Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр. София, 30.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение,
ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на
11.03.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня И.
при
секретаря Цветанка Павлова, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 200 по описа на съда за 2020 г.
и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 271 от 28.11.2018г., постановено
по гражданско дело № 431/2013г. по описа на РС- гр. К., е изнесен на публична продан делбеният недвижим имот
(дворно място с площ от 659 кв.м., представляващо УПИ I –
3944, от кв. 63 „а” по кадастралната карта и плана за регулация на гр. К. ведно с едноетажна жилищна сграда със застроена площ 114,35
кв.м.), и са отхвърлени претенциите по сметки на съделителя
П.Т. (за сумата 227008,32лв. -
подобрения в имота), и претенциите по
сметки на съделителката Б.Л. (за сумата 198187,55лв. - подобрения в имота и за
сумата 24800лв. - обезщетение за ползване на ½ ид.ч.
от имота, ведно със законната лихва за периода от 05.07.2013 г. до момента или
общо за 62 месеца).
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на съделителката Б.Л. срещу горното решение само в частта му,
с която са отхвърлени предявените от нея претенции по сметки. Жалбоподателката твърди, че първоинстанционният
съд не е изложил мотиви в подкрепа на така постановения правен резултат.
Оспорва извода му за недоказаност на моментите на извършване на подобренията, тяхното
авторство, както и на произхода на вложените в тях средства. Изтъква, че, макар
и формално извършени по време на брака между страните, тези подобрения не са в
режим на СИО, тъй като хронологически следват момента на фактическата им
раздяла. Жалбоподателката оспорва и отхвърлянето на
претенцията за обезщетение за лишаването й от ползване на имота. Счита, че в
тази част мотивите на съда са вътрешно противоречиви, както и противоречащи на
Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012г. на ВКС по тълк.д.
№ 7/2012г., ОСГК. Изтъква, че била юридически и фактически отстранена от имота
в хода на изпълнително дело, инициирано от насрещната страна по настоящото дело.
С оглед това обстоятелство, оспорва изводите на КРС, че не била препятствана да
ползва имота, както и че Т. не се бил противопоставил на ползването. Оспорва и
извода, че последният не бил ползвал лично имота. Сочи, че, до отстраняването й
от имота, последният е бил използваем и обитаем. Счита, че последващата
промяна в състоянието му се дължи на бездействието на Т., което не го
освобождава от задължението да й заплати обезщетение. Позовава се на
Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012г. на ВКС по тълк.д.
№ 7/2012г., ОСГК, и намира, че такова обезщетение се дължи, независимо дали и
как насрещната страна ползва имота, а още по- малко – дали живее лично в него. Моли
съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната
му част, като постанови друго, с което претенциите й се уважават така, както са
заявени.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от
насрещната страна, с който жалбата се оспорва като недоказана и неоснователна и
се изразява становище за нейното отхвърляне. Въззиваемият
подчертава, че, противно на посоченото в жалбата, е оспорил всички твърдения и
доказателства за жалбоподателката. Акцентира върху
липсата на доказателства за твърдението й, че процесните
подобрения били заплатени от нея, а още по- малко – със средства от кредит,
изплащан еднолично от нея. Позовава се на съдебно решение № 428/11.04.2016г. по
гр.д. № 6452/2013г. на ВКС, ІV-то ГО, постановено по спор между същите страни.
Прави изводи въз основа на съдържащите се в него данни за движението по
сметките на жалбоподателката. Твърди, че, през целия
период на съществуване на гражданския брак между страните, жалбоподателката
не е била в състояние да финансира претендираните подобрения
в имота, тъй като всичките й приходи били използвани за погасяване на
предоставените кредити. Позовава се на разпоредбата на чл. 21 от СК и
претендира за наличие на негов съвместен принос в създаването на процесните подобрения. Твърди, че всички поръчки по
обзавеждането и подобренията в имота били направени от самия него през 2008г. и
изпълнени през 2009г. Изтъква, че жалбоподателката не
била предявила иск по чл. 21, ал. 4 от СК в петгодишния давностен
срок след прекратяването на брака им. По отношение на обезщетението за лишаване
от ползване на имота заявява, че жалбоподателката не
била лишена от такова ползване. Твърди, че когато бил въведен в жилището на
12.09.2012г. то било в неизползваемо състояние в резултат от действията на жалбоподателката. Подчертава, че не е ползвал процесния имот, нито й е пречил да го ползва, а тя не е
отправяла писмено искане до него в този смисъл. Счита, че искът по чл. 31, ал.
2 от ЗС не е следвало да се приема за разглеждане във втора фаза на делбеното производство, тъй като не отговарял на
изискванията на чл. 127 и чл. 128 от ГПК. Моли съда да отхвърли въззивната жалба и да остави в сила обжалваното решение. Претендира
разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката Б.Л.
се явява лично и се представлява от адв. И., която поддържа въззивната жалба и моли
съда да я уважи, както и да отхвърли молбата на въззиваемата
страна. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Депозира
писмена защита, с която поддържа, че претендираните
подобрения били реално извършени и налични, което се установявало от
заключението по СТЕ и от приетите писмени доказателства. Подчертава, че
подобренията са извършени след фактическата раздяла между страните, но въпреки
това – с предварителното знание на П.Т. (което противоречи на предходните й
изявления в уточняващата молба от 20.05.2019г.). Прави извод, че тези
подобрения не са в режим на СИО. Заявява, че са финансирани изцяло с нейни
лични средства, респ. със средства от кредити, които е изплащала еднолично. Анализира
отделните подобрения и доказателствата за тяхното извършване и заплащане.
Оспорва претендираните от Т. подобрения. Моли съда да
уважи претенцията й за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС по съображения,
изложени във въззивната жалба, и ги възпроизвежда
частично.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият П.Т.
се явява лично и се представлява от адв. Щ., който оспорва въззивната жалба и моли съда да я отхвърли. Прави
възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателката адвокатско възнаграждение. Счита, че няма
преки доказателства за заплащането му. Настоява за отхвърляне на претенцията по
чл. 346 от ГПК като недоказана и неоснователна. Представя списък по чл. 80 от ГПК във връзка с направените разноски в производството. Представя писмена
защита, с която изразява становище за отхвърляне на молбата на Б.Л. по чл. 346
от ГПК и за уважаване на неговата молба по чл. 346 от ГПК. Описва отделни
елементи от фактическата обстановка по делото. Счита, че ищцата не е
разполагала с парични средства за финансиране на процесните
подобрения. Позовава се на мотиви към съдебно решение, постановено по друг
правен спор между същите страни. Намира, че, независимо от фактическата раздяла
между страните, и той има принос в осъществяването на подобренията, като в
подкрепа на това твърдение се позовава на чл. 21 от СК. Акцентира върху липсата
на доказателства за осъществено от Л. реално плащане по сключените от нея
договори във връзка с подобренията. Твърди, че към момента на фактическата
раздяла имотът е бил изцяло оборудван, поради което не е било необходимо, в
него да се правят каквито и да било подобрения. Поддържа, че част от
представените от жалбоподателката доказателства са
били създадени с оглед настоящия процес. Прави извод, че, след като
подобренията са извършвани без негово знание и съгласие, той не дължи нищо на
направилата ги страна. Позовава се на неприет по делото снимков материал.
Намира, че жилището е било приведено от самата жалбоподателка
в състояние, негодно за обитаване. Сочи, че не е ползвал процесния
имот, нито е създавал пречки на жалбоподателката да
го ползва, а и тя не била сезирала органите на реда в този смисъл.
Възпроизвежда вече изразеното становище, че предявената срещу него претенция по
чл. 31, ал. 2 от ЗС не е отговаряла на изискванията на чл. 127 и чл. 128 от ГПК, поради което не е следвало да бъде приемана за разглеждане. Моли съда да отхвърли
въззивната жалба и да му присъди претендираните
от него подобрения, или да остави в сила обжалваното решение.
Съдът намира, че фактическата обстановка по
делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния
съд доказателства, е описана в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната
инстанция е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните по делото, че фактическата
им раздяла е настъпила на 31.12.2008 г., както и че същата е била трайна и
окончателна и не е била последвана от възобновяване на съвместното брачно
съжителство под никаква форма след този момент.
Като
писмени доказателства по делото са приети банкова референция, изх. №
162/16.04.2008 г. на Банка ДСК и преводно нареждане от 15.05.2008 г. на
Българска пощенска банка (л. 126 – 127 от делото).
Приети
са и банково удостоверение от Банка ДСК за получени кредити от Б.П.Л. и тяхното
погасяване, фишове за работна заплата на Б.П.Л. за отделни месеци от 2005 г. до
2007 г., годишна данъчна декларация на П.Д.Т. за 2008 г., декларация от Б.П.Л.
по чл. 12, т. 2 от Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на
интереси, както декларация от Б.П.Л. за притежавано от нея имущество към
01.06.2006 г. и получени доходи за 2005 г.
Прието е и заключение по съдебно- техническа
експертиза, съгласно което актуалната стойност на подобренията, претендирани от съделителката Л.
в настоящото производство, с която те участват в увеличената му стойност, е
79711лв., а вложените от нея средства за тяхното извършване е в размер на
159787,15лв. Според същото заключение, съделителят П.Т.
е вложил в претендираните от него подобрения в имота
сумата 68976,61лв., които към настоящия момент участват с общата си стойност от
40443лв. в предполагаемата актуална пазарна стойност на целия процесен имот.
Разпитана в открито съдебно заседание, в.л. Г.
е заявила, че всички СМР са с еднакъв процент на
овехтяване, тъй като те съставляват довършителни работи, а посочените различни
проценти в т. 1.12 и в т. 2.2 и т. 2.4 от таблицата към заключението се дължат
на факта, че съответните еднотипни подобрения са изготвени през различни
години. Изразила е становище, че няма разлика в овехтяването в зависимост от
ползването или неползването на обекта. В нито едно помещение на жилищната
сграда не е констатирала наличие нито на котел за отоплителна инсталация, нито
на бойлер. Обяснила е, че в книжата по делото липсват подробни уточнения,
поради което е правила само калкулационни процедури
за привеждане на вложените средства към днешна дата. Изразява предположение,
че, с оглед етапа на изпълнение към съответната година, би трябвало да се касае
за довършителни работи, а не за конструктивни СМР. Заявява, че е констатирала
наличие на метални пана по оградата, но не се ангажира със заключение, дали същата
е изработена от ковано желязо или от метални пана. Сочи, че има единична
пешеходна врата и двойна портална врата. При изготвяне на заключението е приела,
че едната ограда е странична, а другата – лицева, но и двете са от един и същ
тип и няма разлика между тях. По отношение на двора сочи, че същият е бил богато
озеленен.
При така установената фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І.
По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е
валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е
подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и
разбираемо формулирана.
ІІ.
По допустимост
Решението е и допустимо в основната му обжалвана
част, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на
отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявения такъв.
Съдът констатира, че жалбоподателката
е претендирала и законна лихва върху сумата на обезщетението по чл. 31, ал. 2
от ЗС за период от писмената покана до предявяването на тази претенция във
втората фаза на делбеното производство. Искът за мораторно обезщетение за минал период, обаче, следва да
бъде уточнен както по начин на формиране (т.е. за различен период върху всяко
месечно обезщетение), така и по размер, което в случая не е направено. Поради
това той е неопределен и не е следвало да бъде разглеждан, а постановеното във
връзка с него решение по същество е недопустимо и следва да бъде обезсилено.
Въззивният съд е дал указания за
уточняване на претенциите по сметки на П.Т. и във връзка с това е постановил на
15.08.2019г. определение, с което не е
приел за разглеждане по реда на чл.
346 от ГПК във втора фаза на делбеното производство
предявените от този съделител претенции по сметки по
т. ІІ и т. ІІІ от молбата му по чл. 346 от ГПК, както и претенциите по т. ІІ.7,
т. ІІ.8, т. ІІ.13, т. ІІ.14, т. ІІ.15 и т. ІІ.16 от негово становище вх. №
4176/17.05.2019г. Тези действия на съда се дължат на погрешната му преценка, че
първоинстанционното решение се обжалва и в частта, с
която са отхвърлени претенциите по сметки на съделителя
Т.. Тъй като, обаче, срещу тази част от решението не е подавана жалба
(независимо от убеждението на страните в обратното и изложените от тях
съображения по същество във връзка с претендираните
от Т. подобрения), указанията са били излишни. Необжалването на тази част от първоинстанционното решение означава, че съдът не дължи
произнасяне нито по неговата допустимост, нито по същество, независимо от вече
изразеното становище, че част от така заявените претенции по сметки са с
негоден предмет и поради това са недопустими.
ІІІ. По същество
1.
По претенцията за подобрения
Съдът намира за неоснователно възражението на
въззиваемия, че, макар и след фактическата раздяла
между страните, подобренията са правени по време на брака им, поради което и с
оглед разпоредбата на чл. 21 от СК, бил налице съвместен принос в създаването
им, а жалбоподателката не била оборила презумпцията
за неговото наличие чрез иск по чл. 21, ал. 4 от СК. Според настоящия съдебен
състав, формалното съществуване на брака между страните през периода на осъществяване
на процесните подобрения, не изключва възможността да
се претендира, че те са извършени еднолично от единия от съпрузите с негови
лични средства и усилия. По този въпрос задължителната съдебна практика, обективирана в т. 2 от Тълкувателно
решение № 35 от 14.VI.1971 г., ОСГК, приема, че когато „…фактическата раздяла е прекъснала всякакви духовни, физически и
икономически връзки между съпрузите и е изключен какъвто и да било принос в придобиванията на единия съпруг от страна на другия,
съпругът, на чието име са придобити, може с установителен
иск по чл. 97 ГПК да установи, че тези имущества не са общи по
смисъла на чл. 13, ал. 1 СК, че те принадлежат
лично на него“. В същия смисъл е и актуалната съдебна
практика (Решение № 43 от 5.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 802/2012 г., II г.
о., ГК, Решение № 80 от 1.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3812/2016 г., I г. о.,
ГК),
съгласно която „придобитото по време
на брака от единия съпруг имущество се изключва от кръга на съпружеската
имуществена общност и когато то е придобито по време на настъпила трайна и
окончателна фактическа раздяла между съпрузите, изключила всякакви икономически
и духовни връзки между тях, тъй като в този случай бракът съществува формално и
имуществото не е придобито в резултат на съвместните им усилия“, както и че „без
правно значение е обстоятелството дали имотът е придобит скоро след раздялата.
Правно значение имат осъществилите се факти от състава на фактическата раздяла, а именно дали е
трайна, окончателна, продължителна, прекъснала ли е всички емоционални, духовни
и икономически отношения между съпрузите и дали придобиването на имота е с общи
усилия, за нуждите и благополучието на семейството“. Горните разрешения се
споделят и от Определение № 31 от 23.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6921/2013
г., I г. о., ГК, като в него освен това се обосновава разграничението, че „когато се касае за влагане на средства за
построяване на обект до момента на възникването му като самостоятелен е налице
основание за трансформация, но когато се влагат средства след възникване на
обекта като самостоятелен (напр. довършителни работи) става въпрос за
подобрения, които се претендират по реда на сметките в делбеното
производство, или като самостоятелен осъдителен иск на облигационно основание“.
Настоящият
случай отговаря на всички горни изисквания, тъй като жалбоподателката
твърди, че процесните подобрения (с изключение на
едно) са извършени по време на фактическата раздяла между бившите съпрузи и
настоящи съсобственици. Същевременно, те не съставляват обособен обект на правото
на собственост, а довършителни работи (съгласно изявлението на в.л. Г. в о.с.з.)
или несамостоятелни обекти – приращения към
поземления имот (напр. параклис, ограда).
С оглед
гореизложеното, съдът намира за допустимо претендирането им в делбеното производство по реда на чл. 346 от ГПК.
Съгласно
направените от претендиращата съделителка уточнения
пред въззивния съд, тя твърди да е извършила
подобренията без съгласието на другия съсобственик на делбения
имот, но при зачитане на собственическите му права (виж. т. 3 от молбата на л.
34 – 36 от делото). Поради това, в частта за подобренията, претенциите й по
сметки следва да се квалифицират по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД. Следователно, в
настоящия процес тя има право да претендира само сумата, с която се е обогатил ответникът, а
именно – половината от увеличената стойност на делбения
имот в резултат от доказаните подобрения. „Половината“ – защото другата
половина от работата по подобренията е била предприета в неин личен интерес
като съсобственик на имота, и „от увеличената стойност на имота“ – защото точно
тази стойност (а не направените разходи) е мярка за обогатяването на Т. към
настоящия момент.
За да се
уважи тази претенция, е необходимо да се докаже вида на отделните подобрения,
времето на извършването им, увеличената стойност на делбения
имот в резултат от тях, както и че същите са извършени с лични (извънсемейни) средства на претендиращата ги страна (арг. от Определение № 204 от 6.04.2015 г. на ВКС по гр. д.
№ 1348/2015 г., I г. о., ГК).
Такива указания са дадени на страните с
определението от 03.05.2019г. (л. 22 от делото) и в открито съдебно заседание
на 18.12.2019г., като им е предоставена
възможност да докажат, че всички претендирани от тях
подобрения са заплащани или с техни лични средства, или със средства от
кредити, които (независимо на чие име и по кое време са изтеглени) са били погасявани
от съответната претендираща страна.
С оглед
тези предварителни бележки и въз основа на събраните по делото доказателства,
съдът намира следното по съществото на спора и отделните елементи от очертания релевантен
фактически състав:
·
Трайната фактическа раздяла на страните,
прекъснала всякакви връзки между тях след 31.12.2008г., е обявена за безспорен
и ненуждаещ се от доказване факт по делото с определение от открито съдебно
заседание на 18.12.2019г.
·
Видовете подобрения, моментите на
извършването им и тяхната стойност се установяват от представените писмени
доказателства за сключени договори от съделителката Л.
с трети лица – изпълнители на съответните СМР (л. 270 - 290 от първоинстанционното дело). Всички тези договори (с
изключение на договора от 20.02.2008г. с приемо-
предавателен протокол от 28.11.2008г. - л. 275 и 276 от първоинстанцион-ното
дело) са сключени след 31.12.2008г., а като страна по тях фигурира само Б.Л.. Поради
това съдът намира за неоснователно възражението на съделителя
Т., че всички
поръчки по обзавеждането и подобренията били направени от самия него през
2008г. и изпълнени през 2009г. Вместо това следва да се приеме, че претендираните от Б.Л. подобрения действително са били
извършени от нея. Единствено изключение от този извод съставляват подобренията
– предмет на договора от 20.02.2008г., поради следните
съображения:
o За довършителни работи на същата стойност е сключен идентичен
договор от същата дата, страна по който е и съделителят
П.Т. (л. 301 – 302 от първоинстанционното дело). От приемо- предавателния протокол към договора може да се
направи извод, че тези дейности са били реално осъществени. От заключението на
в.л. Г. се установява, че двата договора са с идентичен предмет (описани със
зелен шрифт в текста на заключението). Поради това следва да се сподели извода
на КРС, че не е доказано авторството на тези конкретни подобрения, а това е
пречка пред уважаване на иска на Б.Л. срещу П.Т. във връзка с тях.
o Договорът е сключен на 20.02.2008г., т.е. след
сключването на граждански брак между страните по делото на 07.02.2008г. (арг. от бракоразводното решение на л. 4 - 13 от първоинстанционното дело) и изпълнен преди трайната
фактическа раздяла между страните (арг. от датата на приемо- предавателния протокол – 28.11.2008г.). Поради това
и с оглед липсата на данни за произхода на средствата, с които е извършено
плащане по този договор, важи презумпцията на чл. 21, ал. 1 от СК, съгласно
която същите са били съпружеска имуществена общност. Следователно подобренията,
в които са вложени, се намират под същия режим, и нито една от страните няма
основание да претендира от другата заплащане на част от тях.
·
Увеличената стойност на делбения
имот в резултат от останалите подобрения (т.е. без подобренията по договора от
20.02.2008г.) се установява от заключението на в.л. Г., а именно: 79711 – 21104
= 58607лв. Както се посочи по- горе, с оглед обстоятелството, че претендираните подобрения са извършвани по време на
фактическата раздяла между страните, без съгласието на насрещната страна, но
при признаване на правата й в съсобствеността, отношенията между страните
следва да се уредят по реда на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, доколкото подобренията са
правени и отчасти в собствен интерес. В тази хипотеза претендиращият съделител имат право само на по- малката сума измежду
разноските за подобренията и сумата, с която се е увеличила стойността на имота
в резултат от тези подобрения (арг. от Определение №
31 от 23.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6921/2013 г., I г. о., ГК и Решение
№ 820/20.09.2011 г. по гр. д. № 1009/2009 г.
ВКС I гр. о.). В случая, установеното от в.л. Г. общо увеличение на стойността
на имота в резултат от претендираните от Б.Л.
подобрения (79711лв.) е по- малко от разходите за извършване на същите тези подобрения
(159787,15лв.), т.е. именно то е релевантно в процесната
хипотеза. Съответно, ако се докаже, че подобренията са финансирани еднолично от
Б.Л., в нейна полза би следвало да се
присъди половината от увеличената стойност на имота в резултат от тези
подобрения (след изключване на довършителните работи по договора от 20.02.2008г.),
т.е. 0,5*58607=29303,50лв.
Неоснователно е възражението на ответника, че
част от така претендираните подобрения не са били
необходими поради дублирането им с вече извършени такива (напр. интериорни
врати, ограда и др.), доколкото не може да се изключи необходимостта от подмяна
на отделни компоненти поради тяхната амортизация, повреда или погиване с течение
на времето, или по волята на направилата подобренията страна с цел по-
пълноценно изпълняване на техните функции.
Неоснователни са и доводите, свързани с
озеленяването на поземления имот, тъй като в.л. Г. е заявила, че същият е
„богато озеленен“ (т.е. това подобрение е реално осъществено), а и не може да
се изключи възможността, част от растителните видове да са погинали в периода от
засаждането им до посещението на вещото лице.
·
С оглед обстоятелството, че всички тези
подобрения са осъществени след началния момент на трайната фактическа раздяла
между страните (а някои от тях – и след прекратяването на брака помежду им),
съдът намира, че същите са били финансирани само от този съсобственик, който е
бил страна по договорите за извършването им и който е държал имота през
съответния период, а именно – съделителката Б.Л..
Няма основание да се приеме, че П.Т. има принос в тези
подобрения, тъй като той не е страна по съответните договори (т.е. не е длъжник
за погасяване на съдържащите се в тях парични задължения), а и не твърди и не
доказва, че е изпълнявал задълженията на Л. по реда на чл. 73 от ЗЗД.
Не се доказва, а и няма основание да се
предполага, че тези задължения са били погасени изцяло със средства от двата кредита
в режим на СИО, изтеглени на името на Б.Л. по време на брака й с П.Т., тъй като,
видно от банковото удостоверение на л. 111 – 113 от делото, общата сума на тези
кредити е 35500+30000=65500лв., т.е. почти 2,5 пъти по- малка от средствата,
вложени в процесните подобрения (съгласно
заключението на в.л. Г.), респ. 3 пъти по- малка от претендираната
от жалбоподателката стойност на подобренията
(198187,55лв.).
Дори да се приеме, че тези суми са вложени
изцяло именно в процесните подобрения (т.е.
последните са поне отчасти финансирани от тях), не се твърди и не се доказва, П.Т.
да е погасявал каквато и да е част от задълженията по съответните кредити.
Точно обратното се установява от цитираното по- горе банково удостоверение, съгласно
което и двата кредита са погасени след прекратяването на брака между страните
по делото, като единият от тях – чрез споразумение за обединяване на кредити
между „Банка ДСК“ ЕАД и Б.Л. (но не и П.Т.), а другият – чрез плащане, но
повече от седем години след фактическата раздяла между страните, респ. шест
години след развода им. Всичко това налага извод, че кредитите са били
погасявани еднолично от Б.Л.. В такава хипотеза съдебната практика (Решение №
139 от 24.10.2018 г. по гр.д. № 4625 от 2017 г. на ВКС на РБ, I г. о., ГК)
приема, че ако кредитът е изтеглен по време на брака и е използван за
закупуване на имот, но е изплащан само от единия съпруг с негови лични средства,
каквито са и средствата му по време на фактическата раздяла, „…този съпруг може да претендира от другия
за заплащане на припадаща се част от платеното съобразно притежаваната от този
съпруг квота в съсобствеността“. В мотивите на решението също така е
посочено, че, ако тази претенция „….е
предявена в производството по делба, тя представлява претенция по сметки, която
съгласно чл.346 ГПК може да се разглежда във втората фаза на делбата“.
Настоящият съдебен състав намира, че няма пречка, това принципно разрешение да
се приложи по аналогия и в настоящия случай, в който двата кредита (евентуално)
са били използвани за подобряване на съсобствен
недвижим имот, а не за закупуване на такъв. То налага извод, че, и в хипотезата
на частично финансиране на процесните подобрения с
кредитите, изтеглени по време на брака, съделителката
Б.Л. има право да претендира от съделителя П.Т. да й
заплати по реда на чл. 346 от ГПК пропорционална част от увеличената стойност
на имота в резултат от тези подобрения.
На последно място по този въпрос съдът не
споделя възражението на въззиваемия, че през периода
на извършване на подобренията жалбоподателката не е
разполагала със средства за тяхното заплащане. От намиращата са на л. 119 от
делото декларация по чл. 14 от ЗПРКИ се установява, че през 2009г. (т.е. когато
са правени част от подобренията) Б.Л. е заемала длъжността „Заместник-
министър“ в Министерството на държавната администрация и административната
реформа, а от фишовете за получавано трудово възнаграждение за предходни години
се установява, че същото е било във висок размер (л. 107 – 110 от делото). Също
така, от декларацията на Б.Л. за притежавано имущество към 01.06.2006г. (л. 114
– 115 от делото) се установява, че тя е притежавала предбрачен
недвижим имот в с. Гниляне от 2004г., който е продала
непосредствено преди фактическата раздяла с П.Т. на 03.11.2008г. (видно от
справката от Агенцията по вписванията на л. 51 – 56 от делото). Тези данни
налагат извод, че, през периода на извършване на процесните
подобрения, Б.Л. е разполагала с парични средства за тяхното заплащане.
Дори да се сподели противоположната теза на въззиваемия, тя означава, че Л. е задлъжняла към
доставчиците и изпълнителите на тези подобрения със сумите, посочени в
съответните договори, по които е страна. Това, обаче, не заличава факта, че
подобренията са налице и че увеличават стойността на делбения
имот, а именно това обстоятелство обуславя задължението на съделителя
Т. да заплати част от така увеличената стойност, пропорционална на дела му в
съсобствеността.
С
оглед гореизложеното, съдът намира, че претенциите по сметки на Б.Л. срещу П.Т.,
в частта им за подобренията в делбения имот, са
основателни до размер от 29303,50лв. Тъй като този извод не съвпада с
направения в обжалваното решение, последното следва да бъде отменено в частта
му, с която искът е отхвърлен за сумата 29303,50лв., като вместо това се
постанови друго, с което той се уважава за тази сума. В останалата част – за
разликата над 29303,50лв. до пълния претендиран размер
от 198187,55лв. – обжалваното решение е правилно следва да бъде потвърдено.
2.
По претенцията за обезщетение за лишаване от ползването
на имота по чл. 31, ал. 2 от ЗС
Противно на твърденията на въззиваемия,
съдът намира, че искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС е отговарял на изискванията на
чл. 127 и чл. 128 от ГПК и бил редовно предявен в рамките на преклузивния срок по чл. 346 от ГПК с ясно посочване на
страните по него, както и размера и периода на претендираното
обезщетение.
Освен това, съгласно т. 4 от Тълкувателно решение
5/24.06.2016г. по тълк.д. № 5/2014г., ОСГК, „разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС е
приложима при съпружеска имуществена общност, когато при фактическа раздяла
общият имот се ползва само от единия съпруг“.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че този иск на съделителкта Б.Л. срещу съделителя
П.Т. е редовен и допустим.
За уважаването му по същество е необходимо да се докаже,
че ищецът и ответникът са съсобственици на общата вещ, както и че под някаква
форма ответникът е възпрепятствал или ограничавал ищеца да я ползва съобразно
правото му (без събиране на добиви и граждански плодове), както и че е налице
писмено поискване от ищеца до ответника (арг. от
Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012г. на ВКС по тълк.д.
№ 7/2012г., ОСГК):
·
В конкретния случай, първата от горните предпоставки е
налице, доколкото с влязлото в сила решение по чл. 344, ал. 1 от ГПК по
настоящото дело е прието, че страните са съсобственици при равни квоти на
допуснатия до делба недвижим имот.
·
Налице е и втората предпоставка, тъй като по делото е
доказан въвод във владение на ответника П.Т. на
11.09.2012г. в този имот (л. 291 – 292 от първоинстанционното
дело) в изпълнение на съдебно решение по гр.д. № 11980/2010г. на СГС, а
обитавалата го до този момент Б.Л. е била отстранена от него. Поради това
следва да се приеме, че е осъществено лично ползване на имота от страна на
ответника в релевантен по смисъла на Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012г. на
ВКС по тълк.д. № 7/2012г., ОСГК вариант, а именно, че
ответникът не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но, имайки изключителен
достъп до нея (в случая – по силата на влязло в сила съдебно решение и
предприет въз основа на него въвод), не допуска другия
съсобственик да си служи с нея.
Във връзка с тази предпоставка, между
страните съществува спор, дали имотът въобще е годен за обитаване, по какви
причини, и дали това има значение за изхода на спора по чл. 31, ал. 2 от ЗС. По
този въпрос настоящият съдебен състав намира, че, действително, съгласно
съдебната практика (Решение № 220/29.12.2011г. на ВКС по гр.д. № 1521/2010г.,
ІІ г.о., ГК), липсата на годен за ползване недвижим имот е пречка пред
уважаване на иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС. Това означава, че, при такова
възражение, във всеки конкретен случай следва да се преценява, дали съществуват обективни пречки, препятстващи
възможността да се ползва съсобствената вещ според
нейното предназначение. В настоящия случай приетите в първоинстанционното
производство заключения по допуснатите експертизи единодушно сочат, че процесният имот не е водоснабден и електроснабден.
От разпита на вещите лица в открито съдебно заседание е изяснено, обаче, че в
имота съществуват съответни инсталации, а липсата на захранване към тях се
дължи на незавършена процедура по присъединяване към електроснабдителна и
водоснабдителна мрежа. (В.л. Илиев е изразил становище, че в предходен период
имотът бил електроснабден „временно“, а за постоянно
захранване - трябва да се подадат документи
до „ЧЕЗ“. В същия смисъл е и изявлението на в.л. С. в открито съдебно заседане на 18.09.2017г.) При тези данни съдът намира, че в
случая процесният недвижим имот е годен за ползване
съобразно неговото предназначение, както и че няма обективни пречки пред това
ползване. Фактът, че към момента той не е електро- и водоснабден, не отнема
качеството му на по принцип обитаем обект, нито съставлява непреодолима пречка
(от технически, юридически или природен характер) пред ползването му. Изцяло от
волята на собствениците зависи, дали да предприемат действия по сключване на
договори с оторизираното водоразпределително, респ. елетроразпредели-телно,
дружество, с цел и свързването му с електропреносната
и водопреносната мрежа. Поради това съдът намира, че
липсата на ток и вода в процесния имот не е обективна
пречка, превръщаща го в негоден за ползване обект, а има изцяло субективен
характер и поради това не препятства уважаване на иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС.
·
Налице е и третата предпоставка за уважаване на този иск,
а именно - писмено поискване от ищцата до ответника за заплащане на обезщетение
за лишаването й от ползване на имота, инкорпорирано в исковата молба за делба
(л. 3 от първоинстанционното дело). Същевременно, по
делото не се доказва, ответникът да е предоставил възможност на ищцата да
ползва имота.
При тези данни съдът намира, че искът е
доказан по основание.
По въпроса за размера му (т.е. размера на средномесечната наемна цена на имота) следва да се цени заключението по
тройната СТЕ, съгласно което тази цена е 350 лв. (л. 167 от първоинстанционното
дело), тъй като вещите лица са обосновали (вкл. в открито съдебно заседание)
своите изводи и причините, поради които са я определили, въпреки несъгласието
на част от страните.
Същевременно, съдът намира, че не следва да
се цени допълнителното заключение по единичната СТЕ, изготвено от в.л. Илиев
(л. 184 от първоинстанционното дело), тъй като в него
единствено се цитират определени обезщетения по други граждански дела за същия
имот, но за предходен период. Липсва и мотивировка на вещото лице, въз основа
на какви съображения възприема тези данни, както и дали е правил собствено
проучване по въпроса.
При това, с оглед формулировката на
възприетото заключение по ТСТЕ, както и цитираните от вещите лица сравнителни
оферти (л. 180 от първоинстанционното дело), се
налага извод, че определената средна наемна цена от 350 лв. е за целия процесен имот. Ищцата, обаче, има право на обезщетение само
за лишаване от ползване на нейната ½ ид.ч. от
имота, а не на целия такъв. Поради това обезщетението за процесния
исков период от 62 месеца (от 05.07.2013г. до 05.09.2018г.) следва да бъде
изчислено като 62*350/2=10850лв. До този размер искът е основателен и следва да
бъде уважен, а за разликата до пълния претендиран
размер от 24800лв. – отхвърлен.
Тъй като този резултат не съвпада изцяло с
постановения от районния съд, обжалваното решение следва да бъде частично
отменено, като вместо това се постанови друго, с което искът се уважава за
сумата 10850лв.
ІV.
По разноските
С оглед изхода на делото и направено искане в
този смисъл, в полза на жалбоподателката следва да се
присъди част от направените от нея разноски във въззивното
производство, пропорционална на уважената част от жалбата. Такива се претендират
в размер на 4600 лв. – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА,
446 лв. – държавна такса, и 150 лв. – депозит за вещо лице. От насрещната
страна е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Съдът намира, че, с оглед стойността на защитавания интерес на жалбоподателката, минималният размер на адвокатското
възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, вр. чл.
7, ал. 2, т. 5 от НМРАВ, е 3530+0,02*(198187,55-100000)=3530+0,02*98187,55=5493,75лв.,
т.е. по- висок от претендирания от нея. Поради това
няма основание за намаляването му. С оглед съотношението между размерите на
уважената и предявената претенция, П.Т. следва да бъде осъден да заплати на Б.Л.
сумата ((29303,50+10850)/(198187,55+24800))*(4600+446+150)=0,18*5196=935,28лв.
С оглед изхода на делото и направено искане в
този смисъл, в полза на въззиваемия следва да се
присъди част от направените от него разноски във въззивното
производство, пропорционална на отхвърлената част от жалбата. Такива се
установяват в размер на 750лв. – адвокатско възнаграждение и 150 лв. – депозит
за вещо лице. С оглед съотношението между размерите на
отхвърлената и предявената претенция, Б.Л. следва да бъде осъдена да заплати на
П.Т. сумата 0,82*900=738лв.
Страните
не са извършвали разноски във втора фаза на делбеното
производство пред първоинстанционния съд, поради
което промяната на постановения правен резултат не налага преизчисляване на
такива.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 271 от 28.11.2018г., постановено по
гражданско дело № 431/2013г. по описа на РС- гр. К., В ЧАСТИТЕ МУ, с които:
-
е
отхвърлена претенцията по сметки на Б.П.Л. срещу П.Д.Т. за заплащане на сумата
29303,50лв. – подобрения в делбения имот, представляващ дворно място с площ от 659
кв.м., представляващо УПИ I – 3944, от кв. 63 „а” по
кадастралната карта и плана за регулация на гр. К. ведно с
едноетажна жилищна сграда със застроена площ 114,35 кв.м.,
-
е
отхвърлена претенцията по сметки на Б.П.Л. срещу П.Д.Т. за заплащане на сумата
10850 за период от 62 месеца, считано от 05.07.2013 г. – обезщетение за
лишаване от ползването на нейната 1/2 ид.ч. от делбения имот, представляващ дворно
място с площ от 659 кв.м., представляващо УПИ I –
3944, от кв. 63 „а” по кадастралната карта и плана за регулация на гр. К. ведно с едноетажна жилищна сграда със застроена площ 114,35
кв.м.,
като вместо това ОСЪЖДА П.Д.Т. с ЕГН ********** и адрес ***,
да заплати на Б.П.Л. с ЕГН ********** и адрес ***,
-
сумата 29303,50лв. – част
от увеличената стойност на делбения имот, представляващ
дворно място с площ от 659 кв.м., представляващо УПИ I –
3944, от кв. 63 „а” по кадастралната карта и плана за регулация на гр. К.
ведно с едноетажна жилищна сграда със застроена площ 114,35 кв.м., в резултат
от извършени в него подобрения, пропорционална на дела на Т. в съсобствеността,
и
-
сумата 10850 – обезщетение за лишаване от ползването
на 1/2 ид.ч. от делбения имот,
представляващ дворно място с площ от 659 кв.м., представляващо УПИ I – 3944, от кв. 63 „а” по кадастралната карта и плана
за регулация на гр. К. ведно с едноетажна жилищна сграда със застроена площ 114,35
кв.м., за период от 62 месеца, считан от 05.07.2013 г.
ОБЕЗСИЛВА решение № 271 от
28.11.2018г., постановено по гражданско дело № 431/2013г. по описа на РС- гр. К.,
В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен
искът на Б.Л. за осъждане на П.Т. да й заплати законната лихва върху сумата
24800лв. за период от 05.07.2013г. до момента, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 271 от 28.11.2018г., постановено
по гражданско дело № 431/2013г. по описа на РС- гр. К., В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ, с които:
-
е
отхвърлена претенцията по сметки на Б.П.Л. срещу П.Д.Т. за заплащане на
разликата над 29303,50лв. до пълните разходи,
вложени в подобренията в делбения имот в размер на
198187,55лв.
-
е
отхвърлена претенцията по сметки на Б.П.Л. срещу П.Д.Т. за заплащане на
разликата над 10850 до пълния претендиран
размер от 24800лв. на обезщетението за лишаване от ползването на 1/2 ид.ч. от делбения имот за период
от 62 месеца, считано от 05.07.2013 г.
В частите, с които делбеният
имот, представляващ дворно място с площ от 659 кв.м., представляващо УПИ I – 3944, от кв. 63 „а” по кадастралната карта и плана
за регулация на гр. К. ведно с едноетажна жилищна сграда със застроена площ 114,35
кв.м., е изнесен на публична продан, както и са отхвърлени претенциите по
сметки, предявени от П.Д.Т. срещу Б.П.Л., за заплащане на сумата 227008,32лв.
за подобрения в този имот, решение № 271 от 28.11.2018г., постановено по гражданско
дело № 431/2013г. по описа на РС- гр. К., не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА П.Д.Т. с ЕГН ********** и адрес ***, да
заплати на Б.П.Л. с ЕГН ********** и адрес ***, разноски във въззивното производство в размер на 935,28лв.
ОСЪЖДА Б.П.Л. с ЕГН ********** и адрес ***, да
заплати на П.Д.Т. с ЕГН ********** и адрес ***, разноски във въззивното производство в размер на 738лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.