№ 797
гр. София, 12.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Виктория Мингова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело
№ 20221100511092 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20048992/19.07.2022г., постановено по гр.д. №14961/2021г. по
описа на СРС, 169 състав, е отхвърлен предявеният от Т. П. Г. срещу г. а. д. иск с
правно основание чл.240 от ЗЗД за връщане на сумата от 1000 лева, предоставена
по договор за заем от 19.04.2016г. Осъдена е Т. П. Г. да заплати на г. а. д. сумата
от 120 лева разноски в производството.
Постъпила е въззивна жалба от ищцата Т. П. Г., чрез пълномощника адв. С.
С. срещу решението в цялост, като се излагат оплаквания, че същото е неправилно
и е направено искане да бъде отменено. Въззивницата поддържа, че през м. април
2016г. дала на ответника сумата от 1000 лева с уговорката сумата да бъде върната
най-късно до една година. Парите му дала срещу разписка, която не се оспорвала
от ответника. Защитната теза на ответника, че парите са дадени като дарение на
партия ВМРО се опровергала. След като не било налице безвъзмездно
предоставяне на средства, то същите подлежали на връщане.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на жалбата от
насрещната страна г. а. д..
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и
1
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание
чл.79, ал.1 във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД за присъждане на сумата в размер на 1000
лева, представляваща задължение по договор за заем от 19.04.2016г.
В подкрепа на твърденията си за сключен между страните договор за заем
ищцата представя разписка от 19.04.2016г., двустранно подписана, в която е
отразено, че ответникът г. а. д. е получил от Д. (Т.) П. Г. сумата от 1000 лева.
В установената съдебна практика се приема, че елементите от фактическия
състав на договора за заем са: съгласие на страните за предаване от заемодателя в
собственост на заемателя на парична сума и реалното предаване на тази сума от
заемодателя на заемателя. Доказателствената тежест за пълно и главно доказване
на така установените елементи от фактическия състав на договора за заем носи
ищецът, защото той извлича търсената от него изгода от доказване на сключен
договор за заем с ответника и неизпълнено договорно задължения на последния.
Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или
правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни
последици. (В този смисъл решение № 174 от 23.7.2010 г по гр.дело № 5002/2008
г на ВКС, четвърто ГО, решение № 546 от 23.7.2010 г по гр.дело № 856/2009 г на
ВКС, Четвърто ГО, решение № 69 от 24.6.11 г на ВКС,Трето ГО, решение № 837
от 13.12.2010 г, по гр.дело № 1727/2009 г, ВКС, ГК, четвърто ГО).
Съдът намира, че от събраните по делото доказателства не се установява
наличие между страните на облигационно правоотношение по договор за заем, по
което ищцата като заемодател да е предоставила на ответника като заемател
процесната сума в размер на 1000 лева. От представената разписка е видно и не се
2
оспорва от ответника, че последният е получил от ищцата сумата от 1000 лева на
19.04.2016г., но по делото липсват доказателства да е налице между страните
твърдяното от ищцата правоотношение по договор за заем, чието наличие изрично
се оспорва от страна на ответника. Липсват данни по делото, че сумата е
предоставена на ответника със задължение да я върне. Пораждането на
твърдяното парично задължение може да бъде предмет на различни договори
(реални или консенсуални), като проявните форми на правоотношенията, в които
встъпват частноправните субекти в гражданскоправния оборот са многообразни и
само въз основа на процесната разписка, не може да се установи еднозначно, че
между страните в настоящата съдебно производство е постигнато съгласие за
поемане на задължение по договор за паричен заем.
Поради това съдът приема, че искът с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД
във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД е неоснователен и обжалваното решение, с което
същият е отхвърлен, е правилно.
Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20048992/19.07.2022г., постановено по гр.д.
№14961/2021г. по описа на СРС, 169 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3