Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 29.07.2021 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№5515 по
описа за 2019 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №13521 от 16.01.2019г., постановено по гр.дело №51956/2017г.
по описа на СРС, I Г.О., 49 състав, е признато за установено по предявения от „Е.М.”
ЕООД срещу С.Й.В. иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240
от ЗЗД, че С.Й.В. дължи на „Е.М.” ЕООД сумата от 784.81 лв., главница по договор
за стоков кредит №1881682/12.06.2015г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумата; като е отхвърлен
предявения иск за разликата над 784.81 лв.
до пълния предявен размер от 932.61 лв.,
главница по договор за стоков кредит №1881682/12.06.2015г.. С
решение е осъден С.Й.В. да заплати на „Е.М.” ЕООД на правно основание чл.78,
ал.1 от ГПК сумата
от 189.34 лв., сторени разноски
в исковото производство и сумата от 21.03 лв.,
сторени разноски в заповедното производство.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - С.Й.В., с която се обжалва решение №13521 от 16.01.2019г., постановено по
гр.дело №51956/2017г. по описа на СРС, I Г.О., 49 състав, в частта, в която е
уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.240 от ЗЗД. Твърди се, че първоинстанционното решение в обжалваната
част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие на
материалния закон и събраните по делото доказателства. Поддържа се, че липсват
ангажирани доказателства за извършена по надлежния ред цесия по отношение на
вземането на ответника, респективно, че същият е бил надлежно уведомен за
извършената продажба, поради което неправилен се явява изводът на съда, че
ищецът се легитимира като кредитор спрямо ответника за претендираното вземане. По
изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли предявения
иск.
Въззиваемата
страна - „Е.М.” ЕООД, чрез процесуален представител адв.П.Василев, депозира
писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата
въззивна жалба. Изложени са съображения, че правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и
доказателства и е приел за установено, че по делото е доказано наличието на валидно
облигационно правоотношение между ответника и „У.К.Ф.” АД на основание сключен между тях договор за стоков кредит №1881682/12.06.2015г., като вземането по този договор е надлежно цедирано на
ищеца по делото на основание сключен договор за цесия и същият се легитимира
като кредитор спрямо ответника за процесното вземане. Посочено е още, че правилно СРС е приел, че
доколкото ответникът не ангажира доказателства, че е погасил задълженията си по
сключения договор за стоков кредит е налице основание
за ангажиране на неговата договорна отговорност. Моли съда да постанови
съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното
решение в обжалваната част.
Предявен
е от „Е.М.” ЕООД срещу С.Й.В. установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД.
С оглед предмета на подадената
въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи първоинстанционното
решение в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД. В останалата отхвърлителна част
постановеният съдебен акт е влязъл в сила като необжалваем.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и от събраните доказателства се установява, че е бил сключен договор за
стоков кредит №1881682/12.06.2015г., съгласно който „У.К.Ф.” ЕАД
е предоставила на С.Й.В. кредит в размер на 999 лв.,
с продължителност на договора 12 месеца, обща дължима сума в размер на 1228.44 лв. и месечна погасителна вноска в размер на 102.37 лв.. От приетите по делото като неоспорени доказателства се установява още, че с
договор от 25.04.2016г. за
продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ „У.К.Ф.” ЕАД е прехвърлил на ищеца - „Е.М.” ЕООД портфолио
от необслужвани от длъжниците вземания за период от над 180 дни просрочие,
описани в Приложение №1 към договора. От Приложение
№1 е видно, че в предмета на договора за цесия е включено вземане в размер на 932.61 лв. по договор №1881682/12.06.2015г. с длъжник - С.Й.В..
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо и при постановяването му не е
допуснато нарушение на материалния закон.
За да
постанови първоинстанционното решение в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД във
вр. с чл.99 от ЗЗД, първостепенният съд е приел, че е било възникнало валидно облигационно правоотношение по сключен договор за стоков кредит №1881682/12.06.2015г. между „У.К.Ф.” ЕАД и ответника - С.Й.В., съгласно който „У.К.Ф.” ЕАД като заемодател е предал на ответника - С.Й.В. като заемополучател кредит в размер на 999 лв., с продължителност на
договора 12 месеца, обща дължима сума в размер на 1228.44 лв. и месечна
погасителна вноска в размер на 102.37 лв.. Ответникът не е
ангажирал доказателства, че е погасил поетите от него задължения по сключения договор за стоков кредит №1881682/12.06.2015г.. От анализа
на приетите по делото доказателства СРС е приел, че вземането по договора е
било валидно прехвърлено от „У.К.Ф.” ЕАД на ищеца - „Е.М.”
ЕООД със сключен между тях договор за цесия от 25.04.2016г., като за извършената цесия е уведомен
ответника като длъжник с уведомително писмо, изходящо от цесионера, съгласно
надлежно пълномощно, приложено към исковата молба и приложенията към нея, които
са редовно връчени на ответника. По тези съображения е прието, че
ищецът - „Е.М.” ЕООД се легитимира като кредитор на ответника на основание
чл.99 от ЗЗД.След като по делото при доказателствена тежест за
ответника не са ангажирани доказателства за цялостно погасяване на поетото от
него задължение да върне изцяло дадената като кредит сума СРС е приел, че предявеният иск за главница се
явява основателен и доказан като размера, до който е уважена исковата
претенция, е съобразен с приетото по делото като неоспорено от страните
заключение на съдебно-счетоводна експертиза. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за частична
основателност на предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
В конкретния случай от съвкупния
анализ на събраните доказателства се установява по несъмнен начин
обстоятелството за наличието
на валидна облигационна връзка между заемополучателя - С.Й.В. и „У.К.Ф.” ЕАД по
договор за стоков кредит №1881682/12.06.2015г. по смисъла на чл.240, ал.1 ТЗ,
както и че сумата по
заема е била отпусната на 12.06.2015г. в каквато насока са констатации на вещо
лице-счетоводител в прието по делото като неоспорено заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно и
компетентно изготвено. На следващо място решаващият съд приема, че в конкретната хипотеза вземането,
което „Е.М.” ЕООД предявява към ответника е
придобито въз основа на сключен на 25.04.2016г.
договор за цесия, съгласно който „У.К.Ф.” ЕАД в качеството на цедент е прехвърлил на „Е.М.” ЕООД в качеството на цесионер вземането си, произтичащи от
процесния договор за стоков
кредит №1881682/12.06.2015г.. Противно на поддържаното във
въззивната жалба съдът приема, че договорът за цесия е валидно сключен и е
породил уговорените в него правни последици, предвид на което „Е.М.” ЕООД се легитимира като титуляр на
процесното вземане. Неоснователни
са възраженията на въззивника-ответник че
извършената цесия не
е валидно сключена, като изложените в този смисъл правни аргументи в обжалваното
решение са правилни и законосъобразни и настоящият състав препраща към тях, без
да излага собствени такива. На следващо място не може да бъде споделен доводът
на въззивника-ответник за липсата на надлежното му уведомяване за извършената цесия. В
договора за цесия страните са предвидили упълномощаване на цесионера от цедента
за уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД. Съдът намира да посочи, че с оглед принципа на свободата на договарянето (чл.9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. С оглед установената трайна
съдебна практика въззивният съд приема, че няма пречка уведомяването на
длъжника за извършената цесия да се реализира с връчването на препис от
исковата молба – какъвто е процесният случай, поради което ирелевантно е дали
предходното уведомяване е достигнало до знанието му /в този смисъл е решение
№123 от 24.06.2009г. на ВКС по т.д. №12/2009г., II Т.О., Т.К./. Ответникът с
получаване на препис от исковата молба е получил и приложено съобщение за цесия, поради което на основание чл.99, ал.3 ЗЗД следва да се счита за осъществено уведомлението
за извършената цесия по аргумент на чл.99, ал.4 ЗЗД. По тези аргументи съдът приема, че по делото са ангажирани доказателства за надлежното уведомяване на
длъжника за цесията на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, поради което
следва да се приеме, че сключеният договор за
цесия има
действие спрямо цедирания длъжник, респективно осъщественото прехвърляне на вземането е породило
действие и за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Следователно ищецът се легитимира като титуляр досежно претендираното вземане и притежава качеството кредитор по отношение на
ответника. При това положение се налага
извода, че по
делото е установено по несъмнен начин, че ищецът-въззиваем - „Е.М.” ЕООД е придобил валидно изискуемо
вземане от „У.К.Ф.”
ЕАД, дължимо от ответника-въззивник - С.Й.В. по сключен между последните договор
за стоков кредит №1881682/12.06.2015г., по който
ответникът дължи изпълнение на поетите от него задължения за
връщане на сумата, получена по договора за кредит чрез плащане на
уговорените падежни дати уговорения размер на фиксираните вноски. С оглед
факта, че по делото не се твърди и не се установява от страна на
ответника да е погасил изцяло дължимите от него вноски, поради което и
предвид настъпилата изискуемост на задължението му предявеният иск с
правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД се явява доказан по основание.
Относно размера, до който е уважен правилно СРС е кредитирал приетото по делото като неоспорено заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, в което
експертът е изчислил дължимите
и неизплатени суми за главница.
Така мотивиран въззивният съд намира, с оглед
спорния предмет в настоящото въззивно производство, че жалбоподателят е длъжник
на процесното вземане, поради което предявеният иск е основателен и доказан до
размера, до който е уважен. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен
извод е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт в частта, в която е
уважен предявения иск, в т.ч. и в частта на присъдените в тежест на ответника
разноски, дължими с оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК,
който на основание
чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърден.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата
съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна, но поради липса на
заявена в този смисъл претенция съдът не дължи произнасяне и не присъжда такива.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№13521 от 16.01.2019г., постановено по гр.дело №51956/2017г. по описа на СРС, I
Г.О., 49 състав, в
обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./