РЕШЕНИЕ
№ 356
гр. Карлово, 08.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20235320101377 по описа за 2023 година
Производството е по иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД,
предявен от Х. Н. К., ЕГН: ********** с адрес: гр. Б., ул. ****** чрез адв. С.
Н. против „С.К.“ ООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление гр.
С., бул. ******, представлявано от управителя Н.П.П., чрез юрисконсулт Ц.
Б..
Ищцата твърди, че на 12.10.2021 г. сключила със „С.К.“ ООД
договор за паричен заем № 580021, по силата на който са й предоставени в
собственост заемни средства в размер на 1200,00 лева, при фиксиран лихвен
процент по заема 35,04%, годишен процент на разходите - 41,15%.
В чл.11, ал.1 страните се договорили, че в случай на непредставяне
на предвиденото в чл.5, ал.1 от договора обезпечение, кредитополучателят
дължи неустойка на кредитора в размер на 973,92 лева, която следва да
престира разсрочено заедно с погасителната вноска. Ищцата потвърждава, че
е усвоила изцяло заемният ресурс, но счита, че не дължи плащания за
неустойка, като излага подробни съображения за нищожността на клаузата на
чл.11, ал.1 от Договора.
С оглед изложеното ищцата моли съда да постанови решение, с
което да прогласи нищожността на клаузата за неустойка на чл.11, ал.1 от
1
сключения между нея и ответното дружество Договор за паричен заем №
580021 от 12.10.2021 г., като противоречаща на принципа на добрите нрави,
заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаваща
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание
на договорите за потребителски кредит. Претендира разноски.
С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез юрк. Б.,
признава иска. Моли съда да го уважи, но да не присъжда в негова тежест
разноските по делото, тъй като не „С.К.“ ООД не било дало повод за
завеждането му.
Твърди, че съгласно трайната съдебна практика, възлагането на
разноските в тежест на ищеца е предпоставено от кумулативното наличие на
установените в закона две изисквания - с поведението си ответникът да не е
дал повод за завеждане на делото и да е признал иска /Решение № 185 от
29.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5196/2013 г., IV г. о., ГК, Определение № 111
от 14.03.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 815/2016 г., III г. о., ГК, и др./. Твърди,
че „С.К.“ ООД не е изпращало покани, уведомления или други съобщения, с
които се изисква заплащането на договорената неустойка. Само по себе си
наличието на нищожна клауза в договора не обуславяло извод за това, че по
някакъв начин ответникът е дал повод за завеждане на делото. Нещо повече -
практиката си ВКС приемала, че извънсъдебната покана до длъжника да
плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за
предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност
за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на
исковата молба.
На следващо място, счита, че съдът следва да вземе предвид
обстоятелството, че ответникът не притежава право на принудително
изпълнение върху посоченото в исковата молба вземане. Следвало да се вземе
предвид и обстоятелството, че нито преди, нито след образуване на съдебното
производство „С.К.“ ООД е предприело действия, които могат да се приемат
като даване на повод за започване на съдебното производство по смисъла на
закона.
При такова поведение, както и при надлежно извършено признание
на иска с отговора по чл. 131 от ГПК, ответникът не дължал разноски, ако не
е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална
принуда или не е дал друг повод за предявяване на иска. Отговорност за
разноски щяла да възникне за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки
2
или оспори предявения иск /Определение №474/07.11.2019г. по ч. гр. д. №
3063/2019 г., IV г.о., на ВКС, Определение №95/22.02.2018г. по ч. гр. д.
№510/2018г., IV г.о. на ВКС, Определение № 338 от 18.07.2018 г. по ч. гр. д.
№ 209/2018 г., IV г. о. на ВКС./.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства във
връзка със становищата на страните, приема следното:
Признанието на иска е акт на разпореждане с правото на иск, но то
не десезира съда, тъй като нуждата от защита на ищеца може да бъде
удовлетворена само от съдебно решение, което признава претендираното или
не признава отричаното от него право. Признанието на иска обвързва съда, но
от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене
и постановяване на решение по чл. 237 ГПК. В случая, макар и ответникът
изрично да заявява, че признава исковата претенция, искане от ищеца за
постановяване на решение по чл.237 ГПК не е направено, поради което съдът
следва да постанови решение по чл. 235 ГПК.
По делото не се спори и се установява от представените писмени
доказателства, че на 12.10.2021 г. между ищцата Х. Н. К., в качеството на
кредитополучател и „С.К.“ ООД С., в качеството на кредитодател, е сключен
Договор за паричен заем № 580021, по силата на който ответникът е
предоставил на ищеца потребителски кредит в размер на 1200,00 лева, срещу
задължението на последния да го върне в срок от 11 месеца. Посочен е в
договора фиксиран лихвен процент по заема 35,04%, годишен процент на
разходите – 41,15% и обща сума за плащане – 1468.08 лева.
Съгласно чл. 11 от Договора, ищцата дължи неустойка с
обезщетителен характер в случай, че в срок от 3 дни от сключване на
настоящия договор не представи обезпечение, изразяващо се в банкова
гаранция или поръчителство на едно или две физически лица. Неустойката е
начислена в размер на 973,92 лева, като плащането й е разсрочено съгласно
погасителния план.
Така уговорена, клаузата за неустойка за непредставяне на
обезпечение е нищожна, поради уговаряне на дължимостта й винаги,
независимо от изпълнението на поетите задължения за връщане на заетата
сума. Според разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите
3
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Настоящият съдебен състав счита, че процесната клауза за неустойка е
нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП като неравноправна, тъй като
излиза извън типичната й функция за обезщетение на вредите от
неизпълнение на поетите насрещни задължения по договор. Този извод
следва и от обстоятелството, че е налице голяма вероятност потребителят-
кредитополучател, който не разполага с парични средства и иска отпускане на
кредит, изобщо да не е в състояние да осигури обезпечението не само в
тридневния срок по чл. 5 от договора, но и за целия срок на договора. Дори
при изпълнение на поетите задължения за връщане на заетата сума, ведно със
съответната възнаградителна лихва, отново съобразно уговорките по
договора се дължи претендирана неустойка, което противоречи на същността
на неустоечната клауза.
Със задължителна практика в ТРОСТК № 1/09 г., с т. 3, е дадено
разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да
се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора,
като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии – естеството им на парични или непарични и размерът на
задълженията, на които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените
критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството, но при
всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода на
процеса като настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши
преценка за основателност на възражението, т. е. следва да съобрази всички
събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към
разглеждания и разяснен със задължителна тълкувателна практика на ВКС,
предмет по направеното възражение на ответника.
Уговорената неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от
вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с
последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и
4
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в
договора размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства
допълнително с размера на неустойката. Включена по този начин в
погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавък към
възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява
неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по
предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Следва да се отбележи, че изискване за обезпечение на
задължение за всяка закъсняла вноска с поръчител, който да отговаря на
точно определение условия, противоречи на принципа на добросъвестността
и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката.
Възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в
случая съдът намира, че клаузата въвежда още един сигурен източник на
доход на икономически по-силната страна. Тази разпоредба противоречи и на
заложените в договора проценти на ГПР и посочения общ размер на
плащанията. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане –
обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който
не съответства на вредите от неизпълнението. Клаузата противоречи както на
закона, така и на добрите нрави и добрите търговски практики, като
представлява пряка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. За да
достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за
кредит /потребителски с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на заема и
неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката, както и
съпоставка с вредите от неизпълнението.
С оглед установената по делото недействителност на клаузата за
неустойка на част от посочените от ищеца основания, съдът счита, че не
следва да разглежда останалите посочени в исковата молба основания за
нищожност.
Спорът между страните в настоящото производство се свежда до
дължимостта на разноските в производството и приложението на
разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК.
Съдът намира, че право на разноски има ищецът и в случая
5
разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК не намира приложение. Предпоставките
за недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът е уважен
по арг. от чл. 78, ал. 2 ГПК са две: ответникът да не е дал повод за
предявяване на иска и да го е признал. Тези предпоставки са кумулативни и
следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело.
Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с
разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на
иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато
обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на
ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от
отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал.
2 ГПК. Такъв именно е и настоящият случай, в който ищецът е предявил иск
за прогласяване нищожност на клауза в договор, по който е страна.
Прогласяването нищожността на дадена клауза може да бъде сторено
единствено по съдебен ред и това именно е единствената предоставена от
закона защита на страната, когато се позовава на нищожността. Следователно
само с факта на сключване договор с нищожна клауза, страна по който е
ищецът, ответникът дава повод за завеждане на иск за прогласяване на
нищожността й. Когато се използват търговски практики за въвеждане на
неравноправни клаузи, липса на повод за предявяване на иск би могло да се
приеме, че има само тогава, когато ответникът сам е съобщил за
неравноправността на клаузата и е заявил, че няма да я прилага, и без покана
от потребителя, а настоящият случай не е такъв.
Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски
и е представил списък по чл. 80 ГПК. На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в негова
полза следва да бъде присъдена сумата от 50 лева – заплатена държавна такса
в производството, а на адв. С. Н. – 400 лева за осъществено процесуално
представителство на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД
клаузата за неустойка на чл.11, ал.1 от сключения между Х. Н. К., ЕГН:
********** с адрес: гр. Б., ул. ****** и „С.К.“ ООД, ЕИК: ******, със
седалище и адрес на управление гр. С., бул. ******, представлявано от
управителя Н.П.П. Договор за паричен заем № 797739 от 17.01.2023г., поради
6
противоречие със закона и добрите нрави.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на
управление гр. С., ул. ******, представлявано от управителя Н.П.П. да
заплати на ал. 1 от ЗЗД клаузата за неустойка на чл.11, ал.1 от сключения
между Х. Н. К., ЕГН: ********** с адрес: гр. Б., ул. ******, сумата от общо
50.00 лева, представляваща разноски по делото за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на
управление гр. С., ул. ******, представлявано от управителя Н.П.П. да
заплати на С. К. Н., ЕГН: **********, адрес: гр. П., ул. ******, сумата от
400.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38,
ал.2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Сн.Д.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
7