№ 6935
гр. София, 14.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Мила Г. Димова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20251100505624 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на Агенция пътна инфраструктура срещу
решение № 3751/05.03.2025 г. по гр.д. № 72379/2021 г. по описа на СРС, 52 състав, с
което е отхвърлен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
предявен от жалбоподателя срещу ответника А. Б. П., за установяване съществуването
на вземане за сумата от 4496 лв., представляваща получено обезщетение за
отчуждаване на имот с идентификатор 68134.1369.546, находящ се в землището на кв.
„Илиянци“ по Решение на МС № 811/21.12.2013 г., с което ответникът неоснователно
се е обогатил, ведно със законна лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК -
12.02.2021 г., до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 27.04.2021 по частно
гражданско дело № 8648/2021 г. по описа на СРС, 52 състав.
Въззивникът – Агенция пътна инфраструктура, твърди, че решението е
неправилно. Счита, че по делото е доказано ответникът да се е обогатил
неоснователно с процесната сума за сметка на обедняването на ищеца, като твърди, че
възражението за погасяване на вземането по давност е неоснователно, доколкото са
1
налице данни за прекъсване на давностния срок. Освен това, намира, че районният съд
е допуснал процесуално нарушение, като е дал правна квалификация на претенцията с
решението по делото, която е различна от посочената такава в доклада на делото.
Счита, че искът следва да се квалифицира по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, в която хипотеза
давностният срок тече от момента на отпадане на основанието за имущественото
разместване. Моли обжалваното решение да бъде отменено и искът да бъде
отхвърлен. Претендира разноските.
Ответникът по жалбата – А. Б. П., оспорва жалбата, като счита, че обжалваното
решение е правилно. Претендира разноските.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Агенция пътна инфраструктура с
иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявен срещу А. Б.
П., за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на
4496 лв., представляваща получено обезщетение за отчуждаване на имот с
идентификатор 68134.1369.546, находящ се в землището на кв. „Илиянци“ по Решение
на МС № 811/21.12.2013 г., с което ответникът неоснователно се е обогатил, ведно със
законна лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК - 12.02.2021 г., до изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 27.04.2021 по частно гражданско дело № 8648/2021 г. по описа на СРС,
52 състав.
Ищецът – Агенция пътна инфраструктура, твърди, че е заплатил в полза на
наследодателя на ответника процесната сума, представляваща обезщетение за
отчуждаване на имот с идентификатор 68134.1369.546, находящ се в землището на кв.
„Илиянци“ по Решение на МС № 811/21.12.2013 г., като плащането е извършено на
16.12.2014 г. в резултат на заявление от наследниците на И. П. и Л. П.а. Впоследствие,
през 2016 г. е установил, че наследниците на И. П. и Л. П.а, сред които и праводателят
на ответника, не са собственици на имота и нямат право да получат парично
обезщетение за отчуждаване на същия, тъй като през 2002 г. са се разпоредили със
същия в полза на дружеството „Химснаб“ АД. Ето защо, счита, че наследодателят на
ответника се е обогатил неоснователно с полученото плащане, поради което
претендира връщане на платената в негова полза сума.
С обжалваното решение искът е отхвърлен изцяло, като съдът е стигнал до
извод за погасяване на вземането на ищеца по давност.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Действително, с обжалваното решение претенцията на ищеца е
квалифицирана по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а именно – за възстановяване на получена от
2
ответника парична сума при начална липса на основание, а в доклада на делото е
посочено, че претенцията е по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – за възстановяване на получена
от ответника парична сума на отпаднало основание. Правната квалификация на иска,
дадена с решението на делото, е правилна, доколкото както в заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, така и в исковата молба се твърди, че още към момента на
имущественото разместване (плащане от страна на ищеца на обезщетение за
отчуждаване на имот) наследодателят на ответника не е имал основание за получаване
на процесната сума, доколкото не е бил собственик на отчуждения имот. В тази връзка,
следва да се посочи, че основанието на иска се определя от фактите, изложени от
ищеца в исковата молба, като правната квалификация се дава от съда. С оглед на
посоченото, фактите, основание на иска, изложени в исковата молба, са ясни – касае се
за иск за връщане на сума, платена от ищеца в полза на наследодателя на ответника
при начална липса на основание (още към момента на имущественото разместване не е
било налице основание плащане, доколкото лицата, в полза на които е платено, не са
имало право да получат обезщетение), а не при наличието на съществуващо
основание, което впоследствие е отпаднало. Ето защо, обжалваното решение се явява
допустимо, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по фактите, които се
явяват и основание на заявената претенция, като правната квалификация на иска,
посочена в решението, отговаря на фактите, явяващи се основание на претенцията.
Разгледано по същество същото е ПРАВИЛНО. Следва да се посочи, че в
обжалваното решение са изложени подробни мотиви, обосноваващи
неоснователността на претенцията, които настоящата съдебна инстанция споделя и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Във връзка с аргументите за неправилност на решението, изложени във
въззивната жалба, въззивният съд намира следното от фактическа и правна страна:
Не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се
установява, че Е.Д.К., И.Д.К., Ц.С. П.а, С.Б. П.а, Л.В.С. и В.И.Г. са подали на
18.09.2014 г. заявление до Агенция пътна инфраструктура за изплащане на
обезщетение за отчуждаване на имот с идентификатор № 68134.1369.546, което е
уважено. Съгласно писмо от 22.10.2020 г., изпратено от „Банка ДСК“ ЕАД, на
19.12.2014 г. в полза на В.И.Г. (наследодател на ответника) е изплатено по банков път
обезщетение в размер на 4496 лв. за отчуждаване на притежавана от нея идеална част
от посочения имот.
Не се спори също така, а и видно от нотариален акт № 61/29.04.2002 г. по н.д. №
63/2002 г. по описа на нотариус Б., В.И.Г. се е разпоредила с притежаваната от нея
идеална част от имот с идентификатор № 68134.1369.546, като е продала същата на
дружеството „Химснаб“ АД.
Видно от удостоверение за наследници на В.И.Г., последната е починала на
3
22.12.2015 г. и е наследена от ответника А. Б. П..
Следователно, установява се по делото, че на 19.12.2014 г. наследодателят на
ответника е получил от ищеца сумата в размер на 4496 лв. при начална липса на
основание, доколкото същата е заплатена за отчуждаване на имот с идентификатор
68134.1369.546, находящ се в землището на кв. „Илиянци“ по Решение на МС №
811/21.12.2013 г., но към момента на извършеното плащане В.И.Г. не е била собственик
на имота, поради което не е имала основание да получи същото.
Предвид характера на предявения иск и разясненията, дадени в т. 7 от
Постановление № 1/1979 г. на Пленума на ВС, вземанията, произтичащи от
фактическите състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичане на
петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, като в хипотезата на първия фактически състав
на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, давностният срок започва да тече от получаване на престацията. В
случая плащането на сумата, връщането на която е предмет на претенцията, е
извършено на 19.12.2014 г., от който момент е започнал да тече давностен срок.
На основание чл. 116 ЗЗД давността се прекъсва: с признаване на вземането от
длъжника; с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на
помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на
помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната; с
предприемане на действия за принудително изпълнение. По делото не се установява
ответникът или наследодателят му да е признал вземането преди предявяване на
исковата молба за същото, от което следва, че единственото действие, с което
давността може да бъде прекъсната, е предявяване на иск за вземането.
С разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, според която искът за установяване
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, е създадено изключение от общото правило, че
искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда, съгласно чл. 125
ГПК (така мотивите към т. 9 от ТР № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС). С оглед на това и предвид датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, от който момент се считат предявени исковете по
чл. 422 ГПК – 12.03.2021 г., то в случая следва да се приеме, че вземането е погасено
по давност, тъй като от началния момент – 19.12.2014 г., от който давността е
започнала да тече, до предявяване на иска, са изтекли повече от пет години и е налице
позоваване от ответника в срока за отговор на исковата молба на правопогасителното
възражение за давност.
Ето защо, искът е неоснователен.
Във връзка с посочените мотиви съдът счита, че обжалваното решение се явява
правилно и подлежи на потвърждаване.
4
По разноските:
При този изход на спора само ответникът по жалбата има право на разноски,
като в негова полза следва да се присъди сумата в размер на 700 лв., представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото същият е представил доказателства
за договорено и реално заплатено адвокатско възнаграждение в посочения размер.
Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа, адвокатското възнаграждение за посоченото производство е в
размер на 749,60 лв. Следователно, адвокатското възнаграждение в размер на 700 лв.
не е прекомерно, тъй като е под размера по наредбата, съответства на фактическата и
правна сложност на делото и извършените от адвоката действия по процесуално
представителство на ответника по жалбата във въззивното производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3751/05.03.2025 г. по гр.д. № 72379/2021 г. по
описа на СРС, 52 състав.
ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, ЕИК *********, да заплати в
полза на А. Б. П., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на
700 лв., представляваща разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5