Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
14.11.2017г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на осми ноември две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 13750 по
описа за 2016 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 8871 от 16.06.2016г. по гр.д. № 53384/2014г. Софийски районен
съд, 113 състав допуснал извършването на съдебна делба между Р.Д.Б., ЕГН **********,
и А.П.А., ЕГН **********, на следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № 43, находящ се
в гр. София, ул. „********, със застроена площ от 59.59 кв. м, състоящ се от
една стая, дневна, кухня и сервизни помещения, заедно с таванско помещение № 16
и 1.675 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху
мястото, с идентификатор 68134.513.229.1.43, при квоти: 1/2 идеална част за Р.Д.Б.
и 1/2 идеална част за А.П.А..
Срещу решението е подадена въззивна жалба от съделителя-ответник А.П.А.,
който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Неправилно СРС приел, че съсобствеността между ищцата и ответника е „чисто
наследствена”. Правото на собственост било придобито от ответника за ½
идеална част – по наследствено правоприемство от баща му П. А. А., и ½
идеална част придобил по давностно владение, установено с нотариален акт № 140,
том І, рег. № 5877, том LLХІХ, д. №
52431/2014г. Ответницата не била приела наследството от баща си Д.С.В., никога
и по никакъв начин не била проявявала желание и воля да получи идеалната част
от имота след неговата смърт и не проявила интерес към неговото наследство
повече от 24 години след смъртта му. Първоинстанционният съд не взел предвид
обстоятелството, чеР.А.В.прехвърлила своята ½ идеална част от процесния
апартамент в полза на П. А. А. чрез договор за издръжка и гледане, с който
договор съсобствеността се променяла и от „чисто наследствена” се превръщала в
обикновена съсобственост. Начинът на придобиване на съсобствеността от
наследодателя на ответника – сделка, бил от съществено значение, тъй като
променял наследствения характер на съсобствеността и я превръщал в обикновена
съсобственост. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК на ВКС, при
наследствен характер на съсобствеността наследникът, който владее и държи целия
имот, владее само своята идеална част и държи останалите за сметка на
останалите съсобственици, и за да промени държането във владение трябва ясно и
по несъмнен начин да демонстрира владелческото си намерение по отношение на
целия имот, и това своене да достигне до знанието на останалите съсобственици.
Настоящият случай обаче не бил такъв – П. А. не получил своята ½ идеална
част по наследство, а с договор за издръжка и гледане. Той не бил сънаследник
на ищцата и по тази причина, държейки и своейки целия имот, той, а след
неговата смърт и ответникът А.А., ясно и категорично продължил да владее имота,
отдавал го под наем и събирал плодовете от него до завеждане на исковата молба
за съдебна делба. Той нямал качеството на сънаследник, което да го ограничава в
своенето на целия имот, поради което не бил длъжен да демонстрира спрямо ищцата
повече и по-различно своене от това, което демонстрира по отношение на всички
останали субекти в правния мир. Тъй като ответникът владял целия имот не в
качеството си на сънаследник, достатъчно било той да докаже начален и краен
момент на владението си, за да придобие имота по давност с изтичане на
предвидения в закона 10-годишен срок. Този факт бил доказан не само с
представения констативен нотариален акт, но и с показанията на св.А.Г.. Поради
това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с
което да отхвърли иска за делба. Претендира разноските по делото. Съображения
излага в писмени бележки от 09.11.2017г.
Въззиваемата страна Р.Д.Б. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Не
претендира разноски.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран от Р.Д.Б. с иск с правно основание чл. 34,
ал. 1 ЗС, предявен срещу А.П.А., за делба на недвижим имот, представляващ апартамент
№ 43, находящ се в гр. София, ул. „********, ет. 11, със застроена площ от
59.59 кв. м, състоящ се от една стая, дневна, кухня и сервизни помещения, при
съседи: двор, стълбище и апартаменти №№ 42 и 44, заедно с таванско помещение №
16 при съседи: двор, коридор и тавански помещения №№ 14 и 17, заедно с 1.675 %
идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото.
По действащите ККР апартаментът е с идентификатор 68134.513.229.1.43,
разположен в поземлен имот с идентификатор 68134.513.229, при съседи на
апартамента: на същия етаж – самостоятелни обекти 68134.513.229.1.42 и
68134.513.229.1.44, под обекта - 68134.513.229.1.39, над обекта -
68134.513.229.1.47.
Ищцата твърди, че с ответника са съсобственици на имота при равни квоти от
по ½ идеална част. Имотът бил собствен на дядото на ищцата С.Д.В.,
съгласно нотариален акт № 94, том ХХХІХ, д. № 6990/1975г. на нотариус при СРС.
След смъртта на С.В.на 22.12.1976г., собственици по наследствено правоприемство
с по ½ идеална част станали преживялата му съпругаР.А.В.и сина му Д.С.В..
Последният починал на 23.02.1990г., а ищцата, като негова дъщеря и единствен
наследник по закон, придобила собствеността върху ½ идеална част от
имота.Р.В. починала на 04.01.2008г., но приживе прехвърлила собствената си
½ идеална част от имота с нотариален акт № 49, том ХХХХХ, д. № 9304/1991г.
на І нотариус при ІІ РС – София на П. А. А.. След смъртта на последния,
неговият син и наследник по закон – ответникът А.П.А., придобил по наследствено
правоприемство собствеността върху ½ идеална част от имота. Искала е от
съда да допусне делбата на имота при квоти ½ за ищцата и ½ за
ответника.
Ответникът А.П.А. с отговора на исковата молба е оспорил предявения иск с
възражение, че е изключителен собственик на имота, като ½ идеална част
придобил по наследствено правоприемство от баща си П. А., а останалата ½
идеална част – по давностно владение, установено с нотариален акт № 140, том І,
рег. № 5877, д. № 111/2014г. Ответницата не била приела наследството от баща си
Д.С.В., никога и по никакъв начин не била проявявала желание и воля да получи
идеалната част от имота след неговата смърт и не проявила интерес към неговото
наследство повече от 24 години след смъртта му. Искал е от съда да отхвърли
иска за делба. С отговора не е посочен периода, в който ответникът твърди да е
придобил идеалната част от имота по давност. В хода на първоинстанционното
производство се поддържа, че това е станало в периода от 1996г. до завеждане на
исковата молба за делба.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Като краен резултат настоящият
въззивен състав го намира за правилно по следните съображения:
Не е било спорно и от приетия нотариален акт № 94, том ХХХІХ, д. №
6990/1975г. на нотариус при СРС се установява, че С.Д.В. е бил собственик на
процесния имот. След смъртта на С.В.на 22.12.1976г. имотът е придобит по силата
на наследствено правоприемство от преживялата му съпругаР.А.В.и сина му Д.С.В.
при равни квоти от по ½ идеална част. Не е било спорно и видно от
приетото удостоверение за наследници, Д.С.В. е починал на 23.02.1990г. и е
оставил за единствен наследник по закон ищцата Р.Д.Б., негова дъщеря, която по
наследствено правоприемство е станала собственик на ½ идеална част от
имота..Р.А.В.е починала на 04.01.2008г., но приживе същата е прехвърлила
собствената си ½ идеална част от имота с договор за издръжка и гледане,
обективиран в нотариален акт № 49, том ХХХХХ, д. № 9304/1991г. на І нотариус
при ІІ РС – София на брат си П. А. А.. Не се спори и че последният е починал преди
прехвърлителката, като е оставил за единствен наследник по закон ответника А.П.А.,
негов син, който по наследствено правоприемство е станал собственик на ½
идеална част от имота.
Във връзка с възраженията на ответника от ищцата са представени и по делото
са приети писмени доказателства – жалба от 05.10.1998г. до Данъчна служба –
„Сердика“, известие от СТУ на „Данъчна администрация“ – ДС „Сердика“ от 18.11.1998г.
и 3 бр. квитанции за платени от ищцата данък „Недвижими имоти“ и такса „Битови
отпадъци“ за процесния имот. По реда на чл. 183 ГПК е извършена констатация по
оригиналите на документите, които съответстват на представените заверени копия.
Документите са оспорени от ответника с твърдения, че такава жалба не била
постъпвала в данъчната администрация, а трите квитанции – с твърдения, че на
ищцата не била откривана данъчна партида за имота и нямало данни за подаване на
редовна данъчна декларация; За имота ищцата нямала открита данъчна партида, не
е имала данъчни задължения и не е плащала данъци. Видно от представеното по
делото удостоверение за данъчна оценка на имота от 11.06.2014г. на Дирекция
„ПАМДТ“ – отдел МДТ – „Сердика“, такава партида е открита на името на ищцата за
½ идеална част от имота, като същата няма непогА.и задължения. Поради
това въззивният съд намира, че оспорените документи, вкл. квитанциите за
заплащани от ищцата местни данъци и такси за имота следва да се ценят от съда,
съвкупно с останалите доказателства.
Приет по делото е констативен нотариален акт № 140, том І, рег. № 5877, д.
№ 111/2014г. на нотариус с рег. № 034 на НК, с който на 19.12.2014г., с който ответникът
е признат за собственик на процесния имот по наследство и давностно владение.
Констатациите в нотариалния акт относно придобиване по давност на ½ идеална
част от имота са оспорени от ищцата.
Разпитаният по делото свидетел А.Г.установява, че познавал Р., която била
леля на свидетеля.Р.била сестра на бащата на братовчед му А.. Бащата на А. се казвал С.В.. Синът наР.се
казвал Д. и бил първи братовчед на свидетеля. Р., С. и Д. живеели заедно в
апартамента на ул. „********, до хотел „Принцес“, на предпоследния етаж. Свидетелят
бил ходил там, за последен път малко преди смъртта на Д., на Димитровден. Д.
починал през м. февруари, преди 30 – 40 години. Преди да почине за него се
грижел вуйчото на свидетеля – П., той се грижел и за Р.. Свидетелят знаел още
преди смъртта на братовчед му, че този апартамент ще бъде за него, тъй като той
полага грижи за него. Леля муР.казала на свидетеля, че е прехвърлила
апартамента на П.. Преди около четири години, тъй катоР.била болна и не можела
да се обслужва сама, била настанена в старчески дом, като с доход от отдадения
под наем апартамент плащали за старческия дом.Р.живяла в старчески дом 2 години.
Вуйчо му П. починал преди Р., две или три години предиР.да отиде в старчески
дом. ЗаР.продължил да се грижи А., той настанилР.в старчески дом и той давал
апартамента под наем. А. имал пълномощно. Доколкото свидетелят знаел, след
смъртта на братовчед му (Д.) апартаментът бил на вуйчо му П., който поел всички
ангажименти към леля му Р.. Той се грижел и за апартамента. Всички роднини
знаели, че вуйчо му е наследник на апартамента. За последно виждал Р., докато
още живеела в апартамента през 2002г., преди да отиде в старчески дом. Посетил
я в дома й. Не знаел А. като какъв е отдавал апартамента под наем, това го
знаел от А.. Тази информация я имал от леля си приживе, цялата рода знаели, че
апартаментът е прехвърлен на П..
Свидетелят А.Б., съпруг на ищцата установява: След смъртта си бащата на Р.
й оставил един апартамент и някакви земи. Апартаментът се намирал на ул. „*********.
За първи път свидетелят ходил там, когато отишли да поканят бабата на Р. за
сватбата им, през април – май 1990г. По-късно ходили многократно там. Съпругата
му не е живяла в това жилище. За последно свидетелят бил там през 2014г., не си
спомня точно, тогава видял, че апартаментът се води на друг собственик, имало
списъци със задължения за входа. Никой не му отворил и потърсил домоуправителя,
който му обяснил, че не е наясно кой е собственик, апартаментът се ползвал от А.А.,
който според управителя го придобил чрез покупко-продажба. Последно свидетелят
видял бабаР.през 2005 – 2007г., не си спомня точно. След това не знаел кой е
ползвал апартамента, никой не му отварял при ходенията му там. Всяка година
лично свидетелят носел на бабаР.пари за да плаща данъци за апартамента,
последният път му отказала. През 2000 - 2001г. започнали да й дават пари за
данъците, преди това те ги плащали. От съседка разбрал, че бабаР.е била
настанена в старчески дом и е починала през 2008г. Не разбрали в кой старчески
дом е настанена. От бабаР.знаел, че „в един момент“ в апартамента често
пребивавал брат й П.. Около 1997 – 1998г. станал проблем с данъците, когато се
разбрало, че бабаР.е прехвърлила нейната част от апартамента на брат си.
Съпругата му също ходела в апартамента, в началото по-често. После бабаР.се
разсърдила във връзка с името на детето им и около 1996 – 1997г. отношенията им
се влошили. През 1998 – 1999г. за последно Р. ходила при баба си. След това
свидетелят ходел сам да дава пари за данъците.
От показанията на разпитаните във въззивното производство при условията на
чл. 266, ал. 3 ГПК свидетели се установява:
Свидетелят С.Н.живее в София, на ул. „*********. Познавал Р., били съседи,
на една площадка живеели. Познавал и А.А., който бил племенник на Р.. Познавал А.
повече от 10 години, някъде от около 2005 – 2006г., след като починал баща му.
Баща му се грижел заР.В., след като починал някъде 2004 – 2005г. А. започнал да
се грижи. Свидетелят познавал и сина наР.– Д., който починал някъде около 1990
– 1991г. Не знаел Д. да е имал син или дъщеря или да идват такива. Единствено
познавал и виждал брат й П. и впоследствие А., даже мислел, че А. е син наР.в
началото. Не били в толкова близки отношения, за да се разпитват, били на
„здравей – здрасти“.Р.не била споделяла със свидетеля да има внучка или внук. В
апартамента си живеелаР.само. Тя живяла в апартамента до 1995 – 1996г., мислел,
че тогава А. ги взел заедно с неговата майка и се грижел и за двете, не знаел
дали при него или на друго място са живели. След смъртта наР.А. си се занимавал
с жилището, него виждал. Свидетелят влизал в жилището може би миналата година,
по повод ремонт. Ремонтът се правел от А., питал го къде минават някакви тръби.
Не познавал Р.. През последните 10 години влизал в процесното жилище примерно 4
– 5 пъти.
Свидетелят Антон Тонев познавал Р.Б. от около 2002г. Знае къде се намира
процесното жилище, ходил там два пъти. Първия път може би през 2003г., отивали
по работа със съпруга на Р. – А.Б., и последният спрял, казал само за пет
минути да даде на бабата на Р. някакви пари. Свидетелят се качвал до жилището,
но не бил влизал, някъде през 2003 – 2004г. Трябвало някакъв контакт да оправят
и като отишли там, тя казала „много закъсняхте“, защото контактът вече бил
оправен. Не знаел кой се грижи за бабата.
Съдът, след преценка по реда на чл. 272 ГПК: Не кредитира като цяло
показанията на св.Г.като недостоверни, непоследователни, объркани и вътрешно
противоречиви – свидетелят твърди бащата на А. да се казвал С.В.; че преди
около четири години (разпитът е проведен през 2016г.)Р.била настанена в
старчески дом и останала там две години,
а видно от приетото удостоверение за наследници,Р.В. е починала в началото на
2008г.; Не кредитира като цяло и показанията на св. Н. като вътрешно противоречиви
– твърди, че бащата на А. (П.) се грижел заР.до смъртта си през 2004 – 2005г.,
и същевременно – че през 1995 – 1996г. А.взелР.и своята майка да се грижи за
тях. Освен това този свидетел няма достатъчно преки впечатления – самият той
твърди, че не били в близки отношения вР.Показанията на свидетелите Б. и Тонев
съдът кредитира, доколкото същите установяват относими за спора факти.
От правна страна: Предмет на конститувния иск за делба е
потестативното право да се иска от съсобственик прекратяване на съсобствеността
върху определено имущество. В първата фаза на делбата се установява
съществуването, съдържанието, страните и обектите на делбата, като в
доказателствена тежест на съделителя, предявил иска, е да установи наличието на
тези условия. В тежест на ответника-съделител е, съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК,
да докаже обстоятелствата, на които основава възраженията си.
В случая страните не спорят и по делото се установи, че
по наследствено правоприемство от баща си Д.В.ищцата е придобила правото на
собственост върху ½ идеална част от процесния имот, а ответникът е
станал собственик на другата ½ идеална част по наследствено
правоприемство от баща си П. А., като последният от своя страна е придобил
същата идеална част по силата на договор за издръжка и гледане от 1991г.
Спорен между страните е въпросът придобил ли е ответникът
по силата на придобивна давност ½ идеална част от имота.
Неправилно СРС е приел, че след като първоначално
съсобствеността върху имота е възникнала от наследяване, то ответникът е бил
владелец на своята идеална част и държател на частта на ищцата. Независимо от
това, като краен резултат правилно е приел, че в случая владеещият съсобственик
е следвало да демонстрира по несъмнен начин на невладеещия, че свои и неговата
идеална част.
Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение №
1/06.08.2012г. по тълк.д. № 1/2012г. на ОСГК на ВКС, презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е
приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което
първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Направено е
разграничение между двете хипотези - кога съсобственикът владее вещта изцяло за
себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите
съсобственици. Разграничителният критерий е начинът, по който е установена
фактическата власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена
на основание, което изключва владението на
другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на
цялата вещ се предполага, т.е презумпцията на чл. 69 ЗС е приложима. Обратно - ако фактическата власт е
установена на основание, което предполага
владението и за другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само
държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията не се
прилага. Винаги при правен спор трябва да се изследва въпросът дали
упражняването на фактическата власт е започнало за другиго и следователно
липсва намерение да се държи цялата вещ като собствена, или един от
съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на
основание, което изключва владението на останалите. След като основанието, на
което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава
и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и
е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на
собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен
владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение.
Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен
начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици.
В случая ответникът твърди да е придобил наследената от
ищцата идеална част от имота по силата на придобивна давност, започнала да тече
от 1996г., като присъединява към своето владение и владението на праводателя си
– баща му П. А.. Действително, последният е придобил собствеността върху
идеална част от имота по силата на правна сделка. С тази сделка обаче на същия
е прехвърлена собствеността само върху ½ идеална част, поради което не
може да се приеме, че същият е започнал да упражнява фактическа власт върху
имота на основание, изключващо владението на ищцата. Следователно при
възникване на съсобствеността между ищцата и праводателя на ответника е било налице
съвладение – праводателят на ответника е бил владелец на своята ½
идеална част и държател на притежаваната от ищцата ½ идеална част, а
презумпцията на чл. 69 ЗС е неприложима.
Цитираната в жалбата част от същото тълкувателно решение
касае различна хипотеза – когато правото на собственост се прехвърля по
производен начин без прехвърлителят да е собственик на целия имот, а само на
идеална част от него и владението върху целия имот е предадено на
приобретателя. В този случай последният е станал съсобственик с
притежателя на останалите идеални части, но като владелец (добросъвестен или не
в зависимост от знанието за обема на правата на праводателя) е започнал да
упражнява фактическа власт върху имота на основание, което изключва владението
на другия съсобственик. Настоящият случай е различен, поради което, за да
придобие по давност правото на собственост върху идеалната част на ищцата,
съсобственикът П. А., респ. ответникът като негов правоприемник, е следвало да
превърне с едностранни действия държането им във владение с такива действия, от
които по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на ищцата.
От събраните по делото доказателства не се установява
ответникът или неговият праводател да са обективирали спрямо ищцата намерението
си да владеят нейната идеална част по посочения начин. По делото се установи,
че до 2005 – 2007г. в имота е живялаР.В., за която, в изпълнение на
задълженията си по договора за издръжка и гледане, до смъртта си се е грижил
брат й П. А., а след това – неговият син – ответникът А.А.. Дори да се приеме,
че с отдаването под наем на съсобствения имот от около 2007г. и лишаването на
ищцата от достъп до имота след смъртта наР.В. ответникът е демонстрирал по
отношение на ищцата намерението си да свои и нейната идеална част, от този
момент до подаване на исковата молба в съда на 03.10.2014г. не е изтекъл
предвидения в закона 10-годишен давностен срок.
Останалите доводи на въззивника в жалбата и в писмената
му бележки съдът намира също за неоснователни. Твърдението ищцата да не е
приела наследството от баща си се опровергава от събраните доказателства, не се
твърди и вписан по установения в ЗН ред отказ от наследство, а обстоятелството,
че ищцата не искала да притеснява баба си в апартамента докато е жива по
никакъв начин не обуславя извод за „погасяване на наследствените права“ на
ищцата, нито същата е изгубила правото си на собственост върху идеалната част
от имота, след като не се установява да е придобита по давност от ответника.
По изложените съображения въззивният съд намира, че
предявеният иск с правно основание чл. 34 ЗС е основателен, като делбата следва
да бъде допусната при посочените от СРС квоти от по ½ идеална част.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което атакуваното
решение следва да бъде потвърдено, като предвид непълното описание на имота в
диспозитива на първоинстанционното решение, това следва да бъде направено с
въззивното решение.
При този изход, разноски на въззивника не се следват, а от въззиваемата
не се претендират, поради което разноски не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8871 от 16.06.2016г., постановено по гр.д. № 53384/2014г. на
Софийски районен съд, 113 състав, с което е допуснато извършването на съдебна
делба между Р.Д.Б., ЕГН **********, и А.П.А., ЕГН **********, на следния
недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № 43, находящ се в гр. София, ул. „********, ет.**, със
застроена площ от 59.59 кв. м, състоящ се от една стая, дневна, кухня и
сервизни помещения, при съседи: двор, стълбище и апартаменти № 42 и № 44, заедно
с таванско помещение № 16 при съседи: двор,
коридор и тавански помещения № 14 и № 17, заедно с 1.675 % идеални части от
общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, по действащата
кадастрална карта и регистри апартаментът с
идентификатор 68134.513.229.1.43, разположен в поземлен имот с
идентификатор 68134.513.229, при съседи на апартамента: на същия етаж –
самостоятелни обекти 68134.513.229.1.42 и 68134.513.229.1.44, под обекта -
68134.513.229.1.39, над обекта - 68134.513.229.1.47,
при квоти: 1/2 идеална част за Р.Д.Б. и 1/2 идеална част заА.П.А..
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.