Р Е Ш Е Н И Е
№ 260252
гр.Пловдив, 22.02.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, XIV състав, в открито съдебно заседание на 20.01.2021г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ РАДЕВ
ИВАН
АНАСТАСОВ
при участието на секретаря: Валентина Василева
като разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов въззивно гражданско дело № 2591/2020г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от И.Г.М. против решение № 2624/27.07.2020г. по гр.д.№ 3113/2019г. на ПдРС, ІІІ гр.с. в частта, с която е признато за установено, че жалбоподателят дължи на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД сумата от 1898,22 лева, представляваща главница, дължима по договор за паричен заем № 2725475 от 13.01.2017г., сключен между жалбоподателя и „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени на въззиваемата страна по силата на Приложение № 1 от 01.06.2018г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., сумата от 666,35 лева– обезщетение за забава за периода от 25.04.2017г. до 29.05.2019г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда- 30.05.2019г., до окончателното й изплащане. Във въззивната жалба се сочи, че решението в обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно, като РС неправилно е отхвърлил възражението на жалбоподателя за неравноправност на клаузите по чл.10 договора за потребителски кредит. Сочи се също така, че несъответен на съдържанието на процесния договор за заем е изводът на първоинстанционния съд за действителност на този договор, като се твърди и поддържа, че са налице пороци по съдържанието, изразяващи се в несъответствие с изискванията по т. 7, 9, 10 и 11 на чл. 11, ал.1 от ЗПК. Обжалваното решение се оспорва и в частта, с която е уважен иска по чл.86 от ЗЗД, като се твърди, че същият е недоказан по размер.
Предмет на разглеждане в настоящото производство е и частна жалба от И.М. против определение от 25.09.2020г., с което е оставено без уважение негово искане за изменение на решението в частта относно разноските.
От въззиваемата страна са подадени отговори на въззивната жалба и на частната жалба, с които същите се оспорват.
ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира
следното:
Производството по гр.д.№
3113/2019г. на ПдРС, ІІІ гр.с. е образувано по искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД против И.Г.М., с
която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, ал.1, чл.92, чл.99, чл.240,
ал.1 и ал.2 и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване на установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3582,68 лева,
представляваща главница, дължима по договор за паричен заем № 2725475 от
13.01.2017г., сключен между ответника и „Изи Асет Мениджмънт”АД, вземанията по
който са прехвърлени на ищеца по силата на Приложение № 1 от 01.06.2018 г. към
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г.,
сумата от 395,95 лева – договорна лихва за периода от 24.04.2017 г. до
20.11.2017 г., сумата от 2625,45 лева- неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за периода от 08.05.2017г. до 20.11.2017 г., както и сумата от
666,35 лева- обезщетение за забава за периода от 25.04.2017г. до 29.05.2019г.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда- 30.05.2019 г. до окончателното й изплащане,
за които суми е издадена Заповед № 4882/31.05.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 9019/2019 г. на ПРС, XV гр. състав.
В исковата молба ищецът твърди,
че между „Изи Асет Мениджмънт” АД, в качеството на заемодател и ответника, в
качеството на заемател, бил сключен горепосочения договор за заем от
13.01.2017г., имащ за предмет предоставяне на заем в размер от 5000 лева. Предоставеният
заем следвало да бъде изплатен на 22 равни двуседмични погасителни вноски,
включващи главница и договорни лихви, всяка от които в размер от 264,10 лева,
като първата погасителна вноска била с падеж на 30.01.2017г., а последната на
20.11.2017г.. В договора била уговорена
неустойка при непредоставяне на обезпечения от страна на кредитополучателя в
размер от 3850,66 лева, като същата била разсрочена на 22 равни вноски, всяка от
които в размер от 175,03 лева. Общият размер на погасителните вноска, с
включени съответни части от неустойката, възлизал на 439,13 лева. На длъжника
била начислена и лихва за забава за периода от 25.04.2017г. до датата на подаване
на заявлението по чл.410 от ГПК. Кредитополучателят погасил сума в общ размер от
3101,78 лева, с която били погасени вземания за неустойка за неизпълнение в
размер от 1225,21 лева, за такса разходи в размер от 45 лева, договорна лихва в
размер от 414,25 лева и за главница в размер от 1417,32 лева. Срокът на
договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска на 20.11.2017г. и заемът
не бил обявяван за предсрочно изискуем. На 01.06.2018г. било подписано
Приложение № 1 към рамков договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от
дата 16.11.2010 г. между, по силата на които вземанията на заемодателя по горепосочения
договор за заем били прехвърлени в полза на ищеца- въззиваем в настоящето
производство, като заемополучателят бил надлежно уведомен за прехвърлянето.
С подадения от И.Г.М. отговор на
исковата молба, същият е оспорил изцяло предявените искове. Оспорено е качеството
на кредитор на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД, като е заявено възражение
за нищожност на клаузата по чл.10 от договора заем, съгласно която заемодателят
има право да прехвърли правата си по договора на трето лице, без съгласието на
заемателя, на основание чл.24 от ЗПК, във вр. чл.143, ал.1, във вр. чл.143, т.16
от ЗЗП, като неравноправна клауза. Прехвърлянето на вземанията по договора за
заем намалило гаранциите на потребителя по смисъла на чл.143, т.15 от ЗЗП, тъй
като липсвал лицензионен режим за колекторските фирми, каквато било и
дружеството- ищец. Твърди се недействителност на договора за заем на основание чл.22,
във вр. чл.11, ал.1, т.8, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, тъй като липсвала
задължителната информация по чл.11, ал.1, т.8 и т.10 от ЗПК относно общия
размер на кредита, относно участието на различните по вид вземания в
погасителните вноски, като не ставало ясно как е разпределян лихвеният процент
по възнаградителната лихва във времето-
върху цялата дължима главница или съобразно поетапното й намаляване. Твърди се
също така, че в договора липсвала ясно разписана методика за формиране на годишния
процент на разходите. Същият не съответствал на действително прилагания между
страните. Договорената неустойка е оспорена като нищожна на основание чл.26,
ал.1, предл.3 от ЗЗД, тъй като излизала от присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, а също и като неравноправна на основание
чл.146, ал.1, във вр. чл.143, т.5 от ЗЗП. При условие на евентуалност е заявено
възражение за прихващане на платените суми по договора за кредит в общ размер от
1684,46 лева с претендираната сума в размер на 3582,68 лева за главница.
Оспорва се като недоказана по размер исковата претенция за заплащане на
договорна лихва. Твърди се и това, че договорът бил сключен при определен
едностранно от търговеца размер на възнаградителната лихва, без потребителят да
е изразил съгласие или да е направил предложение по отношение на ГЛП и ГПР. Начисляването
на такси за разходи в претендирания размер било неоснователно, тъй като в
договора не била установена тяхната дължимост, а и такива не били извършени от
заемодателя „Изи Асет мениджмънт“ АД. Оспорва се дължимостта на обезщетението
за забава, тъй като било недопустимо начисляването му върху договорна лихва и
неустойка.
Основният довод във въззивната жалба е, че неправилно не е било възприето възражението му за нищожност на клаузата по чл.10 от договора за заем като неравноправна по смисъла на чл.143, т.16 от ЗЗП. Жалбоподателят сочи, че от една страна районният съд не е съобразил несъмнения факт на намалянето на гаранциите на жалбоподателя като потребител в резултат от прехвърляне на вземанията без негово съгласие, а от друга страна, че въззиваемата страна не е установила по никакъв начин клаузата по чл.10 от договора да е индивидуално договорена, за да е налице основание да не се счита за неравноправна. По отношение на този довод на първо място следва да се отбележи, че правилото на чл.146, ал.1 от ЗЗП е приложимо само в случай, че е налице достатъчно основание да се приеме, че определена клауза е неравноправна. Само тогава страната, която се ползва от въпросната клауза, следва да установи, че тя е неравноправна. Следователно ще следва преди всичко да се направи преценка относно наличието на предвиденото в т.16 на чл.143 от ЗЗП условие, клаузата да се счита за неравноправна, а именно прехвърлянето на вземанията без съгласието на потребителя да „може да доведе до намаляване на гаранциите“ за него в това му качество. В тази връзка особено съществено е да се направи преценка относно това, какви гаранции се имат предвид в разпоредбата на чл.143, ал.2, т.16 от ЗЗП. Навсякъде в този закон, където става дума за гаранции на потребителите се имат предвид гаранции за качеството на доставяните стоки / така например чл.1, ал.2, т.3, чл.4, ал.1, т.5, както и целия Раздел ІІ „Гаранция на потребителската стока“ от Глава V „Безопасност и качество на стоките и услугите“. Единствено относими към договорите за доставка на услуги и евентуално в частност към договорите за потребителски кредит са разпоредбите в Раздел ІІІ „Рекламации“. В чл.123, ал.1 е предвидено, че „Потребителят има право да предяви рекламация на стоката или услугата, независимо от това дали производителят или търговецът е предоставил търговска гаранция на стоката или услугата“, а съгласно чл.126, ал.1, изр.2, „Рекламацията на услуги може да се предяви до 14 дни от откриване на несъответствието на услугата с договореното“. От гореизложеното става ясно, че доколкото на практика не е напълно невъзможно да е налице несъответствие между предоставената услуга по договор за потребителски кредит и договорената услуга по същия договор, то кредитополучателят, в качеството му на потребител не разполага със законоустановена гаранция за качество на предоставената му услуга, но има право на рекламация. В подкрепа на горния извод е и обстоятелството, че в самия специален закон- ЗПК, понятието „гаранция“ се употребява единствено в разпоредбите, уреждащи обезпеченията в полза на кредитодателя / така например в чл.5, ал.12, чл.11, ал.4 и чл.34, ал.1 от ЗПК е регламентирано в кои случай кредитодателят не може да изисква гаранция, а също така, че не може да изисква гаранция чрез издаване на запис на заповед/. Ето защо, настоящият състав на ПОС намира, че извършеното от кредитодателя „Изи Асет мениджмънт“АД прехвърляне на вземанията по договора за паричен заем не е могло да доведе „до намаляване на гаранциите“ за жалбоподателя, в качеството му на кредитополучател. Ето защо, е безпредметно да се обсъжда, дали клаузата по чл.10 от договора, даваща изрично право на кредитодателя, съобразно с изискването на чл.26 от ЗПК, да прехвърля вземанията си, е договорена индивидуално. Както беше посочено по- горе, това би било необходимо само при неравноправност на същата клауза на някое от основанията по чл.143, ал.2 от ЗЗП.
Заверено
копие от договор за паричен заем № 2725475 от 13.01.2017г. е налице на л.6- 9 по
първоинстанционното дело. Както беше посочено по- горе, от жалбоподателя се
твърдят несъответствия на съдържанието му с изискванията на чл.11, ал.1, т.т.8,
9, 10 и 11 от ЗПК. Съдът и служебно е длъжен да провери, дали са спазени всички
изисквания относно съдържанието на договора. Съгласно разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.8, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
задължително следва да съдържа следната информация: стоката или услугата и нейната
цена в брой - когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за стока или
услуга или при свързани договори за кредит; лихвения процент по кредита, условията
за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин; условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
Точка
8 е неотносима към сключения между страните договор за потребителски кредит,
тъй като той не е предназначен за закупуване на стока. В договора са посочени
фиксиран лихвения процент по кредита годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя. Не са посочени условията за прилагане на
лихвения процент. И
при фиксиран лихвен процент следва да е налице яснота относно начина на
изчисление на възнаградителната лихва- на база на целия размер на кредита към
датата на неговото сключване, на база на остатъчната част от главницата при
нейното последователно плащане или др.. По- съществено е обаче това, че
изискванията за посочване на ГПР, който да не надхвърля 50% / петкратния размер
на законната лихва/ и на общата дължима сума са изпълнени само формално. В
чл.4, ал.2 от договора е предвидено заплащане на неустойка от кредитополучателя
в размер от 3850,66 лева в случай, че в срок от три дни от сключване на
договора той не представи обезпечение чрез поръчителството на две лица или
банкова гаранция в размер на посочената в чл.2, т.7 общо дължима сума от
5810,20 лева. В случай, че кредитополучателят би разполагал свободно със сума,
равна на сбора от чистата сума по кредита и възнаградителните лихви за целия
период на договора, то той би имал интерес от получаването на сума, по- малка
от тази, с която самият той разполага свободно, и срещу възнаградителна лихва
от 35 % годишно. Ето защо, условието за предоставяне на обезпечение чрез
банкова гаранция е в очевидно противоречие с интересите на кредитополучателя и
на практика е неизпълнимо. По отношение на поръчителството е ясно, че то би
следвало да бъде подсигурено преди подписване на договора, защото изисква време
лицето, нуждаещо се от кредит, да разговаря с лицата, за които счита, че ще се
съгласят да поръчителства. Тези лица от друга страна би следвало да се
запознаят с условията на кредита, за да преценят възможно най- точно рисковете
от поръчителството. Житейски необосновано е, кредитополучателят да сключи
договора за потребителски кредит, поемайки риска да заплаща неустойка в размер
от повече от ¾ от отпуснатия кредит, и едва тогава да предприеме
действия по осигуряване на двама поръчители, които при това да отговарят на
редица доста високи изисквания- осигурителен доход над 1000 лева месечно, чисто
кредитно минало и др.. Иначе казано, или кредитополучателят следва да е
подсигурил двама поръчители, отговарящи на изискванията на кредитодателя, още
преди сключване на договора за потребителски кредит, като те поръчителстват
едновременно със сключването на договора, или договорът не би следвало да бъде
сключен или, ако все пак е сключен, следва и двете страни да са били наясно, че
неустойката задължително ще се дължи. Не е налице законова пречка да се
поръчителства по вече поето задължение, но в конкретния случай обстоятелството,
че предоставянето на обезпечение не е въведено като условие за отпускане на
кредита, дава основание да се счита, че кредитодателят няма интерес от
обезпечаване на кредита, а от получаване на неустойката, който всъщност се
явява скрита печалба / скрито възнаграждение, определено в абсолютен размер, а
не в лихви/.
Основните
две функции на неустойката са обезпечителната и обезщетителната функции.
Уговарянето на неустойка при непредставяне на обезпечение не може да има
обезпечителна функция, тъй като неустойката не може да стимулира осигуряването
от кредитополучателя на поръчители, с каквито той не разполага при подписване
на договора, а и тъй като кредиторът в достатъчна степен би могъл да гарантира
интересите си, като не отпусне искания кредит без да му е предоставено
обезпечение. Лишавайки се сам от обезпечение, предоставяйки кредита, без да му
е предоставено такова, той няма основание да търси обезщетение за евентуалните
вреди от невъзможността да събере принудително вземанията си. Очевидно е, че
договорената в чл.4, ал.2 от договора неустойка е лишена от съдържание. Това
задължение напълно условно е наименовано „неустойка“ и както беше посочено по-
горе, действителното му предназначение е да бъде набавена допълнителна печалба
за кредитодателя, значително надхвърляща тази от посочените в чл.2, т.6 от
договора възнаградителни лихви. Следователно най- малко информацията относно
общата дължима сума от кредитополучателя и ГПР е напълно некоректна, което дава
достатъчно основание да се приеме, че сключеният между страните договор за
потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК.
Съгласно
чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Тази разпоредба е императивна и
следва задължително да бъде съобразена и приложена от съда. Именно поради това,
че връщането на чистата стойност на кредита се дължи по силата на изрична,
императивна правна норма, а не най- общо на плоскостта на неоснователното
обогатяване, то не е налице основание тази норма да не бъде приложена по
аргумент на това, че кредиторът не се е позовал на нея. С договора за цесия са
прехвърлени правата на кредитодателя по договора за потребителски кредит и тъй
като недействителността на договора за потребителски кредит има за пряка и
задължително последица връщане на неизплатената главница, то тази последица
следва да се счита за част от прехвърлените от цедента права. С
отговора на исковата молба жалбоподателят, в качеството му на ответник в
първоинстанционното производство, е заявил възражение за прихващане на платените суми по договора за кредит в обща размер от
1684,46 лева, от които 1225,21 лева за неустойка за неосигурено обезпечение,
414,25 лева за платена договорна лихва, 45 лева за такси за разходи, с
претендираната с исковата молба главница в размер от 3582,68 лева. От приетото
по делото на ПдРС заключение по ССЕ, изготвено от в.л.М. М., се установява, че посочените
суми са заплатени от въззиваемия в посочения от него размер. Съобразно с
недействителността на договора за потребителски кредит /договор за паричен заем
№ ***г./, плащанията, с които са погасени части от неустойката и договорните
лихви, както таксата разходи, се явяват недължими. Ето защо, заплатената сума в
общ размер от 1684,46 лева следва да се прихване от претендираната главницата от
3582,68 лева, при което дължимата от жалбоподателя главница е в размер от
1898,22 лева, до който размер районният съд е уважил съответния иск. Съответно
в тази й част въззивната жалба се явява неоснователна.
Въззивната
жалба ще следва да бъде уважена в частта, с която решението на ПдРС се обжалва
по отношение на сумата от 666,35 лева– обезщетение за забава за периода от
25.04.2017г. до 29.05.2019г., като бъде отхвърлена по отношение на главницата в
размер от 1898,22 лева.
Определението
от 25.09.2020г., което се обжалва с подадената от И.М. частна жалба, е
постановено по молба от същия от 27.08.2020г.. В молбата се сочи, че в
заповедното производство кредиторът „Агенция за събиране на вземания“ЕАД е
внесъл 145,41 лева и толкова е следвало да довнесе и в производството по иска
по чл.422 от ГПК, а не действително внесената сума от 202,92 лева. Съответно-
по съразмерност следвало в полза на дружеството следвало да бъде присъдена
сумата от 51,30 лева за държавна такса, вместо присъдените 87,96 лева.
Доколкото по първоинстанционното дело са предявени четири обективно съединени
иска, а не един иск с цена в размер от 7270,43 лева, действително дължимата
държавна такса в исковото производство не е равна на тази в заповедното
производство, а е в размер от 202,92 лева. Ето защо, частната жалба ще следва
да бъде оставена без уважение.
Съобразно
с решението по делото, в полза на жалбоподателя И.М. ще следва да бъде
присъдена 666,35/2564,57- ма част от направените от него съдебни разноски за
държавна такса, които са в размер от 72 лева, т.е. сума в размер от 18,70 лева.
В полза на пълномощника му адв.С. М. ще следва да бъде определено
адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 300 лева, като бъде
присъдена 666,35/2564,57- ма част от него, а именно сума в размер от 78 лева. В
полза на въззиваемото дружество ще следва да бъде определено юрк.възнаграждение
в размер от 100 лева, като бъде присъдена 1898,22/2564,57- ма част от същата, а
именно сума в размер от 74 лева. Предвид крайния изход на спора по делото,
присъдените с обжалваното решение съдебни разноски в полза на „Агенция за
събиране на вземания“ЕАД в размер от 176,16 лева в исковото производство и в
размер от 68,93 лева в заповедното производство ще следва да бъдат намалени с
666,35/7270,43- ма част от тях, съответно с 16,15 лева и 6,32 лева, т.е.
съответно до размери от 160 лева и 62,60 лева.
Предвид
гореизложеното, съдът
РЕШИ :
ОТМЕНЯ решение № 2624/27.07.2020г.
по гр.д.№ 3113/2019г. на ПдРС, ІІІ гр.с. в частта, с която е признато за
установено, че жалбоподателят И.Г.М. ***, ЕГН: ********** дължи на „Агенция за
събиране на вземания“ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.“Д- р Петър Дертлиев“№ 25, офис- сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, сумата от
666,35 лева– обезщетение за забава
за периода от 25.04.2017г. до 29.05.2019г. в размер на законните лихви върху
главницата по договор за паричен заем № 2725475 от 13.01.2017г., сключен между жалбоподателя
и „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени на въззиваемата
страна по силата на Приложение № 1 от 01.06.2018г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., както и в частта
относно разноските, присъдени в полза на „Агенция
за събиране на вземания“ЕАД, а именно за разликата между присъдените 176,16
лева и 68,93 лева съдебни разноски съответно в исковото и в заповедното
производства и действително дължимите 160 лева и 62,20 лева, като вместо това
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Агенция
за събиране на вземания“ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Д- р Петър Дертлиев“№ 25, офис- сграда „Лабиринт“,
ет.2, офис 4 иск по чл.422 от ГПК, вр. чл.86 от ЗЗД против И.Г.М. ***, ЕГН: **********
за това да бъде признато за установено, че последният дължи на ищеца сумата от
666,35 лева– обезщетение за забава
за периода от 25.04.2017г. до 29.05.2019г. в размер на законните лихви върху
главницата по договор за паричен заем № 2725475 от 13.01.2017г., сключен между жалбоподателя
и „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени на въззиваемата
страна по силата на Приложение № 1 от 01.06.2018г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г..
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2624/27.07.2020г. по гр.д.№ 3113/2019г. на ПдРС, ІІІ гр.с. в частта, с която е признато за установено, че жалбоподателят И.Г.М. ***, ЕГН: ********** дължи на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Д- р Петър Дертлиев“№ 25, офис- сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, сумата от 1898,22 лева, представляваща главница, дължима по договор за паричен заем № 2725475 от 13.01.2017г., сключен между жалбоподателя и „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени на въззиваемата страна по силата на Приложение № 1 от 01.06.2018г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда- 30.05.2019г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Д- р Петър Дертлиев“№ 25, офис- сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4 да заплати на И.Г.М. ***, ЕГН: ********** сумата от 18,70 лева- съдебни разноски в настоящето производство, както и да заплати на пълномощника му адвокат С. Г.М., ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 78 лева- адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА.
ОСЪЖДА И.Г.М. ***, ЕГН: ********** да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Д- р Петър Дертлиев“№ 25, офис- сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4 сумата от 74 лева- юрк.възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: