Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ 84, том ІV, стр. 99

гр. Добрич, 23.04.2015 г.

 

В   И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

ДОБРИЧКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, І-ви състав, в публично заседание на двадесет и трети март две хиляди и петнадесета година в състав:                                                                                                                                                                                         

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИР АНГЕЛОВ

 

При участието на секретаря: В.П.

Разгледа докладваното от РАЙОННИЯ СЪДИЯ гр. дело № 2370/2014 г. по описа на Добричкия районен съд, и за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството по делото е образувано по искова на Б.Т.Н. с ЕГН ********** ***, чрез упълномощения адвокат Д.К. ***, с която срещу Регионалния инспекторат по образованието – гр. Д., с административен адрес: гр. Д., пл. „***” № ***, ет. ***, представляван от началника началника д-р Х. Т. Б., са предявени обективно съединени искове по чл. 71, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.), а именно: за признаване за установено, че ответникът е извършил нарушение на трудовото законодателство като е осъществил спрямо ищцата по-неблагоприятно третиране, свързано с непризнаване на образователния й ценз и поставянето й в неравностойно положение спрямо останалите участници в конкурси през 2013 г. и 2014 г. за заемане на длъжността „***” на следните общински училища и обслужващо звено, а именно: Основно училище „***” – гр. Д.; Основно училище „***” – гр. Д.; Основно училище „***” – с. К., община Д., Основно училище „***” – с. К., община Г. Т., Начално училище „***” – с. П. общ. Д. и Център за работа с деца – гр. Г. Т., с което е допуснато неравно третиране на ищцата по признак „образование”; за осъждане на ответника да преустанови нарушението; за осъждане на ответника да заплати сумата от 10 800 лв. /десет хиляди и осемстотин лева/, представляваща обезщетение за причинени на ищцата имуществени вреди – пропуснато трудово възнаграждение в размер на 700 лв. месечно за срок от две години (за 2013 г. и за 2014 г.), през който период същата е била лишена от възможността да заема посочената длъжност, след извършено приспадане на полученото обезщетение за безработица в размер на 11,38 лв. дневно през същия период; 3 000 лв. /три хиляди лева/, представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди, в резултат на описаното по-горе поведение на ответника, предизвикало влошаване на здравословното й състояние, сриване на професионалната й репутация и пр.

Според изложените в исковата молба твърдения, поддържани и в съдебно заседание, лично и чрез упълномощения по делото адвокат, трудовата дейност на ищцата е свързана изцяло с педагогическата професия, заемайки длъжностите: начален учител, възпитател, учител и директор. Първоначално Н. е имала завършено т. нар. „полувисше образование”, а впоследствие е завършила и „висше” образование със специалностите: „психология” и „педагогика” в Славянския университет – гр. С. За времето от 2006 до 2010 г. Б.Т.Н. е заемала длъжността „***” на СОУ в с. О., общ. Б., обл. Д. След този период ищцата не е била допускана до провежданите от ответника конкурси за заемане на длъжността „***” на различни учебни заведения на територия на Община – гр. Д. и Община Д. – гр. Д., по съображения, че придобитите от нея образователни и квалификационни степени не отговарят на изискванията за заемани на длъжностите „***” и „***”. По този повод Б.Н. потърсила съдействие от Министерство на образованието, с оглед установяване „легитимността” на дипломата й за висше образование. Въпреки получените удовлетворителни отговори ищцата отново не била допусната до участие до провежданите конкурси от страна на Регионалния инспекторат по образование – гр. Д., поради липсата на специалност от дипломата за висше образование, позволяваща да изпълнява нормата за задължителна преподавателска работа като директор.

По изложените по-горе съображения ищцата счита, че е жертва на неблагоприятно третиране и има право на обезщетение за причинените имуществени вреди – пропуснато трудово възнаграждение за срок от две години, през който период същата е била лишена от възможността да заема посочената длъжност, както и обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди, в резултат на описаното по-горе поведение на ответника, предизвикало влошаване на здравословното й състояние, сриване на професионалната й репутация и пр.

В срока по чл. 131 от ГПК Регионалният инспекторат по образованието – гр. Д., чрез своя тогавашен началник Д. В., е депозирал писмен отговор на исковата молба, съгласно който предявените искове са неоснователни и недоказани. Според изложеното претенцията на ищцата не кореспондира с обективните обстоятелства по спора. Сочи се, че Б.Т.Н. не е допусната до участие в назначените от ответника конкурси за заемане на длъжността „***” на определени общински училища и/или обслужващи звена на територията на Област Д., тъй като същата не притежава специалност от дипломата за висше образование, позволяваща да изпълнява нормата за задължителна преподавателска работа като директор. В този смисъл спрямо ищцата не е бил упражнен дискриминационен акт по признак „образование”, т.е. не е налице неравно третиране, което да представлява нарушение по смисъла на ЗЗДискр. Ответникът настоява, че г-жа Н. е запозната със изискването на законодателя, относно заемането на длъжността „***” на училище, за наличието на диплом за завършена степен на образование „висше” – „бакалавър” или „магистър”, като ищцата има възможност да работи като „***” или „***”. Според изложеното в отговора на исковата молба Б.Н. е била допусната до участие в конкурс за длъжността „***” на Хуманитарна гимназия „***” – гр. Д., на който конкурс ищцата не се явила.

В този смисъл представителят на РИО – гр. Д. намира, че не е налице допуснато нарушение на разпоредбите на ЗЗДискр. Според ответника Б.Т.Н. не притежава специалност от дипломата за висше образование, позволяваща да изпълнява нормата за задължителна преподавателска работа като ***. Сочи се, че придобитата от ищцата образователно-квалификационна степен „бакалавър” и професионалната квалификация „Психология” й дава възможност да изпълнява определената норма задължителна преподавателска работа по предмети, изучавани в 9-12 клас в Хуманитарна гимназия „***” – гр. Д. Поради този факт Н. е допусната до участие в обявения конкурс за заемане на длъжността „***”. Установено е, че ищцата не се явила на назначения конкурс, поради което не би могло да се приеме, че е налице проявена спрямо нея от ответника дискриминация. Идентична е и хипотезата с допускането на Б.Т.Н. до участие на конкурса за заемане на длъжността „***” на „***” – гр. Д., и нейното неучастие на този конкурс. В резюмето на своя отговор ответникът настоява предявените искове като неоснователни и недоказани за бъдат отхвърлени.

От събраните по делото доказателства и доводите на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235 от ГПК, Добричкият районен съд, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Видно от приложеното по делото свидетелство за полувисше образование и учителска правоспособност № 2995, издадено от Институт за детски и начални учители „***” – гр. Т., през 1983 г. Б.Т.Н. е завършила полувисше образование, с право да практикува като редовна начална учителка, с профил: руски език и физическо възпитание. През 1999 г. ищцата придобила образователно-квалификационна степен „бакалавър” и професионалната квалификация „психология”, завършвайки тригодишен курс на обучение по специалност „психология” и втора специалност „педагогика”, надграждащи над полувисше образование.

Не се спори между страните, че ищцата е била допусната до участие в проведения на 16.01.2012 г. конкурс за длъжността „***” на следните учебни заведения: ХГ „***” – гр. Д., СОУ „***” – гр. Д. и ПГ за КОС „***” – гр. Б. По отношение на останалите три училища: ОУ „***” – гр. Д. ОУ „***” – с. С., общ. Б. и ОУ „***” – с. Б., общ. Д. Н. не е била допусната. В тази насока е приложеното към исковата молба писмо с изх. № ЧР 10-ОУ-04/05.01.2012 г. от РИО – гр. Д., адресирано до ищцата.

По повод на постъпила жалба от Б.Т.Н. до Министерство на образованието и науката с писмо с изх. № 94-27042/27.02.2014 г. директорът на дирекция „Организация, контрол и инспекторат” към Министерството, е дало отговор на поставените от ищцата въпроси относно законосъобразността на действията на ответника по повод недопускането й до участие в конкурс за четири основни училища и един Център за работа с деца, както и относно допускането й до участие в конкурс за ХГ *** – гр. Д. В същото писмо изрично е посочено, че ищцата е със завършено висше образование на образователно-квалификационна степен „бакалавър”, поради което може да заема следните длъжности: 1. „***” или „***” в начален етап на основното образование; 2. „***” и „****”; 3. „***” в интернат или общежитие, специално училище за деца с девиантно поведение и в обслужващо звено – дом за отглеждане и възпитание на деца, лишени от лишени от родителска грижа, от І до ХІІ клас; „****” по учебен предмет от общообразователна подготовка V-ХІІ клас.

Установено е по делото, че със Заповед № РД 06-334/31.10.2013 г. на началника на Регионален инспекторат по образованието – гр. Д. е обявен конкурс за заемане на длъжността „***” на общо 14 общински училища и обслужващи звена на територията на Област Д. Със заявление с вх. № ЛС 06-3862/26.11.2013 г. до началника на РИО – гр. Д. Б.Т.Н. е поискала да бъде допусната до участие в обявения с цитираната по-горе заповед конкурс за заемане на длъжността „****”. С Протокол № 1/11.12.2013 г. комисията, назначена със заповед на Началника на РИО – гр. Д., не е допуснала ищцата до участие в същия конкурс за следните училища (ОУ „***” – гр. Д.; ОУ „***” – гр. Д.; ОУ „***” – с. К., община Д. и ОУ „***” – с. К., община Г. Т. и Център за работа с деца – гр. Г. Т.), с изключение на Хуманитарна гимназия „***” – гр. Д.. Основанието за това решение на Комисията е, че ищцата не отговаря на изискванията на т. 5 от Раздел ІІ на Заповед № РД 06-334/31.10.2013 г. Посочената разпоредба гласи, че кандидатите за заемане на длъжността „***” следва да притежават специалност от дипломата за висше образование, позволяваща им да изпълняват нормата за задължителната преподавателска работа като директор.

Във връзка с така постановения отказ да бъде допусната до конкурс за длъжността „***” на посочените по-горе общински училища и обслужващо звено ищцата е депозирала жалба с вх. № ОМД 14-65/19.12.2013 г. до Началника на РИО – гр. Д. С отговор с изх. № ЛС 06-3862/20.12.2013 г. началникът на ответния инспекторат е посочил като съображения за постановения отказ следните обстоятелства: липсата от ищцата на образователно-квалификационна степен на висшето образование „бакалавър” или „магистър”. В този смисъл притежаваната от Б.Т.Н. образователно-квалификационна степен на висшето образование „професионален бакалавър” не й дава право да заеме длъжността „***”, а единствено длъжностите: „***” или „***”.

Според приложената към отговора на исковата молба длъжностна характеристика за длъжността „***” на Общинско училище, утвърдена началника на РИО – гр. Д., изискванията за заемане на длъжността са следните: 1. Образование: висше, образователна-квалификационна степен „бакалавър” или „магистър”, професионална квалификация „учител” или педагогическа правоспособност; 2. Професионална област – области на висшето образование и професионални направления, включени в Класификатора на областите на висшето образование и професионалните направления, утвърден с ПМС № 125/24.06.2002 г., които позволяват на директора да изпълнява определената норма за задължителна преподавателска работа; 3. Професионален опит – не по-малко от 3 години учителски трудов стаж.

Безспорно е установено по делото, че със Заповед № РД 06-206/10.05.2014 г. на началника на Регионален инспекторат по образованието – гр. Д. е обявен конкурс за заемане на длъжността „***” на общо 9 общински училища и обслужващи звена на територията на Област Д. Със заявление с вх. № ЛС 06-1963/12.06.2014 г. до началника на РИО – гр. Д. Б.Т.Н. е поискала да бъде допусната до участие в обявения с цитираната по-горе заповед конкурс за заемане на длъжността „**” за Ученическо общежитие – гр. Д. и за Начално училище „***” – с. П. Д. общ. Д.

С Протокол № 1/25.06.2014 г. комисията, назначена със заповед на Началника на РИО – гр. Д., е допуснала ищцата до участие в същия конкурс за Ученическо общежитие – гр. Д., а за Начално училище „***” – с. П. Д. общ. Д. е постановила отказ. Основанието за това решение на Комисията е, че ищцата не отговаря на изискванията на т. 5 от Раздел ІІ на Заповед № РД 06-206/10.05.2014 г., според която сред изискванията към кандидатите за заемане на длъжността „***” е да притежават специалност от дипломата за висше образование, позволяваща им да изпълняват нормата за задължителната преподавателска работа като директор.

Установено е по делото, че ищцата не се явила на писмения изпит-тест за заемане на длъжността „Директор” на Хуманитарна гимназия „***” – гр. Д.(в тази насока Протокол № 2/14.01.2014 г. на комисия за провеждане на първия конкурс) за заемане на длъжността „***” на Начално училище „****” – с. П. Д. общ. Д. (в тази насока Протокол № 2/08.07.2014 г. на комисия за провеждане на втория конкурс).

Претенцията на Б.Т.Н. се основава на проявена от работодателя-ответник дискриминация, изразяваща се в неравенство в третирането, по признак „образование”, поради отказ да бъде допусната до конкурс за заемане на длъжността „***” на ОУ „***” – гр. Д.; ОУ „***” – гр. Д.; ОУ „***” – с. К., община Д. и ОУ „***” – с. К., община Г. Т., Център за работа с деца – гр. Г. Т. и Начално училище „***” – с. П. Д., общ. Д. В тази връзка ответникът настоява, че ищцата не е допусната до участие в назначените от ответника конкурси за заемане на длъжността „***” на определени общински училища и/или обслужващи звена на територията на Област Добрич, тъй като същата не притежава специалност от дипломата за висше образование, позволяваща да изпълнява нормата за задължителна преподавателска работа като директор.

Съгласно чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране или поставяне в неравностойно положение на лица на базата на установени в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. признаци. Според същата разпоредба забранява се прякото или не прякото ограничаване на законните права, задължения и възможности на лицата на основата на изброените в текста критерии. Легална дефиниция на понятието „пряка дискриминация” се съдържа в чл. 4, ал. 2 от Закона, според който пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства.

С цитираната норма (чл. 4, ал. 1 от ЗЗДиск.) законодателят по императивен, общ и безусловен начин е регламентирал забрана за всяка форма на дискриминация. Забраната действа спрямо всички правни субекти, а защитата срещу всякаква форма на дискриминация се разпростира спрямо всички физически лица на територията на Република България. Също така забраната за дискриминация се отнася за упражняването и защитата на всички предвидени в Конституцията и законите на Република България права и свободи, т.е. тя е относима към всички сфери на обществения живот (чл. 3, ал. 1 и чл. 6 от ЗЗДиск.). Текстът на чл. 4, ал. 1 продължава с изброяване на дискриминационните признаци: пол, раса, народност, етническа принадлежност, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние и други. Списъкът обхваща всички признаци по чл. 6, ал. 2 Конституцията на Република България, като ги допълва с някои признаци, изрично предвидени в директивите на ЕС.

Съдът намира, че правото на труд и неговото конкретно упражняване е част от съдържанието на признака „образование” по смисъла на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Съгласно чл. 12, ал. 1 от ЗЗДискр. при обявяване на свободно работно място работодателят няма право да поставя изисквания, свързани с признаците по чл. 4, ал. 1 от с.з. В частта относно защитата при упражняване правото на труд следва да се отбележи и чл. 13, ал. 1 от ЗЗДискр., а именно работодателят осигурява еднакви условия на труд без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 от Закона. Законодателят е предвидил в чл. 26 от ЗЗДискр., че лицата имат право на равни условия на достъп до професия или дейност, възможност за упражняването им и на развитието им в тях без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1.

Сред основните, конституционно гарантирани и защитени, права на гражданите на Република България е правото на труд и задължение на държавата е да оказва съдействие за неговото упражняване /чл. 48, ал. 1 от Конституцията/. Правото на труд е сред основните принципи, на които се основава съвременното българско общество. Причината за това е в характера на трудовите отношения, в качеството им на едни от най-важните релации при изграждането на обществената инфраструктура. Те извеждат на преден план ролята на човека в икономическия строй на обществото чрез създаваните от него, в процеса на труда, богатства от материални и духовни ценности за индивида и обществото. Проявна форма на тези отношения в социалния живот е тяхната специална закрила – гарантиране и закрила на всички правни субекти, ангажирани в трудовия процес – работници и работодатели, синдикални и работодателски организации и пр. Конкретни мерки в тази насока са утвърждаването правото на труд сред основните ценности в обществото /чл. 16 от Конст./; признаване правото на труд и на съпътстващите неговото осъществяване основни права на гражданите /чл. 48 от Конст./; правото на защита на икономическите и социални интереси, които произтичат от труда /чл. 49 и чл. 50 от Конст./.

Свободата на труда, като основен принцип и общочовешка ценност, възведена в Конституцията /*съобразена и с ратифицираните от Република България международни актове –  Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, Международния пакт за икономически, социални и културни права на ООН /Ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г. - ДВ, бр. 60 от 1970 г. Издаден от Министерството на външните работи, обн., ДВ, бр. 43 от 28.05.1976 г., в сила от 23.03.1976 г./ ; Всеобщата декларация за правата на човека /Приета и провъзгласена с резолюция 217 А (III) на Общото събрание на ООН от 10.12.1948 г., издадена в сборник от международни документи, 1992 г.//, намира своето естествено проявление в областта на трудовото право, като свобода на труда в индивидуалните и колективните трудови договори. Конкретни проявни форми са: принципното изискване индивидуалните трудови правоотношения да възникват само от доброволно изразена лична воля на страните по правоотношението (работника/служителя и работодателя); свобода на сдружаване на работниците и работодателите; плурализма на създаваните синдикални и работодателски организации; свободното членуване и прекратяване на членството в такива организации; свобода при организиране на вътрешния живот на организациите на работниците и на работодателите и пр.

Сред основните задължения на социалната държава /абзац 5-ти от Преамбюла на Конст./ е не само декларирането правото на труд, но и създаването на ефективни, реални практически мерки за фактическото осъществяване правото на труд на гражданите. Този изключително важен аспект на конституционна закрила е Обезпечен в новелата на чл. 48, ал. 1 от Конст. На следващо място правата за защита на икономическите и социални интереси, съпровождащи реализацията на правото на труд, а именно правото на свободен избор на професия и място на работа, на здравословни и безопасни условия на труда, на минимално трудово възнаграждение, правото на почивки и отпуски и пр. са отново конституционно гарантирани – чл. 48, ал. 3 и ал. 5.

Правото на труд, ведно с произтичащите от него права и правата за тяхната защита са т. нар. „основни права на гражданите” – чл. 57, ал. 1 от Конст. Тези права на първо място са неотменими – нито от текущото законодателство, нито тяхното прилагане може да бъде пренебрегвано или накърнявано /дори по волята на страните по конкретното правоотношение/. Съобразно принципа на пряко действие на конституционните норми, те са приложими наред с всички произтичащи благоприятни последици от това.

Принципът за забрана на дискриминацията е прогласен в чл. 6 от Конституцията на Република България. В този смисъл ЗЗДискр. доразвива общо заложеното в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и Конституцията правило за недопустимост на дискриминацията като несъвместима с принципите и основите на представляващи фундамента на всяка едно демократично общество. За да налице проява на дискриминация, по смисъла на ЗЗДискр., е необходимо да са осъществени всички елементи от фактическия състав на приложимата специална правна норма, както от обективна, така и от субективна страна. Неправомерният диференциран подход към дадено лице, или определен кръг лица, трябва да я обвързан от признак по чл. 4 от Закона. Необходимо е също така, че е налице причинно-следствена връзка между дискриминационното действие и причината за същото, за да се направи извода, че равното третиране е нарушено.

От значение при установяване на факта на дискриминационно поведение е обективно съществуващия недопустим противоправен резултат, при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания.

Законът цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение, според признаците изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Това по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с начина, по  който се третира, е било третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства.

Правото на равни условия на достъп до професия или дейност, възможност за упражняването им и на развитието им в тях без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1, се явява един от най-съществените елементи по всяко едно индивидуално трудово правоотношение има изключително голямо икономическо, социално и правно значение. Цитираната по-горе разпоредба на чл. 26 от ЗЗДискр. регулира забраната за дискриминация по отношение на равните условия на достъп до професия или дейност. В случая неравното и неблагоприятно третиране на работника/служителя по отношение на правото му да участва в провеждането на конкурс за заемане на определена позиция в щата на дадено общинско училище и/или обслужващо звено на територията на област Добрич е в разрез с икономическия принцип за пряко пропорционалната зависимост между придобитата образователно-квалификационна степен и възможността за реализация по трудово или служебно правоотношение. Под закрилата на закона попадат случаите, когато работодателят, воден не от обективните икономически критерии и финансовите си интереси, определя с кои лица ще сключи трудов договор, мотивиран единствено от дискриминационния съображения. Дискриминационни прояви ще са налице, когато работодателят, мотивиран от признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., умишлено не даде възможност на лице, притежаващо необходимия образователен ценз, да заем длъжност, като го лиши от правото да кандидатства за същата.

Предявеният иск по чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. за признаване за установено, че началникът на ответния инспекторат е извършил нарушение на трудовото законодателство като е осъществил спрямо ищцата по-неблагоприятно третиране, свързано с непризнаване на образователния й ценз и поставянето й в неравностойно положение спрямо останалите участници в конкурс за заемане на длъжността „***” на следните общински училища и обслужващо звено, а именно: Основно училище „***” – гр. Д.; Основно училище „***” – гр. Д.; Основно училище „***” – с. К., община Д., Основно училище „***” – с. К., община Г. Т., Начално училище „***” – с. П. Д., общ. Д. и Център за работа с деца – гр. Г. Т., с което е допуснато неравно третиране на ищцата по лично положение - образование, е установителен по своя правен характер и с неговото завеждане ищцата се стреми да установи с влязъл в сила съдебен акт, твърдяната дискриминационна проява. От събраните по делото доказателства и от твърденията на страните се налага извода, че е налице осъществена дискриминация по отношение на Б.Т.Н., тъй като същата е третирана по-неблагоприятно от Регионалния инспекторат по образованието – гр. Д., представляван от началника на инспектората, при определяне на кои лица следва да бъдат допуснати до участие в обявените със Заповед № РД 06-334/31.10.2013 г. и Заповед № РД 06-206/10.05.2014 г. за заемани длъжности „***” в определени общински училища и обслужващи звена на територията на област Д., на основата на признака „образование”, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства (чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр.). В тази връзка следва да се отбележи, че през 1983 г. Б.Т.Н. е завършила полувисше образование, с право да практикува като редовна начална учителка, с профил: руски език и физическо възпитание. Впоследствие през 1999 г. ищцата придобила образователно-квалификационна степен „бакалавър” и професионалната квалификация „психология”, завършвайки тригодишен курс на обучение по специалност „психология” и втора специалност „педагогика”, надграждащи над полувисше образование.

В тази връзка следва да се отбележи, че не могат да бъдат споделени аргументите на ответника, според които ищцата не може да заеме длъжността „***” на училище, поради нарушение изискването на чл. 37, ал. 2 от Закона за народната просвета (ЗНП). Основанията за този извод на настоящия състав почиват на трайната практика на Върховния касационен съд, съдържаща се включително и в постановени по реда чл. 290 от ГПК решения, имащи задължителен характер за съдилищата. Такова е Решение № 155 от 23.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4946/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Боян Цонев, според което: „При действащата нормативна уредба, полувисшето образование, съответстващо, съгласно § 5 от ПЗР на ЗВО и § 32, ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗВО, обн. в ДВ, бр. 41/2007 г., на висше образование „бакалавър” по чл. 42, ал. 1, т. 1, б. "а" от ЗВО – „професионален бакалавър по...”, отговаря на изискването по чл. 37, ал. 2 от ЗНП за завършена степен на висше образование „бакалавър”. Лицата, завършили полувисше образование, не са отговаряли на това изискване само през периода от влизането в сила на изменението на чл. 37, ал. 2 от ЗНП със ЗИДЗНП, обн. в ДВ, бр. 36/31.03.1998 г., до влизането в сила на § 32, ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗВО, обн. в ДВ, бр. 41/22.05.2007 г.”. В светлината на изложеното не може да се приеме, че образователният ценз на Б.Т.Н. е съставлявал пречка за допускането й до участие в проведените през 2013 г. и 2014 г. конкурси за заемане на длъжността „Директор” в определени общински училища и обслужващи звена на територията на област Добрич. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че ищцата е отговаряла на изискванията, дадени в Длъжностна характеристика за длъжността „Директор” на общинско училище и Длъжностна характеристика за длъжността „Директор” на общинско извънучилищно педагогическо учреждение (ИПУ) – обединен общински детски комплекс, център за работа с деца, за заемане на посочената длъжност, а именно същата притежава необходимото образование в област на висшето образование, включена в Класификатора на областите на висшето образование и професионалните направления, утвърден с Постановление № 125 на Министерския съвет от 24.06.2002 г., които позволяват на директора да изпълнява определената норма за задължителна преподавателска работа, както и наличието на необходимия професионален опит – не по-малко от 3 години учителски трудов стаж.

Съгласно чл. 9 от Закона страната, която твърди, че е жертва на дискриминация следва да докаже фактите, от които може да се направи извода, че е налице дискриминация, а ответникът следва да установи, че правото на равно третиране не е нарушено. В обсъжданата хипотеза представените от ответника доказателства не могат да бъдат опора на стабилен извод в подкрепа на твърденията му, че  Б.Т.Н. не притежава специалност от дипломата за висше образование, позволяваща да изпълнява нормата за задължителна преподавателска работа като директор. Следва да се отбележи в тази връзка, че от значение за установяване на дискриминация е обективно съществуващ недопустим резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от Закона за защита от дискриминация форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания, както твърди и ответника. Законодателят цели уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците изброени в чл. 4, ал. 1 или на всякакви други признаци, установени в закон или международен договор, по който Република България е страна. Оплаквания, произтичащи от приложението на разпоредби, предвидени в специални закони, по същество са неотносими към предмета на спора по ЗЗДискр. В насока е и трайната практика на ВКС.

Изложените съображения мотивират ДРС да приеме, че предявените по реда на чл. 71, ал. 1, т. 1 и т .2 от ЗЗДискр. искове са основателни и доказани, и същите подлежат на уважаване. Следва да бъде признато за установено, че началникът на ответния инспекторат е извършил нарушение на трудовото законодателство като е осъществил спрямо ищцата по-неблагоприятно третиране, свързано с непризнаване на образователния й ценз и поставянето й в неравностойно положение спрямо останалите участници в конкурс за заемане на длъжността „Директор” на следните общински училища и обслужващо звено, а именно: Основно училище „***” – гр. Д.; Основно училище „***” – гр. Д.; Основно училище „***” – с. К., община Д., Основно училище „***” – с. К., община Г. Т., Начално училище „****” – с. П. Д. общ. Д. и Център за работа с деца – гр. Г. Т., с което е допуснато неравно третиране на ищцата по признак „образование”. Също така следва ответникът да бъде осъден да преустанови нарушението, както и да се въздържа за в бъдеще от по-нататъшни нарушения.

По отношение на заявения иск за заплащане на сумата от 10 800 лв., представляваща обезщетение за причинени на ищцата имуществени вреди – пропуснато трудово възнаграждение в размер на 700 лв. месечно за срок от две години, през който период същата е била лишена от възможността да заема посочената длъжност, след извършено приспадане на полученото обезщетение за безработица в размер на 11,38 лв. дневно през същия период:

Така предявеният иск черпи правното си основание от разпоредбата на чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр.

Осъдителният иск по чл. 71, ал. 1, т. 3 от Закона за защита от дискриминация дава възможност на пострадалото от дискриминация лице да поиска обезвреда за претърпените от него в резултат на нарушението имуществени и неимуществени вреди. Вредата, изразяваща се във външна промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на благата на човека /имущество, права и законни интереси, телесна цялост и неприкосновеност, здраве, душевност и психично състояние/, подлежи на репариране само, ако е в причина връзка с виновното и противоправно поведение на деликвента. Съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес /чл. 154 от ГПК/ всяка от страните следва да докаже онези факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици. При искът за обезщетение за непозволено увреждане в тежест на ищеца е да проведе пълното и пряко доказване на всички обективни елементи от фактическия състав на деликта. Когато ищецът установи обстоятелствата, на които основава своя иск, т.е. установи причината връзка между поведението на причинителя на вредата и настъпването на вредоносния резултат и поведението на последния, с това се изчерпва и неговото задължение за доказване на иска.

В случая ангажираните по делото писмени и гласни доказателства, включително и приетото заключение по приетата съдебно-икономическа експертиза, не могат да бъдат опора на стабилен доказателствен извод за основателност на предявения осъдителен иск. На първо място не би могло да се презюмира с достатъчно голяма степен на вероятност, че ако ищца бе допусната до участие в обявените от ответника през 2013 г. и 2014 г. конкурси, същата би ги спечелила, доколкото и в двата конкурса са взели участие десетки кандидата. На следващо място не може да се твърди с категоричност, че ищцата би се явила, за да вземе участие в самата конкурсна процедура – справка: Б.Т.Н. е била допусната до конкурса за ХГ „***” – гр. Д. и до конкурса за Ученическо общежитие – гр. Д., но не се е явила на нито един от *** Паисий” – с. П. Д. общ. Д., макар и същите да са състоятелни в известна степен, предявеният иск за обезвреда пак не би могъл да бъде уважен. Соченият от ищцата период, за който се търси процесното обезщетение, а именно от 10.05.2014 г. до 14.08.2014 г. не отговаря на действителното фактическо положение. Първата дата е тази, на която е издадена заповедта на началника на РИО – гр. Д. за обявяване на втория конкурс, като едва на 08.07.2014 г. е проведен първия етап от конкурсната процедура (виж Протокол № 2 от заседанието на конкурсната комисия, назначена със Заповед № РД 06-279/02.07.2014 г. на началника на РИО – гр. Добрич /л. 83-ти от делото/), като липсват данни към датата на образуване на настоящото дело /14.08.2014 г./ тази процедура да е била финализирана.

По отношение на предявения иск за заплащане на сумата от 3 000 лв. /три хиляди лева/, представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди, в резултат на описаното по-горе поведение на ответника, предизвикало влошаване на здравословното й състояние, сриване на професионалната й репутация и пр., същият черпи правното си основание от разпоредбата на чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр.

Настоящият състав приема, че са налице елементите на непозволеното увреждане, а именно: деяние, противоправност, вреда и причинна връзка между деянието и вредата. Правото на обезщетение в конкретния случай възниква, тъй като е налице установено съзнателно поддържано противоправно поведение на ответника, основано на един от признаците, посочени в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр.

Действително по делото се установи, предвид събраните писмени (извлечение от медицинска здравна карта на Б.Т.Н.) и гласни доказателства, от разпита на свидетелите В. М. В. Д. К. и С. И. Ф., че осъществената спрямо ищцата дискриминация по критерий „лично положение”, е дало отражение върху здравословното й състояние, което от своя страна може да обоснове при всички положения настъпването на неимуществени вреди като негативни емоции – психическо страдание и фрустрация, за да се приеме, че неминуемо е настъпил вредоносен резултат, чиято обезвреда се претендира.

Предвид чл. 52 от ЗЗД обезщетението за настъпилите неимуществени вреди следва да бъде съобразено на първо място с общо приетите /обществени/ представи за справедливост, с оглед възмездяване на увредения гражданин за всички реално претърпени от него морални вреди. Присъждането на такова обезщетение в размер, адекватен на критериите за справедливост, обуславя извода, че действително такива вреди са настъпили, тъй като обезщетението за претърпени неимуществени вреди има за цел да репарира в относително пълен обем болките, страданията, неразположението, отрицателните емоции и всички онези неудобства, произлезли от увреждането. Необходимостта обезщетението на неимуществените вреди да бъде определено от съда по „справедливост” налага да се вземе предвид, както характерът на деянието, степента на увреждането, степента на вина, последиците от деянието, така и всички други обстоятелства във връзка с конкретния случай. В обсъжданата хипотеза претърпените от ищцата увреждания в тяхната съвкупност и установеният механизъм на настъпването на увреждането, сочи на преживян стрес още от момента на самото увреждане и на продължаващите и към настоящия момент душевни страдания, стрес, психическа несигурност, дискомфорт, емоционална нестабилност, чувство на неудовлетвореност от невъзможността да се постигне професионална реализация. Установените вреди от неимуществен характер във връзка с осъщественото от ответника дискриминационно действие, следва да бъдат възмездени с присъждане на парично обезщетение. Съобразно съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК, която има задължителен характер за съдилищата, а именно: Решение № 192 от 25.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5663/2013 г., IV г. о., ГК, при определяне на паричното обезщетение следва да се изходи от конкретните обстоятелства при извършване на деянието, вредата, нейният интензитет; жизненият стандарт в страната като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда; създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз.

След преценка на всички факти и обстоятелства, установени по делото, Съдът намира, че обезщетението за причинените неимуществени вреди на Б.Т.Н., по справедливост, следва да се определи на 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/. Горната сума съдът преценява като оптимална да обезщети ищцата за претъпените от нея вреди от неимуществен характер, като обезщетението се дължи за причинените психо-физически страдания. По отношение на горницата от 1 500 лв. до 3 000 лв., искът е неоснователен и следва да се отхвърли.

С оглед изхода на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Добричкия районен съд държавна такса в размер на 100 лв. /сто лева/, от която: по 50 лв. за предявените неоценяеми искове /по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр./ и 60 лв. за предявения оценяем иск /по чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр./.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищцата има право на сторените от нея съдебно-деловодни разноски, съобразно изхода от делото и на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, а именно в размер на сумата от 622 лв. /шестстотин двадесет и два лева/.

На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът също има право на разноски, с оглед изгода на спора, а именно на сумата от 622 лв. /шестстотин двадесет и два лева/.

С оглед изложените съображения, Добричкият районен съд

 

Р  Е  Ш  И:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.), че Регионалният инспекторат по образованието – гр. Д., с административен адрес: гр. Д., пл. „***” № ***, ет. ***, представляван от началника д-р Х. Т. Б., е осъществил спрямо Б.Т.Н. с ЕГН ********** *** АКТ НА ДИСКРИМИНАЦИЯ по признак „ОБРАЗОВАНИЕ” по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., изразяваща се в непризнаване на образователния ценз (притежаване на специалност от дипломата за висше образование, позволяваща й да изпълнява нормата за задължителната преподавателска работа като директор) на ищцата и поставянето й в неравностойно положение спрямо останалите кандидати, чрез недопускането й да участва в конкурси през 2013 г. и 2014 г. за заемане на длъжността „***” на следните общински училища и обслужващо звено, а именно: Основно училище „***” – гр. Д.; Основно училище „***” – гр. Д.; Основно училище „***” – с. К., община Д., Основно училище „***” – с. К., община Г. Т., Начално училище „***” – с. П., общ. Д. и Център за работа с деца – гр. Г. Т.

ОСЪЖДА Регионалния инспекторат по образованието – гр. Д., с административен адрес: гр. Д., пл. „***” № ***, ет. ***, представляван от началника д-р Х.Т.Б., да преустанови нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения.

ОСЪЖДА Регионалния инспекторат по образованието – гр. Добрич, с административен адрес: гр. Д., пл. „***” № ***, ет. ***, представляван от началника д-р Х.Т.Б., да заплати на Б.Т.Н. с ЕГН ********** *** сумата от 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/, представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди, в резултат на описаното по-горе поведение на ответника, предизвикало влошаване на здравословното й състояние, сриване на професионалната й репутация и пр., като

ОТХВЪРЛЯ предявения иск за горницата от 1 500 лв. до 3 000 лв.

ОТХВЪРЛЯ предявения от Б.Т.Н. с ЕГН ********** *** срещу Регионалния инспекторат по образованието – гр. Д., с административен адрес: гр. Добрич, пл. „Свобода” № 5, ет. 3, представляван от началника д-р Х.Т.Б., иск за заплащане на сумата от 10 800 лв. /десет хиляди и осемстотин лева/, представляваща обезщетение за причинени на ищцата имуществени вреди – пропуснато трудово възнаграждение в размер на 700 лв. месечно за срок от две години /2013 г. и 2014 г./, през който период същата е била лишена от възможността да заема посочената длъжност, след извършено приспадане на полученото обезщетение за безработица в размер на 11,38 лв. дневно през същия период.

ОСЪЖДА Регионалния инспекторат по образованието – гр. Д., с административен адрес: гр. Д., пл. „***” № ***, ет. ***, представляван от началника д-р Х.Т.Б., да заплати на Б.Т.Н. с ЕГН ********** *** сумата от 622 лв. /шестстотин двадесет и два лева/, представляваща сторените по делото съдебни разноски.

ОСЪЖДА Б.Т.Н. с ЕГН ********** *** да заплати на Регионалния инспекторат по образованието – гр. Д., с административен адрес: гр. Д., пл. „***” № ***, ет. ***, представляван от началника д-р Х.Т.Б., сумата от 622 лв. /шестстотин двадесет и два лева/, представляваща сторените по делото съдебни разноски.

ОСЪЖДА Регионалния инспекторат по образованието – гр. Д., с административен адрес: гр. Д., пл. „***” № ***, ет. ***, представляван от началника д-р Х.Т.Б., да заплати по сметка на Добричкия районен съд сумата от 160 лв. /сто и шестдесет лева/, представляваща дължимата държавна такса.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Добричкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.                                                                                                                                       

                                                                              

                                                                          РАЙОНЕН СЪДИЯ: