РЕШЕНИЕ
№188
гр. В. Търново 25.10.2023 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Велико Търново, в
съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и трета
година в състав:
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ЙОРДАНКА МАТЕВА |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
МАРИЯ ДАНАИЛОВА РОСЕН БУЮКЛИЕВ |
|
при
секретаря |
П.И. |
и с участието |
|
на
прокурора |
В.К. |
изслуша докладваното |
|
от
съдия |
БУЮКЛИЕВ |
|
|
касационно административен характер дело №425 по
описа на Административен съд – Велико Търново за 2023 г. |
||
Производството
е по реда на чл. 285, изречение второ от ЗИНЗС.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от ст. ***
Х.О. като пълномощник на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и от *** К.С.
от ВТАК като пълномощник на К.Р.И. ***, против Решение №162/19.06.2023 г. по АД
№141/2023 г. по описа на Административен съд – Велико Търново. С посоченото
решение на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС състав на АСВТ е осъдил ГД „ИН“ да
заплати на К.Р.И. сума в размер на 1 450 лв., ведно със законната лихва
считано от 21.02.2020г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразна
административна дейност, изразяваща се в неосигуряване на необходими битови и
санитарно-хигиенни условия и нарушена тайна на разговорите с адвокат при
престоя му в следствения арест в гр. Велико Търново в периода 02.10.2019г. –
21.02.2020г., и е отхвърлил предявения иск в частта му над 1 450 лв. до
претендирания размер от 10 000 лв.
Касаторът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
– София обжалва решението в частта, с която е уважен предявеният иск за сума в
размер на 1 450 лв., ведно със законната лихва считано от 21.02.2020г. до
окончателното изплащане на сумата. Счита, че решението в тази част е неправилно
поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита,
че съдът не е отчел правилно събраните по делото доказателства и е формулирал
правни изводи в противоречие с приетата фактическа обстановка. Изразява несъгласие
с изводите на съда, че на ответника по касация не бил осигуряван престой на
открито, тъй като според заповед на главния директор на ГД ИН такъв престой бил
осигурен в закрито помещение с осигурен достъп на свеж въздух. Намира за
неправилни и изводите, че килиите в които пребивавал И. не осигурявали
естествено проветряване и приток на дневна светлина. Несподелими били и
изводите за липса на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения, тъй
като арестът в гр. Велико Търново се намира в сградата на ОД на МВР – Велико
Търново, а не в затвор, поради което не попада в хипотезата на чл. 20, ал. 3 от
ППЗИНЗС. Поддържа и неправилност на изводите на съда за наличие на дървеници и
за нарушена тайна на разговорите с адвокат. Оспорва и размера на присъденото
обезщетение, като намира същия за силно завишен. Моли за отмяна на решението в
тази част, а алтернативно иска редуциране на размера на обезщетението.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
От този касатор е подаден писмен отговор срещу
касационната жалба на К.И.. Същата се оспорва като неоснователна и недоказана и
на това основание се иска да бъде изцяло отхвърлена.
В открито съдебно заседание процесуалният представител
на ГДИН поддържа касационната жалба. Моли същата да бъде уважена по
съображенията, изложени в нея. Оспорва жалбата на К.И. и моли за отхвърлянето
й.
Касаторът К.Р.И., чрез *** К.С., обжалва решението в
частта, с която е отхвърлен предявеният иск за сумата над 1 450 лв. до
претендирания размер от 10 000 лв. Счита, че решението в тази част е
неправилно поради нарушение на процесуалните правила и необоснованост.
Възразява срещу начина, по който са обсъдени доказателствата и счита, че е
игнорирана защитата на ищеца. Намира, че критериите за определяне на размера на
обезщетението са неясни и при формирането му не е съобразена утвърдената
практика на ВКС и на ЕСПЧОС. Касаторът моли за отмяна на решението в процесната
част и произнасяне по същество, с което искът да бъде уважен в пълен размер.
Този касатор също е подал писмен отговор срещу
касационната жалба на ГДИН. Изразява мнение за несъстоятелност и необоснованост
на оспорването. Развива съображения, че съдът е приложил аналогия като
аритметична сметка на дните, в които И. е пребивавал при условията на
изтезание, което на практика не може да се нарече обоснованост на
справедливостта. Изтъква, че размерът на обезщетението е възможно най-ниското
определено в пилотното решение на ЕСПЧОС преди около 10 години и се отнася към
времето на разглежданите в него казуси, след което са изменени икономическите
условия, а настоящият случай не е идентичен. Моли решението да бъде касирано в
отхвърлителната част и искът да бъде уважен в пълен размер. Моли за присъждане
на разноски за две инстанции.
В открито заседание касаторът чрез процесуалния си
представител поддържа касационната жалба с направеното в нея искане. В
изявлението си пред съда изтъква, че присъденото обезщетение е изключително
малко. Развива доводи, че отношението на органа, който изпълнява наказанието, е
недопустимо и следва да се санкционира с обезщетение, което да го принуди да
подобри условията на пребиваване. Настоява, че обезщетението е и компенсация,
която цели да подобри живота на лицето, поради което следва да бъде присъдено в
поискания пълен размер.
Представителят на Окръжна прокуратура – Велико Търново
дава заключение за неоснователност на жалбите, като излага мотиви за правилност
на оспореното решение и предлага същото да бъде оставено в сила.
Настоящият касационен състав на Административен съд –
Велико Търново, като прецени допустимостта на жалбите и наведените в тях
касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК приема за установено следното:
Касационните жалби са процесуално допустими като
подадени в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от легитимирани
лица, имащи право и интерес да обжалват съдебния акт, съгласно разпоредбата на
чл. 210, ал. 1 от АПК и при спазване на изискванията на чл. 212 от АПК.
Разгледани по същество са неоснователни.
Въз основа на събраните по делото доказателства,
първоинстанционният съд безпротиворечиво е установил фактическата обстановка. Прието
е, съгласно данните от справка на началник Областна служба „Изпълнение на
наказанията“ – гр. Велико Търново, че К.Р.И. *** през периода от 02.10.2019г.
до 21.02.2020г., или общо 143 дни. Настанен е в различни килии и с различен
брой лица. Килиите са без външни прозорци, осветлението се осигурява от луминисцентни
лампи, а пряк достъп до дневна светлина и свеж въздух – от прозорците в
арестния коридор чрез отваряне на плътните врати на килиите. Помещенията се
проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към коридора.
Арестните помещения са с площ от 8 кв. м. и са оборудвани с по две вишки с по
две легла, масичка, две столчета и шкаф. Леглата са стандартни единични, а
дюшеците са като във всички места за лишаване от свобода. Масичката и
столчетата са закрепени към стената и пода, а шкафът е пластмасов с чекмеджета
за съхранение на личните вещи на задържаните. В спалните помещения няма
санитарен възел, а арестът разполага с общ санитарен възел с течаща вода,
ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. Извеждането до санитарния възел се
извършва покилийно по всяко време на денонощието. Мястото за престой на свеж
въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два
прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където
задържаните се раздвижват и разхождат по график по един час в рамките на
работния ден. Телефонните разговори се осъществяват по време на престоя на
мястото за свеж въздух. За осигуряване на сигурността в ареста по време на
разговорите на разстояние от задържаните са ситуирани служители по начин, който
да позволява прекъсването на телефонния разговор в случай, че не се спазва
редът при провеждането му. Срещите с адвокати и близки се провеждат при
стриктно спазване изискванията на ЗИНЗС и ППЗИНЗС, в специално обособено място,
намиращо се на първия етаж на ареста. В ареста се извършват ДДД обработки по график и извънредно при
възникнала необходимост. По време на престоя на ищеца в ареста, на същия са
извършвани медицински прегледи по негово желание, като няма регистрирани
прегледи поради ухапвания, обриви и сърбежи. Избори за общински съветници и
кметове не са провеждани на 27.10.2019 г. в ареста, тъй като не е образувана
избирателна секция поради недостатъчния брой имащи право на глас задържани
лица.
При така установеното от фактическа страна съдът e приел, че някои от битовите и санитарно-хигиенните
условия, при които К.И. е пребивавал в ареста в гр. Велико Търново, в
посочените периоди, накърняват правата му по чл.29, ал.1 от Конституцията на
Република България и респ. от страна на администрацията на ГД „Изпълнение на
наказанията” е допуснато нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата
на човека и основните свободи, както и на чл. 2, т.3 и 43, ал. 2 и ал. 5 от ЗИНЗС. Изложени са мотиви, че липсата на
осигурени хигиенни и битови стандарти от гледна точка на липсата на достатъчно
жилищна площ (за част от периодите), санитарен възел и течаща вода в спалните
помещения, както и липсата на пряка дневна светлина и за осигурена възможност
за престой на открито, наличието на дървеници в спалните помещения и нарушена тайна
на разговорите с адвокат са обстоятелства, които в своята съвкупност неминуемо
водят до потискане и неблагоприятно засягане на личността. Не е установено
конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо заболяване/, което би
могло да бъде разгледано като последица от тези условия, но в контекста на
съдебната практика на ЕСПЧ е прието, че е налице неблагоприятно засягане на
личността, накърняване на човешкото достойнство и психически болки и страдания,
в какъвто смисъл е и разпоредба на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС според
първоинстанционния съд.
Решаващият състав е приел, че са налице основанията за
ангажиране на отговорността на ГД „ИН“ по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, вр.
с чл. 203 от АПК и е осъдил ГД „ИН“ да заплати на К.И. обезщетение за причинените
му неимуществени вреди от престоя му в следствения арест в гр. Велико Търново в
изброените периоди в размер на 1 450 лв., ведно със законната
лихва върху сумата на обезщетението от 21.02.2020г. до окончателното й
изплащане. Размерът на обезщетението е определен по реда на чл. 52 от ЗЗД, вр.
§ 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, както и при съобразяване на
практиката на Европейския съд по правата на човека, практиката на националните
съдилища и жизнения стандарт в страната. За сумата над 1 450 лв. до
претендирания размер от 10 000 лв., исковата молба на К.Р.И. е отхвърлена.
Като основателна е уважена и претенцията на ищеца за присъждане на законна
лихва считано от 21.02.2020 г. /датата на преустановяване на незаконосъобразните
действия и бездействия/ до окончателното изплащане на сумата. Ответната
администрация е осъдена на 123,10 лева разноски.
Така постановеното решение е валидно, допустимо и
правилно, като същото не страда от пороци, представляващи касационни основания
за отмяната му. В хода на съдебното следствие пред първата инстанция са събрани
гласни и писмени доказателства, които заедно със заявените възражения, съдът е
разгледал и обсъдил всестранно и обективно, поради което на основание чл. 221,
ал. 2, изр. второ от АПК настоящият състав препраща към тези мотиви, без да е
необходимо тяхното преповтаряне.
При правилна преценка на събраните в хода на съдебното
производство доказателства и без да е нарушено правото на защита на страните,
съдът е достигнал до правилен и обоснован извод, изведен от установената по
делото фактическа обстановка, че в случая са налице основанията за присъждане
на обезщетение за нематериални вреди. До този извод съдът е достигнал,
анализирайки както представените от ответника писмени доказателства, така и
представените такива от ищеца. Настоящият състав изцяло споделя виждането, че е
доказано осъществяване на нечовешко, унизително отношение по смисъла на чл. 3,
ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС, в резултат на което за ищеца са настъпили
неимуществени вреди, както правилно е приел и първоинстанционният съд.
По касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“, насочена срещу осъдителната част на съдебното решение.
Обратно на поддържаното от този касатор, решението на
първостепенния съд в осъдителната му част, е обосновано от доказателствата по
делото. Същото е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка.
Фактическите констатации на съда са основани на годни доказателства, събрани по
приложимия процесуален ред и обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност с
излагане на мотиви кои се кредитират и защо. Несъгласието на касатора с
възприетите от съда факти не е белег за необоснованост на решението.
Съобразно установените от първата инстанция факти е
безспорно, че в периода от 01.10.2019г. – 21.02.2020г., К.И. е поставен в
описаните в обжалваното решение условия, изразяващи се в липса на достатъчно
жилищна площ (за периодите от 04.10.2019 г.-24.10.2019 г., 27.10.2019
г.-09.11.2019 г., 24.11.2019 г.-23.12.2019, 16.01.2020 г.-17.01.2020 г.,
21.01.2020 г.-24.01.2020 г. и 30.01.2020 г. – 11.02.2020 г.), на дневна
светлина и свеж въздух в спалното помещение, липса на течаща вода и постоянен
достъп до тоалетна в килията, липса на престой на открито, както и наличието на
дървеници в килиите и нарушена тайна на разговорите с адвокат. Неоснователно се
твърди, че на ищеца в първоинстанционното производство е осигуряван престой на
открито, с позоваване на Заповед № Л-4102/06.10.2016г. на главния директор на
ГД "ИН". Визираната от
касатора Заповед на главния директор на ГДИН, с която се приема, че
нормативното задължение е изпълнено когато при липса на възможност това
пребиваване е в по-голямо помещение с отворени прозорци е неотносима, тъй като
съгласно чл. 256, ал. 4 от ЗИНЗС вътрешният ред в арестите, броят на
свижданията и времето за провеждане на открито се определят със заповед на
Главния директор на ГДИН и следователно този орган може само да предвиди
времето за престой на открито, но не и да предвижда провежданото му в закрити
врати в противоречие на закона.
Неоснователно се поддържа и
възражение, че изискването за санитарен възел и течаща вода в спалните
помещения касае само арестите в затворите, какъвто не е настоящият случай.
Според чл. 41, ал. 2 от ЗИНЗС към затворите могат да се създават затворнически
общежития от закрит и открит тип, поправителни домове за непълнолетни и арести.
Разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗИНЗС конкретизира, че арестите са места за
лишаване от свобода за настаняване на лица, задържани по реда на
Наказателно-процесуалния кодекс. В чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС е регламентирано, че
всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни,
битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а
арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване
човешкото достойнство на задържаните лица. Налага се изводът, че арестите са
един от видовете места за лишаване от свобода, че няма разграничителен критерий
за видове арести според местоположението им /такива в затворите и такива в
сградата на ОД на МВР примерно/. Като всички такива места и арестите трябва да
отговарят на минимални хигиенно-санитарни изисквания, като според чл. 43, ал. 5
от ЗИНЗС достъпът до санитарни възли и течаща вода се определя с правилника за
прилагане на закона. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС в заведенията от закрит
тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се
осъществява в спалните помещения. Доколкото няма законова диференциация по
отношение на арестите /такива в затворите и други/, а и видно от чл. 41, ал. 2
от ЗИНЗС арестите винаги се създават към затворите, то екзистенц-минимумът по
отношение на санитарния възел и течащата вода касае всички арести.
Всички останали възражения на ГД "ИН" пред
касационната инстанция, са били наведени пред решаващия съд и са обсъдени от
него, изводите по всяко от тях са подробно мотивирани, споделят се от настоящия
състав и е излишно да бъдат преповтаряни.
Следва еднозначния извод, че при правилно установена
фактическа обстановка първоинстанционният съд обосновано е приел, че условията,
при които е пребивавал И. са такива, които обуславят неблагоприятно въздействие
върху него до степен на понасяне на неимуществени вреди, подлежащи на
обезщетяване по реда на ЗИНЗС. Не се намира основание да се приеме, че размерът
на обезщетението е силно завишен, както се твърди в касационната жалба. Същият
е определен по правилата за това и съобразно константната практика на
касационните състави в Административен съд – Велико Търново. Обезщетението за
претърпените неимуществени вреди подлежи на определяне от съда по справедливост
на основание чл. 52 от ЗЗД съгласно препращащата разпоредба на чл. 284, ал. 2
от ЗИНЗС. Правилно съдът е съобразил съотношението на времето на неблагоприятно
въздействие, което е понесъл И., както и интензитетът на това въздействие,
характера и обема на вредите, които е причинило това въздействие. Определеният
от съда размер на обезщетението отговаря на законовите изисквания, доколкото е
справедливо определено, тъй като в съдебния акт е фиксиран паричен еквивалент,
съответстващ на негативните преживявания.
Несъгласието с правилно
установените факти и изведените от тях правни изводи, заявено от касатора, не
опорочава постановения от него акт до необоснованост. Необосноваността като
касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. последно от АПК се проявява в
погрешно формиране на вътрешното убеждение на съда относно спорните или
релевантните за спора факти, поради което се е достигнало до погрешни изводи по
съществото на спора, каквото в случая не е налице. Обстоятелството, че крайните
изводи на първоинстанционния съд не съвпадат с тезите на касатора, не
представлява и нарушение на съдопроизводствените правила.
Следва да се отхвърли и
възражението, че не са доказани душевните болки и страдания, понесени от И..
Изводът на съда е съобразен с приложението на чл. 284 от ЗИНЗС, като следва да
се отбележи, че чл. 284, ал. 5, вр. с ал. 2 от ЗИНЗС презюмира, че щом са
доказани нарушенията на забраната за нечовешко и унизително отношение /както в
случая/, то неимуществените вреди са настъпили и са в причинна връзка с
нарушението по чл. 3 от ЗИНЗС.
По изложените съображения касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По касационната жалба на К.Р.И.. Извън оплакванията,
касаещи обсъждането на доказателствата и фактическите установявания, които не
се оправдават от касационния контрол, единственото възражение, с което този
касатор обжалва съдебното решение, касае размера на присъденото обезщетение,
като посочва, че същото противоречи на чл. 52 от ЗЗД, занижено е и не може да
възмезди понесените от него вреди, като освен това не отчита изменените
икономически условия. Възразява срещу приложения метод на формиране на
обезщетението. Това възражение настоящият състав също намира за неснователно.
Обезщетението за претърпените неимуществени вреди
/претендирано от касатора И. в общ размер на 10 000 лв./, подлежи на определяне
от съда по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД, съгласно препращащата
разпоредба на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Понятието „справедливост“ е
морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието.
Установената съдебна практика непротиворечиво приема, че „справедливост“ не е
абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства,
които носят обективни характеристики, за да се намери паричният еквивалент на
необходимото и дължимо обезщетение. Такива са характер и степен на увреждане,
начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.
Като база за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди следва
да служат още икономическият растеж, стандартът на живот и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в
страната към датата на увреждането. Същевременно размерът на обезщетението не
следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия, като от значение е и
създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Отправна
точка в това изследване е обстоятелството, че „справедливостта“ до голяма
степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на
засегнатите нематериални блага.
Поради това недопустимо е и обезщетението за
претърпените от конкретно лице вреди да бъде разглеждано като някакъв вид
санкция върху администрацията или способ за стимулирането й към избягване на
бъдещи нарушения от същия вид, в какъвто смисъл пледира процесуалният
представител на касатора И. пред съда. За постигането на посочените цели са
налице редица нормативно установени механизми, но обезвредата на основание чл.
284 от ЗИНЗС не е измежду тях и не това е нейният разум.
В конкретния случай правилно съдът е приел, че при
определяне размера на обезщетението следва да бъде взета предвид и практиката
на ЕСПЧ. Ето защо правилно първоинстанционният съд се е позовал както на
решението „Нешков и други срещу България“, така и на актуалната практика на
ЕСПЧ по отношение размера на присъденото обезщетение, като е ползвал съотношението
на времето на неблагоприятно въздействие, което е понесъл касатора и
интензитетът на това въздействие, с преценка на характера и обема на вредите,
които същото е причинило, ведно с поведенческите особености на лицето и
актуалния към процесния момент стандарт на един работещ социално слаб. Правилно
при съобразяване с периода на пребиваване от 143 дни и посочените по-горе
обстоятелства, решаващият съд е приел размер на дължимото на касатора
справедливо обезщетение от общо 1 450 лева.
Неотносими са съображенията, касаещи изменените
икономически условия, тъй като от значение са обстоятелствата и критериите за
справедливост на обезщетението към момента на увреждането, което не цели да е
адекватен доход понастоящем и да подобри живота на лицето.
По изложените съображения настоящият състав намира за
правилно определен размера на дължимото на касатора обезщетение, с оглед на
което решението не е постановено в нарушение на материалния закон.
В заключение касационният състав намира, че при
постановяване на процесното решение законът е приложен правилно. Оплакванията,
така както са формулирани и изложени в касационните жалби, са неоснователни,
защото не се оправдават фактически и от гледище на закона. Съобразно горното,
касационните жалби са неоснователни, а обжалваното решение – правилно и като
такова следва да бъде оставено в сила.
При този изход на делото, заявените искания за
присъждане на разноски са неоснователни.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 предл.
първо от АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС, Административния
съд – Велико Търново, тричленен състав
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №162/19.06.2023 г. по АД
№141/2023 г. по описа на Административен съд – Велико Търново.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.