№ 539
гр. Плевен,,
27.10. 2021 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
Административен съд – Плевен, втори
касационен състав, в открито съдебно заседание на пети октомври
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Цветелина Кънева
ЧЛЕНОВЕ:Снежина
Иванова Венелин
Николаев
при секретаря Цветанка Дачева и с участието на прокурора Анна Баракова като разгледа докладваното от съдия НИКОЛАЕВ
касационно административно-наказателно дело № 616 по описа за 2021 г.
на Административен съд - Плевен и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл.
от АПК.
М.А.М. ЕГН **********, изтърпяващ наказание “лишаване от свобода“ в Затвора Белене лично и чрез своя процесуален представител е подал касационна
жалба против Решение №
321/10.06.2021 г.,
постановено по адм. дело № 683/2020 г. по описа на Административен
съд гр. Плевен, с което е отхвърлен изцяло предявения от него против Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" – гр. София иск за присъждане на сумата 100 000 лв.,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразни
действия и бездействия на администрацията на Затвора – Белене,
изразяваща се в неосигуряване на възможност за лечение за периода м. юни 2019
г. – м. август 2020 г. Направени са
оплаквания за неправилност и
необоснованост на решението. Твърди се, че от събраните по делото доказателства се
установява, че ответната страна е проявила бездействие и не е осигурила
дължимата медицинска помощ на
ищеца.
Счита се, че са нарушени правата на ищеца,
свързани с ненавременно предоставени медицински грижи, от които се прави извод,
че са налице конкретни бездействия на съответните длъжностни лица и от които
произтичат вреди за ищеца. Твърди се, че затворническата
администрация не е реагирала напълно адекватно и не е предоставила съответните
грижи на ищеца в това му състояние, и не и изпълнила задължението си по чл. 14
от цитираната Наредба № 2/2010 г. Моли да се отмени изцяло Решение №4321/10.0.2021г.
по административно дело №683/2020г. и да се произнесе по същество на спора.
Редовно призован за
съдебно заседание касаторът се явява лично и се представлява от служебен защитник адв. В.В., която не сочи нови
доказателства, няма доказателствени искания и по
същество поддържа доводите, изложени в касационната жалба.
За ответната страна -
Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" не се явява представител.
Депозирано е писмено становище, с
доводи за неоснователност на касационната жалба.
Процесуалният
представител на Окръжна прокуратура- Плевен дава заключение за неоснователност
на касационната жалба. Счита, че обжалваното съдебно решение е правилно и
законосъобразно, поради което следва да бъде оставено в сила.
Настоящата инстанция,
като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за
установено следното:
Касационната жалба е
депозирана в срока по чл.
211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
С оглед
обстоятелствата, изложени в исковата молба, становищата и исканията на страните
в хода на делото, след приложението на чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС, съдът е събрал относимите
към предмета на спора доказателства. Със събирането им решаващият съд е изяснил
фактическата обстановка, като въз основа на установените по делото факти, при
обсъждане доводите на страните е направил своите правни изводи.
Пред първостепенния съд М.А.М. с ЕГН ********** е предявил, срещу
Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) иск с правно
основание чл. 284, ал. 1 от Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) иск за сумата от 100 000 лева срещу ГД „ИН“– София, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на бездействие
от длъжностни лица от Затвора Белене и
затворническата администрация причинени му от нарушаване на правото му на
медицинско обслужване, в резултат на което се е
получило усложнение на болестта му.
Съдът е счел, че от приетите по делото писмени
доказателства – медицинска
справка от д-р Г., издадени направления, амбулаторни листове и служебни
бележки, както и от заключението на ВЛ, се установява, че на М. са извършвани
множество прегледи и е бил насочван за лечение в отделение по физиотерапия, но същият
е предпочитал лечението да бъде извършвано по време прекъсване изпълнението на
наказанието, а не да бъде воден с охрана, тъй като според него в отделението в
УМБАЛ – Плевен се притеснявали от хора с белезници и охрана.
Съдът е отчел, че съгласно чл. 60, ал. 3 от Наредбата,
Директорът на СБАЛЛС или на медицинския център уговаря консултацията,
изследването или лечението и подготвя необходимите за това документи. Съдът е
приел, че осъществяването на исканата от М. консултация, може да бъде
осъществена единствено и само, ако директорът на медицинския център в Белене
прецени, че такава е необходимо. В случая тъй като няма директор на медицинския
център това е задължение на лекаря д-р Г., който по граждански договор обслужва
затвора Белене. Съдът е отчел обстоятелството,
че д-р Г. редовно е издавал служебни бележки и направления за консултации със
специалисти, които са взимани от ищеца, който сам е уговарял датите на
прегледи, респективно лечение. Приел е
за неоснователни твърденията в исковата молба, че администрацията на затвора не
е осигурила възможност М. да се лекува в лечебно заведение извън затвора. Приел
е, че от заключението на назначената по делото съдебно-медицинска експертиза и
от приложената медицинска документация напълно недоказано остава твърдението,
че в периода на изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" в
Затвора Белене на М. не е оказана
необходима медицинска помощ и правилно медицинско лечение. Относно твърдението
на М., че бездействието на администрацията е довело до увреждане здравословното
му състояние съдът е отчел, че по делото
са представени заповеди с правно
основание чл. 135 от ЗИНЗС издадени от Директора на Затвора, с които е разпоредено М. М. да бъде конвоиран до лечебни заведения в
Белене и Плевен. Съдът е направил извод,
че от заключението на ВЛ се установява,
че М. боледува от „стара“ дискова херния, която за лекарите означава повече от
3 години и периодите на криза са от порядъка на от един до пет или седем дни,
понякога има невъзможност за движение и остра болка, но при прегледа на М.
такова нещо не е установено. Изрично ВЛ е посочило, че през исковия период –
2019 г. – 2020 г. здравословното състояние на М. не се е влошило, а напротив
дори се е подобрило.
От правна страна съдът е приел, че
съгласно
чл. 128, ал. 1 от ЗИНЗС при изпълнение на наказанието лишаване от свобода се
създават условия за опазване на физическото и психическо здраве на лишените от
свобода. По принцип медицинското обслужване на лишените от свобода се
осъществява в нарочни медицински центрове към местата за лишаване от свобода
или специализирани болници. Съгласно разпоредбата на чл. 135 от ЗИНЗС лишените
от свобода се изпращат в лечебни заведения извън местата за лишаване от
свобода, когато в лечебните заведения към местата за лишаване от свобода няма
условия за провеждане на необходимото лечение;когато се налага лечение на
инфекциозни заболявания; когато са необходими консултативни прегледи или
специализирани изследвания. Ал. 2 на цитираната разпоредба предвижда, че изпращането
на лишени от свобода за лечение в лечебни заведения извън местата за лишаване
от свобода се извършва със заповед на началника на затвора по предложение на
директора на специализираната болница за активно лечение на лишени от свобода
или на директора на медицинския център. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 60 от Наредба № 2 от 22.03.2010 г. за
условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода,
че изпращането на лишен от свобода на подобен консултативен преглед се извършва
със заповед на началника на съответното място за лишаване от свобода. В случая съдът е приел, че това означава издаване на
заповед от началника на затвора гр. Белене, където през визирания в исковата
молба период М. е изтърпявал наказание "лишаване от свобода". Според
съда посочената правна норма налага извода, че изпращането на лишен от свобода
за провеждане на консултативен медицински преглед извън затвора не е фактическо
действие, а правно действие – административна процедура, която приключва с издаването
на административен акт. При тази законова регламентация съдът приема, че
преместването за лечение се осъществява посредством волеизявление на началника
на затвора, което представлява административен акт. Счел е, че видно от
твърденията в жалбата на М., както и от съдържанието на уточнителните
молби, същият не е правил искане до Началника на затвора, който е компетентен
орган да се произнесе по искане за лекуване в болнично заведение извън
системата на затворите. Съдът е приел,
че от събраните по делото доказателства се установява, че при разговори с М.
последният е предпочитал лечението му в болнично заведение да бъде осъществявано
по време на прекъсване изпълнение на
наказанието, за което е компетентна ОП – Плевен. Като доказателства в тази
насока са посочени издаваните от КФРМ служебни бележки адресирани до ОП – Плевен.
По тези съображения е
отхвърлена исковата молба на л. св. М.А.М., изтърпяващ наказание в Затвора – Белене,
против ГД „ИН“– София, с която на основание чл. 203 и сл. АПК, във вр. с
чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража
(ЗИНЗС), е предявил иск по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС за обезщетяване на претърпени
неимуществени вреди в посочения в исковата молба период, в които е изтърпявал
наказание „лишаване от свобода“, със
сума в размер на 100 000 лева.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
Съдът е изяснил напълно фактическата
обстановка по делото, събрал е относимите за
правилното решаване на спора доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на
чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е направил верни правни изводи, които се споделят от
настоящата инстанция.
Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не
могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение. Според чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност,
действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод
извършване на административна дейност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите
по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на
противното. Неоснователни са
възраженията в касационната жалба, че
администрацията на затвора е проявила бездействие и не е осигурила дължимата
медицинска помощ на ищеца. От доказателствата по делото безспорно се
установява, че на ищеца са провеждани множество прегледи от медицински
специалисти в гр. Плевен. Всички искания
от ищеца до затворническата администрация, свързани с медицинското му
обслужване са уважени и няма случай, при който да му е било отказано. Създавана
е организация за конвоирането му за
преглед, но непосредствено преди извършването му М. е отказвал.
От изложеното по- горе е видно, че от събраните в хода
на първоинстанционното производство доказателства
не се установява твърдяното в ИМ
незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация, което да е в
нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, поради което касационната инстанция споделя
доводите на първостепенния съд, че не е
налице първата предпоставка на иска по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС, обуславяща
неговата основателност. Не са доказани и настъпили за ищеца вреди, които да са
в резултат на нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. Ето защо исковата претенция правилно
е отхвърлена като неоснователна и недоказана.
При разглеждане на делото първоинстанционният
съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, които да
налагат отмяната на решението му. Решението на Административен съд – Плевен
следва да бъде оставено в сила, а касационната
жалба като неоснователна - без уважение.
При този резултат от касационното
обжалване, искането за присъждане на разноски от касационните жалбоподатели е
неоснователно.
Водим от изложеното и на основание чл.
221, ал. 2, предл. първо от АПК, Административен съд
гр. Плевен, II-ри касационен състав
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 321/10.06.2021 г., постановено по адм. дело № 683/2020 г. по описа на Административен съд гр.
Плевен.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ:
1. /п/
2. /п/