Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр. София, 03.04.2019 г.

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести март през  2019 година, в следния   състав:

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                                             мл.съдия АНЕТА ИЛЧЕВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   7784  по    описа   за  2018  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 127385 от 23.05.2017 г. постановено по гр.д. № 12869/2016 г. на СРС, 142 състав, е признато за установено по предявените обективно кумулативно съединени искове от Б.М.А. срещу „Т.С.“ ЕАД, с правно основание чл. 124., ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Б.М.А. не дължи на ответника „Т.С.“ ЕАД, вземане за сумата в 5090.57 лв., от които по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК - 3693.94 лв. - главница за потребена топлинна енергия и за дялово разпределение за процесния период от м. 9 2009г. до м. 02.2013г., като погасени по давност, както и по иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД не дължи лихва в размер на 1396.63 лв. - по иска за лихвата, както и лихва върху главницата за дялово разпределение, като погасени по давност, представляващи начислени суми за продажна цена за консумирана топлоенергия за имот, находящ се в гр. София, ж. к. „ ж.к. „ ********, с аб. № 193084, като са отхвърлени така предявените искове за сумата над уважената част в размер на 3693.94 лв.. по иск за главницата и за сумата над 1396.63 лв.- по иска за лихвата, до цялостно предявената от ищеца размер на иска, като неоснователни недоказани. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, като е осъдил ответника «Т.С.» да заплати на Б.М.А., сума в размер на 780.20 лв., разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част на иска, и отбарто, осъдил е  Б.М.А., да заплати на „Т.С.» разноски 172.15 лв, за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение съобразно отхвърлената част на иска.

            С определение по чл.248 от ГПК №312710 от 13.01.2018 г., по същото гр.д. № 12869/2016 г. на СРС, 142 състав, по повод молба от ответника и оплакване с въззивната жалба на ищцата, относно разноските, първоинстанционният съд е оставил без уважение молба по чл. 248 , ал. 1 ГПК на ответника за именение на решението относно разноските, които ищцата му дължи, и е изменил рещението в частта за разноските, дължими на ищцата от ответника, като се счита, че се осъжда на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 5 ГПК «Т.С. ЕАД, да заплати на Б.М.А., сума в размер на 784.74 лв., за разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част на иска.

            Решението е обжалвано в срок от ищцата Б.М.А. чрез пълномощник адв.Р.Н., в частите, в които исковете й са били отхвърлени над 3693,94 лв. главница и над 1396,63 лв. лихви, до пълните предявени размери. С въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, и необоснованост поради несъобразяване със събраните по делото доказателства.  Излагат се оплаквания, че ищцата, макар и собственик на имота, има различен адрес, на който живее, и от промяната на местоживеенето си не се счита потребител на ТЕ. Оспорва да е обвързана от договор с ответника при Общи условия за доставка на ТЕ, както е приел СРС, оспорва извода на СРС, че исковете са доказани по размер от приетите доказателства, без да отчете, че представените от ответника съобщения към фактури са частни писмени документи, едностранно съставени от него и неползващи се с доказателствена стойност, а редовността на счетоводството на ответника подлежала на доказаване в процеса, че не било доказано какво количество и качество на ТЕ е доставено като търговска услуга, че не е доказано на какво основание ответникът търси от нея суми за дялово разпределение, каквато услуга ответникът не и извършвал, а тя се извършвала от трето лице. Излагат се и оплаквания относно разноските, по които СРС е взел отношение с определението си по чл.248 от ГПК

            Въззиваемата страна-ответник „Т.С.” ЕАД не са дала писмен отговор по въззивната жалба в  срока по чл.263, ал.1 от ГПК. С писмена молба за откритото съдебно заседание пред въззивния съд, ответникът е поискал жалбата да не се уважава.

            Определението по чл.248 от ГПК на първоинстанционния съд е обжалвано с частна жалба от ответника „Т.С.” ЕАД. В частната жалба са изложени доводи за незаконосъобразност на обжалваното определение, поради факта, че ответникът е признал иска и не е дал повод за завеждане на делото, и не дължи разноските на ищеца. Счита, че вземането, макар и погасено по давност, продължава да съществува, но може да се изпълни само доброволно, не и принудително, при което ответникът не претендира заплащане на погасени по давност суми, съгласно и решение на СОС от 27.06. 2013 г.. Позовава се на определение на ВКС по чл.250 от ГПК (отм.) съгласно което ако дължникът не направи възражение по чл.250 от ГПК (отм.) при иск по чл.124, ал.1 от ГПК, кредиторът не отговаря за разноските в исковия процес, ако признае иска.  Моли да се отмени определението, като вместо него се постанови друго, с което да се уважи молбата на ответника по чл.248 ГПК.

            Ответната страна по частната жалба ищцата Б.М.А. чрез пълномощник адв.Р.Н., оспорва същата  с писмен отговоркато неоснователна и моли да се остави без уважение. Излага доводи за  правилност на обжалваното определение, тъй като то е съобразено с пред процесуалното поведение на ответника-частен жалбоподател, който е търсил сумите, предмет на иска, вкл. и под заплахата на съдебно производство, като е изпращал съобщения за задължения на името на праводателя на ищцата-Милко Атанасов Петков, фактурата представлявала извънсъдебна покана за плащане,  и само пред съд длъжникът може да упражни правото си на изявление за изтекла погасителна давност.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение, е валидно, а в обжалваните части и допустимо.

В частта, в която искът за главница и лихви са били частично уважени, решението не е обжалвано и е влязло в сила и не е предмет на въззивна проверка за допустимост и правилност.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ищцата оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон относно това кое лице има качеството потребител на ТЕ и относно нарушение на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В случая съобразно оплакванията по въззивната жалба, в предмета на възивна проверка за правилност се очертават фактите относно това, дали е доказано ищцата да е потребител ТЕ за битови нужди, за което се иска да заплати цена съгласно изплащани от ответника съобщения по фактури, над размера и извън периоида за цена за ТЕ, за който искът по чл.124 от ГПК е уважен, респ. и за дължимостта лихви за забава върху нея.

Първоинстанционният съд е основал решението си в отхвърлителните части, на база приетите по делото доказателства, че ищцата е собственик на топлоснабдено жилище в гр.София, за което се сочи от ответника че се дължи цена на ТЕ и по тази причина се явява и страна в облигационното отношение с ищеца по доставка на ТЕ по силата на закона- чл.153 от ЗЕ по договор при Общи условия (ОУ), обвързващи ищцата като собственик на жилище в топлоснабдена сграда-етажна собственост, като същата е придобила собствеността по договор за издръжка и гледане преди исковия период, още през 1991 г.и за размера и цената на реално доставената ТЕ за жилището й за периода за който вземането не  е погасено по давност, а именно м.03.2013 г.-м.01.2016 г. в размер 1977. 16 лв. за главница и 324. 18 лв. за лихва, начислени за потребена, но незаплатена топлинна енергия /с вкл. сума за дялово разпределение и след приспадане на корекция/, като установени то приетите по делото СТСЕ и ССчЕ, като първата експретиза сочела, че сумата за цена на ТЕ е  начислена в съответствие с действащата нормативна уредба, а общият топломер в сградата-етажна собственост, където се намира процесният имот, е преминал първоначална и последващи метрологични проверки.

Ищцата твърди, че е собственик изцяло на жилището, за което ответникът изпраща съобщения по фактури на името на баща й за исковия период, посочен в исковата й молба.  Правата й на собственост върху 2/3 ид.ч. от жилище ап.**, в бл**в жк.Люлин, София, се установяват  от представения н.а. от 1991 г., по силата на който тя е придобила от родителите си собствеността върху 2/ 3 ид.ч., но доколкото не е повдиган спор между страните, и няма оплаквания в тази насока с въззивната жалба, то въззивният съд не може да приеме различно относно фактите, приети от СРС, а именно че  жилището, придобито от ищцата е това, за което ответикът е издавал съобщенията по фактурите, и че ищцата е негов собственик изцяло, а не само на 2/ 3 ид.ч. от собствеността. Следователно ищцата се явява потребители на ТЕ за битови нужди, съгласно чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката, която облигационната връзка - договор за продажба на топлинна енергия - се създава по силата на закона между нея и ответника като доставчик на ТЕ.

Съгласно чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Съгласно чл.150, ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Ответникът е обявил надлежно ОУ от 2008 и 2014 г. за доставка на топлинна енергия, което е служебно известно на съда. Според чл.150, ал.З ЗЕ несъгласните с публикуваните ОУ потребители на топлинна енергия могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ. По делото не се твърди и не се доказва ответникът  да са подали възражение по посочения ред срещу приложимите ОУ, поради което те го обвързват. Без правно значение е факта дали ищцата реално живее в собственото си жилище, след като за него за исковия период е отчитано ползване на ТЕ за отопление на жилището, а отделно се дължи от ищцата като етажен собственик и ТЕ за общите части-сградна инсталация, съгласно чл.38 от ЗС.

Жилището на ищцата е в сграда-етажната собственост, която е била топлоснабдена и "Т.С." е доставчикът на ТЕ, и от заключението на СТЕ се установява, че сградата – етажна собственост, в която се намира жилището, е извършвано е разпределение на топлинната енергия по системата за дялово разпределение (чл.139 ЗЕ) от лице, като за жилището на ответника ТЕ е определяна в съответствие с действащата нормативна уредба,  и след приспадане на сумите от изравнение, съгласно приетите по делото пред СРС две съдебни експретизи, които не са били оспорени, а именно СТЕ и ССчЕ, се установява, че за периода м.03.2013 г.-м.01.2016 г. оставащите дължими от ищцата както собственик суми, възлизат на общо 2301.34 лв., от които 1977. 16 лв. за главница и 324. 18 лв. за лихва, начислени за потребена, но незаплатена топлинна енергия за периода от 03.2013г. - 01.2016г., /с вкл. сума за дялово разпределение и след приспадане на корекции/.

  Съдът кредитира двете експертизи, които са изготвени въз основа на приети по делото документи и такива, проверявани то вещите лица допълнително, вкл. и намиращи се при трето лице за делото-ФДР. При изслушване на двете вещи лица, заключенията им не са били оспорени, вкл. не са оспорени от присъстващия в съдебното заседание пълномощник на ищцата адв.В.Н.по преупълномощаване от адв.Р.Н., оспорване не е било заявявано та експертизите и преди това. Съдът не основава решението си на едностранно съставените от ищеца фактури, а на другите събрани доказателства, въз основа които може да бъде извършената преценката за реално доставената и потребена от ответника ТЕ за исковия период и нейната цена- в случая заключенията на СТЕ и ССчЕ. Вещите лица са дали отговори на поставените им задачи, на база на документи, приети по делото, и на такива, които не са приобщени към доказателствения материал, но съдът няма причина да не възприеме установеното от вещите лица при документалната им проверка при ищеца и при третото лице, тъй като това е в кръга на техните компетенции и на поставените задачи, вещите лица носят наказателна отговорност за направените от тях констатации и заключения, и при липсата на доказателства за противното, съдът, при преценката по чл.202 от ГПК  следва да възприема заключението на СТЕ като годно доказателство за установеното в тях, вкл. и в ССчЕ относно размера на лихвата за забава върху дължимите главници, при отчитане и на ОУ от 2014 г. според които не се начисляват лихви върху прогнозно начислените суми.  

Неоснователно е оплакването на ищцата за неправилност на първоинстанционното решение предвид това, че не е съобразено, че не е доказано и в качествено отношение доставената ТЕ след като няма данни по делото за подадени жалби, оплаквания относно качеството на услугата при отчитане на ТЕ с отговарящ на метрологичната проверка топломер в абонатната станция и отчет на уредите за дялово разпределение, както и няма данни, а и твърдения за инициирано и проведено от ответника рекламационно производство по отношение на изготвяните изравнителни сметки след отчета на уредите за трите отоплителни сезона.

Неоснователно е оплакването на ищцата относно сумата за дялово разпределение. Същата е включена в размера на отхвърления иск за главницата- т.е. като дължима от ищцата, и е дължима от нея съгласно разпоредбите на чл.36 от ОУ, чл.61, ал.1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл.10 от Общите условия на договорите между „Т.С.” ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда - етажна собственост, според които за услугата дялово разпределение се заплаща от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.

Ето защо поради съвпадане на решаващите изводи на двете съдебни инстанции, решението в обжалваните отхвърлени части подлежи на потвърждаване.

По разноските за въззивната инстанция : Съобразно изхода на спора, направените от въззивницата-ищец разноски по въззивното производсво остават в неяна тежест, тъй като жалбата не се уважава. Съгласно чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ответник би имала право на разноски пред въззивната инстанция, съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба, който размер е определят от съда, а не от страната, съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата. В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество-ответник, не следва да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба, с която се иска жалбата да се отхвърли и възлагане на разноски, което не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната страна. Искането за разноски на ответника не може да се уважи за въззивната инстанция.

По частната жалба на ответника срещу определението по чл.248 от ГПК в частта, в която молбата на това дружество по чл.248 от ГПК не е била уважена

В обжалваната част определението на СРС по чл.248 от ГПК е правилно , като въззивният съд споделя изложените в мотивите му съображения, по които молбата по чл.248 от ГПК на ответника е оставена без уважение. Правото на разноски е признато от закона имуществено право за възмездяване на страната за разноските по извършените процесуални действия и за защита по иницииран от или срещу нея съдебен процес. По общите правила за възлагане на разноските в исковото съдебно производство заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника- чл.78, ал.1 ГПК. Ако обаче, ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца- чл.78, ал.2 ГПК. От доказателствата по делото се установява, че с извън процесуалното си поведение ответникът е станал повод за завеждане на делото /изпращал е съобщения към фактури за дължимост, вкл. и на сумите, предмет на иска, в които са включвани и лихви за забава върху главници, които са били погасени по давност/, като е вписано и предупреждение за предстоящо съдебно производство. Заплахата от съдебно производство, сочещо на обективирано желание на ответника да събира сумите принудително, въпреки знанието от негова страна за обективно изтеклия период на погасяване на вземането по давност, обуславя интереса от презявения иск и демонстрира поведение на ответника, насочено към принудително събиране на вземането (независимо от правната невъзможност за това). Ето защо, въпреки направеното частично признание на иска, извън процесуалното поведение на ответника е сочело на точно обратното и е дало повод за завеждане на иска, поради което не са налице двете кумулативни предпоставки по чл.78, ал.2 от ГПК, и ответникът не може да се освободи от отговорността по чл.78, ал.1 ГПК да заплати на ищцата сторените по делото разноски, в какъвто смисъл е и постановеното обжалвано определение. С оглед на това и молбата на ответника по чл.248 от ГПК за изменение на последното в частта на разноските, се явява неоснователна, а обжалваното определение-правилно в тази му обжалвана част.

В останалата част определението по чл.248 от ГПК не е било обжалвано и не подлежи на проверка от въззивния съд.

В производство по обжалване на определение по чл.248 от ГПК не се присъждат разноски. Формирана и съдебна практика на Върховния касационен съд, според която в производството по разноските страните не си дължат разноски, тъй като в такова производство-относно дължимостта и размера на разноските, не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски, и разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение ( в този смисъл и определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г. на IV г.о. ВКС, определение № 933 от 17.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2845/2018 г. на IV г.о. ВКС). 

Воден от горните мотиви, СГС

 

Р Е Ш И :

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение   № 127385 от 23.05.2017 г. постановено по гр.д. № 12869/2016 г. на СРС, 142 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които са отхвърлени предявените от Б.М.А. срещу „Т.С.“ ЕАД установителни искове за главница и лихви.

            ПОТВЪРЖДАВА определение по чл.248 от ГПК №312710 от 13.01.2018 г., по същото гр.д. № 12869/2016 г. на СРС, 142 състав, В ОЖБАЛВАНАТА ЧАСТ, в която е оставена без уважение молбата по чл. 248 , ал. 1 ГПК на ответника„Т.С.“ ЕАД за изменение на решението по делото за разноските по чл.78, ал.2 от ГПК.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.първо от ГПК, вкл. и е окончателно в частта по чл.248 от ГПК съгласно чл.274, ал.4 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                            2.