Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр.Русе,
22.06.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд-Русе, I-ви състав, в открито
заседание на единадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа
докладваното от съдията адм.д. № 79
по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.172, ал.5 от ЗДвП.
Образувано е по жалба на П.С.П. *** против
заповед за прилагане на принудителна административна мярка №
18-1085-000101/05.02.2018 г., издадена от началника на сектор „Пътна полиция“
към ОД на МВР – Русе, с която спрямо жалбоподателя е приложена принудителна административна
мярка (ПАМ) по чл.171, т.1, б.“д“ от ЗДвП – временно отнемане на свидетелството
за управление на моторно превозно средство (СУМПС) до заплащане на дължимата
глоба. В жалбата се развиват оплаквания за незаконосъобразност на оспорената
заповед поради противоречието й с материалния закон и отсъствието на
фактическите предпоставки за нейното издаване. Жалбоподателят сочи, че не е
налице соченото в заповедта нарушение по чл.190, ал.3 от ЗДвП, изразяващо се в
незаплащане на наложените му административни наказания „глоба“ в указания в
тази разпоредба едномесечен срок за доброволно плащане, тъй като тези публични
задължения били погасени с изтичане на двугодишната изпълнителска давност по
чл.82, ал.1, б.“а“ от ЗАНН. За да обоснове приложението на същата
жалбоподателят се позовава и на Тълкувателно решение № 2 от 12.04.2017 г. на
ВАС по т. д. № 3/2016 г., ОСС, I и II колегия. Навежда доводи, че
обстоятелството дали давностният срок е изтекъл, следва да се преценява към
датата на връчване на оспорената заповед – на 23.01.2020 г., а не към датата на
нейното издаване - 05.02.2018 г. Моли съда да постанови решение, с което
обжалваният административен акт да бъде отменен. Претендира присъждането на
направените деловодни разноски.
Ответникът по жалбата – началникът на сектор „Пътна
полиция“ към ОД на МВР - Русе, чрез процесуалния си представител, в
представената писмена защита и в хода на устните състезания изразява становище
за нейната неоснователност. Претендира присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото
доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на
законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално
легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от
него, в преклузивния срок, при наличие на правен интерес, поради което е
допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.
Заповедта е издадена от компетентен орган – от началника
на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе, надлежно оправомощен с т.2 от
заповед № ЗЗ6з-1120/23.06.2017 г., изменена със заповед № 336з-571/20.03.2018
г., и двете на директора на ОД на МВР – Русе, като ръководител на съответната
служба за контрол по чл.172, ал.1 от ЗДвП.
Оспореният
акт е издаден в изискуемата писмена форма. Съдът констатира, че същият е
мотивиран в съответствие с чл.172, ал.1 от ЗДвП, респ. чл.59, ал.2, т.4 от АПК.
При издаването на оспорената заповед не са допуснати нарушения на материалния
закон.
Съдът
намира основателно възражението на ответника по жалбата, че при образувано
изпълнително производство за събиране на наложените глоби позоваването на
изтеклата изпълнителска давност не може да бъде извършвано от длъжника ad hoc във всяко едно
производство – административно или съдебно, по което този въпрос може да се
окаже преюдициален, а следва да бъде направено пред надлежния орган – пред публичния
изпълнител в рамките на образуваното изпълнително производство. Обратното
виждане би могло да доведе до противоречивото решаване от страна на съдилищата
и административните органи на въпроса за изтеклата давност.
Според
чл.168, т.3 от ДОПК публичното вземане се погасява по давност като в този
случай задължението се отписва съобразно правилото на чл.173, ал.1 от ДОПК. В
последния случай давността не се прилага служебно, т. е. изтичането на
предвидения в закона срок на бездействие на носителя на субективното право на
вземане не е достатъчно. Необходимо е длъжникът да направи изрично
волеизявление, с което да се позове на изтеклата давност. Общ принцип в
прилагането на института на погасителната давност е, че с погасяването на едно
вземане по давност не отпада дългът, а само възможността за неговото
принудително събиране. Предявяването на възражение за изтекла давност е право
на длъжника, което той може и да не упражни, а да изплати доброволно погасеното
по давност задължение. В обратната хипотеза, при изтекла погасителна давност и
след позоваване на този юридически факт, е налице основание за прекратяване на
действията по принудителното изпълнение на публичното държавно вземане, каквото
е и вземането за глоба, от страна на публичния изпълнител. От момента на
настъпване на основанието за прекратяване на принудителното изпълнение същото
става недопустимо и следва да бъде прекратено. Публичният изпълнител е длъжен
да съобрази този факт при наведено в този смисъл възражение, защото, както беше
посочено, давността не се прилага служебно, а в случай, че не възприеме
наведеното възражение за изтекла погасителна давност – решаващият орган по
чл.266, ал. 1 ДОПК - директора на компетентната териториална дирекция на НАП,
като инстанция по същество, следва да констатира изтичането на давностния срок,
респективно настъпването на основанието за прекратяване на изпълнителното
производство, при което да отмени евентуално извършените действия по
принудителното изпълнение на такова вземане.
Дори
и да се приеме, че позоваването на давността в настоящото производство е
допустимо, то същото е неоснователно, тъй като давностният срок не е изтекъл. Както
е изяснено и в Тълкувателно решение № 2 от 12.04.2017 г. на ВАС по т. д. №
3/2016 г., ОСС, I и II колегия, давността за изпълнение на административно
наказание, наричана още изпълнителска давност, е изтичане на установен от
закона срок от време, в който надлежният орган на публичното право проявява
пасивност по отношение на правомощието си да приложи административнонаказателна
репресия спрямо извършителя на административно нарушение. Тук следва да се
посочи, че неправилно е становището, развито в писмената защита на ответника по
жалбата, според което при образуването на изпълнително производство за
принудителното събиране на наложената глоба приложима ще бъде 10-годишната
погасителна давност за публичните задължения. В чл.82, ал.3 от ЗАНН е уредена
кратка абсолютна давност, който текст, като специален закон, принципно изключва
приложението на общата абсолютна давност за публичните задължения по чл.171,
ал.2 от ДОПК. В случая обаче и кратката абсолютна давност по чл.82, ал.3 от ЗАНН няма да намери приложение, тъй като за принудителното събиране на
наложените на жалбоподателя глоби е образувано изпълнително дело - чл.82, ал.4
от ЗАНН, като по този начин законодателят е обезпечил в достатъчна степен
интересите на фиска.
От
приложените по преписката писмени доказателства се установява, че
административните наказания „глоба“, станали повод за издаване на оспорената
заповед, са наложени на жалбоподателя с две наказателни постановления – НП №
3/19.03.2013 г., издадено от Първо РУ – Русе, влязло в сила на 24.06.2015 г. и НП
№ 14-3393-000118/24.07.2014 г., издадено от Второ РУ – Русе, влязло в сила на
04.05.2015 г. От датата на влизане в сила на двете НП започва да тече и
давността за вземанията за глоба по тях – чл.82, ал.2 от ЗАНН.
Така
първото обстоятелство, което следва да бъде проверено, е дали в двугодишния
срок по чл.82, ал.1, б.“а“ от ЗАНН от влизане в сила на всяко от двете НП е
образувано изпълнително дело за събиране на наложените с тях глоби, като
предпоставка по чл.82, ал.4 от ЗАНН за изключване на абсолютната изпълнителска
давност по чл.83, ал.3 от същия закон. Доколкото, съгласно чл.217, ал.4 от ДОПК,
извършените до присъединяването изпълнителни действия от публичния изпълнител
ползват и присъединения публичен взискател, под „образувано изпълнително дело“
по смисъла на чл.82, ал.4 от ЗАНН следва да се разбира и по-рано образуваното
такова, стига публичният взискател да се е присъединил с вземането си по него в
двугодишния срок.
От
представената справка от публичния изпълнител при ТД на НАП Варна, офис Русе,
става ясно, че срещу жалбоподателя има образувано изп.д. № 18090001809/2009 г.
по описа на ТД на НАП Варна, офис Русе, по което публичният взискател – ГД
„Национална полиция“ – ОД на МВР – Русе, е предявил за събиране вземането си по
НП № 3/19.03.2013 г., издадено от Първо РУ – Русе, на 17.11.2015 г., а
вземането по НП № 14-3393-000118/24.07.2014 г., издадено от Второ РУ – Русе –
на 07.07.2015 г. Публичният взискател е присъединен по изпълнителното дело с
посочените вземания с разпореждания на публичния изпълнител съответно от
19.11.2015 г. и от 07.07.2015 г. Следователно двугодишният срок, считано от
влизане на всяко от двете НП в сила, до датата на предявяване за събиране и
присъединяване на публичния взискател с вземанията по тях, е спазен.
Според
чл.82, ал.2 от ЗАНН двугодишната изпълнителска давност се прекъсва с всяко
действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на
наказанието като след завършване на действието, с което е прекъсната давността,
започва да тече нова давност. Според Тълкувателно решение № 2 от 12.04.2017 г.
на ВАС по т. д. № 3/2016 г., ОСС, I и II колегия, тази нова давност е също
двугодишна.
В
контекста на образувано изпълнително дело за събиране на глобите действията по
изпълнение на наказанието съставляват действията по принудително изпълнение,
предприети от публичния изпълнител. От предоставената справка е видно, че за
събиране на наложените глоби са предприети следните изпълнителни действия: на
08.07.2015 г. е наложен запор на банковите сметки на жалбоподателя във всички
търговски банки с постановление за налагане на обезпечителни мерки от същата
дата; на 28.07.2015 г. са издадени разпореждания за изпълнение до „Първа
инвестиционна банка“ АД и „Пиреос Банк“ АД, в които банки били открити активни
сметки; на 24.07.2017 г. бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на
жалбоподателя с издаване на постановление за налагане на обезпечителни мерки от
същата дата.
Видно
от датите на извършване на изпълнителните действия, считано от датите на
присъединяване на публичния взискател с горните вземания, до първото извършено
действие – на 08.07.2015 г. двугодишният срок не е изтекъл. Той не е изтекъл и
от последната дата до следващото действие – на 28.07.2015 г., нито пък от него
до последното извършено такова – на 24.04.2017 г. От последната дата до датата
на издаване на оспорената заповед – 05.02.2018 г. този двугодишен срок също не
е изтекъл. Следва да се отбележи, че съгласно чл.142, ал.1 от АПК съответствието
с материалния закон, в това число и преценката дали изпълнителската давност по
чл.82, ал.1, б.“а“ от ЗАНН е изтекла, следва да бъде извършена към момента на
издаване на оспорения административен акт, а не към датата на неговото
връчване. На следващо място обстоятелството, че в резултат на предприетите
изпълнителни действия няма събрани суми по изпълнителното дело не се отразява
върху техния прекъсващ давността ефект, доколкото, независимо доколко са
успешни, чрез извършването им се демонстрира активност от страна на държавните
органи по изпълнение на наложеното наказание.
Вярно
е, че в оспорената заповед, наред с нарушението по чл.190, ал.3 от ЗДвП, са
описани и нарушения по чл.100, ал.1, т.1 от ЗДвП и чл.98, ал.1, т.6 от ЗДвП, а
именно, че жалбоподателят не носи СУМПС от съответната категория и талон към
него и че спира за престой и паркиране на по-малко от 5 метра от кръстовище или
на него, които нарушения не са основание за издаване на заповед за налагане на
ПАМ като процесната. Това обстоятелство обаче е ирелевантно, щом по делото по
безспорен начин се установяват предпоставките за издаване на оспорения акт –
жалбоподателят управлява МПС с наложено наказание глоба, която не е заплатена в
срока за доброволно плащане по чл.190, ал.3 от ЗДвП и която не е погасена по
давност, което е установено със съставения АУАН от 03.02.2018 г., ползващ се с
презумптивна доказателствена сила по чл.189, ал.2 от ЗДвП.
Обжалваният акт е съобразен и с
целта на закона, прогласена в чл.171 от ЗДвП, а именно осигуряване
безопасността на движението по пътищата и преустановяване на административните
нарушения по същия закон. По изложените съображения жалбата се явява неоснователна
и като такава тя следва да бъде отхвърлена.
Предвид изхода на делото и на основание чл.143,
ал.4 от АПК вр. с чл.78, ал.8 от ГПК и чл.24 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, ответникът по жалбата има право на юрисконсултско
възнаграждение, чийто размер, с оглед липсата на правна и фактическа сложност
на делото, съдът определя на 100 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение
№ 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г.на ВАС, възнаграждението следва да
се присъди в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира
представляваният от юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза
на ОД на МВР – Русе съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР.
Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2
от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
жалбата
на П.С.П., с ЕГН **********,***, против заповед за прилагане на принудителна
административна мярка № 18-1085-000101/05.02.2018 г., издадена от началника на
сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – Русе, с която спрямо жалбоподателя е
приложена принудителна административна мярка по чл.171, т.1, б.„д“ от ЗДвП –
временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство
до заплащане на дължимата глоба.
ОСЪЖДА П.С.П., с ЕГН **********,
да заплати на Областна дирекция на МВР – Русе, с адрес гр.Русе,
бул."Генерал Скобелев" № 49, представлявана от директора Т. А. А.,
сумата от 100 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
Решението
не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: