Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 22.05.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Софийският
окръжен съд, гражданско отделение, втори въззивен граждански състав, в открито
съдебно заседание на 24.04.2019 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО Г.
ДИМИТЪР ЦОНЧЕВ
при секретаря Теодора Вутева разгледа
докладваното от младши съдия Цончев в.гр.д.
№ 141 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от „П.К.Б.“ ЕООД – ищец в първоинстанционното
производство, срещу Решение № 261/14.12.2018 г., постановено по гр.д. №
616/2018 г. по описа на РС – Ботевград. С обжалваното решение е отхвърлен
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК против З.С.Г. иск за признаване на
установено съществуване на вземането, за което е издадена Заповед № 5822 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.09.2017 г. по ч.гр.д. №
2036/2017 г. по описа на РС – Ботевград, както следва: за сумата от 1055.25
лв., представляваща неизплатено задължение по погасителен план към Договор за
потребителски кредит № **********/31.05.2016 г.
В жалбата се
оспорват решаващите мотиви на съда да отхвърли предявения иск, тъй като
постановките на т. 18 от ТР № 4/20214 г. по ТД № 4/2013 г. на ОСГТК не са
приложими към небанкови финансови институции. Възможността за автоматично
прекратяване на договора за потребителски кредит и обявяването му за предсрочно
изискуем без изпращане на уведомление до кредитополучателя е предвидено изрично
в Общите условия на договора за потребителски кредит, поради което следва да се
счита за породило действие.
По изложените
съображения се претендира отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения
иск.
В срока за отговор
по чл. 263 ГПК особеният представител на въззиваемия
оспорва жалбата. Сочи, че за да породи правно действие обявената предсрочна
изискуемост, волеизявлението на кредитодателя следва да достигне до кредитополучателя.
Моли да бъде възложено за въззивника
внасянето на депозит за особен представител.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. В случая първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
За да бъде уважен предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД
в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване
кумулативното наличие на следните предпоставки: че между него и ответника е
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който му е предоставил
кредит в твърдения размер, както и че е настъпила изискуемостта на задължението
за връщане на получената в заем сума, ведно с дължимите лихви.
От представеното по делото копие от Договор за потребителски кредит № **********/31.05.2016 г. се установява фактът на сключване на договора между ищцовото
дружество и ответникът З.Г.. Видно от същото страните са договорили ищецът да
предостави на ответника потребителски кредит в размер на 500 лева срещу
задължение на последния да върне сумата, заедно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 41.17% годишно, при годишен процент на разходите 49.87 %, както сумата от 89.59
лв., посочена като част от обща дължима сума по кредита в размер на 589.59 лв.
и 465.66 лв. възнаграждение за предоставен пакет допълнителни услуги /на равни месечни вноски в размер
на 51,74 лв. за срока на договора/, на девет месечни
погасителни вноски, всяка от които по 117,25 лева. От платежно нареждане № 22726781 се уастановява,
че на 31.05.2016 г. дружеството ищец е превело на ответника, по посочената от
него в договора за банков кредит сметка, договорената сума от 500 лв. Това е размерът
на вземането за главница по процесния кредит. В т. VI от договора е посочена дължима сума по кредита 589.59
лв. Следва да се приеме, въпреки непрецизната формулировка, че сумата от 89.59
лв. представлява цена на вземането за главницата за целия период на договора от
9 месеца и страните са определили размера на възнаградителната
лихва в по-нисък размер от посочения в проценти.
Сключеното споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги е нищожна права
сделка. В т. VI от договора е уговорено заплащането на възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 465.66 лв. Допустимо е
съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК
страните по договор за потребителски кредит да договорят цена за допълнителни
услуги, но същите следва да са в съответствие с разпоредбите на чл. 10а, ал. 2-4 ЗПК, забраняващи
на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита и да събира повече от веднъж такса и/или
комисионна за едно и също действие, и предвиждащи видът, размерът и действието,
за което се събират такси и/или комисиони, да бъде ясно и точно определено в
договора.
В случая споразумението за допълнителни услуги включва услуги, които по
същество представляват действия по предоставяне на кредита, а именно
приоритетното му разглеждане и изплащане, както и услуги, които не са реално
предоставени и ползвани от заемателя, а е предвидена само възможност да бъдат
използвани в бъдеще и то при условията, предвидени в общите условия към
договора – възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност
за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата
на падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Освен това с някои от тези права страната разполага по силата на закона – напр.
правото на страните да променят срока на договора, свободата да отложат една
или повече погасителни вноски.
В противоречие с повелителната разпоредба на чл. 10а, ал. 4 ЗПК
клаузите в споразумението за допълнителни услуги са формулирани неясно, тъй
като нито една от закупените допълнителни услуги няма стойностно измерение, от
което да се установи нейната тежест в ежемесечните вноски, дължими по
допълнителния пакет, както и съразмерността им с цената, която се заплаща за
ползването им. Освен това по делото не са налице данни ответникът да се е
възползвала реално от предоставени му допълнителни услуги. Тъй като
допълнителните услуги касаят усвояването и управлението на кредита или са относими към бъдещи несигурни събития, а освен това са
неясно формулирани, уговарянето им е в нарушение на императивните разпоредбите
на чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК. Съдът счита
също така, че споразумението заобикаля закона, тъй като въвежда допълнителни
разходи, недопустими по действащото законодателство и надхвърлящи значително
допустимите разходи по кредита, определени в чл. 19, ал. 4 ЗПК,
а именно: петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. По този начин значително се оскъпява кредитът чрез
въвеждане на допълнителни такси и комисионни, чиято цена не е включена в
определения в договора годишен процент разходи и води до значително увеличение
на тежестта на задължението на заемателя по договора за кредит, като стойността
на допълнителния пакет услуги – 465.66 лв. е почти равен на отпуснатата в заем
сума – 500 лв. Практически с уговарянето на допълнително възнаграждение от се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като начисляването и събирането на
посочените суми по пакета за допълнителни услуги не представлява плащане за
услуга, а реално представлява прикрити разходи по кредита, с които би се довело
до надхвърляне на ограниченията на закона за максимален размер на ГПР.
Предвид изложеното уговарянето на възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги нарушава разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 и 4 и чл. 19, ал. 4 ЗПК,
поради което тези уговорки са нищожни поради противоречие с императивни
законови разпоредби и не могат да породят желаните от страните правни
последици. Клаузите за заплащане на допълнителния пакет от услуги са и
неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй
като са уговорени във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. С подписване на
споразумението за допълнителни услуги кредитополучателят се е задължил да
заплаща пълната цена на тези услуги, а на практика получаването им зависи
единствено от волята на кредитора – той може да не се съгласи да отложи една
или повече погасителни вноски, да намали определен брой погасителни вноски или
да промени падежа им. Независимо, че тези услуги може да не бъдат предоставени
от кредитора, цената по тях остава дължима, като не е предвидена възможност за
отпадане или намаляване на цената. Това поставя кредитополучателя – потребител
в по-неблагоприятна позиция, не защитава правата му като по-слаба страна в
правоотношението и води до неравновесие между правата и задълженията на
страните. Тъй като клаузите за заплащане на пакет от допълнителни услуги са
неравноправни и няма данни по делото да са уговорени индивидуално, на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗП
те са нищожни.
Нищожността на посочените клаузи обаче не води до нищожност на процесния
договор за потребителски кредит, тъй като те не са съществени и той може да се
прилага и без тях.
С оглед установената по делото нищожност на сключеното между страните
споразумение за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги, това
възнаграждение в размер на 465.66 лв. е недължимо, поради което в тази част
искът правилно е отхвърлен.
По отношение на изискуемостта на вземането, където е основния спорен въпрос
по делото. Според чл. 12.3 от Общите условия към договора за потребителски
кредит (ДПК) в случай, че клиентът просрочи една месечна вноска с повече от 30
календарни дни настъпва автоматично прекратяване на ДПК и обявяване на неговата
предсрочна изискуемост, без да е необходимо изпращане на уведомление или
предизвестие до клиента. От представените доказателства следва извод, че ответникът
не е осъществил плащане по Договор за потребителски кредит № **********/31.05.2016 г. Поради това за ищеца е
възникнало право да обяви договора за предсрочно изискуем. Ищецът твърди, че
поради качеството си на небанкова финансова институция, даденото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение относно необходимостта от
уведомяване на длъжника за обявяването на предсрочна изискуемост е неприложимо
спрямо него. Според развитата теза при това положение чл. 12.3 от Общите
условия към договора за потребителски кредит поражда действие. По делото не се твърди и не доказва ищецът да
е уведомил длъжника, че се е възползвал от правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Това е послужило на районният съд като решаващ аргумент да
отхвърли изцяло предявения иск, приемайки, че не е доказано настъпването на
изискуемостта на претендираното вземане. В принципен план въззивният съд се
съгласява с изводите на първата инстанция. Независимо от обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, даденото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение
за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника
изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно
и следва да намери приложение по аналогия. Същото следва да се прилага не само
за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по договор за банков
кредит (който по същността си е договор за заем), но и по отношение
настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични задължения по
други договори, по които престацията на кредитора е била изпълнена в цялост, а
задължението на длъжника е разсрочено. Не съществуват правно-логически
аргументи, които да послужат като основание за различно третиране на
предсрочната изискуемост на потребителските кредити (заемите), отпускани от
небанкови финансови институции, и тези, отпускани от търговските банки. Няма
основание заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1
от ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде
освободен от задължение да обявява на длъжника, че счита кредитът за предсрочно
изискуем, защото това несъмнено би го поставило в привилегировано положение
спрямо банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя
сметка и на собствен риск. Липсва и основание за поставяне на
кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови институции, в
по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.
Въпреки изложеното първоинстанционния акт е неправилен като краен резултат,
в частта, с която е отхвърлен предявения иск до сумата от 589.59 лв.,
представляваща неизплатено задължение по погасителен
план към договора за потребителски кредит, включващо главница и възнаградителна
лихва. Това е така, защото Договор за потребителски кредит №
********** е сключен на 31.05.2016 г. със срок на изпълнение 9 месеца от 31.05.2016 г.
и падеж - ден 6-ти от съответния месец. Към момента на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК 18.09.2017 г. всички вноски
по договора са падежирали. При това положение
исковата претенция е основателна досежно падежиралите
9 вноски по погасителния план в размер на 65.51 лв. всяка или общо 589 лв. Макар
искане за постановяване на решение в този смисъл да не е било изрично
направено, то имплицитно се съдържа в заявлението и исковата молба за
присъждане на всички вноски – както падежиралите до
момента, в който ищецът счита, че е настъпила предсрочна изискуемост – 07.09.2016 г., така и тези, чиято
изискуемост е била настъпила към момента на подаване на заявлението. Това е
така, защото основанието на иска, предявен по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
според посоченото в заявлението, е договорът за кредит, а не настъпването на предсрочна
изискуемост или на падежиране на вноски. Разглеждането и уважаването на иска
спрямо вземания с падеж преди датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение не е препядствано от
недоказаното в исковото производство настъпване на предсрочна изискуемост за
част или целия кредит от страна на кредитора. При вземане, произтичащо от
договор за кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на
длъжника преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, не
може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора за
кредит при условията, договорени между страните – кредитор и кредитополучател.
Вземането произтича от договор за кредит с определени срокове за плащане на отделните
вноски, които са намерили отражение в счетоводните книги или погасителния план.
Размерът и падежът на всяка вноска са определени в договора. Липсата на точно
изпълнение, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от
страните за погасяване на задължението – главница или лихви, следва да бъде
съобразено в рамката на исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
дори и да не са настъпили последиците на надлежно обявена предсрочна
изискуемост на цялото задължение по договора за кредит. Длъжникът - ответник по
иска, дължи изпълнение, макар и само за онази част от дълга, по отношение на
която е настъпил падежът, договорен от страните. Присъждането на вноските с
настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор за кредит
поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието
на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Основание на иска са твърдените
от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него субективно
материално право. Изменение в основанието на иска е налице, когато ищецът
заменя основанието по първоначалния иск с друго основание или когато прибавя
ново основание. И в двата случая ищецът изтъква ново основание на иска, като се
позовава на друг юридически факт в сравнение с този, посочен в исковата молба,
от който произтича защитаваното в процеса накърнено субективно материално
право.
Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя
изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на
настъпването ѝ, но няма за последица изменение на основанието, от което
произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на
предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания,
възникнали на едно и също основание - договора за кредит. По тези съображения позоваването
на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията,
предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Правното основание, на което се
претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно
изискуемата главница, е сключеният договор за кредит. Предсрочната изискуемост
е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция
за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на
кредитора да иска изпълнение на задължението. Ако кредиторът поддържа, че за
него се е породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но
се установи, че такава възможност се е породила само за част от това
задължение, искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера,
чиято изискуемост е настъпила. Няма причина това разрешение да бъде отречено за
вземанията по потребителски кредити, чието изпълнение се търси по реда на заповедното
производство. Доказването на настъпилата предсрочна изискуемост на договора за потребителски
кредит е определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането
на кредитора.
На следващо място недоказаното настъпване на предсрочна изискуемост за част
от кредита не препятства уважаването на иска за изискуемите, съобразно падежите
в договора, вноски по кредита и други акцесорни вземания. Не е необходимо обаче
в исковата молба, съответно в заявлението, тези вноски да бъдат посочени
самостоятелно, отделно от сумата, за която се претендира предсрочна
изискуемост, за да бъде уважен искът, в съответствие с основанието, на което е
била издадена заповедта за изпълнение. Предсрочната изискуемост няма отношение към
основанието на претенцията. Настъпването ѝ не променя момента на
изискуемост на вече падежираните преди обявяването ѝ
на длъжника вноски. Съобразно правилото на чл. 162 ГПК, при доказване от страна
на ищеца на основанието за дължимост на сумите – чрез
доказване на сключен договор за кредит, предоставянето на сумите от
кредитодателя на кредитополучателя и настъпила, съобразно уговореното,
изискуемост на отделните вземания, за съда възниква задължението служебно да съдейства
за определяне размера на просрочените вноски, доколкото не би бил установим от
самите договорни клаузи.
Възможността главницата да се изплаща разсрочено, на вноски, не променя
характера на вземането. Поради това вземането е едно и също, независимо дали се
претендира като сума, сбор от падежиралите вноски,
или като предсрочно изискуема главница (вж. в този смисъла т. 1.1 и т. 2 от ТР
№ 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС).
По изложените съображения искът е основателен и доказан до размера от 589.59
лв., представляваща неизплатено задължение за главница и възнаградителна
лихва по погасителен план към договора. Остатъкът от претендираното вземане за
разликата над 589.59 лв. е недължимо, тъй като е формирано въз основа на
неравноправна клауза.
Тъй като изводите на настоящата
инстанция не съвпадат изцяло с тези на районния съд, обжалваното решение следва
да бъде отменено в частта, с която съдът е признал за установено
по отношение на ответника, че не дължи на ищеца неизплатено задължение по Договор
за потребителски кредит № **********/31.05.2016 г. до размера от 589.59 лв., като
бъде признато за установено, че вземането съществува до посочения размер, както и в частта пропорцонална на уважената част от иска, с която е отхвърлена претенцията на ищеца
за присъждане на разноски.
С оглед изхода на въззивното производство и разпоредбата 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК разноските следва да бъдат присъдени
пропорционално съобразно уважената-отхвърлената част от иска. Претенцията на ищеца за юрисконсултско възнаграждение е основателна и на основание на
осн. чл. 78, ал. 8 ГПК на процесуалния
представител на ищеца следва да
бъде присъдена сума в размер на
100 лв. за всяка инстанция (заповедно производство, първа и
въззвна инстанция). Искането за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в по-висок размер е неоснователно, тъй като делото не разкрива
високо ниво на фактическа и правна сложност, представлява типово исково
производство за процесуалния представител на ищеца, който не се е явил на нито
едно съдебно заседание. Разноските трябва да
бъдат разпределени както следва:
Ответникът следва да заплати на
ищеца, съобразно
уважената част от исковете, сумата от
69.84 лв. – разноски в заповедното производство (юрисконсултско възнаграждение и заплатена държавна такса), сумата от 69.84 лв.
– разноски в първоинстанционното
производство (юрисконсултско
възнаграждение и заплатена държавна такса) и сумата от 69.84 лв.
– разноски във въззивното производство (юрисконсултско възнаграждение и заплатена държавна такса).
Съобразно отхвърлената част от иска ищецът следва
да заплати на ответника сумата
от 134.14 лв. разноски във въззивното производство (възнаграждение за особен
представител). Ищецът не следва
да заплати на ответника разноски
в първоинстанционното производство,
съобразно отхвърлената част от иска,
тъй като липсва отправено искане за тяхното
присъждане.
Ищецът следва да бъде осъден да
заплати на на СОС сумата от 12.50 лв., преставляваща дължим, но невнесен размер на държавна такса
за въззивно обжалване. Видно от платежно нареждане
(л. 15 от в.гр.д. № 141/2019 на СОС) внесената от въззивния
жалбоподател държавна такса е в размер на 12.50 лв., което представлява
половината от дължимата на основание чл. 18, ал. 1 вр.
чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК сума
от 25 лв.
Ищецът не е изпълнил указанията,
дадени с Определение № 245/07.03.2019 г. на СОС, да внесе депозит за особен
представител за процесуално представителство пред въззивната
инстанция. Поради това въззивният жалбоподател следва
да бъде осъден да плати в полза на адв. Б.М. сумата
от 304 лв., дължима в основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, Софийският
окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 261/14.12.2018 год. по гр. дело № 616/2018 год. на РС - Ботевград в ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът да
бъде признато за установено по отношение на ответника З.С.Г., че дължи на ищеца „П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК ********* на основание
Договор за потребителски кредит № **********/31.05.2016 г. неизплатено
задължение по погасителен план към договора за сумата от 589.59 лв., като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за
установено по отношение на З.С.Г., ЕГН **********,
че дължи на ищеца „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ********* сумата от 589.59 лв., представляваща стойността на девет погасителни вноски
по Договор за потребителски кредит № **********/31.05.2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в ЧАСТТА, с която съдът е отхвърлил
иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено по отношение
на ответника З.С.Г., ЕГН **********,
че дължи на ищеца „П.К.Б.“ ЕООД на
основание договор за потребителски кредит № **********/31.05.2016 г. девет погасителни
вноски за разликата от 589.59 лв. до
пълния предявен размер от 1055.25 лв.,
ОСЪЖДА З.С.Г.,
ЕГН ********** да заплати на ищец „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ********* сумата от 69.84 лв., представляваща
стойността на направените в заповедното производство разноски съобразно уважената част от иска.
ОСЪЖДА З.С.Г.,
ЕГН ********** да заплати на ищец „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ********* сумата от 139.68 лв., представляваща стойността на направените
в първоинстанционното и във въззивното производство разноски съобразно уважената част от иска.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК
********* да заплати на ответника З.С.Г., ЕГН ********** сумата от 134.14. лв., представляваща стойността на направените във въззивното производство разноски съобразно отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ********* да
заплати в полза на Софийския окръжен съд
сумата от 12.50 лв., представляваща невнесена част от държавна такса за въззивно обжалване.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД,
ЕИК ********* да заплати в полза на адв. Б.М.М., ЕГН **********, с адрес: ***, определен за особен
представител съгласно Уведомително писмо № 30101/2018 г. на председателя на
САК, сумата от 304 лв, представляваща възнаграждение
за особен представител.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.