Р Е Ш Е Н И Е
№ 260083
гр. Първомай, 03.12.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, втори съдебен състав, в публично заседание на двадесет
и девети септември две хиляди двадесет и първа година с
Председател: София Монева
при участието на
секретаря Петя Монева,
след като разгледа
докладваното от съдията гр. дело № 410 по описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявен е
иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Ищецът А.И.Д.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, процесуално представляван по пълномощие от
адв. М.Д.Г., вписана в регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за
съдебна кореспонденция: ***, моли да се признае за установено по отношение на
ответниците П.И.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, М.И.А., ЕГН: **********, с
адрес: ***, Д.Г.Й., ЕГН: **********, с адрес: ***, В.Г.А., ЕГН: **********, с
адрес: ***, М.В.Я., ЕГН: **********, с адрес: ***, Н.В.В., ЕГН: **********, с
адрес: ***, и И.Н.В., ЕГН: **********, с адрес: ***, последните двама от които
процесуално представлявани по пълномощие от адв. И.И.А., вписана в регистъра на
Адвокатска колегия – Хасково, с адрес за съдебна кореспонденция: ***, ***, че
влязлото в законна сила Решение № 14/11.04.2001 г. по гр. дело № 607/2000 г. по
описа на Районен съд – Първомай е нищожно с доводи за абсолютна неразбираемост
на изразената от съда воля, пълно несъответствие със събраните доказателства и
липса на изискуемата се индивидуализация на посочените в него земеделските
имоти по размер, местонахождение и граници и на конкретизация на припадащите се
на страните наследствени квоти.
В срока по
чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от ответниците Н. и И. В., с който
оспорват иска като неоснователен, по съображения че атакуваният съдебен акт не
страда от пороци, водещи до неговата нищожност.
В открито
съдебно заседание ищецът лично и чрез пълномощниците си поддържа претенцията, ответниците
Н. и И. В. чрез довереника си пледират за отхвърлянето й, а останалите
ответници не се явяват, не се представляват и не излагат становище по предмета
на спора.
След преценка на събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК, съдът
приема от фактическа страна следното:
При очертаната фактическа обстановка съдът по правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК намира от правна страна
следното:
По данни от Удостоверения за наследници № № 235/27.02.1992 г. (л. 2 от гр.
дело № 254/1995 г. по описа на Районен съд – Първомай), 023350/16.08.2010 г.
(л. 113 от гр. дело № 607/2000 г. по описа на Районен съд – Първомай) и 828/30.05.2016
г. (л. 139 от гр. дело № 2974/2016 г. по описа на ВКС), издадени съответно от
Кметство, с. Т., при Общински народен съвет – Първомай, Община Пловдив и Община
Първомай, страните са законни наследници на Д. А. Т., бивш жител ***, роден на ***
г. и починал на ***г., като ответниците М.И.А., Д.Г.Й. и В.Г.А. са съответно съпруга
и деца на сина му Г.Д.А., починал на ***г., ищецът и ответницата П.И.К. са деца
на сина му И.Д.А., ЕГН: **********, починал на ***г., а ответниците И.Н.В., М.В.Я.
и Н.В.В. са съответно син и внуци на дъщеря му М. Д.А., ЕГН: **********, починала
на ***г.
Процедирайки по преписка по Заявление вх. № ***г. на наследника И.Д.А., Поземлена
комисия – Първомай издала протоколно Решение № 53204/03.03.1993 г. за размера и
категориите на земеделските земи, правото на собственост върху които ще се
възстановява чрез план за земеразделяне в землището на с. Т. (л. 3 от гр. дело
№ 254/1995 г. по описа на Районен съд – Първомай) и въз основа на него Решение
№ 19/03.04.1995 г. за възстановяване правото на собственост върху земеделски
земи съгласно план за земеразделяне в землището на с. Т. (л. 31 – л. 32 от гр.
дело № 518/1998 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив), с първото от които при
условията на чл. 18ж, ал. 2 от Правилника за прилагане на Закона за
собствеността и ползването на земеделските земи (ПЗСПЗЗ) му признала и определила
за възстановяване с план за земеразделяне правото на собственост върху
земеделски земи с обща площ от ***дка, от които: ***дка ниви в местността „М.
к.”, втора категория, ***дка ниви в местността „И.”, четвърта категория, ***дка
лозя в местността „М. д.”, четвърта категория, ***дка ниви в местността „К., Д.
т.”, втора категория, ***дка ниви в местността „М.”, четвърта категория, ***дка
лозя в местността „М.”, четвърта категория, ***дка ниви в местността „Г. б. в.”,
първа категория, ***дка ниви в местността „В.”, четвърта категория, ***дка лозя
в местността „М. д.”, четвърта категория, и ***дка ниви в местността „И.”,
четвърта категория, а с второто в съответствие с чл. 27 от ППЗСПЗЗ му
възстановила съгласно плана за земеразделяне на землището на с. Т., обл.
Пловдив, имоти № № ***, представляващи съответно лозе и ниви с площ съответно
от ***дка, ***дка и ***дка, находящи се в местностите съответно „К.”, „К.” и „М.
к.”.
С Решение № 147/15.12.1997 г. по гр. дело № 254/1995 г. по описа на Районен
съд – Първомай (л. 67 от гр. дело № 254/1995 г. по описа на Районен съд –
Първомай), произнесено от съдия Р. Р.по подадена на ***г. Искова молба (л. 1 от
гр. дело № 254/1995 г. по описа на Районен съд – Първомай), на основание чл.
14, ал. 4 от ЗСПЗЗ било прогласено за установено по отношение на реституента,
че М. (М.) Д.А. и настоящите ответници М.И.А., Д.Г.Й. и В.Г.А. притежават
наследствени права върху ниви в размер на 49.130 дка в землището на с. Т., обл.
Пловдив, признати по преписка с вх. № 532-4/1992 г. на Общинска поземлена комисия
(ОбПК) – Първомай, останали в наследство от общия наследодател Д. А. Т..
С влязло в сила Решение от 07.02.1998 г. по гр. дело № 518/1998 г. по описа
на Окръжен съд – Пловдив (л. 68 от гр. дело № 518/1998 г. по описа на Окръжен
съд – Пловдив) горецитираният съдебен акт бил обезсилен с доводи, че е
постановен по нередовна искова молба, доколкото в нея процесните земеделски
земи не били индивидуализарани по размер, местонахождение и граници,
обстоятелствената част, в която се навеждало, че са част от патримониума на
едно лице, не съответствала на отправеното искане за признаване на наследствени
права, не била посочена цената на иска, не бил конкретизиран в петитума му миналият
момент, към който се искало установяване правото на собственост на общия праводател,
и не била внесена дължимата се държавна такса, а делото било върнато на първата
инстанция за ново разглеждане след отстраняване на визираните нередовности,
след което било заведено под № 607/2000 г. и разпределено на съдия Е. З..
В хода на повторния процес в изпълнение на указанията й в Разпореждане от 20.09.2000
г. (л. 6 от гр. дело № 607/2000 г. по описа на Районен съд – Първомай) за
изправяне на така констатираните недостатъци ищците депозирали Молба от
03.10.2000 г. (л. 1 от гр. дело № 607/2000 г. по описа на Районен съд –
Първомай), с която изложили твърдения и пледирали да се приеме за важимо между
страните, че към момента на образуване на ТКЗС в с. Т., обл. Пловдив, имотите –
предмет на гореспоменатото Решение № 53204/03.03.1993 г. на Поземлена комисия –
Първомай, са принадлежали на общия им наследодател Д. А. Т. по давност.
С Решение № 14/11.04.2001 г. по гр. дело № 607/2000 г., постановено от
Районен съд – Първомай в състав с председател Е. З. при участието на съдебен
секретар Петя Монева (л. 37 от гр. дело № 607/2000 г. по описа на Районен съд –
Първомай), потвърдено с Решение на Окръжен съд – Пловдив от 12.03.2002 г. по гр.
дело № 1358/2001 г. (л. 31 – л. 32 от гр. дело № 1358/2001 г. по описа на
Окръжен съд – Пловдив), оставено в сила с окончателно Решение № 470/14.05.2003
г. на ВКС по гр. дело № 1201/2002 г. (л. 24 – л. 28 от гр. дело № 1201/2002 г.
по описа на ВКС), по иска с правна квалификация чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ било обявено
между същите страни, че съпритежават наследствени права върху признатите на И.Д.А.
и възстановени с план за земеразделяне с Решение от 03.03.1993 г. по преписка №
532-04/24.02.1992 г. земеделски земи в землището на с. Т., обл. Пловдив, описани
според неговото съдържание, тъй като произтичат от наследството на Д. А. Т..
Сезиран двукратно от И.Д.А. с молби за отмяна на касационното решение по
реда на чл. 231, ал. 1, б. „а” от ГПК (отм.), ВКС ги оставил без уважение с необжалваеми
Решения № № 30/21.05.2004 г. (л. 71 – л. 73 от гр. дело № 857/2003 г. по описа
на ВКС) и 244/04.11.2004 г. (л. 37 – л. 39 от гр. дело № 303/2004 г. по описа
на ВКС) по гр. дело съответно № № 857/2003 г. и 303/2004 г. Безуспешни останали
и всички опити на настоящия ищец за атакуване на процесното съдебно решение
чрез способите за извънинстанционна проверка.
При очертаната фактическа обстановка съдът по правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК намира от правна страна
следното:
Решението, с което съдът се произнася по съществото на правния спор, може
да страда от пороци, които водят до неговата нищожност, недопустмост или неправилност.
По съображения че първите са най-тежки, доколкото за разлика от другите две
групи опорочават акта до степен на негодност да породи правни последици, чл.
270, ал. 2 от ГПК допуска освен по пътя на обжалването да бъдат релевирани и по
исков ред безсрочно или чрез възражение.
Като самостоятелна форма на защита срещу тях исковата би могла да се реализира след изчерпване на инстанционния
контрол и независимо че при неговото осъществяване въззивната и касационната
инстанция, служебно задължени да следят за тях, не са ги санкционирали (в този
смисъл Решение № 123/04.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 777/2011 г., I г. о., и Решение №
114/13.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1954/2014 г., II г. о.).
В доктрината и
съдебната практика безпротиворечиво се застъпва, че е нищожно съдебното решение,
което е постановено от ненадлежен орган или незаконен състав, извън пределите
на правораздавателната власт на съда, не е изготвено в писмена форма, не е
подписано или е абсолютно неразбираемо, каквото би се оказало, ако волята на
съда е така непонятно изразена, че е невъзможно да бъде разкрита и чрез
тълкуване (в този смисъл Тълкувателно
решение № 1/10.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1/2011 г., ОСГТК). Ако е валидно,
но е произнесено въпреки липсата на право на иск или в нарушение на
предпоставките за законосъобразното му упражняване, се явява недопустимо, а
когато е и допустимо, но противоречи на действителното правно положение, се дефинира
като неправилно.
Както
вече се изтъкна, проверката на
действителността на атакуваното Решение № 14/11.04.2001 г. по гр. дело №
607/2000 г. по описа на Районен съд – Първомай (л. 37 от гр. дело № 607/2000 г.
по описа на Районен съд – Първомай) не е
обусловена или зависима от резултата от редовната инстанционна такава, след
която е стабилизирано, или от този на извънредната, извършена неколкократно от
ВКС, и следва да се ръководи от приложимите за казуса съдоустройствени и
съдопроизводствени нормативни правила.
Уредбата
на чл. 4, ал. 1, чл. 3, ал. 1 и чл. 52 от Закона за съдебната власт (ЗСВ, обн., ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. и отм., ДВ, бр. 64 от 07.08.2007 г.) в редакцията му от ДВ, бр. 87 от 25.10.1994 г., меродавна към датата на предявяване на
уважената с оспорвания акт претенция – ***г., предвижда, че гражданските,
наказателните и административните дела са подведомствени на съдилищата, които
биват районни, окръжни, военни, апелативни, ВАС и ВКС, и подлежат на
първоинстанционно разглеждане от първите, освен ако със закон не е определена друга
подсъдност.
Предметът на отправеното
искане –
право, произтичащо от гражданско правоотношение, регулирано с метода на
равноспоставяне на неговите субекти, квалифицира делото като гражданско, производството по което е регламентирано в ГПК
(обн., ДВ, бр. 12 от
08.02.1952 г., и отм., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г.), както изрично гласи
неговият чл. 1 (в редакцията му от ДВ, бр. 93 от
02.11.1993 г.). Чл. 6, ал. 1 и чл. 79 от
цитирания кодекс (в редакцията му от ДВ, бр. 93
от 02.11.1993 г.) овластавят районните съдилища да процедират по всички
граждански дела като първа инстанция с изключение на онези, които специални
закони отнасят към ведомството на други органи, и
на подсъдните на окръжния съд по чл. 80, ал. 1 от ГПК (отм.).
При режима на обсъжданите законови текстове,
действащи към момента на образуване на делото, доколкото материята не е била преуреждана
ретроактивно, както и на новоприетата разпоредба на чл. 105, ал. 2 от ГПК
(отм.), компетентен да правораздава по него като първа инстанция след връщането
му от Окръжен съд – Пловдив е бил Районен съд – Първомай в състав от един съдия.
Редовността на решението му е била предпоставена от спазване на изискванията на
чл. 187, ал. 1, чл. 189 и чл. 190 от ГПК (отм.). Съобразно регламента им, решението
се постановява след тайно съвещание по мнозинство на гласовете на съдиите, участвали
в заседанието, в което са приключени устните състезания, в писмена форма и се подписа от тях, а когато някой не може да
го подпише, председателят или старшият съдия отбелязва причините за това, като следва
да съдържа: датата и мястото на издаване; съда, имената на съдиите, на
секретаря и на прокурора, когато е взел участие; делото; трите имена на страните,
както и местожителството, адреса, местоработата и единния граждански номер на
страната, срещу която искът е уважен; изложение на мотиви и диспозитив,
изразяващ какво се постановява; в тежест на кого се възлагат разноските; дали
се обжалва, пред кой съд и в какъв срок.
Според чл. 192, ал. 1 от ГПК (отм.) след обявяването му, което не е елемент
от фактическия състав, пораждащ правния му ефект, не може да се отмени или
измени от постановилия го съд.
Приобщените доказателства обосновават извод, че процесното
решение е напълно валидно. Постановено е след обезсилване от въззивния съд на
преждепроизнесеното първоинстанционно Решение № 147/15.12.1997 г. по по гр. дело №
254/1995 г. по описа на Районен съд – Първомай (л. 67 от гр. дело № 254/1995 г.
по описа на Районен съд – Първомай) и след повторно
разглеждане на делото от законен едноличен
съдебен състав с председател съдия Е. З., която при съблюдаване на забраната на чл. 12, ал. 2 от ГПК (отм.) до тогава
не участвала
в процеса, макар че и при такава
хипотеза актът й не би бил нищожен. Оформено е писмено с всички изискуеми се от
чл. 189, ал. 1 и ал. 2 от ГПК (отм.) реквизити и е удостоверено с неин подпис.
Противно на тезата на ищеца, волята на съда е пределно ясно и разбираемо
обективирана в диспозитива на решението – признато е, че отредените за реституция в полза на ответника с Решение от 03.03.1993 г.
по преписка № 532-04/24.02.1992 г. земеделски земи в землището на с. Т., обл.
Пловдив, принадлежат към наследството на общия наследодател на страните Д. А.
Т.. Установителният иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ е предназначен да разреши със сила на пресъдено нещо възникналия в рамките на
реституционната процедура по ЗСПЗЗ гражданскоправен спор за това, чие
притежание е била земеделската земя
към миналия момент на нейната колективизация и респективно на кого или на чии правоприемници
следва да бъде признато правото на възстановяване по предвидения в ЗСПЗЗ
административен ред (в този смисъл
Тълкувателно решение № 1/1997 г. на ВКС по гр. д. № 11/1997 г., ОСГК).
Действително съдът, уважавайки исковата молба, не е възприел
по-прецизната формулировка на петитума й, а е поставил акцента на
установяването си върху наследствените права на спорещите. Казаното съвсем не
прави волята му абсолютно неразбираема. Несъответствието между външния й израз,
когато той е понятен, както е в случая, и истинския й смисъл, разкрива наличие
на друг вид опущения – явна фактическа грешка, непълнота или неяснота, които не
само не водят до нищожност, недопустимост или неправилност на решението, но и
отстраняването им е възложено от процесуалния закон на постановилия го съд по специфичен
порядък, различен от исковия и от този на обжалването. Ако се прецени, че съдът
е нарушил диспозитивното начало, като се е произнесъл по различен предмет,
тогава решението му отново не би било нищожно, а недопустимо.
Все пак по пътя на тълкуването без особени затруднения се достига до разбирането,
което впрочем е възприел и въззивният съд, че съдебното установяване обхваща
принадлежността на имотите към патримониума на общия наследодател именно към
момента на обобществяването им. Това еднозначно
се подразбира от констатациите, че са част от наследството му, открито през
1971 г., и че са били включени в ТКЗС, което логично следва от факта, че са
определени за реституция по ЗСПЗЗ в нови реални граници.
Не засяга
действителността на решението и непосочването на наследствените квоти на
страните, тъй като величината им не е била, а и не може да бъде предмет на иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. Освен това, предявяването му от един от наследниците е акт на обикновено управление за
защита на общи права. С решението по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ фактът на притежание на земеделската земя от праводателя
към момента на включването й в селскостопанските организации се установява
еднакво и ползва всички наследници, дори и да не са участвали в производството (в този смисъл Тълкувателно решение № 1/1997 г. на ВКС по гр. д. № 11/1997 г., ОСГК).
Не се споделя и възражението за неяснота на съдебното волеизявление поради недостатъчна
индивидуализация на имотите по площ, категория, местоположение, граници и
съседи. Същите са пределно ясно описани изцяло в съответствие с признавателното
протоколно Решение от 03.03.1993 г. на Поземлена комисия – Първомай, което е и цитирано
в диспозитива на съдебния акт по начин, който позволява неговата еднозначна идентификация,
без значение че като дата на образуване на преписката, по която е издадено, е
посочена не тази от съдържанието му – 30.09.1991 г., а тази на подаване на заявлението
с вх. № 53204 на И.Д.А. до ОбПК – Първомай – 24.02.1992 г.
Точната индивидуализация на вещите при вещните искове е въпрос на редовност на исковата молба и затова би рефлектирал само върху допустимостта й, още повече че в производството по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ на него не може да се даде еднакво разрешение, защото всеки спор може да се базира на различни факти за условията, при които е извършено възстановяването по ЗСПЗЗ. Така че земеделският имот, чиято защита се търси чрез иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, следва да бъде индивидуализиран до степен, която отговаря на обема на възстановеното с административния акт право на собственост (в този смисъл Решение № 19/15.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1620/2018 г., II г. о.). В случая се касае за поземлени участъци, признати за възстановяване и възстановени в нови реални граници с план за земеразделяне по реда на чл. 18ж, ал. 2 от ППЗСПЗЗ и щом спорът за тях е между наследници на общ наследодател, искът е допустим, но извън предмета му остава индивидуализацията на границите на спорната земя (в този смисъл Определение № 235/03.05.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 194/2012 г., I г. о., Определение № 287/28.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2960/2013 г., I г. о., и Решение № 497/08.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5122/2008 г., IV г. о.). Не само не е нужно, а и не могат да бъдат конкретизирани така, както поддържа ищцовата страна. Да се изисква обратното, въпреки че законът признава правото на възстановяване, без тези граници да съществуват и без да е възможно да бъдат издирени, означава да се откаже правосъдие (в този смисъл Определение № 44/10.06.1999 г. на ВКС по ч. гр. д. № 63/1999 г., II г. о.).
Гореизложеното мотивира съда да отхвърли иска като неоснователен и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да присъди
поотделно на ответниците Н. и И. L= съдебноделоводните им разноски за възнаграждение за
квалифицирана процесуална защита от адвокат в размер на 400, 00 лева – уговорено
и заплатено в общ размер на 800, 00 лева съгласно Договор за правна защита и
съдействие от 17.12.2020 г. (л. 94).
Въпросният разход не подлежи на редукция като прекомерен, за което ищецът настоява по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК, тъй като възмездява защитата на две страни и се доближава до минимума от 600, 00 лева, фиксиран в чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, и на основание чл. 235 от ГПК съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от А.И.Д., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, процесуално представляван по пълномощие от адв. М.Д.Г., вписана в
регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: ***,
срещу П.И.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, М.И.А., ЕГН: **********, с адрес: ***,
Д.Г.Й., ЕГН: **********, с адрес: ***, В.Г.А., ЕГН: **********, с адрес: ***, М.В.Я.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, Н.В.В., ЕГН: **********, с адрес: ***, и И.Н.В.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, последните двама от които процесуално
представлявани по пълномощие от адв. И.И.А., вписана в регистъра на Адвокатска
колегия – Хасково, с адрес за съдебна кореспонденция: ***, ***, за признаване
на установено, че Решение № 14/11.04.2001 г. по гр. дело № 607/2000 г. по
описа на Районен съд – Първомай е нищожно.
ОСЪЖДА А.И.Д., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, процесуално представляван по пълномощие от адв. М.Д.Г., вписана в
регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: ***,
да заплати поотделно на Н.В.В., ЕГН: **********, с адрес: ***, и И.Н.В., ЕГН: **********,
с адрес: ***, процесуално представлявани по пълномощие от адв. И.И.А., вписана
в регистъра на Адвокатска колегия – Хасково, с адрес за съдебна кореспонденция:
***, ***, сумата от 400, 00 (четиристотин) лева – съдебноделоводни разноски за квалифицирана
процесуална защита от адвокат.
ДА СЕ ВЪРНЕ доситето на гр. дело
№ 607/2000 г. по описа на Районен съд – Първомай, след влизане на решението в сила.
ДА СЕ
ВРЪЧИ на страните препис от решението.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: (п)
СМ/ЕД