Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 30.10.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, двадесет и шести състав, в
публично заседание на първи октомври две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА ГЪЛЪБОВА
При участието на секретаря Теодора Станчева разгледа докладваното от съдията гр.д. № 19070 по описа на ВРС за 2018 год. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба н. „А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** срещу А.Г.Х., ЕГН **********,
с адрес: *** по реда на чл.415 от ГПК за установяване на вземането,
предмет на Заповед № 5945 от 03.08.2018г. за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 11888/2018г. по описа на ВРС за
следните суми: сумата от 467.74 лева, представляваща
дължима главница по договор за паричен заем № 5283404 от 16.06.2016г., сключен
между ответника и „Вива кредит“ ООД, като задължението е прехвърлено по силата
на Приложение №1/04.04.2017г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 22.01.2013г., в полза н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
01.08.2018г. до окончателното изплащане на задължението; сумата 52.26 лева, представляваща договорна лихва за периода от
14.07.2016г. до 29.12.2016г.; сумата от
150 лева, представляваща такса
разходи за събиране на просрочени вземания; сумата от 70 лева, представляваща
такса разходи за дейност на служител, сумата от 318.52 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение
за предоставяне на обезпечение за периода от 14.07.2016г. до 29.12.2016г.; сумата
от 64.50лева, представляваща
лихва за забава за периода от 15.07.2016г. до 31.07.2018г..
В исковата молба са изложени твърдения, че на
04.04.2017г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от
В законоустановения срок от назначения особен
представител на ответника е депозиран писмен отговор, с който исковете се
оспорват като неоснователни. Оспорва се твърдението за постигнато между
страните съгласие по отношение на клаузите за неустойка и плащане на
допълнителни такси. Оспорва се разпределението на заплатената от ответника сума
от 106 лева като неправилно. Твърди се, че клаузата за неустойка е нищожна
поради противоречие с добрите нрави. Като нищожни се оспорват и клаузите за
допълнителни такси за събиране на вземането и разходи за дейност на служител.
Сочи се, че ищецът не е доказал извършването на такива разходи.
С писмена молба, депозирана преди съдебно заседание,
процесуалният представител на ищеца заявява, че поддържа исковата молба.
В съдебно заседание назначеният
от съда особен представител на ответника поддържа отговора.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и
събраните по делото доказателства, преценени заедно и по отделно, намира за
установено от фактическа страна следното:
По делото е представен договор за предоставяне на паричен заем „Вивакредит
План 14 и 30” № 5253404 от 16.06.2016г., сключен
между „Вива Кредит“ ООД и А.Г.Х.. По силата на договора заемодателят се е
задължил да предаде на заемателя сумата от 500 лева, а заемателят се е задължил
да върне същата на 14 погасителни вноски в срок от 28 седмици при размер на
двуседмичната погасителна вноска от 40 лева. Посочен е фиксиран годишен лихвен
процент по заема от 40.26 % и ГПР от 49.27 %. Общият размер на всички плащания
е определен на 560 лева.В чл.2, ал.2 е предвидено, че с подписването на
договора заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя заемната сума,
като договорът има силата на разписка за същата. Съгласно чл.4 от договора
заемателят се е задължил в тридневен срок от усвояване на сумата да предостави
на заемателя обезпечение на задълженията си по договора, а именно поръчител
физическо лице с определени условия, на които поръчителят следва да отговаря,
или банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя, валидна 30 дни
след падежа за плащане по договора. Съгласно чл.4, ал.2 при неизпълнение на
задължението да предостави обезпечение, заемателят дължи неустойка в размер на 359,52 лева, която е дължима от
падежната дата на всяка вноска и в този случай дължимата вноска е в размер на 65,68
лева, а общото задължение по договора става 919.52 лева. Съгласно чл.12
заемателят заявява, че е запознат и съгласен с Тарифата на „Вива Кредит“ ООД.
Същата тарифа е приложена по делото и в нея са посочени суми, които се дължат
от заемодателя при забава в плащанията по вноските , представляващи направени
разходи за събиране на просрочени вземания, включващи ангажиране дейността на
лице/служител , което осъществява и администрира дейността по събиране на
вземането.
Представени са рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
22.01.2013г., сключен между „Вива кредит“ ООД и „А.з.с.н.в.“ ЕАД, както и
извадка от Приложение № 1 от 04.04.2017г. към рамковия договор, видно от което
видно от което под № 15 е вписано вземане от А.Г.Х. по договор № 5253404 от 16.06.2016г. с главница от 500
лева, общо дължима сума по кредита в размер ма 919.52 лева и остатък от дължима
сума към датата на цесията от 1058.52 лева.
От заключението на допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза,
неоспорено от страните, което съдът кредитира като обективно и компетентно
изготвено, се установява размера на дължимите погасителни вноски и извършените
от длъжника погашения по договора.
При така установените фактически обстоятелства съдът
достигна до следните правни изводи:
По установителните претенции
Предявените искове са с правно основание чл.422 във
връзка с чл.415 от ГПК. Предявени са
след провеждане на производство по чл.410 от ГПК в срока, предвиден в
разпоредбите на чл.415, ал.1 от ГПК и са процесуално допустими.
Разпределението на доказателствената
тежест е такова, че ищецът следва да докаже валидно сключен договор за кредит,
изпълнение на задълженията си по него, основанието за начисляване на договорни
лихви и размера на същите, валидно сключени договорки за такси за такси и
предоставяне на услугите по тях, възникване на основание за начисляване на
неустойка, изпадане на длъжника в забава и възникване на задължение за плащане
на законна лихва в претендирания размер,
валидно сключен договор за цесия, както и съобщаване на цесията на
длъжника.
Безспорно се установи сключването на процесния договор за заем, както и изпълнението на задължението на заемодателя за
предоставяне на уговорената сума, като изрично в ч;.2, ал.2 от договора е
вписано, че същият служи като разписка за получаване на сумата. С оглед на
изложеното за ищеца е възникнало задължението да върне предоставената му сума в
уговорения срок. Крайният падеж на договора е настъпил на 29.12.2016г., т.е.
преди датата на подаване на заявлението.
Уговорено е и
заплащането на възнаградителна лихва. Конкретни възражения относно основанието
и размера на това вземане не са наведени от oтветника. Същевременно съдът не констатира
нарушение на императивна разпоредба при уговаряне на това задължение. Общият
размер на ГПР е 49,27 %, който формално не надвишава допустимата стойност
съобразно чл.19, ал.4 от ЗПК, макар и да се доближава до същата.
Ответникът е направил възражение за нищожност на клаузата за неустойка
за непродоставяне на обезпечение,
което съдът намира за основателно. Процесното вземане произтича от договор за потребителки
кредит, предвид което е приложима уредбата на Закона за защита на
потребителите, като съдът следи служебно за спазване разпоредбите на ЗЗП.
Съгласно клаузите на договора на заемателя се начислява неустойка в случай, че не предостави
в тридневен срок от подписване на
договора обезпечение на задълженията си посредством поръчителство на физическо лице или банкова гаранция. Съдът
намира, че такава клауза де
факто прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция (цедент на процесното вземане)
за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника, вменени ѝ с нормата на чл. 16 от
ЗПК, върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
Клаузата за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, цели
да заобиколи цитираната норма, респективно по силата на чл.
21, ал.1 от ЗПК същата е нищожна. Поради това нищожна се
явява и уговорената неустойка за неизпълнение
на това договорно
задължение.
Отделно от това, съдът намира клаузата за неустойката за нищожна на основание
чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. По настоящия договор естеството на уговореното
задължение по чл.5 е непарично, същото не е главно, а акцесорно и спомагателно такова, целящо да обезпечи изпълнението
на главното задължение, което пък се изразява
в това да се върне заемната
сума, ведно с дължимата възнаградителна лихва. Неизпълнението на главното задължение
е същественото по договора, докато неизпълнението задължението по чл.5 не може
да се определи
като такова, с оглед интереса на заемодателя. Ако за заемодателя
беше важно и съществено в негова полза да бъде
учредено поръчителство, той би го
поставил като условие за сключването
на договора. На следващо място
следва да се отбележи, че
неизпълнението на това задължение не влече някакви
предполагаеми вреди, с оглед неговия характер
на спомагателно такова. Тези доводи
обуславят извода, че неустоечната клауза не съответства
на своята обезщетителна функция. След като целта на
посочената неустойка е само да санкционира
неизправната страна, то чрез нея
заемодателят цели при неизпълнението да извлече допълнителна
парична облага, която не му
се следва. С това клаузата противоречи
на добрите нрави, тъй като
цели неоснователно да обогати заемодателя.
Ответникът е оспорил и начисляването на такса разходи за събиране на вземането и
такса разходи за дейност на служител. Следва да се отбележи, че конкретните
условия, при които се начисляват такива такси и техният размер не са
инкорпорирани в договора, а са посочени в Тарифата към същия, с която съгласно
договора заемателят е запознат, но същата не
е част от самия договор. Отделно от това, съдът намира, че за ответника
не е налице основание да начислява същите такси. Съобразно посоченото в Тарифата вземането
за разходи и такси за събиране на вземането възниква под условие
за настъпил падеж на главните
задължения. Същевременно съобразно императивното правило на чл.
33, ал. 1 от ЗПК при забава на
потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса разходи.
Така с уговарянето на таксата, на
практика се постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 от
ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост де факто е изцяло
свързана с хипотеза на забава на
длъжника. С оглед изложеното съдът приема, че подобна
клауза противоречи на чл. 33 от
ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел
да се присъди
още едно обезщетение за забава. Освен това
твърдяните разходи на кредитодателя по естеството си
са такива по управление на
кредита. Поради това заплащането им от потребителя,
колидира и със забраната на чл.
10а, ал. 2 от ЗПК, съобразно която кредиторът не може
да изисква заплащане на такси
и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. По изложените съображения съдът намира, клаузите за
наичсляване на посочените такси за нищожни, с оглед на което претендираните от
ищеца суми като разходи за събиране на вземането и за дейност на служител не са
дължими от ответника.
Установи се от представения договор за
цесия и извадка от приложението, че вземането на „Вива Кредит“ ООД от ответника е прехвърлено на
ищцовото дружество.
По отношение на уведомяването за
цесията, липсват доказателства за получаване на уведомление от страна на
ответника. Въпреки това неспазването на задължението за уведомяване по чл. 99, ал.3
от ЗЗД не влияе върху валидността на договора за цесия, тъй като
това задължение е въведено с оглед защитата на длъжника срещу възможността да
изпълни на кредитора, който от своя страна се е разпоредил с вземането (в този
смисъл Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.,
ТК, Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т.
о.). В настоящия случай няма данни длъжникът да е изпълнил в полза на стария
кредитор. Освен това съобразно константната практика на ВКС за цесията
длъжникът се счита за уведомен и с получаване на преписа от исковата молба.
Съобразно заключението на вещото лице
ответникът е направил плащания по договора за кредит 106 лева, като от същите е
отразено плащане на част от главницата, договорната лихва и неустойката. Доколкото клаузите за неустойка, такса за
експресно разглеждане и такса за събиране на вземането се явяват нищожна,
ответникът няма задължения за заплащането им, предвид което следва да бъде
направено преизчисление на оставащата част от задълженията.
При данните от
експертизата за направените от длъжника плащания и за погасителния план по
договора съдът намира, че плащанията следва да се разпределят по вноски за
погасяване само на главницата и договорната лихва. Със сумата от 106 лева
длъжникът е погасил първите две вноски за главница и договорна лихва. С
остатъчната сума от 26 лева длъжникът е погасил договорната лихва по 3-та
вноска в размер на 6,74 лева и част от главницата по 3-та вноска в размер на 19,26
лева. В този смисъл съобразно погасителния план са останали дължими следните
суми: 415,72 лева за главница и 38,28 лева за договорна лихва.
С оглед
дължимостта на част от вноските по кредита и настъпилият падеж на същите, за
ответника е възникнало и задължението за плащане на законна лихва за забава върху
неплатените вноски от датата, следваща деня на падежа им
до 31.07.2018г. (деня преди датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение). Законната лихва върху всяка неплатена главница от
вноските, изчислена от съда с лихвен калкулатор е в размер на 76,06 лева.
По всички
изложени съображения съдът намира, че предявените искове за главница и договорна
лихва са частично основателни, искът за лихва за забава е изцяло основателен, а
исковете за неустойка, такса разходи за събиране на вземането и такса разходи
за дейността на служител са неоснователни.
С оглед изхода на спора и на основание
чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
поисканите и направени по делото разноски съобразно с уважената част от
исковете. Съобразно представения списък по чл.80 от ГПК ищецът е направил
разноски в размер на 225 лева за заплатена държавна такса, 300 лева за депозит
за особен представител, 200 лева за депозит за вещо лице и 350 лева за
юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че съобразено фактическата
и правна сложност на делото юрисконсултското възнаграждение на ищеца следва да бъде определено в
размер на 150 лева съгласно чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.37 от ЗПП и чл.25,
ал.1 от НЗПП. В този смисъл
съобразно уважената част от
исковете отвтеникът следва да заплати на ищеца
разноски в размер на 403,99 лева. В заповедното
производство ищецът е направил разноски в размер на 75
лева за държавна такса, от които
ответникът следва да бъде осъден да заплати 34,63
лева.
Мотивиран от горното, Варненският
районен съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А.Г.Х., ЕГН **********, с адрес:
*** дължи н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление *** следните суми: сумата от 415,72 лева, представляваща дължима главница
по договор за паричен заем № 5283404 от 16.06.2016г., сключен между ответника и
„Вива кредит“ ООД, като задължението е прехвърлено по силата на Приложение
№1/04.04.2017г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
22.01.2013г., в полза н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
01.08.2018г. до окончателното изплащане на задължението; сумата 38,28 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 11.08.2016г. до 29.12.2016г.;
сумата от 64.50 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 15.07.2016г. до
31.07.2018г., за които суми е издадена Заповед № 5945 от 03.08.2018г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 11888/2018г. по
описа на ВРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за
установяване дължимостта на главницата в частта за разликата над сумата от
415,72 лева до предявения размер от 467,74 лева, иска за установяване
дължимостта на договорната лихва в частта за разликата над сумата от 38,28 лева
до предявения размер от 52,26 лева и за периода от 14.07.2016г. до 10.08.2016г.
както и исковете за установяване дължимостта на следните суми: сумата от 150
лева, представляваща такса разходи за събиране на просрочени вземания; сумата
от 70 лева, представляваща такса разходи за дейност на служител и сумата от
318.52 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение за периода от 14.07.2016г. до 29.12.2016г.
ОСЪЖДА А.Г.Х.,
ЕГН **********, с адрес: *** да заплати н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление *** сумата от 403,99 лева,
представляваща направени в настоящото производство разноски, както и сумата от 34,63 лева,
представляваща направени в заповедното производство разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: