О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
27.11.2019г., гр.Кюстендил
Кюстендилският окръжен съд, гражданска колегия, в закрито заседание, проведено на двадесет и седми ноември, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател:Галина Мухтийска
Членове:Ваня Богоева
Евгения Стамова
След като разгледа, докладваното от съдия Стамова гр.д.№551/2019г. и, за да се произнесе взе предвид:
Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от И.Г.В., ЕГН ******** ***, махала”Везенска”№23 срещу решение на Кюстендилския районен съд от 16.09.2019г. по гр.д.№1536/2018г., с което е отхвърлен, като неоснователен предявеният от същия срещу Л.И.О., заместен от съпругата му В.В.О. *** иск за сумата от 1500 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в изживени неприятни емоции, стрес, засягане на честта и доброто му име в обществото, както и претърпян дискомфорт и негативни емоции от отправени към ищеца от ответника клеветнически и позорящи неистински твърдения и приписано престъпление, причинени на 23.03.2013г. в гр.Кюстендил пред Кмета на Община Кюстендил и Началника на РДНС- Кюстендил чрез изнасяне в жалба на неверни и клеветнически по същността си твърдения, преписващи му извършване на престъпление, както и на 26.08.2013г. във възражение, депозирано пред Кмета на Община Кюстендил, в което е изложил твърдения, които не са върени и клеветнически по своята същност, приписващи на ищеца извършване на престъпление.Жалбоподателят твърди недопустимост на решението, доколкото иска за обезщетение от деяние осъществило се на 23.03.2013г. не е бил предявен.Счита, че съдът е излязъл извън рамките на диспозитивното и състезателно начало.Допуснатото нарушение се изразява в обсъждане действията на Община по повод подадени от починалия ответник жалби и изведени изводи, което са неверни, обсъждане на материално – доказателствената сотйност на представените доказателства, въпреки доклада му, че не подлежи на обсъждане.Изразява становище относно доказателствената стойност на жалби и писма, като отрича такава досежно осъществяването на описаните в тях обстоятелства.Ответницата не била оборила презумцията по чл.45, ал.2 ГПК, неправилна била преценката на съда за недобросъвестно извършена от Община Кюстендил проверка.Намира твърденията на ответника за отрицателен факт, отрича да е извършвал каквото и да било въздействие върху цитирания имот, за което били събрани доказателства при проверка от Общината, бил изготвен и снимков материал, липса на какъвто и да било правен интерес у починалия от подаването на жалбите и възраженията, притежаващ имот в друг масив.Оспорва изводите на съда въз основа на писмо изх.№94-Л-171/30.05.2012г.Изразява несъгласие с извода, че в отправените жалби до Община Кюстендил ответникът изразил свое предположение, като счита че в тях еднозначно и категорично се твърди за „присвояване” и „незаконно заграждане”, а извода на съда противоречи и на посочената съдебна практика – решение 51/1980 по н.д.26/1980г.Заявява, че за неверни твърдения съдържащи се в жалби отправени до Кмета на Общината и до РДНСК, ответникът бил осъден с влязла в сила присъда за осъществен квалифициран състав на престъплението „клевета”.Необоснован бил извода на съда, че изнесеното срещу него станало широко обществено достояние, като сочи, че най – малко това е станало известно на работилите по жалбите.Счита за необоснован извода, че жалбата и възражението не са изнесени позорящи неверни твърдения, като заявява, че както лингвистичен така и телеологичен анализ водят до извода, че изнесено в тях е израз на положителна или поне неутрална оценка, като не е засегнат интереса на подателя.Сочи липса на мотиви за неприетата от съда, задължителна практика във връзка с доказване на неимуществените вреди.Неясен бил критерият за преценка на начина на отразяване на клеветническите твърдения и какъв е минималният времеви интервал, за да се приеме, че са смутили душевния му мир за по- дълъг период.Сочи липса на мотиви за неприемане на съдебната практика за кумулиране на свързаните помежду си деяния и задължението за присъждане на глобално обезщетение.Счита решението за неправилно и от гледна точка на разпределение на доказателствената тежест, доколкото ответната страна не е ангажирала никакви доказателства.Счита, че изводите на съда не са съобразени със събраните по делото доказателства, преценени в съответствие с правилата на формалната логика, опита и научното знание.Заявява искане за обезсилване на решението, евентуално за отмяната му и уважаване на предявения иск.
Препис от жалбата е връчен на насрещната страна.Писмен отговор не е подаден.
С
оглед въведеното в жалбата оплакване за недопустимост на решението, поради
произнасяне за деяние осъществило се на 23.03.2013г., каквото не е предмет на
исковата молба и след прочит на решението, съдът констатира, че отразеното в
диспозитива на решението не съответства на фактическите и правни изводи,
съдържащи се в мотивите на акта.Изложеното обосновава извод за съществуваща
очевидна фактическа грешка.Ето защо производството по делото пред КнОС следва
да се прекрати, а делото върнато
на районния съд за отстраняване на допуснатата очевидна фактическа грешка(така
определение № 305 от 23.06.2009 г.
на ВКС по т. д. № 305/2009 г., I т.).
След произнасянето на районния съд, делото следва да се изпрати отново на КнОС за насрочване и разглеждане на подадената жалба.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
Прекратява производството по гр.д.№551/2019г. по описа на КнОС.
Връща делото на Кюстендилския районен съд за отстраняване на допуснатата очевидна фактическа грешка съобразно изложеното по- горе.
След отстраняване на грешката делото да се изпрати отново на КнОС за разглеждане на подадената въззивна жалба.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове:
По
силата на така сключения договор за цесия във вътрешните отношения между
страните по него титуляр на вземането срещу ответника за възстановяване на
дължимата сума от отпуснатия му кредит несъмнено се явява
ищецът в качеството си на цесионер. Спорът пред настоящата инстанция, определен
от наведените с въззивната жалба оплаквания,
е концентриран върху това дали цесията е породила действие по отношение на
ответника длъжник с оглед установеното в чл.
99, ал. 3 и ал.
4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването й на последния, за да има
обвързващ и за него ефект. В чл. 5.4 от
договора страните са предвидили упълномощаване на цесионера от цедента за уведомяване на длъжника за
извършената цесия по чл.
99, ал.3 ЗЗД, за което по делото е представено пълномощно. Правилно и
обосновано първоинстанционният съд е приел, че по силата на принципа на
свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД)
няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника
за цесията, като такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите
на чл.
99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. От друга страна, при отсъствието на
специални изисквания в закона за начина на уведомяване на длъжника за цесията,
съобщението до него следва да се приеме за надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като
приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение
на цедираното вземане. Като факт от
значение за спорното право, настъпил във висящия процес, извършеното по този
начин уведомление от цедента до длъжника
следва да се съобрази от съда при
разглеждане на исковата претенция на цесионера съгласно правилото на чл.
235, ал. 3 ГПК. В този смисъл е постановената от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, задължителна за съдилищата практика, обективирана в Решение № 123/24.06.2009
г. по т.д.№ 12/2009 г. по описа на II т.о., Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д.№
2352/2013 г. по описа на II т.о., Решение
№ 3/16.04.2014 г. по т.д.№ 1711/2013 г. по описа на I т.о. Като споделя и
прилага цитираната практика настоящата инстанция приема, че изходящото от Б.та цедент, чрез нейния пълномощник,
уведомление за извършената цесия, представено с исковата молба на ищеца
цесионер и достигнало до ответника с нея, съставлява надлежно съобщаване на
цесията съгласно чл.
99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда
действие и за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД.
Решение
№ 329 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1789/2010 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Емил Томов
чл.
280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК
Основанието
на чл.
270, ал. 3, предл. последно от ГПК е налице само при разгледан непредявен
иск, т.е. когато в нарушение на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по
предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото
въз основа на обстоятелства, на които страната не се позовава. Позоваването е
чрез изложение на факти и искане, формулирано в исковата молба и съдът следи то
да е съответно на изложението по обстоятелствата, на които се основава. В това
се изразява предявяването на иска. Ако искът е по чл. 45 от ЗЗД,
за обезщетение на неимуществени вреди, причинени от описаното в исковата молба
поведение и е казано в какво се изразяват те, това е искът, който следва да
бъде разгледан и правните доводи за това дали поведението на ответницата
съставлява клевета, обида или и двете, нямат
отношение към предявяването му.
Правните понятия, с които
ищецът още в исковата молба или неговата защита в последствие, означава
изложените с иска обстоятелства, за да ги свърже с произтичаща от конкретна
правна норма последица, за да им придаде значението на фактически състав по
смисъла на конкретна правна норма или друго правно значение, е относимо към
правните, а не към фактическите твърдения на страната, към собствено
поддържаната квалификация или констатация. От употребата на правни понятия в
исковата молба или в защита, не може да се гради безусловно извод за предявено
или непредявено основание на иска, което въззивният съд следва да има предвид
при упражняване на компетентността си по чл. 270, ал. 3 от ГПК. Обстоятелствено
твърдение е вредата и нейното естество, а правна е констатацията, че определено
изказване или действие, по изложени с иска негови фактически признаци и
обстоятелства, при които е обективирано или възприето, съставлява обида, клевета, или и двете.
За да възникне предявеното
притезателно право за заплащане на заместващо обезщетение за причинени
неимуществени вреди на извъндоговорно (деликтно) основание, трябва в
обективната действителност да бъдат осъществени следните материални
предпоставки: 1. деяние (волеви акт на ответника, извършен чрез действие или
бездействие), 2. противоправност (несъответствие между предписаното от
уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо
осъщественото от дееца), 3. причиняване на неимуществени вреди, 4.
причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен
резултат, като това противонормено поведение да е виновно (в гражданското право
вината като субективен елемент на имуществената отговорност се презумира – арг.
чл. 45, ал.
2 ЗЗД).
В исковата молба се
поддържа, че ответникът е подал срещу дейността на ищцата като директор на
**"Т.М." сигнали на денонощния телефон на Министерството на
образованието, младежта и науката (МОМН) по повод на който е извършена проверка
на 11.10.**12 г., както и писмен сигнал до МОМН, за който също е извършена
проверка и съставен констативен протокол № 0601-5223/13.11.**12 г. Твърди се,
че в сигналите е било изложено, че ищцата е злоупотребявала със служебно си
положение на директор, като е нарушила задължението си да организира целодневна
форма на обучение на учениците на трети клас, а същевременно е приела
допълнителна паралелка първи клас с цел лично облагодетелстване, изразяващо се
от една страна в това родителите да плащат на директорката за приема на децата
им в първи клас, а от друга страна - третокласниците да бъдат принудени да
посещават срещу заплащане частна занималня, в която ищцата има участие. Сочи се
и че срещу нея са подадени две жалба до Омбудсмана на Република България срещу
въвеждането на униформи в училището с принуда, заплаха за отстраняване от
учебни занятия и психически тормоз, както и с твърдението, че е отказано
организирането на целодневно обучение за трети клас без ясна мотивация, при
положение, че е увеличен приемът на една паралелка първи клас.
Противоправността като
обективен елемент от сложния фактически състав, обуславящ отговорността за
непозволено увреждане, представлява по своето правно естество несъответствие
между предписаното от уредените нормативни или общоприети правила поведение и
фактическо осъщественото от дееца. Предявяването на молби, жалби или сигнали в
защита на нарушени или застрашени права и законни интереси обаче представлява
конституционно право на всички граждани и те имат право да се обръщат към
надлежните органи с искане за защита на правата, които са накърнени.
В тази връзка сочените от
ищцата сигнали до МОМН и Омбудсмана са подадена в упражняване на конституционно
признатото основно право на всеки да сезира с жалби, предложения и петиции
държавните органи, регламентирано в разпоредбата на чл. 45 КРБ,
чието систематично място е в глава
втора от Конституцията – "Основни права и задължения на
гражданите", поради което и самото подаване на жалба/сигнал не може да се
квалифицира като неправомерно поведение, след като Конституцията изрично
го признава. Това важи и в случаите, при които назначената проверка във връзка
с подадени сигнали и жалби не е констатирала нарушения. Изключението е в
хипотезата, когато страната е предприела съответните действия при злоупотреба с
права, което по същността си представлява превратно упражняване на права и е
налице, когато сигналът не е отправен единствено по повод на нарушаването на
нормативноустановени правила, респективно права, а когато жалбоподателят цели
със сигнала си да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес.
Съгласно чл. 57, ал. 2 КРБ злоупотребата с
право представлява упражняване на права не за собствена защита, а с цел да
бъдат накърнени или увредени права и законни интереси на други лица.
Добросъвестно упражняване на конституционно гарантирано право (на подаване на
жалби и сигнали) е налице, когато то е предприето с вътрешното убеждение, че
правото съществува или същото е нарушено. В този смисъл не е налице злоупотреба
с права, когато родител на дете, учащо в определено учебно заведение, подава
сигнали за извършени според него нередности и нарушени права срещу директора на
това училище като представител на тази институция. Следва да се отбележи, че от
събраните по делото доказателства се установява авторството на С. И. единствено
по отношение на отправения писмен сигнал до МОМН от 03.10.**12 г. (лист 91 от
делото на СРС), за който е съставен констативен протокол № 0601-5223/13.11.**12
г. за извършена проверка, но не и този, подаден по телефона. Въпреки, че в
отговора на исковата молба е направено признание, че едната от двете жалби до
Омбудсмана е депозирана от ответника и че тя касае не толкова задължителното
носене на униформа, а по-скоро нарушения на Закона за защита на детето в
действащия Правилник за вътрешния ред на училището, предвид непредставянето по
делото на самата жалба, не би могло да се приеме, че тя съдържа обидни, клеветнически или позорящи изказвания.
Извод в обратен смисъл не следва от съдържанието на полученото на 26.11.**12 г.
писмо от омбудсмана на Република България (л.25 СРС). В него е изложено, че
срещу ищцата е започнала проверка по две жалби, подадени от родители на деца от
**"Т.М." с твърдения, че въведените в училището униформи били
налагани на учениците с принуда, заплаха и отстраняване от учебни занятия и с
психически тормоз, че имало съмнения за завишени цени на униформите, както и че
директорката е отказала да организира целодневно обучение за трети клас без
ясна мотивация за това, при условие, че е увеличила приема за първи клас една
паралелка. От писмото не е ясно дали гореописаните оплаквания за извършени
нарушения са твърдени и в двете жалби или само в една от тях, какво конкретно е
тяхното съдържание, и съответно кой точно родител (или родители) е автор на
всяка от тях, за да се изведе конкретно увреждащо поведение на ответника.
Поначало, предвид
разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ,
изказването на мнение чрез слово - писмено или устно, е конституционно
гарантирано право на всеки гражданин, като правото на мнение не е абсолютно.
Ограничаването му е допустимо по изключение и само, за да се осигури защита на
конкуриращ интерес и право и с цел охраната на други, също конституционно
защитени права и интереси, и може да става единствено на основанията,
предвидени в КРБ (аргумент от чл. 39, ал. 2 от КРБ). Не се допуска
ограничаването със закон на други, извън посочените в чл. 39, ал. 2 и чл. 57, ал. 2 КРБ основания. Именно
поради това ако правото на мнение не се използва, за да се увреди доброто име
на другиго, изразяването и разпространяването му не е противоправно и в този
смисъл всякакви твърдения и мнения за дадена личност могат да се
разпространяват свободно, ако не засягат честта и достойнството ?. Константно в
практиката на ВКС се приема, че негативните оценки по
адрес на определено лице, не пораждат отговорност, освен ако не представляват
обида, като оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност,
тъй като те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на
обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат
проверявани само фактическите твърдения и са противоправни ако са клеветнически.
По същество обидата се
изразява в изказвания, които са годни да накърнят честта и достойнството на
пострадалия и според моралните норми, възприети от обществото, са неприлични,
цинични, вулгарни, демонстриращи лично унизително отношение към определено
лице. От своя страна, клеветата следва да се
квалифицира като съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства
за дадено лице или приписване на престъпление. Фактическите твърдения, за които
се поддържа, че са клевета, могат да
бъдат проверявани за вярно+ст като доказателствената тежест е на ответника. Не
са клевета, както твърденията, които са
верни, дори да позорят адресата, а също така и тези, които са неверни, но не са
позорящи.
Определение
№ 247 от 9.03.2015 г. на ВКС по гр. д. №
6318/2014 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Мария Иванова
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на
касационната жалба на Информационна агенция "Б...", [населено място]
/ Агенция [фирма]/ срещу въззивното решение на Градски съд
София по гр.д. № 11743/13 г. в осъдителната му част. С въззивното решение е
уважен предявеният от П. Ю. срещу касатора иск по чл. 49 от ЗЗД,
като на ищеца е присъдена сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от изявления, направени в интернет публикация на ответната
агенция от 5.10.08 г. със заглавие: "НАП започва проверка на приходите и
имотите на лидера на СДС Пл. Ю.", съдържаща твърдения, че той " е
излъгал в имотната си декларация до Сметната палата като е скрил различни търговски
съдружия и включително прехвърляне на имоти на съпругата си..."
Касационната жалба е
подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на
обжалване въззивно решение /цената на предявения иск е 15 000 лв./ и е
допустима.
За допускане на обжалването
касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1. Намира, че
въззивното решение противоречи на практиката на ВКС в р. по гр. д. № 1376/11
г. и по гр. д. №
1486/11 г. на четвърто г. о. по въпроса: допустимо ли е осъдително съдебно
решение за вреди от негативно оценъчно твърдение, базирано на верни факти. В
практиката на ВКС се сочи, че за да бъде уважен иск по чл. 49 и 45 ЗЗД
за претърпени неимуществени вреди от клевета,
наред с другите предпоставки е необходимо кумулативно наличие на две
обстоятелства: информацията да е невярна и да е позоряща. Не може да се
присъжда обезщетение за неимуществени вреди заради разгласяване на верни факти,
нито заради негативни оценъчни твърдения.
Въззивният съд е намерил
иска за основателен, но е намалил размера на обезщетението от 5 000 на 2 000
лв. Приел е, че изнесената в публикацията информация не е била точно проверена
- ищецът не е имал задължение да декларира участието си в една от посочените
фирми; същевременно е констатирано, че ищецът не е декларирал участието си в
другите три сочени в публикацията дружества / фирми/. Недекларирането на
селския имот и имотът в кв. Драгалевци /* ид. ч. от дворно място с къща/ на
съпругата на ищеца, като се отчете, че са придобити по завещание, според ГС, не
може да бъде чак толкова "смущаващ факт около имотното състояние на синия
лидер". Употребените в публикацията изрази "излъгал",
"скрил" очертават негативна оценка на личността на ищеца. Направените
изявления представляват клевета и авторът на
статията не се е позовал на чужди източници и мнения за личността на ищеца -
затова според въззивния съд, са налице основанията за ангажиране на деликтната
отговорност на ответната агенция.
Обжалване на въззивното
решение следва да се допусне на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за
определяне и разграничаване на фактическите твърдения от негативните оценъчни
съждения и съответно на отговорността за тях /според смисъла на поставения
въпрос/. На това разграничение акцентира цитираната в изложението практиката на
ВКС. В р. по гр. д. № 1376/11
г. на четвърто г. о. е посочено, че: Негативните оценки за определена
личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не
пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността (т. е. ако не
осъществяват състав на престъплението обида). Оценъчните съждения не могат да
се проверяват за тяхната вярност - те представляват коментар на фактите, а не
възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност
могат да бъдат проверявани фактическите твърдения, разпространени с печатно произведение.
Ако те са верни, издателят не носи отговорност, дори да позорят адресата на
публикацията, а ако не са верни, издателят носи отговорност, доколкото засягат
неблагоприятно адресата и доколкото издателят не е положил дължимата грижа
преди отпечатването им да провери достоверността на разпространената
информация.
Затова ВКС на РБ, трето г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно
обжалване на въззивното решение
на Градски съд София по гр. д. № 11743/13 г. от 29.05.14 г.
Указва на касатора да внесе
в едноседмичен срок държавна такса за разглеждане на жалбата в размер на 40 лв.
и да представи в същия срок вносен документ, като в противен случай жалбата
На
следващо място СГС приема, че едно изявление е противоправно само доколкото
накърнява доброто име на адресата му в обществото и доколкото това изявление не
е вярно. Това е така, тъй като съгласно чл.
39, ал. 1 от Конституцията на Република България всеки има право да
изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез
звук, изображение или по друг начин. Обективният критерий за ограничаване на
това основно права на гражданите е въведен в ал. 2 на посочения текст, а именно
- това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на
другиго. Безспорно правото на чест и достойнство на личността е правно значима
ценност, която е защитена от законоустановения ред в държавата като субективно
право от категорията на абсолютните права /арг. и от чл.
32, ал. 1 от Конституцията/.
Казването
или извършването на нещо унизително за честта и достойнството на другиго в
негово присъствие е противоправно деяние - обида /чл.
146, ал.1 от НК/. Съответно разгласяването на несъществуващо позорно
обстоятелство или приписването на неизвършено престъпление също е противоправно
деяние - клевета /чл.
147, ал.1 от НК/. С тези деяния се накърнява правото на чест и достойнство
на лицето и положителната обществена оценка за личността му, неговата
самооценка.
В
частност обстоятелството, че автор на изявленията на пресконференцията,
проведена на 25.10.2011 г. в Националния пресклуб на БНА, е именно ответникът е
установена по категоричен начин по делото въз основа на заключението на вещото
лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебна
виодетехническа експертиза.
Въззивният
съд приема обаче, че процесните изявления на ответника нито са обидни, нито с
тях се разгласяват позорни обстоятелства, поради следните съображения:
Унизителният
характер на казаното следва да се преценява на основата на приетите в
обществото морални норми за нормално човешко общуване, като без значение е
обстоятелството дали казаното отговаря на действителността, дали направената от
дееца оценка е основателна. Обидата може да се осъществи както устно, така и
писмено, като е необходимо обидните думи да се възприемат от пострадалия. Само
по себе си, обаче, мнението, ако не е неприлично, непристойно отнасяне срещу
някого, не осъществява престъпния състав на обидата. В този смисъл следва да
бъде направено разграничението между отрицателното мнение, което по същество
представлява критика на някого и обидата. За да е налице обида, следва да бъдат
казани думи, обективно годни да накърнят достойнството на пострадалия, които
според господстващия морал са неприлични, вулгарни и цинични.
В
контекста на изложеното съдът приема, че в казаното от ответника не се съдържат
неприлични думи /епитети, ругатни или такива, съдържащи унизителни съждения за
качествата на ищеца/. Чрез тях е изразена лична оценка и критика в допустимата
от закона форма. В контекста на изявленията думата "папур" има
единствено пояснително значение за фамилното име на ищеца, доколкото е корен на
същото и е употребена именно в този смисъл.
Разгласяването
на позорно обстоятелство е довеждане до знанието на трето лице за такова
обстоятелство, което деецът свързва с личността на пострадалия. Позорното
обстоятелство е твърдение за наличието на определен факт за пострадалия, който
да е от естество да накърни доброто му име в обществото. В този смисъл
твърдението трябва да е ясно и да съдържа информация, която да бъде поднесена
от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти,
т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения, такива, които
изхождат лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае,
че тези обстоятелства са безспорен факт. В този смисъл предмет на клеветата
могат да бъдат само факти, но не и субективната интерпретация на тези факти.
Освен
това обстоятелствата трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат
чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна
психическа дейност. В случая няма съмнение, че при изявленията си на
горепосочената дата ответника не е употребил израза "измамни и подмолни
действия".
Следва
да се посочи също така, че ответникът не е посочил, че брат му А. Н. има акции
именно в "Б." ЕАД /ответникът сочи, че брат му и ищецът са били
съдружници в дружество с друго наименование/.
Изразите
"компенсация за А. Н. - несъответстваща на неговите дялове и
инвестиции" и "дяловете на Е.Т. са заплатени по някакви нищожни
оценки тогава", не носят конкретна или поддаваща се на конкретизация
информация, която би могла да се свърже по несъмнен начин именно с личността на
ищеца. А както вече бе посочено по-горе фактите трябва да бъдат обективно
съобщени, а не да се подразбират.
В
изразите "манипулира" и "евакуация на недвижими имоти" няма
информация за точно определено обстоятелство, време, място, които да
предизвикват еднозначна негативна оценка на обществото или в частност да
представляват приписване на несъществуващо позорно обстоятелство. Доколкото
става въпрос за лична оценка, а не за факти от обективната действителност, е
безпредметно обсъждането на тяхната истинност, тъй като тя не подлежи на
проверка и доказване, а съдържанието и зависи единствено от съзнанието на
нейния автор. Не може да бъде подлагано на доказване обстоятелството дали субективната
преценка на ответника е правилна. Неговата оценка е резултат от субективни
процеси на мисловен анализ и тълкуване на информацията, лични впечатления и
предпочитания, различна емоционалност и вкус. Само за пълнота трябва да се
отбележи, че дори и да се приеме, че под "манипулира" /с оглед
буквалното значение на думата/ се има предвид влияние върху вземането на
решения във връзка с дейността на "Б." ЕАД, то това обстоятелство не
може да се приеме за несъществуващо, доколкото както вече бе посочено същият е
едноличен собственик на капитала и управител на посоченото дружество. Ако се
приеме, че под "евакуира" се има предвид разпореждане с недвижим имот
на дружеството, чиито собственик на капитала е ищецът, чрез апортирането в
друго дружество, въпреки наличието на задължения, то от данните по делото е
видно, че осъществяването на това обстоятелство е истина.
Използваният
израз "има сключени договори за процентно изплащане на печалбите ...
изпълнена е само една незначителна тях от тях и това довежда до едни съдебни
битки, които аз като част и примерно собственик на една част от тези вземания,
които брат ми прехвърли на мен с оглед на това, че е морално разочарован и
изтощен от тези битки, станах собственик на част от вземанията" също не е
клеветнически, тъй като е факт съществуването на съдебни спорове между
дружествата... чийто собственици на капитала и управители са съответно ищецът и
ответникът. Това обстоятелство не се оспорва от жалбоподателя, напротив същият
се позовава на множество висящи съдебни и арбитражни производство. Същевременно
въпросът за основателността на претенциите по тези дела, водени срещу
"Б." ЕАД, не може да бъде разрешаван в настоящото производството, тъй
като нито е негов предмет, нито има отношение към правопораждащия деликтното
вземане фактически състав. Поради това и СГС не обсъжда оплакванията във
въззивната жалба, свързани с доказателствената стойност на документите, въз
основа на които са инициирани други съдебни производство.
Гореизложеното
мотивира въззивния съд да приеме, че не е осъществен от обективна страна
фактическия състав, визиран в разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД. Следователно деликтната отговорност на ответника не може да бъде
ангажирана. В този смисъл релевираната претенция за сумата от 5 050 лв.
правилно е била отхвърлена от СРС.
Ето
защо въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното с нея решение на
СРС следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На
основание чл.
78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на
ответника направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за
един адвокат в размер на 1 000 лв.
На
основание чл.
280, ал.2 от ГПК настоящето решение е окончателно.
Предвид
изложените съображения, съдът
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 08.01.2013 г., постановено по гр.дело № 19326/2012 г. по описа на
СРС, ГО, 26 с-в.
ОСЪЖДА
Г.Г.К. с ЕГН **********,***, да заплати на О.Л.Н. с ЕГН **********,***, на
основание чл.
78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 1 000 лв. /хиляда лв./.