допълнителен пакет услуги са различни претенции, с различно основание и
размери, поради което становището, че следва да се разгледат като един иск, е
неоснователно. Предвид горното, съответствие между заповедното и настоящото
производство не е налице по отношение на разликата между сумата от 4438,99 лв.
и претендираната главница в размер от 1878
лв. т.е. до размера на сумата от 2560,99 лв. – има съществено
разминаване между основанието и размера на претенцията, с тези по издадената
заповед по чл. 410 ГПК.
Производството по чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 415 ГПК е специално и е пряко обвързано със заповедното по чл. 410 и
сл. ГПК.
При разминаване в произнасянето
на съда по заповедното и исковото производство, би се стигнало до недопустимо
разминаване в претенциите.
При предявяване на предвидения от
законодателя положителен установителен иск за съществуване на вземането е
недопустимо кредиторът ищец да променя материалноправната характеристика на
вземането. Ищецът не би могъл да въведе други, различни правопораждащи факти, в
сравнение с тези, посочени в заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение. Посочването на друго основание, от което произтича вземането /в
случая – договор от друга дата и вземания с различно основание и размери, както
и допълнително споразумение/, различно от твърдяното в заявлението, за което е
издадена заповед за изпълнение, съставляваща изпълнително основание по смисъла
на чл.404, т.1, предл.4 ГПК, обуславя недопустимостта на установителния иск по
чл.415, ал.1 ГПК /Решение № 169/04.01.2016 г. по т.д. № 700/2011 г. на ВКС, II
т.о; Решение № 43 от 11.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 325/2012 г., II т. о.,
Решение № 171 от 24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 801/2011 г., IV г. о. и др.,
пост. по реда на чл. 290 ГПК/.
Ето защо, претенцията за
договорно възнаграждение и възнаграждение за закупен пакет услуги е недопустима
и на основание чл. 130 ГПК, исковата молба следва да бъде върната /в т.см. и за
необходимостта от пълен идентитет на вземанията в настоящото и заповедното
производство – Решение № 18/16.02.2016 г. по т. д. № 1880/2014 г., I т. о., на
ВКС, пост. по реда на чл. 290 ГПК; Определение от 04.04.2017 г. по в.ч.гр.д. №
506/17 г. на ПОС, Определение от 26.06.2015 г. по в.ч.гр.д. № 1331/2015 г. ПОС и др./.
Съгласно т.13 от ТР №
4/18.06.2014г. на ОСГТК, ВКС, издадената заповед за изпълнение в тази част ще бъде обезсилена.
С
оглед допустимостта на производството в останалата част, касаеща главница в
размер на 719,19 лв. следва да се обсъдят представените и приети по делото
доказателства с оглед преценка на основателността на предявените искове.
На 16.05.2016 г. ответникът е подал искане до ищеца за отпускане на
потребителски кредит със зададени параметри. Ответникът декларирал възможност и
желание за закупуване и на пакет от допълнителни услуги и е предоставил на
финансовата институция и данни за финансовото си състояние. На 17.05.2016 г. между ищеца в качеството на
кредитор и ответника в качеството на кредитополучател е сключен договор за
потребителски кредит и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги при следните параметри: сума на кредита – 750 лв.; срок на кредита 18
месеца, размер на месечна вноска по кредита – 56,54 лв., дата на погасяване на
вноска по време на изплащането на заема -5 –то число на месеца, ГПР – 49,90 % и
ГЛП – 41,17, лихвен процент на ден 0,11 и обща дъжима сума по кредита 1017,72
лв. Параметрите по избрания и закупен пакет допълнителни услуги са следните:
749,88 лв.- възнаграждение за закупен пакет и 41,66 лв.- размер на
вноската. Общото задължение по договора и споразумението към датата на
сключването им е 1767,60 лв., общ размер на погасителната вноска 98,20 лв. и
дата на погасяване 5-ТО то число на месеца.
Приет е по делото подписан от клиента погасителен план.
Доказва се превеждането на предоставената в заем сума в размер от 750 лв.
по съответната сметка.
На 09.09.2016 г. е изготвено уведомително писмо до ответника за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем, като
липсват данни същото да е връчено.
Прието е като доказателство извлечение по сметка към процесния договор за
потребителски кредит, от което е видно, че ответникът е платил обща сума в
размер от 148,80 лв., с която са
погасени една вноска по кредита и Допълнителен пакет услуги и обезщетение за
забава в размер на 6,13 лв., за което са представени доказателства за
установяването му.
При така установената по
делото фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
За да се уважи предявения иск,
ищецът следва да докаже
фактите, които сочи да обуславят исковата му претенция в т.ч. наличието на
сключен договор за заем, изпълнение на договорните си задължения за
предоставяне на заемната сума, при което за ответника е възникнало задължение
за нейното връщане. Също така ищецът следва да докаже, че договорът е
предсрочно прекратен, каквито твърдения са изложени в исковата молба.
В Тълкувателно решение № 8/2017 от 02 април
2019 г. по т.д. № 8/2017 г. по описа на ОСГТК се приема, че предсрочната
изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на
вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й,
но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането.
Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и
вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също
основание - договора за кредит. По тези съображения позоваването на
предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията,
предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Правното основание, на което се
претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно
изискуемата главница, е сключеният договор за кредит. Предвид така приетото и
задължителния характер на цитираното тълкувателно решение не следва да се обсъждат доказателствата във
връзка с настъпването на предсрочната изискуемост, доколкото видно от клаузите
на договора крайният падеж е настъпил на 05.12.2017 г.
Като потребител ответникът разполага със защитата
срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно. По отношение задължението на съда да преценява служебно
неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските
договори е налице категорично установена съдебна практика (Решение № 23 от
07.07.2016 г. по т.д. № 3686 по описа за 2014 г., ВКС, ТК, І т.о.), която
задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на
клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните
са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи
и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;
Решение № 384/02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г., I-во ГО и Определение №
751/17.08.2010 г. по гр.д. № 2022/2009 г., I-во ГО. В допълнение следва да се
посочи, че съгласно практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с
§ 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО, и по този начин да компенсира неравнопоставеността,
съществуваща между потребителя и продавача или доставчика , както и може да
приеме една клауза за нищожна дори на основание, на което страната не се е
позовала /така решение от 14.06.2012 г. на Съда на ЕС по дело № С-618/10 на B.
Espanol de Credito SA срещу Joaquin Calderon C./
Доколкото съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи и за
действителността на сключения договор за заем, то в тежест на ищеца е да докаже, че са спазени приложимите към процесния договор за
потребителски кредит императивните законови изисквания, както и че клаузите на
договора, касаещи основните му параметри са индивидуално договорени.
Между ответника и ищеца са възникнали правоотношения
по договор за потребителски кредит по чл.9 и сл. ЗПК. Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора. Съгласно чл.11, ал.2 ЗПК общите условия са неразделна част от договора
за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по
договора. От събраните по делото
доказателства се установява, че по – голяма част от императивно определеното
съдържание на договора е налице.
Договорът за потребителски кредит обаче, е
недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Така, в процесния
договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и годишното оскъпяване на
заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР от 49,89 % /. В този порядък следва да се посочи, че
съобразно разпоредите на ЗПК, Годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената
величина / бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита / следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно посочените
обстоятелства липсва. Посочен е лихвен процент по заема / който е фиксиран /,
както и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснява как тези стойности се
съотнасят към ГПР по договора. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е
недопустимо / в материалноправен смисъл /. Тези съставни елементи обаче, както
бе посочено и по- горе остават неизвестни и на практика, така се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става
ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи,
доколкото в погасителната вноска е включено и изплащане на задължения по
споразумение за допълнителни услуги. От така изложеното не може да се направи
еднозначен извод, че тези разходи са включени при формиране на ГПР, нито че
същите са изключени. Още повече, че впоследствие годишния процент на разходите
се намалява, като не става ясно по какъв начин това се отразява на дължимите по
договора суми с оглед липсата на методика, по която същият е изчислен при
сключване на договора. В този порядък
неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране
цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни
компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено
в тях.
Съобразно гореизложеното, кредитното правоотношение
между страните се явява недействително на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка
правни последици. Съобразно нормата на
чл. 23 ЗПК, при недействителност на договора за кредит, длъжникът дължи да
възстанови на кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс. В
този случай с оглед недействителност на договора за кредит, то недействителна
се явява и уговорката за заплащане на такса за допълнителен пакет услуги.
По отношение на клаузите, касаещи възнаградителната
лихва и заплащане на допълнителен пакет услуги, то са налице и други основания
за недействителността им. В договора е уговорен годишен лихвен процент или
възна градителна лихва по договора в размер на 41.17%, както и лихвен процент
на ден в размер на 0.11%. Така уговорения размер на възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави и в този смисъл клаузата се явява нищожна е основателно. Действително
към датата на уговарянето на размера на възнаградителната лихва по кредита няма
императивни разпоредби (императивните разпоредби в ЗПК касаят единствено
размера на ГПР), които да определят максималния размер на възнаградителната
лихва, но това не означава, че свободата на волята на страните по никакъв начин
не е ограничена и то при положение, чс се касае за потребителски договор, при
който едната страна-потребитслят е по-слабата икономически страна; поради което
и се ползва със засилсна защита от ЗЗП и ЗПК.
Ограничителят на свободата на волята на страните са именно добрите нрави
като неписани, но трайно утвърдили се правила, непосредствено свързани със
справедливостта,добросъвестността и нормалното развитие на обществените
отношения. В правната доктрина и съдебна практика се приема, че накърняването
на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД е налице именно,
когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен
чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен прин цип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предот врати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Налице
е трайноустановена практика на Върховен касационен съд на Република
България,която посочва добросъвестния и съответстващия на добрите нрави /ка то
ограничение на свободата на волята/ предел на волята на страните за зап лащане
на възнаградителна лихва, а именно: три пъти размера на законната лих ва. В
този смисъл е практика на ВКС/Решение№4/2009г. по т.д.№395/2008г., Решение
№1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г.,определение№877 по т.д.№662/ 2012г. и др./
според която съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително,
ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва. След справка в
електронната страница на БНБ съдът установи, че към датата на сключване на
договора за потребителски кредит основният лихвен процент е 0,02 %, от което
следва, че размерът на законната лихва е бил 10,02 % т.е. уговорения в договора
за кредит годишен лихвен процент
надвишава повече от четири път законната лихва. В настоящият случай
договорената между страните лихва в размер на 41,17% годишно надхвърля с над 4
пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави/ кри терии за
норми на поведение,установени в обществото/, тъй като надхвърлят драстично
трикратния размер на законната лихва. Ето защо клаузите на т VІ от договора,с
които е уговорен ГЛП в размер иа 41.17% и лихвен процент на ден в размер на
0.11% накърняват договорното равноправие между страните, противоречат на
добрите нрави и са в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето,
поради което се явяват нищожни на основание чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД
като противоречащи на добрите нрави.
В т. VI от договора е уговорено и заплащането на
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 749,88 лв. Възнаграждението, което се е задължил
да заплати потребителят за предоставения му пакет от допълнителни услуги също
се явява прекомерно и не отговаря на изискванията на закона. На първо
място-предоставените за тази цена услуги не са изчерпателно изброени в договора
за потребителски кредит каквото е изискването на императивните разпоредби на
закона, а наред с това не е формирана цена за всяка от услугите по отделно. В
тази връзка в чл.10а, ал.4 от ЗПК е предвидено, че „Видът, размерът н
действието, за което се събират такси н/илн комисиони, трябва да бъдат ясно н
точно определени в договора за потребителски кредит." В случая в Договора за потребителски крелит не
са посочени видът, размерът и действието, за което се събират съответните
такси. В сключеното между страните Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги от 17.05.2016 г., са изброени
вида на услугите, които може да ползва потребителят, но доколкото нито в самия
договор,нито в Споразумението е предвидена клауза, която да приобщава
Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 17.05.2016 г.
именно към процесния договор за потребителски кредит,то не би могло да
се приеме, че е изпълнено изиекванего на чл.10а. ал.4 ог ЗПК за посочване на
всяко конкретно действие, за което се събират такси или комисионни и размера на
съответната такса или комисионна в процесния договор за потребителски
кредит. В противоречие на императивното
правило на чл.10а ал.4 от ЗПК в процесния договор за различните видове
допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за плащане. Наред с това
заплащането на това възнаграждение от потребителя е предварително,т.е. то е
дължимо само за „възможността за предоставянето" на изброените по-горе
услуги ,както е посочено и в самото Споразумение, и е без значение дали някоя
от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между
страните Договор. Принципът на добросъвестност н справедливост при договарянето
изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена
услуга, а не хипотетично ползване на такава. Следователно налице е
неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, с която потребителят
се е задължил да заплати възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет
от допълнителни услуги в размер на 749,88 лв. Предвид на изложеното се налага
извод, че уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги в размер на 749,88
лв. се явява нищожна като противоречаща на императивни правни норми – раз
поредбите на чл.10, ал.2 предл. второ и чл.10а, ал.З и ал.4 от Закона за
потребителският кредиг/ЗПК/.
С
оглед изложените съображения, то ответникът дължи връщане единствено на
главницата по сключения договор за потребителски кредит, която е в размер от 750 лв. Доколкото към датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение, ответникът е заплатил на ищеца
обща сума в размер от 148,80 лв. на 07.11.2016 г. (т.е.
не в определения в погасителния план срок, поради което е натрупана лихва за
забава в размер от 5,77 лв.),
то съдът приема, че предявеният иск за главница се явява
частично основателен до размера на сумата от 606,97 лв. До този размер искът
следва да се уважи, а за разликата над този размер до пълния претендиран такъв
от 719,19 лв. искът следва да се отхвърли, като неоснователен и недоказан.
Следва да се уважи и искането за присъждане на законна лихва върху уважения
размер на главницата.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1, ал.3 и ал.4 ГПК, в полза на ищеца следва да се
присъдят разноски, съразмерно на уважената част от исковата претенция. Ищецът претендира и е
представил доказателства за разноски в заповедното производство в размер от
82,50 лв., от които по съразмерност следва да му се присъди сумата от 30,82 лв.
В исковото производство ищецът е направил разноски в размер на платената
държавна такса от 117,50 лв., от която по съразмерност следва да му се присъди
сумата от 43,89 лв.
По изложените мотиви съдът
Р Е
Ш И :
ПРЕКРАТЯВА производството по отношение на предявените от
ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК ********* против М.А.А. искове за признаване на установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата в размер от 905,74
лв. – главница по договор за кредит№ ***,
представляваща разлика между присъдената в заповедното производство
главница в размер от 1624,93 лв. и претендираната в настоящото производство
главница в размер от 719,19 лв. , за
която е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр.д. №14639/2017
г. по описа ПРС.
ОБЕЗСИЛВА Заповедта за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр.д. №14639/2017 г. по описа ПРС в частта относно сумата от 905,74 лв. –
главница по договор за кредит№ ***, представляваща
разлика между присъдената в заповедното производство главница в размер от 1624,93
лв. и претендираната в настоящото производство главница в размер от 719,19 лв.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М.А.А., ЕГН: ********** дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл.53 Е, вх.В, ет.7 сума от 606,97 лв. - неизплатена главница, дължима по Договор за
потребителски кредит № ***, ведно със законна
лихва, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 15.09.2017 г. до окончателното изплащане, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 14639/2017 г.
по описа на ПдРС, ХV–ти състав, като
ОТХВЪРЛЯ предявения от ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК ********* против М.А.А. иск за признаване на
установено, че се дължи сумата от 112,22 лв., представляваща разлика между
сумата от 719,19 лв. и 606,97 лв., за
която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. № 14639/2017 г. по описа на ПдРС, ХV–ти състав.
ОСЪЖДА
М.А.А., ЕГН: ********** да заплати на на „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.София,
бул.“България“ № 49, бл.53 Е, вх.В, ет.7 сумата от 30,82 лв. – разноски по
съразмерност по ч.гр.д. № 14639/2017 г. по описа на ПдРС, ХV–ти състав и сумата
от 43,89 лв. – разноски по съразмерност по гр.д. № 3823 по описа за 2018 г. на
ПРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ОС – Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните по делото, като в частта, в която
производството се прекратява, решението има характер на определение и подлежи
на обжалване в едноседмичен срок от съобщението пред ПОС с частна жалба.
Препис
от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ