Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.Кюстендил,
24.06.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Кюстендилският
окръжен съд, наказателно отделение,
в откритото
заседание
на
десети юни
през
две хиляди двадесета и първа година , в състав
Председател:ПЕНКА
БРАТАНОВА
Членове:МИРОСЛАВ НАЧЕВ
ВЕСЕЛИНА
ДЖОНЕВА
при
секретаря Галина Кирилова
с
участието на прокурора Валери Пенков
като
разгледа докладваното от съдия Братанова ВНАД
№ 203
по
описа за 2021 г. на КОС и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда глава XХІ
НПК- “Въззивно производство” вр. чл.378, ал.5 НПК .
Образувано е по въззивна жалба от обвиняемия М.М. чрез
защитника му адв. Р.Б. срещу решение № 260026/16.02.2021 г. по описа на
Кюстендилски районен съд, постановено по АНД № 1425/2020 г. по описа на този
съд. С посоченото решение М. е признат за виновен в извършването на
престъпление по чл. 313, ал. 1 НК,
освободен е от наказателна отговорност на осн. чл. 78а НК,
и му е наложено административно наказание по „глоба“ в размер на 1000 лв. Със
същото решение са му възложени и разноските по делото.
В жалбата са развити съображения за неправилност и
незаконосъобразност на постановеното решение. Моли се за отмяна на осъдителното
решение и постановяване на ново, с което
М. бъде оправдан.
Окръжна прокуратура Кюстендил чрез своя представител изразява становище
за неоснователност на въззивната жалба.
Защитникът на подс.М.- адв.Р.Б. поддържа въззивната си жалба пред
окръжния съд.
Кюстендилският окръжен съд, след проверка на фактическия и
доказателствен материал, след неговото обсъждане както поотделно, така и в
съвкупност, и при пределите, установени
в чл. 334 НПК и след като провери на осн.чл. 313 и чл.314 НПК изцяло
правилността на решението, счита, че въззивната жалба е допустима, доколкото е предявена от
надлежна страна в наказателния процес и в срока по чл. 319 НПК. Разгледана по
същество, жалбата
е неоснователна поради следните съображения:
С
атакуваното решение, постановено по диференцираната процедура на глава ХХVІІІ
НПК обв. М. е признат за виновен в това,
че на 10.10.2019 г. в гр. Кюстендил е потвърдил неистина- че е установил
обичайното си пребиваване в Република България, в писмена декларация от същата
дата, която по силата на закон – чл.
151, ал. 5 ЗДвП се дава пред орган на властта (МВР на Р България) за
удостоверяване истинността на някои обстоятелства (че е установил обичайното си
пребиваване в РБ, за да му бъде издадено българско свидетелство за управление
на МПС)- престъпление по чл. 313, ал. 1 НК,
за което и на основание чл. 78а НК
е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно
наказание "глоба" в размер на 1 000 лева. С решението на обв. М. са
възложени и разноските по делото в размер на 483, 48 лева по сметка на ОСлО при
ОП – гр. Кюстендил и по сметка на КрнРС- в размер на 37, 86 лева.
За да постанови решението си, районният съд, по
предвидения в НПК ред, въз основа на надлежно събраните и оценени
доказателства, е установил правилната фактическа обстановка, която се споделя
от настоящия състав:
Обв. М. е роден в гр.Ягодина,
Република Сърбия, същият е с двойно гражданство –
сръбско и шведско. Последното било придобито
през 2005 г. Същият не притежава статут
на постоянно пребиваващ в РБългария, има статут на продължително пребиваващ. Същият обичайно пребивава и живее в Кралство Швеция.
На 08.02.2019г. той сключил договор за наем на недвижим имот за срок от 14 месеца и наем в
размер на 100 лв. месечно, находящ се в гр. Кюстендил.
Никога не е живял на посочения адрес. През периода 10.10.2018г. -
10.10.2019 г. М.
влизал в Р България само три пъти - на 08.02.2019 г./когато подписал договор за наем/; на 20.08.2019 г. и на 10.10.2019 г. прекарвайки на територията на страната по няколко часа.
На 10.10.2019 г. в 08.58ч. часа обвиняемият влязъл в Р България с намерението да подаде заявление за издаване на българско СУМПС. В административната сграда на сектор „ПП“ при ОДМВР -гр. Кюстендил, пред св. П., в качеството й на
„системен администратор“, приемаща и обработваща заявленията за издаване на български СУМПС, обв. М. заявил, че желае да подаде документи за
издаване на българско свидетелство за управление на МПС, тъй като последния
имал сръбско СУМПС и поискал подмяната му с българско. Св. П. обяснила на обвиняемия процедурата за това и го информирала, че за да
получи българско СУ на МПС, същият трябва да е пребивавал през последната една година на територията на
Република България поне 185 дни, както и че това обстоятелство подлежи на
проверка и за деклариране на неверни данни в тази насока се носи наказателна
отговорност. Независимо от това той лично попълнил изискуемите
документи за кандидатстване за издаване на българско СУМПС. Пред св. П.лично
попълнил и подписал писмена декларация от 10.10.2019 г., в която
посочил, че е установил обичайното си пребиваване в страната по см. на § 6, т.46 от ДР на ЗДП, като посочил и адреса на наетия от него имот, вписан саморъчно.
Не е спорна гореизложената фактическа обстановка. Тя
правилно е установена от районния съд въз основа на показанията на разпитаните
на ДП свидетели И., П., М., Р., както и от писмените доказателства- заявление
за издаване на документ за самоличност -СУ на МПС; декларация по чл.
151, ал. 5 от ЗДвП, съдебно графическа експертиза, установяваща, че
подписът в процесната декларация е изпълнен от обвиняемия, удостоверение за
постоянен адрес и настоящ адрес, Справки за пътуване, справки от НАП и от
Община Кюстендил.
Правилно районният съд е дал вяра на показанията на
горепосочените свидетели, тъй като са ясни и категорични. Показанията на св. П.,
според които на всеки заявител се разяснява наказателната отговорност за
невярно деклариране, не се опровергават от останалите доказателства по делото,
поради което съдът им дава вяра изцяло. Самият формуляр на декларацията
позволява на декларатора да научи, че при невярно деклариране ще носи
наказателна отговорност по чл. 313 от НК,
доколкото изрично е записано в същата.
Показанията на останалите горепосочени свидетели, според
които обвиняемият никога не е живял на посочения от него за постоянен адрес в
декларацията по чл.
151, ал. 5 от ЗДвП, взаимно се потвърждават помежду им и не са
опровергани от другите събрани по делото доказателства.
Правилно районният съд е ценил графическата експертиза,
според която ръкописната част на декларацията е изписана от обвиняемия, който я
е и подписал. Експертизата е обоснована и не буди съмнение във верността на
изводите й, поради което КнОС счита, че е обективна и компетентно изготвена.
КнОС изцяло споделя правните съображения на районния съд
за обективна и субективна съставомерност на деянието на обвиняемия.
Правилно районният съд е приел, че от обективна страна
обвиняемият е осъществил изпълнителното деяние на престъплението по чл. 313, ал. 1 от НК, изразило се в действието "подаване на писмена
декларация", която по силата на чл. 151, ал. 5 от ЗДП се дава пред орган
на властта - МВР на РБългария за удостоверяване истинността на някои
обстоятелства – че обвиняемият има обичайно пребиваване в Република България,
което е задължителна предпоставка, за да му бъде издадено българско
свидетелство за управление на МПС.
В тази връзка относно обективната съставомерност на
деянието следва да се обсъди още, че съгласно чл. 151, ал. 5 алт. 1 ЗДП СУМПС
се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република
България, за което обстоятелство подписват декларация, по който ред е искал да
се снабди със СУМПС в Р България обвиняемият М.. Понятието"обичайно
пребиваване" е дефинирано от разпоредбата на § 6, т. 46 от ДР
на ЗДвП.
"Обичайно пребиваване в Република България"
съгласно тази норма е мястото, където дадено лице обикновено живее повече от
185 дни през последните 12 последователни месеца поради лични или трудови
връзки, или ако лицето няма трудови връзки - поради лични връзки, които сочат
тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. За обичайно пребиваване
на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което
вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече
държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие, че
лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не е необходимо,
ако лицето пребивава в дадена държава членка за изпълнение на задача с
определена продължителност. Следването в университет или в друго учебно
заведение не се смята за смяна на обичайно пребиваване.
По смисъла на тази разпоредба спрямо М. не се установи
тясна обвързаност- лични или трудови връзки с мястото, където обвиняемият е
посочил в декларацията си, че живее – в гр. Кюстендил, на посочения по-горе
адрес. За периода 2018-2019 г. се установи, че той е бил в Р България три пъти,
като е оставал на територията на страната за по няколко часа, а св. М.,
собственик на отдадения под наем на М.
имот, изобщо не познава обвиняемия и е заявил, че той никога не е живял там.
Същият не е имал регистриран трудов договор в страната, не е имал регистрирана
фирма, не е подавал данъчна декларация по ЗДДФЛ за 2018- 2019 г. г., няма
декларирано движимо и недвижимо имущество. Всичко това води на единствено
възможния извод, че обвиняемият няма обичайно местопребиваване в Р България по
см. на § 6, т. 46 от ДР
на ЗДвП и като е записал в декларацията си по чл.
151, ал. 5 ЗДвП това обстоятелство – че има обичайно пребиваване в Р
България, в гр. Кюстендил, той е
потвърдил една неистина.
Обосновано районният съд е приел, че обвиняемият е
осъществил признаците на престъплението и от субективна страна. Деянието е
извършено от обвиняемия с пряк умисъл по см. на чл. 11, ал. 2 от НК, тъй като е съзнавал, че декларира неистина в писмена декларация,
която по силата на закон /ЗДвП/ се представя пред орган на власт, респ. е
съзнавал общественоописания характер на деянието си, предвиждал е неговите
общественоопасни последици и е искал тяхното настъпване- получаване на ново
СУМПС въпреки липсата на условията за това. Обвиняемият е съзнавал, че не е
обичайно пребиваващ в България, тъй като не е живял повече от 185 дни през
последните 12 последователни месеца в Република България, каквото е изискването
на закона по смисъла на чл.
151, ал. 5 от ЗДвП. Съзнавал е и че изобщо не е живял на адреса,
посочен в декларацията като адрес, на който се установил да живее. Деянието е
извършено от обвиняемия след ясно съзнаване на всички действия във връзка със
съставянето, подписването и представянето на неистинската декларация пред орган
на власт и последиците от това. Имал е възможност спокойно да обсъди и прецени
всички условия и обстоятелства при които би могъл да се снабди с ново СУ за
МПС, ясна представа за незаконосъобразните действие, които следва да извърши и
се е съгласил с осъществяването им, за да бъде постигната целта
му-притежаването на СУ на МПС.
Извършеното деяние от обвиняемия е общественоопасно,
предвид вида на засегнатите обществени отношения, начина на извършването му и
настъпилите вредни последици от него. То е израз на пълно незачитане на
законите, реда и органите на власт в страната ни. Обвиняемият е целял
удовлетворяване на лични интереси-получаване на ново СУ за МПС, предприел е
необходимите действия за това, вкл. и такива, забранени от закона, като
съставяне и представяне пред орган на власт на неистинска декларация.
Не се
споделя развитата от защитата теза за ограниченост на правото на защита на
обвиняемия, тъй като декларацията му била предоставена на български език, който
М. не знаел. Видно от показанията на св.
П.е, че същият много добре е разбрал необходимостта от попълване на декларация.
В тази връзка следва да се имат в предвид и действията свързани със целта на
обвиняемото лице да получи СУМПС, включително и неуспешния опит да замени
сръбското СУМПС със българско такова. Той е целял да получи СУМПС от България,
като безспорно е бил наясно, че живее в Швеция. С тази цел- за да получи СУМПС
от страна от ЕС, е идвал още два пъти в България, сключил е фиктивен наемен
договор, събрал е всички документи и ги е отнесъл и представил в Сектор ПП
Кюстендил.(Всички тези негови действия навеждат и на извода за липса на
малозначителност на деянието по чл.9, ал.2 НК, в каквато насока е вторият
защитен довод). Следва да се подчертае, че попълването на декларация не изисква
проверка на лицето от служителя дали владее езика, както това го изискват някои
други действия – като например участие в съдебно производство, извършване на
определение следствени действия и др. Тук лицето само преценява дали владее
езика в достатъчна степен и дали има нужда от допълнителен превод. В случая
самата декларация е попълнена лично от него със смесена транскрипция, която
навежда на несъмнение извод за знание на естеството на попълваните
обстоятелства, респ. същият е разбирал
говоримо български език.
За извършеното престъпление по чл.
313, ал. 1 от НК се предвижда наказание лишаване от свобода до три
години или глоба от сто до триста хиляди лева. Обвиняемият е с чисто съдебно
минало и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК.
От деянието няма причинени съставомерни имуществени вреди. При тези данни,
правилно районният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 78а от НК
за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност. Имайки предвид, че
същият не представлява личност с висока степен на обществена опасност и няма
данни за други противообществени прояви, въззивният съд възприе, че
законосъобразно районният съд е определил размер на наказанието в минималния
предвиден в чл. 78а от НК,
а именно глоба в размер на 1 000 лева. Въззивният съд счита, че така наложеното
по вид и размер наказание е справедливо, съответно на извършеното от подсъдимия
деяние и в достатъчна степен ще въздейства превъзпитателно и ще способства за
поправянето му.
Предвид всичко
изложено решението на КнРС следва да се потвърди като правилно и
законосъобразно и на основание чл. 378, ал. 5
във вр. с чл. 338 НПК,
Кюстендилският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №260026 от 16.02.2020 г., постановено от
Кюстендилския районен съд по АНД № 1425/2020 г. по описа на същия съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.