Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 03.08.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на тридесет и първи май две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР В.
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ:
ИВАН КИРИМОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 10915 по описа за 2020 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 71882
от 30.03.2020 г. по гр. д. № 5766/2015 г. по описа на СРС, 36 с-в е отхвърлен
предявения от Х.В.Б., ЕГН ********** срещу С.К.К., ЕГН **********, иск с правно
основание чл. 124 ГПК за признаване за установено, че Х.В.Б. не дължи на С.К.К.,
сумите, както следва: 6000,00 лв. – главница, заедно с дължима лихва в размер
на 15 процента, считано от 14.02.2008г. до окончателното плащане, въз основа на
запис на заповед, издаден на 01.07.2006г. с падеж на предявяване и предявен за
плащане на 12.03.2007г., за която по реда на чл. 237 и сл. ГПК (отм.) е издаден
изпълнителен лист от 29.02.2008г. по ч. гр. дело № 4266/2008г. на СРС, 74
състав.
В срока по
чл.259 ГПК е подадена въззивна жалба срещу решението от ищеца Х.В.Б.. Изложени
са доводи за неправилност и необоснованост на постановеното решение, поради
неправилно приложение на материалния закон и допуснати нарушения на
процесуалните правила. Счита, че в нарушение на процесуалните правила съдът не
е допуснал събиране на гласни доказателства за установяване твърденията му, че
издадената от кредитора-ответник на 31.01.2019 г. разписка за погасяване на
дълга по записа на заповед е била унищожена през 2010 г. от трето лице- Е.В.З.,
с която живее на фактически начала. Съответно, счита за неправилен извода на
съда, че сумата по записа на заповед е дължима, като същевременно не е налице
произнасяне по своевременно направеното с исковата молба възражение за
нищожност на клаузата на неустойка в записа на заповед, поради нейната
прекомерност.
Отправя
искане за отмяна на решението в посочената част и уважаване на исковете в
цялост. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна С.К.К. е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Оспорва твърденията на ищеца, че е издал разписка за погасяване
на дълга по записа на заповед. Поддържа, че срещу длъжника – ищец в
производството е било образувано изпълнително дело в началото на 2010 г. и суми
за погашение на дълга са били удържани от трудовото възнаграждение на ищеца.
Нито веднъж в хода на изпълнението длъжника не се е позовал на съставена от
кредитора разписка, която да е била унищожена на по-късен етап. Поддържа, че
сумата по записа на заповед е дължима като се отчетат извършените плащания. Моли
постановеното решение да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно и
обосновано и претендира разноски.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
За да постанови
обжалваното решение, СРС е приел за установено съществуване на вземане в полза
на ответника по силата на запис на заповед, издаден от ищеца на 01.07.2006г. с
падеж на предявяване и предявен за плащане на 12.03.2007г., за която е издаден
изпълнителен лист от 29.02.2008г. по ч. гр. дело № 4266/2008г. на СРС, 74
състав. Съдът е приел за недоказани и съответно – неоснователни твърденията на
ищеца изложени в исковата молба, че вземането е погасено чрез плащане.
Решението на
СРС е валидно, допустимо и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
Предявените искове са
такива по чл. 124, ал. 1 от ГПК независимо, че длъжника оспорва вземане по изпълнителен
лист издаден на извънсъдебно изпълнително основание. Това е така, тъй като
предвидената в чл. 424 от ГПК възможност за оспорване на вземането по исков ред
от страна на длъжника предполага осъществено производство по глава 37 от ГПК.
Изпълнителният лист за процесната сума е издаден не по реда на заповедното
производство, а по реда на чл. 237 и сл. от ГПК (отм.). Това води до извод, че
пред длъжника възможността за защита е била по чл. 250 от ГПК (отм.) вр. с § 2,
ал. 9 от ГПК нов, а при пропускане на предвидения в тази правна норма срок чрез
предявяване на възраженията за оспорване на вземането по исков ред с оглед чл.
254 от ГПК (отм.) т.е. чрез предявяване на отрицателна установителен иск.
Упражняването на това право с оглед изложеното за чл. 424 от ГПК е възможно и
след 01.03.2008 г., като основанието на исковата претенция е чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Изложеното съотнесено с
факта, че не се спори за наличието на издаден изпълнителният лист на основание
запис на заповед и за започнало изпълнително производство въз основа на същия
води до извод за допустимост на исковете с основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.
По съществото на спора е
нужно да се спомене, че записът на заповед е едностранна, абстрактна и формална
сделка, с която едно лице издател обещава безусловно да плати определена сума
на друго лице поемател. Абстрактният характер на сделката произтича от
обстоятелството, че в едностранното волеизявление, с което се поема
задължението не следва да се съдържа основание за извършването му, като
предпоставка за действителност. По този начин се създава възможност за бързо и
лесно упражняване на придобитите права. На тази база независимо, че обикновено
причина за издаването на записа на заповед е съществуването на някакво друго
каузално правоотношение между издател и поемател за последния не съществува
задължение да доказва каузалните отношения довели до поемане на задължението.
Това обикновено е елемент от защитата на издателя и едва при доводи от негова
страна ще е налице необходимост да се установи съществуването на твърдените
отношения, обвързаността на същите с поетото по записа на заповед задължение
респ. съдбата на сделката породила това правоотношение(нищожност, отпадане,
изпълнение и т.н.) и оттук липсата на задължение за плащане на задължението по
менителничния ефект.
Казаното изключва
възможността записът на заповед, като сделка да е нищожна поради липса на
основание.
С оглед на изложеното
отговорността на ищеца на първо место е обусловена от наличието на редовен с
оглед разпоредбите на чл. 535 от ТЗ запис на заповед.
Съгласно чл. 535 от ТЗ,
записът на заповед съдържа:
1. наименованието
"запис на заповед" в текста на документа на езика, на който е
написан;
2. безусловно обещание
да се плати определена сума пари;
3. падеж;
4. място на плащането;
5. името на лицето, на
което или на заповедта на което трябва да се плати;
6. дата и място на
издаването;
7. подпис на издателя.
В чл. 536 на ТЗ пък е
казано, че документ, който не съдържа някои от реквизитите, посочени в чл. 535,
не е запис на заповед.
В случая не се спори, че
представеният такъв при издаване на изпълнителния лист съдържа всички реквизити
посочени в разпоредбата на чл. 535 от ТЗ и е редовен. Самият запис е платим на
предявяване. То е извършено на 12.03.2007 г. и с оглед разпоредбите на чл. 487,
ал. 1 от ТЗ е следвало да се плати в този момент т.е. настъпил е падежа на
вземането.
Така от формална гледна
точка би могло да се направи извод, че исковата претенция е неоснователна.
По отношение на формата
е нужно да се спомене, че с оглед съдържанието на приложения по делото запис на
заповед тя външно е спазена.
Казаното съотнесено с
разпоредбите на чл. 495, ал. 2 от ТЗ изисква да се прецени и редовността на
самия запис на заповед съобразно чл.535 от ТЗ, което вече бе сторено.
По доводите за нищожност
на клаузата за възнаградителна лихва, съдът намира следното:
В случая не е приложимо
даденото разрешение в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по
тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, според което неустойката следва да се
прецени като нищожна, когато единствената й цел излиза извън присъщите функции
- обезпечителна, обезщетителна и санкционна, доколкото се касае за
възнаградителна лихва след падежа /датата на предявяване/, а не за договорена
неустойка.
Уговорката, обективирана
в процесния запис на заповед, за заплащане на "дължима годишна лихва в
размер на 15 процента, считано от 14.02.2008 г. /след датата на падежа/",
не е нищожна поради противоречие със повелителна разпоредба на закона. С
разпоредбите на чл. 459, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 537 ТЗ, е предвидено, че в
менителница, платима на предявяване или в определен срок след предявяването,
издателят може да поеме задължение за лихва върху сумата. Доколкото в случая е предвидено, че записа на заповед е
платим на предявяване и е установено, че същия е предявен на 12.03.2007 г., то,
не е обусловен и извод за недействителност на целия менителничен ефект /чл.459,
ал.1, изр. второ ТЗ. Спазена е и разпоредбата на чл.459, ал.2 ТЗ, доколкото
размерът на лихвата е посочен в менителницата.
Правната норма, уредена
в чл. 459, ал. 1 ТЗ, регламентира субективното право на издателя на
менителничния ефект да уговаря възнаградителна лихва (при менителница/запис на
заповед с падеж на предявяване или в определен срок след предявяването),
какъвто е и настоящият случай.
Изложеното съпоставено и
с липсата на отбелязвания за плащане сочи, че и тук формално е налице основание
за пораждане отговорността на издателя.
За доказване на
погасяването на поето парично задължение длъжникът може да поиска от кредитора
разписка - чл. 77, ал. 1 ЗЗД. От друга страна, ако за вземането е издаден
особен документ от длъжника, той може да поиска връщането му по силата на чл.
77, ал. 2 ЗЗД. В решение № 88/07.06.10.г. по т.д. № 765/09 г. ІІ т.о.
постановено по реда на чл.290 ГПК, което настоящия състав възприема, е прието,
че нормите на чл. 109 във връзка с чл. 77, ал. 2 ЗЗД не намират субсидиарно
приложение към записа на заповед. Предаването на ценната книга на длъжника, без
да е извършено отбелязване на плащането по нея, не доказва погасяването на
дълга.
В случая, съдът намира
от една страна, че чрез събраните в производството гласни доказателства –
показанията на свидетеля Е.В.З. не се установява
съществуване на писмен документ – разписка, съставена през 2009 г., с който
кредитора ответник да е удостоверил заплащане на дълга по издадения запис на
заповед. Действително законодателно
не е уредено съдържанието на разписката по чл. 77, ал. 1 ЗЗД, но за да се
ползва същата с доказателствена сила за погасяването на дълга, то в същата
следва да са посочени фактите, релевантни за точното, с погасителен ефект
изпълнение на задължението, а именно: основание и размер на задължението,
кредитор, длъжник, респ. платец, време и място на плащане. Същевременно непълнотата
в съдържанието не би променило характера на документа като разписка и същият би
се ползвал с доказателствена сила, ако удостоверява факти, въз основа на които
би могло да се индивидуализира задължението и размера на платената сума. В
случая, чрез показанията на свидетеля З. съдът намира
че не се установява сочените съществени характеристики на такъв съществуващ и
съставен от кредитора документ. Същевременно, чрез приложеното към настоящето
производство изпълнително дело № 2010783040085 /с нов № 20189250400700/ се
установява образуване на изпълнителен процес въз основа на издадения на 29.02.2008г.
по ч. гр. дело № 4266/2008г. на СРС, 74 състав изпълнителен лист в началото на
2010 г., когато според изразеното от свидетеля З. така наречения документ –
разписка за погасяване на дълга е съществувал и все още не е бил унищожен. Това
несъответствие в посочените обстоятелства и действията на кредитора води до
извод за недостоверност на показанията на свидетеля или до несигурност в
установените чрез неговите показания факти досежно съществуващия документ за
дълга.
На
самостоятелно основание съдът намира, че доколкото погашението на дълга по
записа на заповед не е било отразено върху самия документ и последния е в
държане на кредитора, който е образувал изпълнително производство по него, то, твърденията
на ищеца-длъжник се явяват недоказани и съответно – неоснователни. По отношение
плащането по записа на заповед е налице специална правна уредба, поради което
препращането в чл. 288 ТЗ към разпоредбите на гражданското законодателство е
неприложимо. Плащането на менителницата, респ. на записа на заповед, е
регламентирано детайлно в Търговския закон - Раздел Трети "Плащане".
Предмет на тази изрична регламентация е също изискването за отбелязване на
плащането. В чл.492, ал. 1 ТЗ е предвидено, че при плащането платецът може да
иска от приносителя да му предаде менителницата и да отбележи върху нея, че е
платена. Именно цитираната специална норма, а не общите разпоредби на чл. 77,
ал. 2 и чл. 109 ЗЗД, е приложима при преценката относно плащането по записа на
заповед. Следователно, доводите на въззивника за прилагане установената в чл.
109 ЗЗД презумпция за погасяване на задължението по процесния запис на заповед са
в нарушение на материалния закон.
Поради съвпадане
изводите на двете инстанции постановеното решение следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед
изхода на спора, в полза на въззивника не следва да бъдат присъждани разноски.
Така
мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 71882 от 30.03.2020 г. по гр. д. № 5766/2015 г. по описа на СРС,
36 с-в.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280 ГПК
в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.