РЕШЕНИЕ
Номер ІІ-442 23.05.2019 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: девети
април две хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА
ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно гражданско дело номер 332 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258
и сл. ГПК.
Постъпила
е въззивна жалба от „Профи кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В, представлявано от всеки двама измежду
Светослав Николаев Николов, Ирина Харалампиева Георгиева, Ондрей Локвенц и
Ярослав Ян Чечински, подадена чрез пълномощник юрк.Радина И., против решение № 4/10.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 652/2018 г. по
описа на РС-Айтос, с което е отхвърлен предявения иск
от „Профи кредит България“ ЕООД против С.Я.С. ***, с правно основание чл.422 ГПК, за
установяване съществуването на вземане по договор за потребителски кредит №
***507 от 26.05.2016 г. в размер на 2 226.92 лв., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане, за което
по ч.гр.д.№ 225/2018 г. на РС-Айтос е издадена заповед № 141 от 08.03.2018 г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, като е обезсилена посочената
заповед за изпълнение № 141/08.03.2018 г.
Въззивникът
изразява недоволство от постановеното решение, като счита същото за неправилно
и необосновано. Счита се за неправилен извода на съда, че споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги се явявало нищожно, поради
противоречие с императивните норми на чл.10а, ал.2 и 4 ЗПК, вр. чл.19, ал.4 ЗПК. Излагат се подробни доводи, че клаузите, определящи задължението за
плащане на закупения пакет от допълнителни услуги, не са недействителни и не противоречат на добрите нрави. В тази
връзка се посочва, че сключването на споразумение за предоставяне на
допълнителни услуги е опционално, по избор на потребителя и зависело единствено
от неговата воля, а в случая ответникът е пожелал закупуването на пакет от
допълнителни услуги, декларирайки съгласието си за това в искането за отпускане
на кредит, като предоставеният пакет услуги не е свързан с дейността на
кредитора по кредитиране, а с необходимостта на потребителя да му бъдат
предоставени определени гаранции, поради което възможностите, които се
предоставяли със закупуването на пакета от допълнителни услуги не можели да се
определят като задължителни и като част от общите разходи по кредита.
Обстоятелството, че пакетът се закупува по избор на потребителя било видно,
освен от заявеното от длъжника в искането за отпускане на кредит, но и от това,
че кредиторът отпуска кредити и без закупен такъв пакет. Споразумението за
предоставяне на допълнителни услуги не е пряко свързано с договора за кредит,
нито условие за отпускането на такъв, поради което и законодателят е извадил
разходите за такива услуги от общите разходи по кредита. Жалбоподателят излага
становище относно правната същност на договора за предоставяне на услуга, като
посочва, че възнаграждението не е цената на услугите, а е дължимо за наличието
им, за възможността длъжникът да поиска промяна в договора за кредит във всеки
един момент. Счита, че доколкото определението на договора за потребителски
кредит по чл.9, ал.1 ЗПК предоставя известна свобода за кредитора да предоставя
допълнителни услуги, които са извадени от договора за потребителски кредит, то
законодателно е допустимо уговарянето на такива услуги. Позовава се и на
предвидената от чл.9 ЗЗД свобода на договарянето, като страните са се съгласили
да сключат споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги и
длъжникът се е съгласил с тази цена, поради което се счита, че не е налице недействителност на сключеното споразумение. Моли
въззивния съд да отмени обжалваното решение като неправилно и необосновано и вместо
него да се постанови ново, с което да се уважи исковата претенция. Не са
направени нови доказателствени искания. Претендират се разноските по делото, за
които е представен списък по чл.80 ГПК
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил
писмен отговор от въззиваемия С.Я.С., подаден чрез адв.Галя Иванова, назначена от АРС за
особен представител на ответника по реда на чл.47, ал.6 ГПК. В отговора са
изложени подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба, като се
моли за нейното отхвърляне и потвърждаване на първоинстанционното решение.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с правен
интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество,
въззивният съд намира жалбата за неоснователна.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона,
Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:
Производството по гр.д.№ 652/2018 г. по описа на РС-Айтос
е образувано по исковата молба на „Профи кредит България“ ЕООД против С.Я.С. за
приемане за установено съществуването на вземане в полза на ищцовото
дружество против ответника за сумата от 2226.92 лв., представляваща неизплатено
парично задължение по договор за потребителски кредит № ***507 от 26.05.2016 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от подаване на
заявлението до окончателното й плащане, за което е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК с № 141/08.03.2018 г. по ч.гр.д.№ 225/2018 г. по описа
на РС-Айтос.
Изложени са твърдения, че на 26.05.2016 г. между страните е сключен договор
за потребителски кредит№ ***507 , съгласно който ищецът е
предоставил на ответника сумата от 3000 лв., при срок за погасяване – 24 месеца
и размер на месечната вноска от 185.46 лв., съгласно погасителния план към
договора и уговорени в същия ГПР, ГЛП и лихвен процент на ден, като общо задължението по кредита е в размер на 4451.04 лв. Твърди се, че по
избран и закупен от ответника пакет допълнителни услуги се дължало и
допълнително възнаграждение в размер на 3000 лв. с размер на вноската по
закупения пакет от 125 лв. Така общото задължение на кредита и пакета от
допълнителни услуги възлизал на 7451.04 лв., а общият размер на месечната вноска
възлизал на 310.46 лв. След усвояване на отпусната сума от 3000 лв. ответникът е
заплатил по договора сумата общо от 5266 лв., с която била погасена част от
номинала по заема в размер на 5224.12 лв., а с останалата сума от 41.88 лв. били
погасени лихвите за забава на основание чл.12.1 от ОУ. Твърди се, че към
настоящия момент неизплатеното задължение на ответника по договора за кредит е
в размер на 2226.92 лв. Предвид неплащането, ищецът се снабдил
със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за която длъжникът бил уведомен по
реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което и в изпълнение указанията на съда ищецът предявил настоящия установителен иск. Ангажирал е писмени доказателства.
В
депозирания писмен отговор по чл.131 ГПК ответникът, чрез назначения му от съда
особен представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК, е оспорил исковата претенция
като неоснователна. Посочено е, че с оглед признанието на ищеца, ответникът е изплащал редовно вноските до м.април 2017 г., като общият размер
на изплатената
от него сума е 5266 лв. и при получен кредит от 3000 лв. той е изпълнил задължението си по
договора за кредит. В тази връзка,
клаузата в договора
относно закупуването на пакет от допълнителни услуги е
оспорена като нищожна на основание чл.26 ЗЗД, като се сочи същата е и неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП.
В
допълнителна молба-уточнение с оглед възраженията в писмения отговор, ищецът е
изложил съображения, че ответникът предварително е посочил параметрите на
желания от него кредит и съответно е бил запознат с опционалните възможности,
които предоставя дружеството, като е подписал договора и се е съгласил с
неговите условия. Счита се, че клаузите, определящи задължението за заплащане
на закупения пакет от допълнителни услуги не са нищожни и не противоречат на
добрите нрави, като ответникът е пожелал да закупи такъв пакет и е декларирал
това в искането си за отпускане на кредит. В тази връзка е посочено, че пакетът
от допълнителни услуги предоставя на ответника право да получи услуги, които не
са свързани с дейността на кредитора по кредитиране, а са свързани с
необходимостта на потребителя и неговото конкретно положение, като така той си
е гарантирал приоритетното разглеждане и отпускане на поискания кредит.
Посочено е, че предлаганите услуги не са пряко свързани с договора за кредит, а
са по повод на същия, като възнаграждението по закупения пакет не е цената на
услугите, а е дължимо за тяхното наличие и за възможността ответникът да поиска
промяна в договора за кредит във всеки един момент. Уточнено е също, че закупуването
на пакетът от допълнителни услуги не е задължително и е в резултат на
свободната воля и желание на потребителя, като сключването на споразумениетоне
е задължително условие за отпускането на кредита, поради което разходите за
такива допълнителни услуги са извадени от общите разходи по кредита. Поради
това, според ищеца, възнаграждението по процесните услуги се дължи от ответника
отделно и независимо от цената на самия кредит, не следва да се включва при
изчисляването на ГПР и не противоречи на чл.19, ал.4 ЗПК. Ищецът се е позовал и
на принципа по чл.9 ЗЗД за свобода на договарянето, като длъжникът се е
съгласил да сключи договора за кредит и подписаното към него споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги.
Първоинстанционният
съд е приел, че ответникът е платил по договора сумата от 5224.12 лв., с която изцяло е погасил сумата по главницата и
възнаградителната лихва, общо в размер на 4451.04 лв., като начисленото от ищцовото дружество възнаграждение за пакет по
допълнителни услуги не е било дължимо от ответника, поради нищожност на клаузата. В тази връзка е прието, че допълнителният пакет е уговорен общо
за сумата
от 3000 лв., без да е посочено коя конкретна услуга на каква
стойност възлиза, поради което договорката се явява неясна и неопределена, в противоречие
с изискването на чл.10а, ал.4 ЗПК. Прието е ,че договореното възнаграждение за
пакета от допълнителни услуги е предварително уговорено и
се отнася до услуги, за
които няма данни реално да са ползвани от ответника, като така се
заобикаля и
ограничението на чл.19,
ал.4 ЗПК, забраняващ годишния процент на разходите да
бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва, а услугата „приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителски кредит“ противоречи на чл.10а, ал.2 ЗПК, съгласно който
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, каквато се
явява тази услуга. Прието е също, че допълнителната услуга „улеснена процедура за получаване на допълнителни парични
средства“ реално не представлява услуга, тъй
като кредиторът не поема никакво конкретно задължение, а за клиента е предвидена някаква неясна
възможност да получи улеснена процедура, като обаче става по съгласие на
страните, т.е. кредиторът може да откаже да
предостави кредит без да търпи негативни последици, а клиентът
няма някакви права в тази
хипотеза и
реално срещу посочената
„услуга“ не получава нищо. Предвид
това, АРС е приел, че тази клауза е нищожна
поради липса на основание и липса на достатъчно определено съгласие на страните,
като същото се отнася и
останалите услуги – приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски и възможност за смяна на датата на падежа, които също не могат да бъдат
възприети като допълнителни услуги, защото са само една възможност при
наличие на евентуално съгласие на страните и на практика се уговарят след сключването на договора за
кредит. Отделно
съдът е констатирал, че по делото няма и данни ответникът да се е възползвал от т.нар. допълнителни
услуги, поради
което е
прието, че такива всъщност не се
предоставят чрез посочения пакет и възнагражденията за тях са възнаграждения по самия договор
за кредит, които съгласно
чл.19, ал.4 ЗПК следва да се
включат в обявения
от кредитора ГПР,
а в случая това не е сторено от ищеца. В тази връзка, районният съд е приел, че
тези разходи са част от
ГПР и така той надхвърля значително максималния размер по чл.19, ал.4 ЗПК, поради което на
основание
чл.19, ал.5 ЗПК клаузите, които предвиждат
възнагражденията за допълнителни услуги са нищожни и съответно вземането
за тях е недължимо от
ответника.
При това положение, с платената сума от 5224.12 лв. от ответникът е погасил вземанията
по договора за кредит за отпуснатата главница и възнаградителна лихва, поради
което няма дължими суми нито
по кредита, нито по пакета от допълнителни услуги. По горните съображения,
районният съд е отхвърлил предявения иск като неоснователен.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му
– в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата, т.е. правилността на
първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените
оплаквания. При
тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за
валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.
Въззивният съд, като обсъди доводите
на страните и прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че страните не спорят по фактическата обстановка по делото и
същата се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение. Районният съд е съобразил и
анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които
е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и
обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са
ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата
инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема
изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК. Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите
правни изводи на АРС за неоснователност на предявения иск по чл.422 ГПК, поради
изплащане на вземанията по договора за кредит и за нищожност на споразумението
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които са формирани въз основа
на установената фактическа обстановка, като намира същите за правилни и в
съответствие със закона, поради което препраща към мотивите на
първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК.
По изложените във
въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд,
следва да се отбележи следното:
Неоснователни
са възраженията във въззивната жалба за неправилност на изводите на районния
съд, че споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги е нищожно, поради противоречие с нормите на чл.10а, ал.2 и
ал.4, вр. чл.19, ал.4 ЗПК и добрите нрави. Това са и единствените наведени
във въззивната жалба възражения.
Настоящият
състав не споделя изложените от въззивника доводи, че клаузите, определящи
задължението за заплащане на закупения пакет от допълнителни услуги не са
недействителни и не противоречат на добрите нрави, респективно твърденията му
за валидност на тези клаузи. Съображенията на съда са следните:
Съгласно
чл.9, ал.1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, като в нормите на чл.10 и чл.11 ЗПК са посочени
изискванията за форма и съдържание, на които договорът следва да отговаря. В
случая, отпуснатият на С. заем представлява предоставяне на „финансова услуга“
по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП и ответникът има качеството потребител
съгласно т.1 от същия параграф. Като потребител ответникът разполага със защита
срещу неравноправни клаузи, уредена в ЗЗП, за наличието на които съдът следи
служебно и без да е наведено от страната подобно възражение. По този въпрос е
налице категорично установена съдебна практика, която задължава както
първоинстанционния, така и въззивния съд да следят служебно за съществуването
на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза
в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели
такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни. В този смисъл е и практиката на
Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, съгласно която националният
съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата и по този начин да компенсира
неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика.
Легалното
определение на понятието „неравнопрана клауза“ в договор с потребител е дадено
в разпоредбата на чл.143 ЗЗП, съгласно която такава е всяка уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената разпоредба. Според чл.146,
ал.1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално, а съгласно ал.2 – не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Според Директива 93/13/ЕИО, неравноправни клаузи са тези, които
въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Не се
счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание.
В
конкретния случай, по делото не се спори, че процесният договор за
потребителски кредит№ ***507 /26.05.2016 г.,
с който на ответника е предоставена в заем сумата от 3000 лв. за срок от 24
месеца, е сключен при Общи условия, т.е. при предварително определени от ищеца договорни
клаузи. Това е видно и от самия договор, който представлява стандартизиран
бланков формуляр, чието съдържание е предварително изготвено от въззивника,
поради което съдът намира, че същият не е бил предмет на предварително
договаряне между страните, от което пък следва извода, че ответникът-потребител
не е имал възможност да влияе върху съдържанието на договора. Видно е също, че в договора за потребителски кредит като
съставна част е включен и избран
и закупен пакет от допълнителни услуги, за който ответникът дължи заплащане на
възнаграждение в размер на 3000 лв. Следователно, в случая се касае за уговорки
по сключения договор за потребителски кредит, доколкото същите са инкорпорирани
в самия договор – в частта „Параметри“ и месечната погасителната вноска
включва освен главница и
възнаградителна лихва, но и парична
сума по този допълнителен пакет услуги, а регламентацията на последния е в
Общите условия на дружеството към договора.
В тази връзка, въззивният съд
намира за неоснователни доводите на въззивника, че споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги не е пряко свързано с договора за
кредит. Твърденията на ищцовото дружество по отношение на това дали подписаното
от ответника споразумение за допълнителния пакет е част от договора за кредит са
противоречиви, тъй като във
въззивната жалба се твърди, че възнаграждението по този допълнителен пакет
произтича от процесния договор за кредит, а същевременно се сочи, че предлаганите
допълнителни услуги не са пряко свързани с договора за кредит и не са част от
общите разходи по него. В този смисъл, дори и да се възприеме тезата на въззивника, че процесното споразумение за допълнителния
пакет услуги
представлява самостоятелен
договор за предоставяне
на услуги, който е изключен от определението
за договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ал.1 ЗПК, то за възникване на задължение за заплащане на цената
на тези услуги е
необходимо същите да бъдат предоставени реално на
потребителя. В
случая, обаче, по делото не са ангажирани доказателства длъжникът да се е възползвал от някоя от
посочените услуги в
споразумението, като не са изложени и твърдения в този смисъл от ищеца. Ето
защо и поради безспорния факт, че услугите по споразумението не са предоставени на ответника, то не се дължи и тяхното заплащане, тъй като наличната възможност за предоставяне
на тези услуги не е равностойна на реалното им предоставяне. Освен това, за да се възползва длъжникът от
всички допълнителни услуги по сключеното споразумение се изисква одобрение от кредитора,
което, освен всичко останало, означава, че той следва да плати предварително за
възможност, която обаче изцяло зависи от волята на кредитора. По
делото също така не са ангажирани и доказателства, че подписването на допълнителния пакет
услуги не е условие за предоставяне на кредита, като това са само голословни твърдения
на ищцовото дружество. Ето защо, направените в този смисъл изводи от районния
съд са правилни, а възраженията в жалбата са неоснователни.
Отделно от
горното, въззивният съд намира, че клаузите за заплащане на възнаграждение по
допълнителния пакет услуги противоречат на добрите нрави и на нормите на 11а,
ал.2 и ал.4, вр. чл.19, ал.4 ЗПК, което обосновава извод за тяхната нищожност.
Възнаграждението в размер на 3000 лв. за допълнителния пакет
се явява прекомерно и не отговаря на изискванията на закона, като възраженията на въззивника в
този смисъл са неоснователни. Тук следва да се има предвид
следното:
Предоставените
за тази цена услуги не са изчерпателно изброени в договора за потребителски
кредит, каквото е изискването на императивните разпоредби на закона, като не е
формирана и цената за всяка от услугите по отделно. Съгласно разпоредбата на
чл.10а, ал.4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит, а в случая те не са изрично посочени. В противоречие с императивното
изискване на чл.10а, ал.4 ЗПК в процесния договор е определено общо
възнаграждение за плащане за различните видове допълнителни услуги, като наред
с това заплащането на възнаграждението от потребителя е уговорено да е
предварително. Следователно, то е дължимо само за „възможността за предоставянето“
на изброените в споразумението услуги и е без значение дали някоя от тези
услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между страните
договор. А това противоречи и на принципа за добросъвестност и справедливост
при договарянето, който изисква потребителят да заплати такса за реалното
ползване на определена услуга, а не за хипотетичното ползване на такава,
каквато е тезата на ищеца. Ето защо, настоящият състав намира, че е налице
неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, с която потребителят
се е задължил да заплати възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет
от допълнителни услуги в размер на 3000 лв., които не са му предоставени, като
тази уговорка противоречи и на добрите нрави, както правилно е приел и районния
съд.
Действително,
на страните по едно договорно правоотношение е предоставена свобода на
договарянето – чл.9 ЗЗД, но тя не следва да противоречи на повелителните норми
на закона и на добрите нрави. Въззивникът обаче неоснователно се позовава на
прокламираната в закона договорна свобода. Според чл.21, ал.1 ЗПК, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл.10а, ал.2 ЗПК изрично е
регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая, с процесния
договор за потребителски кредит страните са сключили и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които са свързани
именно с усвояването и управлението на кредита и услуга, гарантираща улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства, срещу възнаграждение
за пакета в размер на 3000 лв., съизмеримо с размера на самия кредит.
Настоящият съдебен състав намира това
споразумение за нищожно на основание чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като същото е
договорено в противоречие с нормата на чл.10а, ал.2 ЗПК, както правилно е приел
и районния съд. Противно на твърденията на въззивника, включените в допълнителния пакет услуги по същността си
представляват действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита,
поради което не може да се приеме, че са допълнителни
услуги по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК. Регламентираните в последната
норма допълнителни услуги са такива, които нямат
пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора. В настоящия
случай обаче посочените в т.2, 3 и 4 от споразумението допълнителни услуги по своята същност касаят
изпълнението на задълженията на потребителя по договора. Освен това, с
уговарянето на допълнително възнаграждение от 3000 лв., настоящия състав счита,
че се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като начисляването и
събирането на посочените суми по пакета за допълнителни
услуги не представлява плащане за услуга, а всъщност представлява
прикрити разходи по кредита, с които би се довело до надхвърляне на
ограниченията на закона за максимален размер на ГПР.
Отделно, както бе посочено по-горе, съдът
намира, че в противоречие на императивното правило на чл.10а, ал.4 ЗПК в
процесния договор е определено общо възнаграждение за плащане за различните
видове допълнителни услуги, като е договорено
предварително заплащане на възнаграждението от потребителя, т.е. то е дължимо
само за „възможността за предоставянето“ на изброените услуги, както е посочено
и в самото споразумение и без значение е дали някоя от тези услуги ще бъде
използвана от потребителя, което противоречи на принципите на добросъвестност и
справедливост при договарянето, респ. на добрите нрави. Също така, следва да се
има предвид и факта, че с оглед на естеството на част от изброените допълнителни услуги, на практика се въвежда
задължение за потребителя да заплати възнаграждение за нещо, за което страната
има право по силата на закона – да инициира предоговаряне на падежа или плащане
на вноските, свободата да договоря отлагане на една или повече погасителни
вноски и т.н Налице е и значителна неравнопоставеност на страните в
облигационното правоотношение, тъй като на практика потребителят е задължен да
заплати възнаграждение, без да му е гарантиран определен резултат, който зависи
изцяло от волята на другата страна – кредитора.
Ето
защо, БОС намира, че споразумението за предоставяне на пакет допълнителни услуги е сключено в
противоречие с чл.10а, ал.2 ЗПК, тъй като се касае до действия, обслужващи
усвояването и управлението на кредита, тези клаузи са нищожни, като заобикалящи
закона, тъй като въвеждат допълнителни разходи, недопустими по действащото
законодателство и надхвърлящи значително допустимите разходи по кредита,
определени в чл.19, ал.4 ЗПК. Поради това, ответникът не дължи и сумата от 3000
лв. за възнаграждение по допълнителния пакет услуги.
При това положение и с оглед
безспорния факт по делото, че ответникът е заплатил по договора за
потребителски кредит сумата от 5266 лв. и предвид недължимостта на
възнаграждението от 3000 лв. по допълнителния пакет, поради нищожността и
неравноправността на тези клаузи, въззивният съд намира, че с платена сума
длъжникът изцяло е погасил задълженията си по кредита в общ размер от 4451.04
лв. (главница – 3000 лв. и възнаградителна лихва – 1451.04 лв.) и не е останало
непогасено задължение. Ето защо, предявеният иск по чл.422 ГПК за установяване
дължимост на сумата 2226.92 лв., представляваща неизплатено задължение по
договор за потребителски кредит№ ***507 /26.05.2016 г., е неоснователен и правилно
е бил отхвърлен от АРС.
С оглед изложените съображения и поради
съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на
районния съд, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, а първоинстанционното
решение за правилно и законосъобразно, поради
което същото следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото, на въззивника
не му се следват направените пред настоящата инстанция разноски, поради което
искането му в този смисъл е неоснователно. Тъй като
въззиваемият С.С. е представляван в настоящия процес от назначен от съда особен
представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК – адв.Галя Иванова Димитрова, на
адвоката следва да се определи възнаграждение за осъщественото процесуално
представителство в размер на 193 лв., което следва да се изплати от внесения от
въззивното дружество депозит.
Мотивиран
от горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4/10.01.2019г.,
постановено по гр.д.№ 652/2018г. по описа на РС – Айтос.
ОПРЕДЕЛЯ на адв.Галя Иванова,
назначена за особен представител на въззиваемия ответник С.Я.С. по реда на
чл.47, ал.6 ГПК, възнаграждение в
размер на 193 лв.
(сто деветдесет и три лева) за процесуално представителство във въззивното
производство пред БОС. Възнаграждението да се изплати на адв.Иванова от
внесения от въззивника „Профи кредит България“ ЕООД депозит.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.