№ 896
гр. София, 22.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Господин Ст. Тонев
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506292 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение N 20274334/11.12.2020 г., постановено по гр. д. N 26921/18 г. по описа на
СРС, 46 състав, е признато за установено на основание чл. 415 във вр. с чл. 422 ГПК в
отношенията между страните, че КР. В. Х., ЕГН: **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:
****, сумата от 3027,69 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот,
представляващ апартамент, находящ се в гр. София, ул. **** N **, eт. 3, с аб. N 014896, за
периода от м. 11.2013 г. до м. 04.2016 г., мораторна лихва в размер на 350,48 лв. за периода
от 31.12.2013 г. до 20.10.2016 г., сумата от 46,81 лв., представляваща цена на услугата
дялово разпределение за периода от м. 11.2013 г. до м. 04.2016 г., мораторна лихва в размер
на 8,22 лв. за периода от 31.12.2013 г. до 20.10.2016 г., както и законната лихва върху
главниците, считано от 30.11.2016 г. до окончателното плащане, за които вземания е била
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 03.01.2017 г. по ч. гр. д. N 69280/16 г. по
описа на СРС, 46 състав, като искът за мораторна лихва върху доставената топлинна енергия
е отхвърлен за разликата над 350,48 лв. до пълния предявен размер от 351,34 лв. С
решението КР. В. Х. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД разноски по делото в размер на
668,68 лв., както и разноски по заповедното производство в размер на 361,38 лв.
Подадена е въззивна жалба от КР. В. Х. срещу решение N
20274334/11.12.2020 г., постановено по гр. д. N 26921/18 г. по описа на СРС, 46 състав, в
частта му, в която е признато за установено по отношение на ответника, че дължи на „Т.С.“
ЕАД сумата от 3027,69 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот,
1
представляващ апартамент, находящ се в гр. София, ул. **** N **, eт. 3, с аб. N 014896, за
периода от м. 11.2013 г. до м. 04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 30.11.2016 г.
до окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 350,48 лв. за периода от 31.12.2013
г. до 20.10.2016 г., сумата от 46,81 лв., представляваща цена на услугата дялово
разпределение за периода от м. 11.2013 г. до м. 04.2016 г., ведно със законната лихва,
считано от 30.11.2016 г. до окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер на
8,22 лв. за периода от 31.12.2013 г. до 20.10.2016 г., за които вземания е била издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 03.01.2017 г. по ч. гр. д. N 69280/16 г. по описа
на СРС, 46 състав. Твърди, че решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част
е неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния и на материалния закон.
Поддържа, че първоинстанционният съд не е следвало да дава срок за поправка на исковата
молба по отношение на процесния период, а следвало да прекрати производството по делото
като недопустимо. Твърди, че съдът неправилно е определил идеалните части, притежавани
от въззивника, тъй като той не е бил собственик на ¾ ид. ч. от процесния имот, а на 5/8 ид.
ч. от него. Твърди също така, че съдът неправилно е приел, че чл. 33, ал. 1 и чл. 33, ал. 2 от
ОУ не са неравноправни клаузи, като поддържа, че посочените клаузи от ОУ от 2014 г.
противоречат на императивната правна норма на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и на основание чл. 146,
ал. 1, пр. 1 ЗЗП са нищожни, поради което въззивникът не дължи престирането на
обезщетение за забавено плащане на посочените главни вземания. Иска се от съда да
постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му
част, и вместо това да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД не е подала отговор на въззивната жалба в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. В становище, представено по делото, оспорва въззивната жалба като
неоснователна и твърди, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде
потвърдено като правилно в обжалваната му част. Претендира разноски.
Третото лице – помагач - „Т.С.“ ЕООД не изразява становище.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като
обсъди събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Т.С.” ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Я.” N **Б,
твърди, че ответникът КР. В. Х. е собственик на ¾ ид. ч. от следния топлоснабден имот:
апартамент, находящ се в гр. София, община Средец, ул. **** N **, eт. 3, и в това си
качество се явява клиент на топлинна енергия за битови нужди. Твърди, че ответникът е
ползвал доставената му топлинна енергия за периода от м. 11.2013 г. до м. 04.2016 г., като
не е заплатил дължимата цена. Твърди, че въз основа на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д. N 69280/16 г. по описа на СРС, 46
състав, по което е била издадена заповед за изпълнение на процесните вземания, и срещу
2
която е било подадено възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК само от длъжника КР. В. Х.,
поради което са дадени указания за предявяване на иск за установяване съществуването на
процесните вземания. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца, както следва: сумата от 3027,69
лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот, представляващ
апартамент, находящ се в гр. София, ул. **** N **, eт. 3, с аб. N 014896, за периода от м.
11.2013 г. до м. 04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 30.11.2016 г. до
окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 351,34 лв. за периода от 31.12.2013 г.
до 20.10.2016 г., сумата от 46,81 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение
за периода от м. 11.2013 г. до м. 04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 30.11.2016
г. до окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер на 8,22 лв. за периода от
31.12.2013 г. до 20.10.2016 г.
Ответникът – КР. В. Х. оспорва исковете като неоснователни. Оспорва да му е била
доставяна топлинна енергия през процесния период за процесния имот. Оспорва правата в
съсобствеността в процесния имот, като твърди, че притежава 5/8 ид. ч., а не – ¾ ид. ч.
Прави възражение за изтекла погасителна давност. Прави възражение за нищожност на
клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от ОУ от 2014 г., като неравноправни по см. на чл. 146, ал. 1
ЗЗП. Твърди, че тези клаузи противоречат на общия принцип на добросъвестността,
установен с нормата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, и че водят до значително неравновесие в правата
и задълженията на ищеца – търговец и потребителя – купувач. Претендира разноски.
Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД поддържа становището,
че исковете са основателни.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК – от процесуално
легитимирана страна, поради което е допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на
императивни материалноправни норми.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на
правилността на решението, въззивният съд намира следното:
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ.
За основателността на иска следва да установи oт ищеца наличието на облигационно
правоотношение за продажба на топлинна енергия с ответника, по силата на което ищецът е
престирал – доставил е топлинна енергия за отопление и подгряване на вода в
претендирания обем и на уговорената цена за процесния имот през процесния период, както
и дължимата цена за ползваната топлинна енергия за процесния период.
В тежест на ответника е при доказване на горните факти, да установи положителния
3
факт на плащане.
С оглед възражението за погасяване по давност на част от вземанията, направено от
ответника, в тежест на ищеца е да докаже по делото наличието на обстоятелства,
настъпването на които обуславя спиране, респ. прекъсване на давността, по см. на чл. 115
и чл. 116 ЗЗД.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и
водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма
за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
„битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от пар. 1 от ДР ЗЕ /обн. в
ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно
отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са
страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет -
доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на
доставената топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
4
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на
топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от ЗЕ/ и
като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие.
В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение N 2/17 г. по т. д. N 2/17
г. на ОСГК на ВКС.
По делото не се твърди и не доказва от ответника да е възразил срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което те го обвързват, без да е необходимо
изричното им приемане.
От съвкупната преценка на представените по делото нотариални актове и
удостоверение за наследници се установява, че за процесния период ответникът се
легитимира като съсобственик на ¾ ид. ч. от процесния апартамент в резултат на
наследствено правоприемство, извършени правни сделки и прекратена СИО чрез развод. Ето
защо, доводът на въззивника, направен с въззивната жалба, че квотата му в съсобствеността
възлиза на 5/8 ид. ч. е неоснователен.
В качеството си на съсобственик ответникът се явява потребител на топлинна
енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, поради което между него и ищеца е
възникнало и съществувало облигационно отношение по договор за продажба на топлинна
енергия, сключен при Общи условия, за описания по – горе имот, за периода от 01.11.2013
г. до 30.04.2016 г.
От заключението на съдебно - техническата експертиза, което съдът кредитира като
обективно и компетентно, се установява, че количеството топлинна енергия, постъпило в
топлоснабдената сграда, се измерва чрез т. нар. общ топломер, монтиран в абонатната
станция, на който са били извършвани периодични проверки съгласно БДС 1434 – 2001,
както и че показанията му се отчитат ежемесечно по електронен път чрез преносим
„терминал“.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение. Начинът на
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата
през процесния период Наредба N 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
По делото не се спори, че ЕС на сградата с адрес: гр. София, ул. **** N **, е
сключила договор за дялово разпределение на топлинна енергия с „Т.С.“ ЕООД.
Видно от заключението на СТЕ през процесния период ФДР е извършвала
разпределение на топлинна енергия в блока след отчет на уредите за дялово разпределение и
на водомерите за топла вода, монтирани в имотите на абонатите в СЕС. През процесния
период ФДР е отчитала уредите в имота чрез дистанционен отчет. При отчетите на водомера
за топла вода са попълнени документи за отчет, които са подписани от потребител. Според
заключението на СТЕ отчетите са отразени коректно в изравнителните сметки.
От заключението на СТЕ се установява, че изчисленията на ФДР са съгласно
5
Методиката за дялово разпределение към Наредбата за топлоснабдяването.
С оглед изложеното по – горе, съдът приема, че за процесния имот е доставяна
топлинна енергия съобразно уговореното, като количеството на доставената енергия е
измервано коректно.
Тъй като се дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне на
дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите по фактури, представляващи
стойности по прогнозен дял, а тези, които се формират в резултат от изравняване.
За определяне размера на дължимата цена съдът кредитира заключението на СТЕ, от
което се установява, че сумата за изразходваната топлинна енергия за периода от 01.11.2013
г. до 30.04.2016 г. е 3991,81 лв. за процесния имот с аб. N 014896, респ. за ¾ от него –
2993,86 лв.
От заключението на съдебно – счетоводната експертиза не се установява ответникът
да е погасил чрез плащане дължимата от него сума за доставена топлинна енергия в размер
на 2993,86 лв. за периода от 01.11.2013 г. до 30.04.2016 г.
На следващо място, следва да се посочи, че възражението за погасяване по давност на
част от дълга за главница, е неоснователно.
Съгласно Тълкувателно решение N 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС вземанията на
топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на
доставчици на комуникационни услуги, са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.
„в” ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност.
Предявяването на иска прекъсва течението на давността. Искът е предявен в съда на
30.11.2016 г., поради което извън погасителната давност са всички вземания за доставена
топлинна енергия, чиято изискуемост настъпва след 30.11.2013 г. /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/.
Заплащането на топлинната енергия в сградата – етажна собственост, в която се
намира процесният топлоснабден имот, се е осъществявало по реда на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ
/на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна
вноска/. Тъй като задълженията са възникнали като срочни, то същите са станали изискуеми
на първо число на месеца, следващ месеца, за който се начисляват /с оглед на това, че се
начисляват помесечно и на основание чл. 84, ал. 1, изр. първо ЗЗД/. Вземането за цената на
доставена топлинна енергия за м. 11.2013 г. е станало изискуемо от 01.12.2013 г. и не е
погасено по давност.
В допълнение към доводите, изложени във въззивната жалба, касаещи допуснатото от
първоинстанционния съд уточнение в периода на иска, въззивният намира, че доколкото се
касае за нередовност на исковата молба по см. на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК правилно
първоинстанционният съд е дал указания на ищеца за уточняване на периода, за който се
претендира процесната сума за главница.
Предвид изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 150 ЗЕ се явява частично основателен, поради което следва да се уважи до размера
на сумата от 2993,86 лв., представляваща 3/4 от стойността на доставената топлинна енергия
6
за периода от 01.11.2013 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 30.11.2016
г. до окончателното плащане. За разликата до пълния предявен размер от 3027,69 лв. искът
следва да се отхвърли като неоснователен.
С оглед частичното несъвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение N 20274334/11.12.2020 г., постановено по гр. д. N
26921/18 г. по описа на СРС, 46 състав, следва да бъде отменено като неправилно в частта
му, в която е уважен искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ за
разликата над сумата от 2993,86 лв. до сумата от 3027,69 лв., представляваща 3/4 от
стойността на доставената топлинна енергия за периода от 01.11.2013 г. до 30.04.2016 г.,
като вместо това следва да бъде постановено друго решение, с което да бъде отхвърлен иска
за разликата над сумата от 2993,86 лв. до сумата от 3027,69 лв., представляваща 3/4 от
стойността на доставената топлинна енергия за периода от 01.11.2013 г. до 30.04.2016 г. В
останалата му част, касаеща иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150
ЗЕ, решението следва да бъде потвърдено като правилно.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за установяване на
съществуването на вземане за възнаграждение за дялово разпределение за периода от
01.11.2013 г. до 30.04.2016 г.:
За основателността на иска следва да се установи от ищеца, че през процесния
период ФДР е извършвала услугата дялово разпределение в процесния имот, поради което в
тежест на ответника е възникнало задължение за плащане на дължимото възнаграждение.
В случая, от събраните по делото писмени доказателства се установява, че е сключен
договор за дялово разпределение между етажните собственици на топлоснабдената сграда и
третото лице - помагач, както и че през процесния период услугата е била извършена от
третото лице – помагач.
От представеното по делото извлечение от сметки за аб. N 014896 се установява, че
стойността на извършените услуги за дялово разпределение в периода от 01.11.2013 г. до
30.04.2016 г. възлиза на сумата от 62,42 лв. /3/4 = 46,81 лв./. По делото не се доказва от
ответника посочената сума да е погасена чрез плащане.
Ето защо, следва да се обсъди направеното с отговора на исковата молба
правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност.
Съгласно Тълкувателно решение N 3/2011 г. на
ОСГТК на ВКС вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги, са периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност.
Предявяването на иска прекъсва течението на давността. Искът е предявен в съда на
30.11.2016 г. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, поради което извън погасителната давност са
всички вземания за възнаграждение за услугата дялово разпределение, чиято изискуемост е
настъпила след 30.11.2013 г. /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/.
В случая, процесните вземания за възнаграждение за дялово разпределение са
7
станали изискуеми след 30.11.2013 г. и не са погасени по давност.
Ето защо, искът за заплащане на възнаграждение за дялово разпределение следва да
се уважи, като се признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 46,81 лв.,
представляваща възнаграждение за услугата дялово разпределение за периода от 01.11.2013
г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 30.11.2016 г. до окончателното
плащане.
Предвид изложеното по – горе и поради съвпадение на крайните изводи на въззивния
съд с тези на първоинстанционния съд решение N 20274334/11.12.2020 г., постановено по
гр. д. N 26921/18 г. по описа на СРС, 46 състав, в частта му, в която е признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 46,81 лв., представляваща
възнаграждение за услугата дялово разпределение за периода от 01.11.2013 г. до 30.04.2016
г., ведно със законната лихва, считано от 30.11.2016 г. до окончателното плащане, следва да
бъде потвърдено като правилно.
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването
му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Въззивният съд намира за неоснователно възражението за нищожност на клаузите на
чл. 33, ал. 1 и чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014 г. на основание чл. 146, ал. 1, пр. 1
ЗЗП, като противоречащи на императивната правна норма на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Посочените
клаузи от Общите условия от 2014 г. по никакъв начин не ограничават потребителя да плати
задълженията си на каса на дружеството, а от друга страна достъпът до интернет не е
предпоставка за изпълнение на задълженията за плащане.
Във въззивната жалба липсват други конкретни доводи за неправилност на решението
на първоинстанционния съд в частта му, касаеща мораторната лихва, начислена върху
главницата за доставена топлинна енергия /извън възражението за нищожност на клаузите
на чл. 33, ал. 1 и чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014 г. на основание чл. 146, ал. 1, пр. 1
във вр. с чл. 143, ал. 1 ЗЗП/, както и в частта му, касаеща мораторната лихва, начислена
върху главницата за възнаграждение за дялово разпределение, в т. ч. и по отношение на
размера им, а при преценката за правилност на решението въззивният съд е ограничен от
посоченото във въззивната жалба.
Ето защо, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се уважи до размера
на сумата от 350,48 лв., представляваща мораторна лихва, начислена за периода от
31.12.2013 г. до 20.10.2016 г., върху главницата за доставена топлинна енергия. За разликата
над сумата от 350,48 лв. до сумата от 351,34 лв. решението като необжалвано в тази му част
е влязло в сила. Следва да се уважи като основателен и искът с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за сумата от 8,22 лв., представляваща мораторна лихва, начислена за периода от
31.12.2013 г. до 20.10.2016 г., начислена върху главницата за възнаграждение за дялово
разпределение.
Поради съвпадението на крайните изводи на въззивния съд с тези на
8
първоинстанционния съд по отношение на исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
решението в тази му част следва да се потвърди като правилно.
Предвид изхода на спора първоинстанционното решение следва да бъде отменено
като неправилно в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски пред
първоинстанционния съд за разликата над сумата от 661,99 лв., както и разноски в
заповедното производство за разликата над сумата от 357,77 лв.
По разноските по делото:
Всяка от страните претендира разноски.
Предвид изхода на спора въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на
процесуалния представител на въззивника адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
помощ на въззивника на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗА в размер на 4,70 лв. за
въззивното производство.
Предвид изхода на спора въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на
въззивника разноски по делото /за държавна такса пред СГС/ в размер на 0,68 лв.
Предвид изхода на спора в полза на въззиваемата страна не следва да се присъждат
разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивния съд, тъй като същата не е
подала отговор на въззивната жалба, нито е била представлявана от процесуален
представител в откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение N 20274334/11.12.2020 г., постановено по гр. д. N 26921/18 г.
по описа на СРС, 46 състав, в частта му, в която е признато за установено на основание чл.
415 във вр. с чл. 422 ГПК в отношенията между страните, че КР. В. Х., ЕГН: **********,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, разликата над сумата от 2993,86 лв. до сумата от 3027,69
лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот, представляващ
апартамент, находящ се в гр. София, ул. **** N 11, eт. 3, с аб. N 014896, за периода от м.
11.2013 г. до м. 04.2016 г., както и в частта, в която КР. В. Х., ЕГН: **********, е осъден да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, разноски пред първата инстанция за разликата над
сумата от 661,99 лв., както и разноски в заповедното производство /по ч. гр. д. N 69280/16 г.
по описа на СРС, 46 състав/ за разликата над сумата от 357,77 лв., като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. Я. N **Б, срещу КР. В. Х., ЕГН: **********, с адрес: гр. София,
ул. **** N 11, eт. 3, апартамент, иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл.
150 ЗЕ за признаване за установено, че дължи разликата над сумата от 2993,86 лв. до сумата
от 3027,69 лв., представляваща 3/4 от стойността на доставената топлинна енергия за
периода от 01.11.2013 г. до 30.04.2016 г. за имот, представляващ апартамент, находящ се в
9
гр. София, ул. **** N 11, eт. 3, с аб. N 014896.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. Я. N **Б, да заплати на КР. В. Х., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. **** N 11, eт.
3, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 0,68 лв., представляваща разноски пред
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. Я. N **Б, да заплати на адв. Р.Х. И., ЕГН: **********, сумата от 4,70 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна защита на КР. В.
Х., ЕГН: **********, на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗА, във въззивната
инстанция.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице – помагач
на страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10