Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 09.03.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
девети декември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 935 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 182665 от 02.08.2019 г., постановено по
гр. дело № 65385/2018 г., Софийският районен съд, I ГО, 47-ми състав, е отхвърлил
като неоснователни предявените от А.Б.Б. срещу Агенция за държавна финансова
инспекция (посочена в решението като Агенция за държавен финансов контрол) и ГМ.Н.
- директор на Агенцията за държавна финансова инспекция (АДФИ), искове по чл.
71. Ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминацията за установяване по
отношение на ответниците, че е извършена дискриминация по отношение на ищцата
по време на работата ѝ в Агенция за държавна финансова инспекция
(посочена в решението като Агенция за държавен финансов контрол) на длъжност
„Заместник директор“. С решението, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищцата е
осъдена да заплати на ответника АДФИ сумата от 306 лева – разноски по делото
(вместо посочените в мотивите на съдебното решение 360 лева).
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от А.Б.Б., в която на първо място прави оплакване, че в
решението е допусната грешка при посочване на наименованието на първия ответник
АДФИ, както и че решенето е неправилно и необосновано, постановено при съществени
нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в необсъждане на относимите
към спора доказателства. Сочи, че първоинстанционният съд не е взел предвид коригирана
молба за отпуск и показанията на свидетелите С. и Д., че предварително
попълнена молба за отпуск за периода от 15 работни дни преди обучението, на
което ѝ е отказано да бъде командирована, ѝ е била предадена по
свидетелка, както и Анекс № 1 към трудово договор № 155/07.12.2018 г., с който безсрочният
ѝ трудов договор се превръща в срочен такъв, който анекс не били изготвен
от служител на АДФИ и не е съгласуван с „Човешки ресурси“, което показва
неравно третиране спрямо нея и опит да бъде поставена в зависимост, поради страх
от уволнение. Твърди, че съдът не е взел предвид и реакцията на втория ответник
на становището ѝ във връзка с подаден сигнал за извършване на финансова
инспекция на дружество, което не е субект на такава, както и факта, че със
Заповед № ФК-09-126 е било наредено директорът на АДФИ да бъде заместван от
друг служител, а не от ищцата в период, в който последната е била на работа. Освен
това прави оплакване, че съдът не е взел предвид Заповед № ФК-09-124 от
18.07.2018 г. на Директора на АДФИ, с която се променя характерът на
извършваната от нея работа и ѝ се възлага изпълнение на експертни и
аналитични дейности и изпълнение на дейности „при необходимост“, а
съществуването на длъжността ѝ на заместник-директор е формална. Твърди,
че със заповедта е лишена от право да упражнява труд и била поставена в обидна
и застрашителна среда. Прави оплакване, че съдът не е обсъдил събраните по
делото гласни доказателства и подадения от нея сигнал до Министъра на
16.08.2018 г., след който на 27.08.2018 г. трудовото ѝ правоотношение е
било прекратено без предизвестие, което е създало принизяваща, унизителна и
обидна среда. Твърди, че в обжалваното решение не е взето предвид, че ищцата не
е имала възможност да вземе становище по докладната записка от Директора на
АДФИ до Министъра на финансите, която е станала основание за прекратяване на
трудовото ѝ правоотношение. Прави оплакване, че в решението не са взети
предвид всички относими възражения, което е довело до погрешно установено
фактическо положение. Твърди, че съдът, без да изследва мотивите за издаване на
Заповед № ФК-09-120 от 18.07.2018 г., с която функциите ѝ са променени,
се е позовал на чл. 6, ал. 2 от Устройствения правилник на АДФИ, като е приел,
че тези действия са в правомощията на директора, а не представляват израз на
дискриминация. Твърди, че обсъждането на процедурата по командироването за
обучението, което е посетила ползвайки платен годишен отпуск, е ирелевантно. Прави
анализ на събраните гласни доказателства, като сочи, че същите неправилно и в
нарушение на закона не са били обсъдени от първоинстанционния съд. Сочи, че
изводът на съда, че подадената от ищцата жалба до Министъра на финансите и на
сигнала до Министър-председателя са довели до прекратяване на трудовия ѝ
договор са правилни, но погрешно съдът е приел, че не представляват преследване
по смисъла на чл. 5 от ЗЗДискр. С оглед изложеното, моли решението да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е
постъпил от въззиваемата страна Агенция за държавна финансова инспекция (АДФИ)
чрез адв. Г.Г., както и от ГМ.Н. - директор на Агенцията за държавна финансова
инспекция, отново чрез адв. Г.Г., в който оспорват въззивната жалба по подробно
изложени в отговорите доводи. Твърди се, че в стр. 1-3 от обжалваното решение
са обсъдени всички доказателства, представени от страните, както и твърденията
им по отношение на тях, като въз основа на техния анализ съдът обосновано е
приел, че въз основа на тях не се установява дискриминация. Взема становище по
изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното
решение, като твърди, че на първо място не се установява на ищцата да е
указвано да ползва отпуск, за да се откаже от обучение. На второ място относно
твърдението на въззивницата, че била налице принуда при подписване на Анекс № 1
към трудово договор № 155/07.12.2018 г., с който безсрочният ѝ трудов
договор се превръща в срочен такъв, както и че тестът на анекса не е съгласуван
по реда, установен за документите, подписвани от останалите служители на АДФИ,
сочи, че правилно първоинстанционният съд е приел, че не се установява спрямо
ищцата да е упражняван натиск от ответника и да е проявено дискриминационно
отношение, тъй като Директорът на АДФИ разполага с правомощията да прекрати
трудовият ѝ договор по чл. 9, ал. 4 от ЗДФИ и чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм.,
без да е необходимо да мотивира решението си. Излага подробно доводи, че
процедурата по съгласуване има за цел да улесни работата на ръководните органи,
а не да се осъществи контрол от страна на служителите, поради което липсата на
проведена подобна процедура не сочи на дискриминационно отношение към ищцата,
която не участва в нея. На трето място, сочи, че реакцията на ответника, изразяваща
несъгласие със становището на ищцата по повод извършване на финансова инспекция
на дружество, което не е субект на такава, не се дължи на неравно третиране
спрямо нея, а е обосновано с неговото виждане, че това становище противоречи на
чл. 4, т. 4, предл. второ от ЗДФИ, поради което е неправилно. По четвъртия
аргумент за неправилност на решението, изложен във въззивната жалба, счита че законосъобразността
на Заповед № ФК-09-126, с която е било наредено директорът на АДФИ да бъде
заместван от друг служител, а не от ищцата в период, в който последната е била
на работа, е обсъдена в атакуваното решение, като правилно е прието, че
директорът на АДФИ има право, произтичащо от закона, да прецени кой да го
замества, освен това случаят не е изключение. На пето място, счита, че Заповед
№ ФК-09-120 от 18.07.2018 г. на Директора на АДФИ, с която на ищцата се възлага
изпълнение на експертни и аналитични дейности и изпълнение на дейности „при
необходимост“, не е израз на неравно третиране. По отношение на възраженията за
липса на обсъждане на гласните доказателства, излага че съдът законосъобразно
не ги е анализирал, тъй като за установяване на фактите, които се домогва да
докаже страната, са налице писмени доказателства, които не им противоречат. По
отношение на сигнал до Министъра на 16.08.2018 г., след който на 27.08.2018 г.
трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено без предизвестие, твърди,
че първата съдебна инстанция е изложила подробен анализ на доказателствата. Твърди,
че останалите възражения са бланкетно формулирани, поради което и на основание
чл. 269, изр. второ от ГПК въззивният съд не следва да ги обсъжда. По отношение
доводите за необоснованост на решението, излага подробно доводи в подкрепа на
правилността на изводите на първоинстанционния съд, като твърди, че обемът и
правомощията, които Директорът на АДФИ възлага на Заместник-директора, изцяло
се определят от първия по силата на закона и Устройствения правилник. Твърди,
че с издадените заповеди не е нарушено правото на труд на ищцата, тъй като при
тяхната съпоставка с предходни документи се установява, че от функциите ѝ
е отпаднало единствено функцията по резолиране на входяща поща, като останалите
функции са запазени, като същевременно функциите и правомощията ѝ
съвпадат с посоченото в длъжностната ѝ характеристика. По същество
оспорва и довода във въззивната жалба, че съдът не е изследвал какво е възлагано на нея и на Д.Д., тъй като
доказателствената тежест за установяване на дискриминацията е за ищцата, която
не е ангажирала доказателства в тази връзка, освен това твърдението се навежда
за пръв път във въззивната инстанция. Излага и доводи в подкрепа на
твърдението, че е ирелевантно има или не искане за командироване за участие в
обучение, като освен това твърди, че ищцата е нарушила чл. 10, ал. 1, т. 6 от
ЗДФИ, тъй като е осъществила по повод участието си в обучение в Германия,
комуникация с трето лице от името на АДФИ, което е от компетенцията на Директора
на агенцията. Сочи, че на жалбоподателката са осигурени равни условия за
повишаване на квалификацията, което се установява от доказателствата за
проведени обучения с нейно участие, като в изпълнение на задълженията си като
работодател, ответникът няма задължение да командирова ищцата за участия в
международни обучения, които не са пряко свързани с дейността на агенцията,
каквото според ответника се явява обучение във връзка с борбата с международната
организирана престъпност. Освен това излага, че ищцата е взела участие в
обучение на сходна тема в Париж, където е била командирована за сметка на АДФИ
три месеца преди датата на спорното обучение в Германия. Прави анализ на
показанията на свидетелите С. и С., както и на твърденията за нарушения на чл.
119 и чл. 108, ал. 2 от АПК. Оспорва наличието на преследване по смисъла на т.
3 от ДР на ЗЗДискр, като твърди, че подаването на искане до Министъра на
финансите за извършване на проверка не попада сред средствата за защита от
дискриминацията, поради което не представлява предприемане на действие за
защита от дискриминация. Прави се искане въззивната жалба да бъде оставена без
уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендират разноски.
Представят списък по чл. 80 от ГПК.
В молба от 07.10.2020 г. в изпълнение на указанията
на въззивния съд, дадени с определение от 01.10.2020 г., ищцата да уточни
исковата молба, като изложи конкретни твърдения в какво се изразява
преследването по смисъла на чл. 5, във вр. с параграф 1, т. 3 от Закона за
защита от дискриминацията, както и да посочи спрямо кои лица и по какъв конкретен
признак е била по-неблагоприятно третирана при сравними условия, ищцата е
пояснила исковата си молба, като е посочила, че същата е била жертва на тормоз
на работното си място, преследване и дискриминационно третиране на основание
белезите по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, а именно: образование, убеждения, лично
или обществено положение, като конкретните действия, които счита за актове на
дискриминация спрямо нея са:
1/ издаването на Заповед № ФК-09-124 от 18.07.2018
г. на Директора на АДФИ, с която се променя характера на извършваната от нея
работа и ѝ се възлага изпълнение на експертни и аналитични дейности и
изпълнение на дейности „при необходимост“, която има за цел накърняване на
достойнството ѝ и създаване на враждебна и обидна среда както и цели тормоз
и преследване спрямо ищцата;
2/ лишаване от страна на Директора на АДФИ от право
да полага труд, накърняване на личното ѝ достойнство и поставянето
ѝ в обидна и застрашителна среда чрез възлагането ѝ в периода от
23.07.2018 г. до 26.07.2018 г. единствено на съгласуване на документи „при
необходимост“ чрез йерархично подчинен на нея служител Д.Н.Д., при условие, че
натовареността ѝ в предходен период е била по-висока, което е унизително
и злепоставящо, в противоречие с вътрешните актове на АДФИ;
3/ поведението на директора на АДФИ в разговор на
31.07.2018 г., проведен с близка на ищцата, в който ответникът заявил, че
ищцата следва да напусне и изразява недоволство от подадения от нея сигнал до
министъра на финансите, който е определил като „клевети“, „лъжи“ и
„злепоставяне“;
4/ неполучаване след 16.08.2018 г. на обичайна
кореспонденция без уведомяване каква е причината, което разкрива лошо и
несправедливо третиране;
5/ издаване на Заповед № 266 от 27.08.2018 г. на
директора на АДФИ за прекратяване без предизвестие, по преценка на директора на
АДФИ, на трудовото ѝ правоотношение, извършено незаконосъобразно поради
предприети от ищцата действия за защита от дискриминация;
6/ преустановяване на достъпа ѝ до служебната
поща преди връчване на Заповед № 266 от 27.08.2018 г. на директора на АДФИ за
прекратяване без предизвестие, по преценка на директора на АДФИ, на трудовото
ѝ правоотношение, което представлява преследване;
7/ отказ от страна на Директора на АДФИ да ѝ
предостави възможност да се запознае със съдържанието на Докладна записка №
04-19-248/24.08.2018 г., с която е предложено на Министъра на финансите
съгласуване на освобождаване, което представлява преследване, тъй като е
ограничено правото ѝ за защита и оборване на клеветнически и уронващи
престижа ѝ твърдения;
8/ липса на предприети действия за проверка на
сигналите ѝ за наличие на дискриминация от страна на Директора на АДФИ.
В тази връзка твърди, че преследването по смисъла на
чл. 5, във вр. с параграф 1, т. 3 от ЗЗДискр е изготвянето и представянето на
Министъра на финансите на Докладна записка № 04-19-248/24.08.2018 г., поради
предприети от нея действия за защита от дискриминация, основано на признаци,
посочени в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр.
Твърди, че преследване се осъществява и с множество
позвънявания и изпратени от директора на АДФИ до нея съобщения след разговор на
05.07.2018 г. с началника на кабинета на Министъра на финансите, както и след
предприемане на действия от нейна страна за защита от дискриминация чрез
подаване на сигнал на 16.08.2018 г. до Министър-председателя.
В молбата-уточнение твърди, че е била
по-неблагоприятно третирана спрямо всички лица – работници, служители, страни
по трудово правоотношение въз основа на пол, образование, убеждения и лично и
обществено положение по подробно изложени в молбата от 07.10.2020 г, доводи.
В предоставения от съда срок ответникът Агенция за
държавна финансова инспекция чрез процесуалния си представител адв. Г.Г. и ГМ.Н.
- директор на Агенцията за държавна финансова инспекция, отново чрез адв. Г.Г.,
е взела становище, че исковата молба подлежи на връщане, тъй като
нередовностите ѝ не са отстранени, тъй като все още липсват конкретни
твърдения в какво се изразява преследването по смисъла на чл. 5, във вр. с
параграф 1, т. 3 от Закона за защита от дискриминацията, както и посочване
спрямо кои лица и по какъв конкретен признак ищцата е била по-неблагоприятно
третирана при сравними условия, като излага подробни доводи в тази връзка.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд и в
представените писмени бележи, въззивницата лично и чрез адв. Ч., поддържа
въззивната жалба, като сочи, че счита, че от представените по делото
доказателства може са се направи заключение за установяване на обстоятелствата
по чл. 9 от ЗЗДискр., като поддържа възражението си, че доказатествената тежест
в процеса е за ответниците, които следва да докажат, че не е налице неравно третиране,
като целта на разпоредбата е да облекчи ищеца в доказването, като същевременно
въззивницата-ищца е навела достатъчно факти, обосноваващи предположение, че е
налице дискриминация. Освен това твърди, че претендира тормоз и преследване,
което счита че е обосновала, като не е нужно по отношение на тях да се сравнява
с друго лице или лица в сравнимо сходно положение, които доводи развива и в
писмените бележки от 22.12.2020 г., представени по делото, които съдържат и
изложение на фактологията по спора.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
оспорват въззивната жалба и поддържат отговорите и становищата, като възразяват
срещу разноските на ищцата, като считат, че по делото не са налице
доказателства за тяхното заплащане, евентуално поддържат искане за намаляването
им поради прекомерност. Поддържат довода си, че за да се приложи презумпцията
по чл. 9 от ЗЗДискр, въззивницата – ищца в първоинстанционното производство
следва да докаже наличието на презумпционната предпоставка, в който смисъл е
разпределена и доказателствената тежест. По отношение на преследването обобщено
процесуалните представителите на въззиваемите излагат становище, че не е
установено въззивницата да се е оплакала от неравно третиране пред орган за
защита от дискриминация, а се е оплакала пред Министър-председателят в
качеството ѝ на Заместник директор на АДФИ, във връзка с ограничените
ѝ правомощия, което не е дискриминация по смисъла на ЗЗДискр.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за
установено следното:
Между страните не е спорно и по делото се
установява, че ищцата е била назначена на длъжност „Заместник директор“ на
Агенция за държавна финансова инспекция (АДФИ) с трудов договор № 155 от
07.12.2016 г., при осем часов работен ден с основна месечна заплата, посочена в
чл. 3 от договора. Договорът е сключен със срок на изпитване от 6 месеца и срок
на предизвестие на прекратяването от 30 дни, еднакъв за двете страни (лист 6).
Със Заповед № ФК-09-121 от 12.12.2016 г., Заповед №
ФК-09-45 от 23.03.2017 г. и допълнителна Заповед № ФК-09-60 от 11.04.2017 г. на
ответника Г.Н., в качеството му на директор на АДФИ, са очертани правомощията
на ищцата като заместник директор на АДФИ (лист 8-11, 69-72).
На 25.02.2018 г., в продължение на заявен от ищцата интерес
на 19.01.2018 г., последната получила покана за участие в курс за обучение на
тема „Борба с международната организирана престъпност“, организиран от
Европейския център за изследвания в областта на сигурността „Джордж Маршал“ в
Гармиш-Партенкирхен, Федерална Република Германия“.
Кореспонденцията е препратена на ответника Г.Н., в
качеството му на директор на АДФИ по електронен път в 17,20 часа, който в 17,51
часа е отговорил, че благодари за информацията за предприетата инициатива и
оставя последващите действия на нейната преценка в рамките на нейната
компетентност (лист 84-85).
В периода 12.03.2018 г. до 13.03.2018 г. ищцата е
ползвала разрешения ѝ със заповед № 180 от 14.03.2018 г. въз основа на
нейна молба платен годишен отпуск (лист 98-99).
На 14.03.2018 г. ищцата е подписала Анекс № 1 към
трудов договор № 155/07.12.2018 г., с който безсрочният ѝ трудов договор
е уреден като срочен, със срок до 07.12.2018 г. и се прекратява не с
предвиденото в договора предизвестие, а с изтичане на уговорения срок. Всички
останали условия остават непроменени (лист 7, 111).
В периода от 03.04.2018 г. до 27.04.2018 г. ищцата А.Б.Б.
е ползвала разрешения ѝ със Заповед № 205 от 26.03.2018 г. платен годишен
отпуск за участие в обучение на тема „Борба с международната организирана
престъпност“, организиран от Европейския център за изследвания в областта на
сигурността „Джордж Маршъл“ в Гармиш-Партенкирхен, Федерална Република
Германия“. За преминатото обучение ищцата е получила сертификат (лист 89).
На 25.04.2018 г. е издадена Заповед № ФК-09-80 на
Директора на АДФИ, с която Заповед № ФК-09-45 от 23.03.2017 г. и допълнителна
Заповед № ФК-09-60 от 11.04.2017 г., са отменени и на ищцата са възложени
същите функции, които следва да се изпълняват „при необходимост“ (лист 73).
В период от 25.06.2018 г. до 06.07.2018 г. ищцата А.Б.Б.
замества ответника Г.Н., в качеството му на директор на АДФИ, въз основа на
Заповед № ФК-09-103 от 18.06.2018 г. на ответника Г.Н. в качеството му на Директор
на АДФИ. На 03.07.2018 г. по време на заместването, ищцата изготвя становище
във връзка с подаден сигнал за извършване на финансова инспекция на „АЕЦ Козлодуй
– Нови мощности“ ЕАД, в което излага, че дружеството не е субект на такава, във
връзка с което между нея и ответника Г.Н., когото замества, възниква конфликт.
На 05.07.2018 г. ищцата А.Б.Б. разговаря с началника
на политическия кабинет на Министъра на финансите като инициира провеждане на
среща между нея, ответника и Министъра на финансите, която да се проведе на
09.07.2018 г.
В периода от 11.07.2018 г. до 20.07.2018 г. ищцата
ползва платен годишен отпуск.
В периода от 23.07.2018 г. до 27.07.2018 г.
ответникът Г.Н., в качеството си на Директор на АДФИ ползва платен годишен
отпуск, за времето на който със Заповед № ФК-09-124 от 18.07.2018 г. на
Директора на АДФИ (отменена със Заповед н ФК-09-126/19.07.2018 г.) е възложено съшият
да бъде заместван от Главния секретар на АДФИ.
На 18.07.2018 г. на ищцата е изпратена Заповед №
ФК-09-120 от 18.07.2018 г. на Директора на АДФИ, с която се отменя Заповед №
ФК-09-80 на Директора на АДФИ и на ищцата се възлага изпълнение на експертни и
аналитични дейности и изпълнение на дейности „при необходимост“ (лист 76-79).
С жалба рег. № 04-19-223 от 26.07.2018 г. до
Министъра на финансите чрез Директора на АДФИ, ищцата оспорва, на основание чл.
81 и чл. 83 от АПК, законосъобразността и целесъобразността на Заповед №
ФК-09-120 от 18.07.2018 г., в която жалба е изложено, че заповедта е
незаконосъобразна и нецелесъобразна, тъй като понижава ефективността в работата
на агенцията и създава несигурност и напрежение, при липса на откритост, поради
което ищцата възразява срещу възлагане на функции на Главния секретар на АДФИ и
ограничаване на нейните функции (л. 13-18, 112-121).
В периода от 27.07.2018 г. до 25.08.2018 г. ищцата
ползва отпуск поради временна неработоспособност съгласно болничен лист №
Е20181224527 от 30.07.2018 г., който е представен в АДФИ на 31.07.2018 г. от
трето лице – свидетелката Л. Х.Л..
На 09.08.2018 г. до ищцата е изпратени писмо с изх.
№ 16-13-65 от 09.08.2018 г., изходящо от Министъра на финансите, подписано за
него от Заместник-министъра на Министерство на финансите, във връзка с нейната
жалба срещу Заповед № ФК-09-120 от 18.07.2018 г., в което е взето становище, че
заповедта е издадена от Директора на АДФИ в качеството му на работодател и в
рамките на неговора работодателска компетентност, поради което не е годен предмет
на оспорване по реда на чл. 81, ал. 1 от АПК (лист 122).
На 16.08.2018 г. ищцата е изпратила до електронен
адрес adfi_all@ електронно писмо, в което благодари за обажданията във връзка
със здравословното ѝ състояние и коментира „различни слухове и спекулации
с името ѝ“. Излага и впечатленията си относно служител В.Х.-Д.и неин брат
Директор на ОД на МВР –Стара Загора (лист 21), в това число и коментира
професионалните качества на същата.
По делото е представена и електронна кореспонденция
за периода от 27.06.2018 г. до 21.08.2018 г., в която ищцата е завила искане
изпращането на определена кореспонденция до служебния ѝ адрес да бъде
преустановено (лист 147) и впоследствие е заявила питане налице е ли е проблем
във връзка с получаването на поща, защото е спряла да получава отказаната от
нея по-рано кореспонденция.
На 24.08.2018 г. е изготвена Докладна записка с изх.
№ 04-19-248 от 24.08.2018 г. от Директора на АДФИ до Министъра на финансите, в
която е направено предложение за освобождаване на ищцата от длъжност на
Заместник-директор на АДФИ, в която е изложено, че ищцата е демонстрирала липса
на лидерска компетентност, невъзможност за работа в екип, компетентност за
преговори и убеждаване, неспазване на правила за поведение, посочени в Етичния
кодекс на служителите на АДФИ, като е посочено, че „понякога се държи
недобронамерено с колегите, има склонност да подценява приноса им и демонстрира
ниска степен на толерантност към чуждото мнение …“. В докладната записка е посочено,
че са налице оплаквания от Т.К., В.С., В.Х.-Д., Й. С. (лист 65-68).
След изтичане на ползвания от ищцата отпуск поради
временна неработоспособност, на 27.08.2018 г. ищцата се явила на работа, където
ѝ е връчена Заповед № 266 от 27.08.2018 г. на директора на АДФИ за
прекратяване без предизвестие, по преценка на директора на АДФИ, на трудовото
ѝ правоотношение, считано от същия ден (лист 22).
На 03.09.2018 г. ищцата изпратила Сигнал с вх. №
16-13-65 от 03.09.2018 г. до Министъра на финансите с копие до
Министър-председателя на Република България, в който прави искане за
установяване на фактите и обстоятелствата, довели до издавана на Заповед №
ФК-09-120 от 18.07.2018 г. на Директора на АДФИ, с която се отменя Заповед №
ФК-09-80 на Директора на АДФИ, като е направено оплакване, че трудовото ѝ
правоотношение е било прекратено поради субективни причини вследствие на
подаден от нея сигнал. В сигнала е изложена цялата хронология на събитията,
предмет на установяване в настоящото производство (лист 160-164).
На 04.10.2018 г. ищцата получила от Министъра на
финансите отговор на сигнал с вх. № 16-13-65 от 03.09.2018 г., в който е
посочено, че същият има характер на жалба срещу прекратяване на трудовото
ѝ правоотношение и е счетен за неоснователен, като ищцата е уведомена, че
по жалбите ѝ срещу заповедите на Директора на АДФИ е налице произнасяне
от страна на министъра на финансите, както и от началника на кабинета на
министър-председателя на Република България. На трето място е отказано на
ищцата да ѝ бъде предоставена Докладна записка № 04-19-248/24.08.2018 г.,
с която ответникът Г.Н. в качеството си на Директор на АДФИ е предложил на
Министъра на финансите съгласуване на освобождаване на ищцата от длъжността
ѝ Заместник директор на АДФИ (лист 23-24).
От показанията на разпитания свидетел Л. Х.Л. (лист
212), преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК (свидетелката е близка
на ищцата) се установява, че на 01.03.2018 г. ищцата ѝ споделила, че
ответникът Г.Н. я е заплашил във връзка с искането ѝ да бъде
командирована за обучение, организирано от „Джордж Маршал“. На 30.07.2018 г.
занесла болничния лист на ищцата на рабоното ѝ място, където след като го
предала на секретарката на директора Д.Д., ответникът я изпратил, обяснявайки колко
е велик, какво е направил в живота и какво иска да постигне, като заявил как
ищцата трябва сама да напусне. Не получила конкретен отговор защо трябва да
напусне. От показанията на свидетелката се установява, че ищцата ѝ е
споделяла, че е имала проблеми с директора, в това число и от лично естество,
но свидетелката не е била пряк свидетел. От Н. узнала, че ищцата го била
злепоставила в министерството, тъй като пускала жалби във връзка със заповед, с
която са ограничение правомощията ѝ. Показанията на свидетелката, в
основаната си част кореспондират на установената с писмените доказателства
хронология, но от тях макар да се установява, че е налице влошаване в отношенията
на ищцата и ответника Н., не може да се установи причината за това, тъй като
свидетелката възпроизвежда разказа за причините, които ищцата ѝ е
споделила и няма непосредствени впечатления. В останалата част, от същите,
поради липса на преки впечатления и достатъчно конкретика, не се установяват
относими факти.
От показанията на разпитания свидетел М.И.Д. (лист
213), преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК (свидетелката е
приятелка на ищцата и кръстница на дъщеря ѝ) се установява, че познава
ответника лично по повод личните му приятелски отношения с ищцата, като го виждала
в неформална обстановка, в заведения с ищцата. Проблемите, които са известни на
свидетелката са свързани с обстоятелството, че на работното си място ищцата не
се чувствала оценена като професионалист, което знае от нея. Свидетелката
заявява, че не може да каже със сигурност дали има промяна в отношенията между
ищцата и ответника, но доколкото ѝ е известно, ответникът и ищцата влезли
в конфликт във връзка с отпуска за участие в обучение, тъй като той ѝ
разрешил по-малко дни. Тя занесла молбата с коригираната от Б. дата. В частта
относно предхождащите конфликта отношения между ищцата и ответника, показанията
на свидетелката кореспондират с тези на свидетелката Л. и частично с тези на
свидетелката С., поради което съдът им дава вяра, но не ги възприема в частта
относно причината за конфликта между страните, тъй като от писмените
доказателства не се установява на ищцата да е отказвано участие в обучение, а
само отказ разходите за него да се поемат от агенцията.
От показанията на разпитания свидетел М.Г.С. (лист
213 гръб), преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК (свидетелката е служител
в АДФИ от 2005 г.) се установява, че в агенцията не са постъпили по официален
ред документи за предложения за участие в обучение, организирано от „Джордж
Маршал“, но на свидетелката е известно, че ищцата е ползвала отпуск за
участието си в такова. От показанията на свидетелката се установява, че в
агенцията има установени вътрешни правила за командироване за обучения, като
след като ищцата е поискала да бъде командирована от името на агенцията, ответникът
ѝ е отказал и тя е пуснала отпуск и е взела участие в него. От
показанията на свидетелката, които кореспондират и с представените писмени
доказателства, в това число и с електронната кореспонденция и писмото на ищцата
от 16.08.2018 г., се установява, че в отношенията между Директора и Заместник-директора
на агенцията се появило напрежение, вследствие на няколко ситуации, случили се
няколко месеца преди нейното освобождаване, последната от които била свързана с
искане на ищцата за провеждане на дисциплинарно производство срещу служител без
да са налице основателни причини за това. Като председател на дисциплинарния
съвет, на свидетеля е известно, че ищцата е изискала обяснения от служител,
предхождащи дисциплинарно производство, заради допусната техническа грешка в
име на файл. Другата причина била, че свидетелката не била спазила процедура за
участие в организирано обучение в чужбина. Вследствие на тези действия от
страна на ищцата, отношенията се обтегнали. Преди това ответникът и ищцата
работели в синхрон и той винаги показвал, че държи на нейното мнение и показвал
уважение към ищцата дори по-голямо от това към другите служители и вземал с
предимство нейното мнение пред това на останалите. От показанията на
свидетелката, които кореспондират с писмените доказателства по делото, се
установява, че към заповедта, с която е прекратено трудовото ѝ
правоотношение, е имало докладна записка до Министъра на финансите, която е
отразявала причините за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата. От
показанията се установява, че независимо, че срещу ищцата не са образувани
дисциплинарни производства, на същата устно е обръщано внимание относно работата
в екип, като обстоятелствата относно отношенията ѝ със служителите
кореспондират и с представената кореспонденция от електронния ѝ адрес на
ищцата за периода, в която същата е ползвала отпуск (лист 147-150),
съдържанието на която не следва да се възпроизвежда в цялост от съда.
От показанията на разпитания свидетел Й. И. С. (лист
215), преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК (свидетелката е служител
в АДФИ от 2007 г.) се установява, че като част от ръководството на агенцията не
е имала наблюдение ищцата да е изпадала в изолация, както и ответникът да е
проявявал негативно отношение спрямо ищцата във връзка с работата ѝ, в
това число се установява, че двамата са работели в екип и на ищцата са били
предоставени широки правомощия.
Останалите представени по делото доказателства –
програми за вътрешни и международни обучения и семинари са неотносими към
предмета на доказване и не следва да се обсъждат, тъй като от тях не се извлича
информация, установяването на което да е от значение за правилното решаване на
делото.
Що се отнася до представените в първата съдебна
инстанция разпечатани образи от кореспонденция между неустановени лица с лично
съдържание, както и рецептурни бланки за предписани медикаменти, същите не са
приети като доказателство по делото и въззивният съд не следва да ги обсъжда.
По отношение на представените с молбата от
07.10.2020 г. разпечатки от кореспонденция, с определение от 09.12.2020 г., съдът
е оставил без уважение искането за тяхното приемане, поради което не следва да
ги обсъжда.
Други релевантни за спора доказателства не са
представени.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Обстоятелството, че
в диспозитива на съдебното решение е допусната фактическа грешка в изписването
на името на ответната агенция не води до недопустимост на постановения съдебен
акт, тъй като не е налице никакво съмнение по отношение на въпроса кой е
правосубектният ответник, участвал като страна в производството. Освен това
няма пречка сочената фактическа грешка, изразяваща се в разминаване между
наименованията на агенцията, посочени в мотивите и диспозитива, както и по
отношение на сумата за разноските, присъдени в полза на ответната страна, да
бъде отстранена по реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК, в производство, което да се
развие след влизане в сила на обжалваното решение, при положение, че
диспозитивът му не бъде отменен.
Настоящият въззивен
състав счита, че по същество не са налице твърдените от въззивника пороци, тъй
като изводите на съда почиват на вярна и точна интерпретация на установените по
делото факти, при правилно приложение на материалния и процесуалния закон, след
като първоинстанционният съд в решението си е обсъдил всички относими към спора
възражения, поради което решението е правилно. Ето защо настоящият състав на
въззивния съд споделя мотивите му и на осн. чл. 272 от ГПК препраща към тях,
като в допълнение намира следното:
Правилно първоинстанционният
съд е приел, че са предявени искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита
от дискриминацията за признаване на установено нарушение на посочения закон.
Законодателството не съдържа легална дефиниция на
понятието „дискриминация“, но от законовите разпоредби следва извода, че
законодателят разглежда като такава несправедливото и по-неблагоприятното
отношение към един или повече членове на определена група хора в сравнение с
други хора по определени критерии. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., забранена
е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност,
етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или
вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено
положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение,
имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в
международен договор, по който Република България е страна.
Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно
третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира,
било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни
обстоятелства (чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр.). Пряката дискриминация представлява
обективно състояние, независещо от намеренията на субекта, т.е. не се обуславя
от наличието на вина. За да е осъществена пряка дискриминация по смисъла на чл.
4, ал. 2 от ЗЗДискр., лицето трябва да е по-неблагоприятно третирано на
основата на някои от признаците, посочени в ал. 1, отколкото е било или би било
третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства (така и Решение №
7109 от 24.11.2014 г. на АдмС - София по адм. д. № 4568/2014 г.) Различното
по-неблагоприятно третиране или положение към дадено лице или група лица трябва
да е обусловено от признак по чл. 4 от закона. Ето защо, не е достатъчно да се установи неблагоприятно
третиране на определено лице в конкретен случай, а е необходимо да се докаже,
че то е извършено заради някой от обсъжданите признаци, като следва да е налице
и пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината
за него. Т.е. за да е налице нарушение по ЗЗДискр. следва да се установи не какво
да е по-неблагоприятно третиране на лице или група от лица, а по-неблагоприятно
третиране въз основа на критерий, изрично формулиран в ЗЗДискр., друг закон или
международен договор, по който държавата е страна.
По силата на чл. 9 от Закона в производство за
защита от дискриминация, след като страната, която твърди, че е жертва на
дискриминация, докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице
дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че правото на равно третиране
не е нарушено. Това е специално правило, при което ако решаващият орган приеме,
че има достатъчно факти, от които може да се направи извод, че е налице
дискриминация доказателствената тежест се размества и в тежест на ответника е
да докаже, че не е нарушил правото на равно третиране (така и Решение №
14513 от 9.11.2011 г. на ВАС по адм. д. № 15283/2010 г., VII отд.)
Разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр. обръща
доказателствената тежест едва тогава, когато страната, която твърди, че е
жертва на дискриминация, докаже в производството факти, от които може да се
направи извод, че е налице дискриминация. Следователно трябва да има съмнение
за дискриминация, за да се прехвърли тежестта на доказване върху ответната
страна. Което означава, че ищцата следва да проведе доказване на фактите, при
които съмнението възниква, за да премине тежестта на доказване върху ответника,
т.е. ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да
се предположи, че е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага
доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че
правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушен (в този
смисъл и Определение № 1022 от 3.11.2017 г. по гр. д. № 744/2017 г. на IV ГО
на ВКС). Предвид изложеното, в доказателствена тежест на ищцата по делото е
установяването на конкретни факти, въз основа на които може да се направи
предположение, че е налице дискриминация и неравноправно третиране при
упражняване на цитираните от ищцата право на труд и на образование.
В конкретния случай въззивният съд счита, че от
установените по делото факти не се установява по начин, покриващ стандарта на
чл. 9 от ЗЗДискр., вероятност за наличие на дискриминация, т.е не е доказана предпоставката,
обръщаща разпределението на доказателствената тежест по делото и възлагаща на
ответната страна да доказва, че правото на равно третиране на ищцата е
нарушено.
Като „лично положение“ ищцата излага положението си
на Заместник-директор в АДФИ. От събраните по делото доказателства се
установява единствено влошаване в отношенията между ответника като директор на
ответната Агенция и ищцата като негов заместник, във връзка с осъществяваната
от нея дейност като такава, поради което не са налице индикации, че
освобождаването ѝ се дължи на дискриминационно отношение, тъй като не се
установява разрива в съществуващото доверие между двамата да се дължи на
неравно третиране на ищцата вследствие на проявена дискриминация. По делото се
установява, че формален повод за възникване на напрежение между ищцата и
ответника е станал отказ от страната на Агенцията ищцата да бъде командирована
от името на АДФИ и за нейна сметка за участие в обучение, което тя впоследствие
е посетила. Налице е мотивиран отказ участието в конкретно обучение да е за сметка
на бюджета, поради причина, че ищцата е участвала в аналогично обучение в Париж
от името на АДФИ, ето защо не се установява, че е налице възпрепятстване на
желанието на ищцата и възможностите за повишаване на образованието ѝ, поради
признак в предметния обхват на ЗЗДискр.
Отделно от това, от събраните по делото
доказателства, не може да се извърши сравнение с друго лице, намиращо се в
сходни обстоятелства, доколкото по-неблагоприятно третиране на лице въз основа
на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с
начина, по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице
при сравними сходни обстоятелства, поради което оплаквания, произтичащи само от
приложението на разпоредби, предвидени в специалните закони, по същество са
неотносими към предмета на спора по ЗЗДискр. (така и Определение № 1022 от
3.11.2017 г. по гр. д. № 744/2017 г. на IV ГО на ВКС и Решение № 7109 от
24.11.2014 г. на АдмС - София по адм. д. № 4568/2014 г.)
По доводите за наличие на тормоз и преследване, съгласно
чл. 5 от ЗЗДискр. тормозът и преследването, дефинирани в разпоредбите на § 1,
т. 1 и т. 3 ДР на ЗЗДискр., също се смятат за дискриминация. Преследването по
смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗЗДискр. изисква неблагоприятното третиране или
неблагоприятната последица да са в отговор на предприети от страна на лицето
действия по защита от дискриминация. По делото следва да се установи, че
ответникът е предприел мерки, по своята същност дискриминационни именно като
реакция срещу действия на служителя по защита от дискриминация. Фактическият
състав на преследването включва обективни елементи - действия за защита от
дискриминация, неблагоприятно третиране, причинно-следствена връзка между тях
(така Решение № 13609 от 13.11.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3949/2014 г., VII
отд.). Действията, които ищцата е предприела в началото на 2018 г., както
се установява от писмените документи, не представляват действия по защита от
дискриминация до момента, в който трудовото ѝ правоотношение е било
прекратено. От показанията на разпитаните по делото свидетелите се установява, че
докато е заемала длъжността Заместник-директор на АДФИ, ищцата е предприела
действия срещу конкретни служители, както и срещу Директора на агенцията, вследствие
междуличностни отношения, като не се установява действията по писане на
електронни писма и сигнали до Министъра на финансите и Министър-председателя на
Република България, както и иницииране на дисциплинарни проверки в рамките на
АДФИ срещу служители, да са опит за защита от конкретни дискриминационни
действия, предприети срещу нея, а представляват упражняване на гарантирана
ѝ възможност да се противопостави със всички законни средства на отнемане
на правомощия и следващи се от заеманата от нея длъжност привилегии. За пълнота
следва да се посочи, че оспорените от ищцата в настоящото производство като
дискриминационни заповеди на Директора в тази връзка, са издадени изцяло в
правомощията му както да назначава, така и да освобождава своя заместник, с
който се установява, че е било налице затруднение да работи поради обтегнати
отношения, причината за които няма индикация да е твърдяната от ищцата
дискриминация.
Ето защо не е налице дискриминацинно третиране от
страна на ответниците на посоченото от ищцата основание - „преследване“ и
„тормоз“ по смисъла на ЗЗДискр., чрез издаване на заповеди, определящи
правомощията ѝ като заместник на ответника, както и чрез прекратяване на
трудовото ѝ правоотношение със Заповед № 266 от 27.08.2018 г. на
директора на АДФИ. По никакъв начин от събраните в производството доказателства
не може да се направи извод, че е налице пряка връзка между прекратяването на
трудовото правоотношение и упражняване на правото на ищцата да търси защита от
дискриминация. Подобна защита не е била търсена чрез обжалването на заповедите,
издадени при и по повод управленски решение на Директора на дирекцията, както и
чрез изпращането на сигнали в тази връзка до орган, който не може да осъществи
зашита от дискриминация. Освен това и в този случай липсва друго лице, намиращо
се при сходни обстоятелства, което да е третирано различно от ищцата, като в производството
не е установено по-неблагоприятно ѝ третиране по повод изпратените от нея
жалби до Министъра на финансите, в сравнение с друг заместник-директор в Агенцията,
поставен в аналогична ситуация.
По изложените съображения не може да се приеме, че е
налице нарушение по ЗЗДискр., съответно исковете за признаване на
съществуването на такива нарушения правилно са били отхвърлени.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка,
въззивната жалба е неоснователна, поради което обжалваното решение е правилно и
като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора,
разноски на въззивника не се дължат.
С оглед изхода на спора,
на въззиваемите, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, се дължат разноски за
въззивна инстанция. По делото са представени доказателства за заплащане от
страна на въззиваемия АДФИ на адвокатско
възнаграждение в размер на 360 лева, според представената на лист 94-96 фактура,
платежно нареждане и извлечение от банкова сметка, *** във фактурата сума по
банков път, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г.
на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното и с оглед изхода на спора, на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК, въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на първия
въззиваем сумата в размер на 360 лв. - разноски за тази инстанция.
На въззиваемия Г.Н. разноски не следва да се
присъждат, тъй като не е заявено такова искане и по делото не са представени
доказателства, че разноски са сторени.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 182665 от 02.08.2019 г., постановено по
гр. дело № 65385/2018 г. на Софийски районен съд, ГО, 47-ми състав, при
правилно наименование на ответника Агенция за държавна финансова инспекция.
ОСЪЖДА
А.Б.Б., ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати на Агенция за държавна финансова инспекция, БУЛСТАТ ********, със
седалище и адрес на управление е гр. София, ул. „********на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК, сумата от 360 лева – разноски за тази инстанция.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и
2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.