Решение по дело №975/2021 на Административен съд - Варна

Номер на акта: 780
Дата: 10 юни 2021 г.
Съдия: Евгения Иванова Баева
Дело: 20217050700975
Тип на делото: Касационно административно дело
Дата на образуване: 11 май 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№          /       .06.2021 година, гр. Варна

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА   

                                                               

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВАРНА, Х ТРИЧЛЕНЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЯ БАЕВА

 

ЧЛЕНОВЕ : 1. НАТАЛИЯ ДИЧЕВА

 

2. РАЛИЦА АНДОНОВА

 

при секретаря НАТАЛИЯ ЗИРКОВСКА и при участието на прокурора АЛЕКСАНДЪР АТАНАСОВ, като разгледа докладваното от СЪДИЯ БАЕВА к. адм. д. № 975 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационната жалба на С.П.Ц. от Затвора-Белене срещу Решение № 286/04.03.2021 година, постановено по адм.д. № 1974/2020 година по описа на Административен съд–Варна.

Жалбоподателят твърди, че решението е постановено при неправилно приложение на материалния закон. Моли съда да постанови решение, с което да го отмени и да постанови друго, с което да му присъди обезщетение за претърпените неимуществени вреди.

В допълнителна жалба, назначеният да предоставя правна помощ на ищеца адвокат, е навел твърдения, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че исковата претенция за периода 21.07.–31.12.2014 година е погасена по давност, при позоваване на Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 година, постановено по т.гр.д. № 3/2004 година по описа на Върховния касационен съд на Република България. Твърди, че 5-годишната погасителна давност тече от 26.10.2016 година, когато ищецът е преместен в Затвора–Белене. Твърди, че съдът неправилно е разпределил доказателствената тежест и приемайки, че ищецът не е установил, че не разполага с дрехи и обувки, както и че като не е заявил предоставяне на такива, за администрацията на Затвора–Варна не е възникнало задължение за предоставянето им. Твърди, че в хода на производството са събрани достатъчно доказателства, от които е видно, че ищецът не е разполагал с дрехи и обувки, както и че такива не са му предоставени, в резултат на което е нарушена забраната по чл. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Жалбоподателят, чрез назначения да му осигурява правна помощ адвокат, поддържа касационната жалба.

Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“–София, в писмено становище от 14.04.2021 година изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила обжалваното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила обжалваното решение.

Административен съд–Варна, Х тричленен състав, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред Административен съд - Варна е образувано по исковата молба на С.П.Ц. от Затвора Белене срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“–София. Ищецът претендира сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени вреди от незаконосъобразно бездействие на администрацията на Затвора–Варна да изпълни задължението си да му предостави принадлежности за поддържане на личната хигиена - четка и паста за зъби, самобръсначка и пяна за бръснене, сапун и шампоан, както и дрехи и обувки за периода 21.07.2014 – 26.10.2016 година.

С Решение № 286/04.03.2021 година, постановено по адм.д. № 1974/2020 година по описа на Административен съд – Варна съдът е отхвърлил предявения от С.П.Ц. от Затвора-Белене иск.

За да постанови този резултат съдът е приел за установено от фактическа страна, че за периода 21.07.2014–26.10.2016 година ищецът е изтърпявал мярка за неотклонение „Задържане под стража“ и наказание „Лишаване от свобода“ в Затвора–Варна. Приел е, че претендираните вреди за периода 21.07.2014–31.12.2014 година не подлежат на обезвреда, тъй като е изтекла 5 годишната погасителната давност по чл. 110 от Закона за задълженията и договорите. Съдът е приел, че задълженията на Администрацията на Затвора–Варна за предоставяне на принадлежности за поддържане на личната хигиена, дрехи и обувки, както и спални принадлежности са периодични, поради което не е приложимо Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 година, постановено по т.гр.д. № 2/2004 година по описа на Върховния касационен съд на Република България. Отделно от това е приел, че с предоставянето на спални принадлежности на ищеца бездействието е преустановено.

Съдът е приел, че за периода 01.01.2015–26.10.2016 година ищецът не е претърпял вреди, тъй като правото на ищеца да получи спални принадлежности, безплатно облекло и обувки не е безусловно. Позовавайки се на разпоредбите на чл. 84, ал. 2, т. 3 и чл. 151, ал. 1, т. 1 - 3 от ЗИНЗС съдът е приел, че за администрацията на Затвора–Варна не е възникнало задължение да предостави на ищеца спални принадлежности, безплатни облекло и обувки и принадлежности за поддържане на хигиената не е възникнало, тъй като ищецът не е направил искане за получаване на такива. Съдът се е позовал на Решение от 16.02.2010 година по дело № 7078/2002 година на Европейския съд по правата на човека (VD v Romania) и е приел, че Република България не предоставя безплатно паста за зъби на гражданите си, поради което и администрацията на Затвора–Варна не длъжна да го прави. Приел е, че ищецът не е доказал, че умишлено е лишен от вещево доволство. Съдът е приел, че при липсата на установено бездействие от администрацията на Затвора–Варна не е налице първата от кумулативно необходимите предпоставки за уважаване на предявения иск и го е отхвърлил.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, поради което е допустима. Наведените доводи в същата представляват касационни основания по чл. 209, т. 3, пр. 1 от АПК.

Твърденията на ищеца в исковата молба са за бездействие на администрацията на Затвора-Варна да изпълни задълженията си и да му предостави безплатни дрехи и обувки и принадлежности за поддържане на личната хигиена. В исковата молба не са наведени твърдения, че администрацията на Затвора-Варна не е предоставила спални принадлежности, поради което съдът е изложил недопустими мотиви. Доколкото, обаче, съдът не се е произнесъл с диспозитив по ненаведените твърдения, не са налице основания за частично обезсилване на решението.

Съобразно разпоредбата на чл. 84, ал. 2, т. 3 от ЗИНЗС лишените от свобода, които нямат собствени дрехи и обувки имат право на безплатно облекло и обувки, подходящи за съответния сезон, по таблици, утвърдени от министъра на правосъдието.

От съдържанието на цитираната разпоредба следва да се направи извод, че задължението на специализираните органи по изпълнение на наказанията да предоставят на лишените от свобода безплатно облекло и обувки не е безусловно, същото възниква при съществуваща необходимост - когато лишеният от свобода няма собствени такива. Изводът на първоинстанционния съд, че грижа на лишения от свобода е да сезира затворническата администрация с искане да му се предоставят полагаемите се според сезона облекло и обувки, като съответно обоснове искането си с липсата на собствени такива, е правилен. Както правилно е установил първоинстанционният съд, жалбоподателят не е сезирал компетентните органи, било в писмена, било в устна форма за снабдяване с облекло и обувки, поради което в случая не е налице неизпълнението на произтичащо от закона задължение на административния орган - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, по чл. 84, ал. 2, т. 3 ЗИНЗС.

Съобразно разпоредбата на чл. 151, ал. 1, т. 1 - 3 от ЗИНЗС на лишените от свобода се осигуряват условия за поддържане на косата и бръснене, хигиена на ръцете и краката и къпане - по възможност всеки ден, но най-малко два пъти седмично.

Задължението на администрацията за осигуряване на условия за поддържане на косата и бръснене, хигиена на ръцете и краката и къпане е безусловно и безспорно за неизпълнението му не е необходимо само осигуряване на помещение, в което да се извърши хигинизирането, но и предоставяне на необходимите принадлежности и препарати, с които да се извърши.

В член 3, ал. 1 от ЗИНС е въведена забрана, според която затворниците не могат да бъдат подлагани на изтезания или на жестоко или нечовешко отношение. Съгласно ал. 2 от същата норма, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Чл. 3 от ЗИНЗС съответства чл. 3 от Конвенцията. В Конвенцията на Организацията на Обединените нации против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (Конвенцията против изтезанията), понятието „изтезание“ за целите на конвенцията означава всяко действие, с което умишлено се причинява силно физическо или психическо страдание или болка на дадено лице, за да се получат от него или от трето лице сведения или признания, за да бъде то наказано за действие, което то или трето лице е извършило или в извършването на което е заподозряно, или за да бъде то или трето лице сплашвано или принуждавано, или по каквато и да е причина, основаваща се на каквато и да е дискриминация, когато такава болка или страдание се причинява от длъжностно лице или друго официално действуващо лице или по негово подстрекателство или с негово явно или мълчаливо съгласие. В това определение не се включват болката и страданието, които произтичат единствено от законни санкции и които са присъщи на тези санкции или настъпват случайно при тях. Конвенцията против изтезанията е ратифицирана от Република България с Указ на Държавния съвет, обн. ДВ бр. 80/1986 г. а конвенцията е обнародвана в ДВ бр. 42/88 г. изменена и допълнена ДВ бр. 19/1995 г.

Правилото по чл. 1, ал. 1 изречение второ от Конвенцията против изтезанията, като принципно положение, е изведено и в съдебната практика на Съда по правата на човека по чл. 3 от Конвенцията. Според Съда по правата на човека по тълкуването на последната норма от Конвенцията счита, че лошото отнасяне трябва да достигне минимално равнище на суровост, за да попадне в приложното поле на чл. 3. Преценката на това минимално равнище на суровост е относителна; тя зависи от всички обстоятелства по делото - времетраене на отнасянето, неговото физическо и психическо отражение, а в някои случаи и пол, възраст и здравословно състояние на пострадалия (така в решението по делото И. срещу Великобритания - I. v. the U. K., judgment of 18 J. 1978, § 162). Съдът неизменно е подчертавал, че претърпените страдания и унижение трябва да превишават неизбежния елемент на страдание или унижение, присъщ на определена форма на законосъобразно отнасяне или наказание. Мерките, които лишават едно лице от свободата му, често съдържат такъв елемент. Държавата трябва да гарантира, че лицето ще бъде държано при условия, съвместими с уважението към човешкото достойнство, че начинът и способът на изпълнение на мярката не подлагат лицето на стрес или затруднения, чиято интензивност превишава неизбежната степен на страдание, присъщо на задържането, че здравословното състояние и благополучието на лицето са осигурени в достатъчна степен (така в решението по делото К. срещу Полша §§ 93-94). Лишените от свобода лица като цяло продължават да се ползват с всички основни права и свободи, гарантирани съгласно Конвенцията, с изключение на правото на свобода, когато законно наложеното задържане изрично попада в обхвата на чл. 5 от Конвенцията.

Неизпълнението на задължения, пряко свързани с ежедневието на лишения от свобода в значителен период, какъвто е исковият, е такова, пораждащо чувство на малоценност и е в състояние да го унизи. То превишава неизбежния елемент на страдание или унижение, присъщ на наказанието лишаване от свобода. Не са нужни формални, външни доказателства за установяване на тези обичайни вреди, тъй като те настъпват винаги в резултат на неизпълнението на процесните задължения. Нормално е да се приеме, че човешко същество, на което за продължителен период от време не са предоставени паста за зъби, сапун, както и други миещи и дезинфекционни препарати за поддържане на личната хигиена, изпитва стрес и се чувства унизено, интензивността на които превишава неизбежната степен на страдание, присъщо на наказанието лишаване от свобода.

Увреждането, чрез незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, ангажира, съгласно чл. 284 от ЗИНЗ и чл. 205 от АПК, отговорността на юридическото лице, с което съответното длъжностно лице, пряк причинител на вредата, се намира в трудови или служебни отношения - т. 6 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 година, постановено по т.гр.д. № 3/2004 година по описа на Върховния касационен съд на Република България. За тази отговорност е без значение откриването на това длъжностно лице, както и установяване на негово виновно поведение. Към момента на увреждането е известно юридическото лице, което отговаря за незаконосъобразните действия и бездействия на своите служители и това е Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и Министерството на правосъдието.

Съгласно чл. 110 от Закона за задълженията и договорите с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо (чл. 114 от същия закон). Предявеният от С.Ц. иск се основава за твърдения за бездействие на администрацията на Затвора – Варна да подобри жизнените условия, в които е изтърпявал наказанието „Лишаване от свобода“. Правото на обезщетение за вреди възниква за всеки ден, на изтърпяване на наказанието в неблагоприятна жизнена среда по причина на проявеното от отговорните длъжностни лица незаконно бездействие. Претенцията се счита погасена по давност, ако не е предявена в петгодишен срок, считано от деня, в който е станала изискуема. Исковата молба на Ц. е подадена по пощата на 01.09.2020 година, с оглед на което искът не е погасен по давност само в частта, в която се претендира обезщетение за времето от 01.09.2015 – 26.10.2016 година.

Съдът намира, че справедливият размер на дължимото обезщетение за периода 01.09.2015 – 26.10.2016 година (1 година, 1 месец и 26 дни) възлиза на 1 500 лева. Той е съобразен с периода на търпене на вредите, тяхното естество и със стандарта на живот.

По изложените съображения съдът намира, че решението на първоинстанционния съд следва да се отмени в частта, с която предявения от С.П.Ц. от Затвора – Белене срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“–София иск с правно основание чл. 284 от ЗИНЗС е отхвърлен за разликата от 1 500 лева до 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на неизпълнение на задълженията по чл. 151, ал. 1, т. 1 – 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража от администрацията на Затвора–Варна да предостави тоалетен сапун, шампоан, паста и четка за зъби, прибори и паста за бръснене, за периода 01.09.2015–26.10.2016 година.

Вместо него съдът намира, че следва да постанови друго решение, с което да уважи претенцията до размера от 1 500 лева за периода 01.09.2015–26.10.2016 година.

Съдът намира, че решението в частта, с която С.П.Ц. от Затвора–Белене е осъден да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“–София сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, като неправилно също следва да се отмени.

Съдържащата се в разпоредбата на чл. 286, ал. 2 и 3 от ЗИНЗС уредба изключва присъждане на възнаграждение за адвокат, респективно юрисконсултско възнаграждение. Както Гражданския процесуален кодекс (чл. 71, чл. 75 и чл. 78), така и ЗИНЗС ясно отграничават разноските в производството от дължимата държавна такса и възнагражденията за адвокат, респ. юрисконсултското възнаграждение. Отговорността на загубилия делото ищец, съгласно чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, норма която има специален характер спрямо чл. 78 от Гражданския процесуален кодекс, се ограничава само до разноските по производството, същата не включва заплащане на държавната такса и възнаграждение за адвокат. Различен е режимът на отговорността на ответника, когато искът бъде признат за основателен - било изцяло, било частично. В тази хипотеза отговорността на ответника е пълна - както по исковата претенция, така и за заплащане на разноските за производството, държавната такса и за възнаграждението за адвокат съразмерно с уважената част от иска - ал. 3 на чл. 284 от ЗИНЗС (в този смисъл Решение № 2611 от 28.02.2018 г. по адм. д. № 592/2017 г., Решение № 1521 от 05.02.2018 г. по адм. д. № 9762/2016 г. и Решение № 819 от 22.01.2018 г. по адм. д. № 10451/2016 г. на Върховния административен съд на Република България).

Решението на първоинстанционния съд следва да се остави в сила в останалата част.

За прецизност на изложението съдът намира за необходимо да изложи и следните мотиви : Позоваването на първоинстанционния съд на Решение от 16.02.2010 година по дело № 7078/2002 година на Европейския съд по правата на човека е от първоинстанционния съд е неправилно. Предмет на производството пред Европейския съд по правата на човека са твърденията на В.Д, гражданин на Румъния, че условията на задържането му, по-специално липса на адекватно медицинско лечение за неговите заболявания, включително стоматологичните му проблеми, са влошили здравословното му състояние и представляват нарушение по чл. 3 от Конвенцията. В мотивите съдът е приел, че само когато се докаже, че властите на една договаряща държава са изложили живота на човек на опасност, отказвайки медицинска помощ, която предоставят на цялото население (Кипър срещу Турция [GC], № 25781/94, § 219, ECHR 2001-IV) ще е нарушен принципа на чл. 3 от Конвенцията. Съдът е приел, че изборът, който трябва да се направи по отношение на приоритетите и ресурсите, особено когато те са ограничени, е на националните власти (Osman срещу Обединеното кралство, 28 октомври 1998 г., § 116, Доклади за решения и решения 1998-VIII). Съдът е приел, че административните пречки, които са попречили В.Д. да получи протези, а именно недобрата координация в държавата за предоставяне на безплатни стоматологични услуги е довела до нарушаване на принципа на чл. 3 от Конвенцията. Никъде в съдебното решение не е поставян, респективно обсъждан въпроса за предоставяне на паста за зъби.

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 286/04.03.2021 година, постановено по адм.д. № 1974/2020 година по описа на Административен съд–Варна в частта, с която е отхвърлен предявения от С.П.Ц., ЕГН ********** от Затвора–Белене срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София иск с правно основание чл. 284 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража за сумата от 1 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на неизпълнение на задълженията по чл. 151, ал. 1, т. 1 – 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража от администрацията на Затвора–Варна да предостави тоалетен сапун, шампоан, паста и четка за зъби, прибори и паста за бръснене, за периода 01.09.2015 – 26.10.2016 година, както и в частта, с която С.П.Ц., ЕГН ********** е осъден да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“–София сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА :

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“–София ДА ЗАПЛАТИ НА С.П.Ц., ЕГН ********** сумата от 1 500 (хиляда и петстотин) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на неизпълнение на задълженията по чл. 151, ал. 1, т. 1 – 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража от администрацията на Затвора–Варна да предостави тоалетен сапун, шампоан, паста и четка за зъби, прибори и паста за бръснене, за периода 01.09.2015 – 26.10.2016 година.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 286/04.03.2021 година, постановено по адм.д. № 1974/2020 година по описа на Административен съд – Варна в частта, с която е отхвърлен предявения от С.П.Ц. от Затвора – Белене срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София иск с правно основание чл. 284 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража за разликата от 1 500 лева до 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на неизпълнение на задълженията по чл. 151, ал. 1, т. 1 – 3 и чл. 84, ал. 3, т. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража от администрацията на Затвора – Варна да предостави тоалетен сапун, шампоан, паста и четка за зъби, прибори и паста за бръснене, за периода 21.07.2014 - 01.09.2015 година, както и за периода 01.09.2015 – 26.10.2016 година за неизпълнение на задължението по чл. 84, ал. 3, т. 2 от Закона за изпълнение на наказанието и задържането под стража.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ:1.                                                                                    2.