Решение по дело №110/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.118 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/ във връзка с чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Делото е образувано по жалбата на Т.Н.Н. чрез адв. Н.С. срещу решение № 2153-03-175/19.12.2022г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ гр.Варна, с което е отхвърлена жалба с вх.№ 1012-03-633/21.11.2022г. от Т.Н. срещу разпореждане № ********** по протокол № 185/30.09.2022г. на ръководител „Пенсионен отдел“ /ПО/ при ТП на НОИ – Варна.

В жалбата и в уточняващите молби със с.д. № 4624/27.03.2023г. и с.д. № 6128/21.04.2023г. се прави оплакване за материална незаконосъобразност на обжалвания административен акт, както и за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Жалбоподателката смята, че за нейния казус е приложима разпоредбата на чл.69б ал.1 т.1 от КСО. Изтъква, че осигурителният й стаж като държавен служител на Министерството на вътрешните работи /МВР/ следва да бъде зачетен като такъв от първа категория, на основание чл.17 ал.2 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж /НПОС/. Позовава се на решение № 2291/18.02.2021г. на ВАС по адм.дело № 9879/2020г., според което „Тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.18 ал.4 от НПОС следва да бъде в смисъл, че има указателен характер за правата по чл.69 и чл.69б от КСО, което в случая не е необходимо, тъй като разпоредбите на чл.69 и чл.69б от КСО са норми от закон с равнозначно правно действие и то не може да бъде ограничавано от подзаконова разпоредба. Ако в приложението на чл.18 ал.4 от НПОС административният орган изведе извод, че има ограничаващ характер, то следва да се приложат разпоредбите от по-висок ранг съгласно разпоредбата на чл.5 ал.1 от АПК.“. В съдебното заседание на 10 май 2023г. жалбоподателката чрез адв. С. подчертава, че не оспорва установените факти, като спорът е правен и се отнася единствено до приложението на закона. Иска отмяна на оспорения административен акт и преписката да бъде върната на административния орган за ново разглеждане и произнасяне по същество при съобразяване с материалния закон съобразно приложението на чл.69б от КСО. Претендира се присъждане на сторените по делото съдебни разноски.

Ответникът – директорът на ТП на НОИ гр.Варна чрез старши юрисконсулт М. К. оспорва жалбата като неоснователна и иска да бъде отхвърлена. Също подчертава, че спорът между страните е само правен и касае тълкуването и прилагането на закона. Счита обжалвания административен акт за правилен и законосъобразен. Не е заявена претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Оспореният индивидуален административен акт е съобщен на Т.Н. на 05.01.2023г. видно от приложената обратна разписка. Жалбата е изпратена по пощата на 06.01.2023г. според пощенското клеймо. Следователно, оспорването е направено в законоустановения 14-дневен срок срещу акт подлежащ на съдебен контрол и от лице с активна процесуална легитимация, поради което жалбата е допустима за разглеждане по същество.

Съдът като съобрази представените от двете страни доказателства по делото, установи следната фактическа обстановка:

Производството пред административния орган е започнало по заявления с вх.№ 2113-03-1606 и с вх.№ 2113-03-1623 и двете от 05.07.2022г. на Т.Н., с които е поискала отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и добавка по чл.84 от КСО. Ръководителят на „Пенсионен отдел“ при ТП на НОИ – Варна е установил, че към датата на подаване на заявленията, Т.Н. е имала следния осигурителен стаж: І категория – 22 години 6 месеца и 23 дни; ІІ категория – 7 години 4 месеца и 21 дни, които превърнати към ІІІ категория труд се равняват на 44 години 11 месеца и 29 дни и към 05.07.2022г. заявителката е имала навършена възраст от 50 години и 21 дни. Поради това, че Т.Н. не е имала навършени 53 години и 10 месеца към датата на подаване на заявленията си, административният орган е приел, че тя не отговаря на изискването на чл.69 от КСО за минимална изискуема възраст. Посочено е, че Т.Н. няма право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл.69б ал.1 от КСО, тъй като е изпълнила условието по чл.69 от КСО по отношение на осигурителния стаж – има 27 години общ осигурителен стаж, от които 2/3 действително прослужени като държавен служител на МВР. Административният орган се е позовал на разпоредбата на чл.18 ал.4 от НПОС, която според него само лица, които не са придобили право на пенсия по чл.69 от КСО, поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл.69б ал.1 и ал.2 от КСО. Отказът за отпускане на добавка по чл.84 от КСО от пенсията на починалия съпруг на жалбоподателката е обоснован с липсата на основание за отпускане на лична пенсия за самата нея. Отделно, в обжалваното разпореждане е посочено, че не е зачетен стаж от 05.01.1991г. до 05.06.1992г. в ЕТ „Л.“ гр.Варна, поради неоформена по надлежния ред трудова книжка, който стаж е подчертано, че не оказва влияние върху преценката на правото на лична пенсия на Т.Н.. Тази констатация не се оспорва от жалбоподателката.

Отказът за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и добавка по чл.84 от КСО е постановен с разпореждане № ********** по протокол №185/30.09.2022г. и е потвърден от директора на ТП на НОИ – Варна с негово решение № 2153-03-175/19.12.2022г., в което са преповторени фактическите констатации и правните изводи на долустоящия административен орган. Добавено е, че на основание чл.17 ал.2 от НПОС, осигурителният стаж по чл.69 от КСО в това число и този на държавните служители на МВР се зачита за първа категория труд. При осъществения административен контрол е обобщено, че Т.Н. към датата на заявленията си е имала навършени 50 години, 00 месеци и 21 дни и положен труд като държавен служител в МВР – 22 години, 6 месеца и 23 дни, приравнен на първа категория труд, съгласно чл.17 ал.2 от НПОС. Към общия  осигурителен стаж е включен труд от трета категория с продължителност 7 години 4 месеца и 21 дни, и след приравняване на общия  осигурителен стаж към трета категория труд е установен стаж от 44 години 11 месеца и 29 дни. Прието е, че жалбоподателката е изпълнила условието на чл.69 ал.2 от КСО за общ осигурителен стаж от 27 години, от които две трети действително изслужени като държавен служител в МВР, но не отговаря за 2022г. на изискването за навършена възраст от 53 години и 10 месеца, поради което няма право на пенсия по реда на чл.69 от КСО. Уточнено е, че правото на пенсия по чл.69б ал.1 от КСО имат лицата, които са полагали труд при условията на първа категория, но не и тези, чийто труд се зачита за такъв от първа категория. Административният орган смята, че на основание чл.69 от КСО могат да се пенсионират само гражданите, които са полагали труд като държавни служители в МВР, който се приравнява на труд от първа категория. Докато по чл.69б ал.1 от КСО облагодетелства за пенсиониране тези лица, които реално са полагали труд при условията на първа категория. Изтъкнато е, че тези различия са видими в разпоредбите на чл.68 от КСО и чл.106 от КСО, като разпоредбата на чл.18 ал.4 от НПОС дава преференциални условия за пенсиониране на лицата, полагали труд като държавни служители в МВР и не са придобили право на пенсия по чл.69 от КСО, да могат да се пенсионират по реда на чл.69б ал.1 от КСО, но само ако не им достига осигурителен стаж и са навършили нормативно-определената възраст. Отбелязано е, че Т.Н. не попада в тази категория облагодетелствани лица, тъй като макар и да има изискуемия минимален осигурителен стаж като държавен служител в МВР, няма навършена възраст за придобиване на право за лична пенсия и съответно за добавка по чл.84 от КСО.

И двете страни по делото категорично заявиха, че не оспорват установената фактическа обстановка и спорът им е единствено от правен характер, касаещ тълкуването и прилагането на материалния закон.

Въз основа на установените и неоспорени от страните факти, съдът прави следните правни изводи:

Последователно трябва да се разгледат разпоредбите на чл.69 ал.2 и на чл.69б ал.1 т.1 от КСО, първата от която гласи: „Държавните служители по Закона за Министерството на вътрешните работи, Закона за специалните разузнавателни средства и по Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, държавните служители по чл. 11 от Закона за пощенските услуги, държавните служители по чл. 16, ал. 2 от Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, държавните служители, осъществяващи дейността по охрана на съдебната власт по чл. 391 от Закона за съдебната власт, придобиват право на пенсия при навършване на възраст 52 години и 10 месеца и при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като държавни служители по посочените закони, по Закона за Държавна агенция "Национална сигурност" и като военнослужещи по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България.“.

Приложимата според жалбоподателката по отношения на нейната хипотеза правна норма е тази по чл.69б ал.1 т.1 от КСО, която сочи, че: „Лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия при следните условия: навършили са възраст до 31 декември 2015 г. 47 години и 8 месеца за жените и 52 години и 8 месеца за мъжете и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете.“.

В разглеждания случай, Т.Н. има положен труд от първа категория от 22 години 6 месеца и 23 дни и труд от трета категория – 7 години 4 месеца и 21 дни, който осигурителен стаж приравнен към трета категория труд се равнява на 44 години 11 месеца и 29 дни. Жалбоподателката има навършена възраст към датата на подаване на заявленията за пенсиониране от 50 години и 00 месеца и 21 дни, т.е. нейния сбор от осигурителен стаж и възраст към 05.07.2022г. е бил 94. Следователно, към същата дата тя е имала навършен осигурителен стаж и възраст изискуеми по силата на чл.69б ал.1 т.1 от КСО за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст за това, че има най-малко 10 години положен труд при условията на първа категория като държавен служител на МВР.

Изтъкнатата като приложима разпоредба на чл.17 от НПОС гласи: „(1) За осигурителен стаж при пенсиониране на лицата по чл.69 КСО се зачита: 1. изслуженото време по чл. 69, ал. 1 КСО; 2. изслуженото време по чл. 69, ал. 2 и 3 КСО; 3. изслуженото време по чл. 69, ал. 5 и 5а КСО; 4. изслуженото време от лица, изпълняващи дейности, посочени в чл. 69, ал. 6 КСО; 5. изслуженото време по чл.69, ал. 7 КСО. (2) Осигурителният стаж по чл. 69 КСО се зачита за първа категория труд.“. Именно, алинея 2 на чл.17 от НПОС подкрепя тезата на ответника, че разпоредбата на чл.69 от КСО се отнася до лицата, чиито труд се приравнява на първа категория, докато нормата на чл.69б от КСО очертава кръга от лица, които действително са положили труд от първа категория. Трудът на Т.Н. е действително положен /а не приравнен/ от първа категория като държавен служител на МВР.

Съдът намира, че нормата на чл.68 от КСО е обща и се отнася за всички останали граждани, които не попадат в специална категория като тази на жалбоподателката – на държавни служители работили по ЗМВР.

Разпоредбата, която е обосновала обжалвания в настоящото съдебно производство отказ е тази на чл.18 ал.4 от НПОС и сочи, че: „Лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 КСО поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 КСО.“.

Основният правен въпрос, на който съдът трябва да отговори е: Приложим ли е чл.18 ал.4 от НПОС и как той се съотнася към разпоредбата на чл.69б ал.1 т.1 от КСО ?

Отговорът на горния въпрос е кратък, точен и ясен и намира опора в трайната съдебна практика на административните съдилища и на Върховния административен съд, а именно: Нормата на чл. 18, ал. 4 НПОС има указателен характер и е в противоречие с нормите на чл. 69, ал. 2 от КСО и чл. 69б, ал. 1, т. 1 от КСО, поради това че въвежда нови правила различни от предвидените в нормите на КСО. При наличие на установеното противоречие на чл.18 ал.4 от НПОС с чл.69б ал.1 т.1 от КСО, на основание чл. 5, ал.1 от АПК следва да се приложат нормите на КСО като нормативен акт от по-висока степен от наредбата в кореспонденция с предписанието по чл.15 ал.3 от Закона за нормативните актове. Разпоредбата на чл.18, ал. 4 от НПОС не е пречка за приложението на чл. 69б, ал. 1, т.1 КСО при наличие на навършена възраст и осигурителен стаж. Жалбоподателката е изпълнила условието за осигурителен стаж по чл.69 ал.2 от КСО, но не е навършила изискуемата по тази разпоредба възраст и от съдържанието на цитираната подзаконова норма на чл.18 ал.4 от НПОС става ясно, че за да може да се пенсионира по чл.69б ал.1 от КСО трябва да не й достига осигурителен стаж по чл.69 от КСО /а не, както в нейния случай да не й достига изискуема възраст/, т.е. поставено е условие за приложението на една от двете законови разпоредби, какъвто ограничителен избор не е предопределен от самия кодекс.

Приложимата разпоредба на чл.69б ал.1 т.1 от КСО дават възможност за избор и жалбоподателката е направила такъв като я е посочила за основание, по което желае отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Потвърждение за правилността на това становище на съда е произнасянето на ВАС в решение № 2259 от 18.02.2021 г. по адм. д. № 10189/2020 г. и в решение № 2291 от 18.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9879/2020 г., в които се посочва, че норми от подзаконов нормативен акт като чл. 18, ал. 4 и чл. 17, ал. 2 НПОС не могат да преустановят действието на норми от по- висок ранг, каквито са чл.69 и чл. 69б КСО. Обратното би означавало, че законодателят е предвидил неравноправно третиране на лицата по стаж и възраст, което е в противоречие с разписания в чл. 3, т. 3 КСО принцип на равнопоставеност на осигурените лица, както и останалите принципи по чл.3 от КСО изискващи държавното обществено осигуряване да се осъществява при спазване на задължителност и всеобщност на осигуряването, солидарност на осигурените лица, равнопоставеност на осигурените лица.

Съдът извежда правното заключение, че жалбоподателката към 05.07.2022г. е отговаряла на условията за пенсиониране по реда на чл. 69б, ал. 1, т.1 КСО, поради което неправилно директорът на ТП на НОИ – Варна е потвърдил разпореждането на ръководителя на „ПО“ при ТП на НОИ - Варна, с което е отказано отпускане на същата пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на тази хипотеза. В този смисъл е установената съдебна практика на административните съдилища: решение № 43 от 18.01.2023 г. на АдмС - Варна по адм. д. № 2089/2022 г.; решение № 117 от 19.04.2022 г. на АдмС - Кърджали по адм. д. № 76/2022 г.; решение № 146 от 31.03.2023 г. на АдмС - Добрич по адм. д. № 111/2023 г.; решение № 162 от 3.05.2022 г. на АдмС - Добрич по адм. д. № 126/2022 г.; решение № 170 от 31.05.2021 г. на АдмС - Добрич по адм. д. № 125/2021 г.; решение № 188 от 7.07.2020 г. на АдмС - Добрич по адм. д. № 193/2020 г.; решение № 234 от 5.07.2021 г. на АдмС - Добрич по адм. д. № 173/2021 г.; решение № 297 от 5.08.2020 г. на АдмС - Перник по адм. д. № 322/2020 г.; решение № 1069 от 29.07.2022 г. на АдмС - Варна по адм. д. № 1345/2022 г.; решение № 1272 от 18.10.2022 г. на АдмС - Варна по адм. д. № 1344/2022 г.; решение № 1443 от 9.11.2021 г. на АдмС - Варна по адм. д. № 2140/2021 г.

Възникналото в полза на жалбоподателката право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.69б ал.1 т.1 от КСО обуславя и основанието за отпускане на добавка по чл.84 от КСО.

Не се установиха твърдените от жалбоподателката съществени процесуални нарушения. Административният акт е издаден от компетентен орган, в изискуемата от закона форма и при съблюдаване на целта на закона.

Изложеното обуславя извод за материална незаконосъобразност на обжалвания административен акт, което е достатъчно основание за отмяната му по чл.172 ал.2 от АПК във връзка с чл.146 т.4 от АПК. На основание чл. 173, ал. 2 от АПК преписката да се върне на компетентния административен орган – ръководителят на "Пенсионен отдел" в ТП на НОИ – Варна за ново произнасяне, на основание чл. 98, ал. 1, т. 1 от КСО, за издаване на разпореждане за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст на жалбоподателката по чл. 69б, ал. 1 т.1 от КСО и добавка по чл.84 от КСО.

На основание чл. 98, ал. 1, т. 1 от КСО и чл.10 ал.1 от НПОС разпореждането се издава в срок до 4 месеца от подаването на заявлението или от получаването на необходимите документи и/или данни съгласно предвиденото в наредбата по чл. 106 от КСО. Предвид това, че първоначалното разпореждане /с което е отказано отпускането на пенсия и добавка/ е издадено в двумесечен срок от подаване на заявленията, съдът счита, че срокът, който следва да определи за произнасяне на административния орган по реда на чл.174 от АПК трябва да бъде до два месеца от влизане на решението в сила.

Предвид основателността на жалбата, нейната подателка има право на присъждане на сторените по делото съдебни разноски представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, което е изплатено в брой съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Ответникът не е направил възражение за прекомерност относно стореното възнаграждение за адвокат. На основание, чл.143, ал. 1 от АПК искането на жалбоподателката за присъждане на възнаграждение за адвокат е основателно и същото следва да бъде възстановено от администрацията, към която се числи ответника – ТП на НОИ – Варна.

Воден от горното и на основание чл. 172, ал. 2, чл. 173, ал. 2 и чл. 174 от АПК, както и на основание чл.143 ал.1 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 2153-03-175/19.12.2022г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт гр.Варна, с което е отхвърлена жалба с вх.№ 1012-03-633/21.11.2022г. от Т.Н. срещу разпореждане № ********** по протокол № 185/30.09.2022г. на ръководител „Пенсионен отдел“ при Териториално поделение на Националния осигурителен институт гр.Варна.

ВРЪЩА преписката на ръководителя на "Пенсионен отдел" в Териториално поделение на НОИ – гр. Варна за ново произнасяне по заявления вх.№ 2113-03-1606 и вх.№ 2116-03-1623 от 05.07.2022г. на Т.Н.Н. с ЕГН ********** до два месеца от влизане в сила на настоящото решение, съгласно дадените в мотивите на решението задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение на Национален осигурителен институт – гр. Варна да заплати на Т.Н.Н. с ЕГН ********** сумата от 400 /четиристотин/ лева, представляваща възнаграждение за адвокат в производството по делото.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховен административен съд на Република България в 14 - дневен срок от съобщаването му.

	Съдия: