Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.06.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: СТОЙЧО ПОПОВ
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА гр. д. № 3699 по описа за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 97301 от 21.05.2020 г., постановено по гр. д. № 57250/2017 г. по
описа на СРС, І ГО, 28 с-в, поправено с Решение № 20229298 от 19.10.2020 г. по гр.
д. № 57250/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 28 с-в, постановено по реда на чл.
247, ал. 1 ГПК е ОСЪДЕН А.В.П., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „О.Ф.Б.”
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** *******сумата от 7411,09
лева - падежирали вноски за периода 15.08.2012 г. - 15.12.2014 г. по договор за
кредит от 18.12.2006 г., сключен между Банка ДСК” ЕАД и наследодателката на
ответника - Цедилия Андреева Пармакова, вземанията по който договор са цедирани
на ищеца с договор за прехвърляне на вземания от 06.03.2012г, ведно със
законната лихва върху сумата считано от датата на завеждане на делото -
18.08.2017 г. до окончателното изплащане на задължението като е ОТХВЪРЛЕН иска
до пълния предявен размер от 7423,69 лв. като неоснователен, на основание чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД А.В.П. е осъден да заплати на „О.Ф.Б.” ЕАД сумата
от 27.60 лв. договорна лихва с падежи 18.08.2014-18.12.2014 г. като е отхвърлен
иска за периода 15.08.2014 - 17.08.2014 г. като погасен по давност и на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД е осъден да заплати на „О.Ф.Б.”
ЕАД сумата от 3990,69 лв. законна лихва за периода 18.08.2014-18.12.2014 г.
като е отхвърлен иска за периода 15.08.2014 - 17.08.2014 г. като погасен по
давност. С решението ответникът А.В.П. е осъден да заплати на ищеца „О.Ф.Б.”
ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата
от 1005,45 лв. разноски по делото, а ищецът „О.Ф.Б.” ЕАД е осъден да заплати на
ответника на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 1,34 лв. разноски по
делото.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответника А.В.П.,
чрез пълномощника му адв. Р.С., с която същото се обжалва изцяло като незаконосъобразно,
необосновано и неправилно. В жалбата се излагат доводи, че неправилно е прието
от първоинстанционния съд, че датата на представения договор за кредит за
текущо потребление е 18.12.2006 г., което има съществено значение за това дали
договорът за покупко-продажба на вземания от 06.03.2012 г. има отношение към
процесния договор за кредит за текущо потребление от 15.12.2006 г. В тази
връзка се сочи, че датата на сключване на договора за кредит за текущо
потребление е 15.12.2006 г., а не 18.12.2006 г., като грешката на съда се основава
на представения от ищеца договор, който е с поправени дати на сключване и дати
на вноски по кредита. Навеждат се доводи, че представеният от ищеца договор е
антидатиран, който факт се потвърждава и от погасителния план, в който като
дата на усвояване е посочено 15.12.2006 г. и дата на падеж 15.12.2014 г. Поради
изложеното се поддържа, че неправилно СРС е приел за безспорно установено по
делото, че договорът от 15.12.2006 г. сключен между Ц.П.и „Банка ДСК“ ЕАД е идентичен
с описания в приложението към договора за цесия договор от 18.12.2006 г., както
и че сумата от 20 000 лева е била усвоена на 18.12.2006 г. Поради изложеното се
поддържа, че по делото липсва представен валиден договор, сключен между Ц.П.- наследодател
на ответника и „Банка ДСК” ЕАД от 18.12.2006 г. с падеж 18.12.2014 г., а
доказателствената тежест за установяване на посочения факт е на ищеца.
На
следващо място се излага, че представеният Договор за покупко-продажба на
вземания (цесия) от 06.03.2012 г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД и О. „Ф.Б.”
ЕАД и приложените документи към него не доказват, че е било прехвърлено вземане
на „Банка ДСК ЕАД“ спрямо кредитополучателя Ц.П., което впоследствие е
преминало към ответника по делото. В тази връзка се поддържа, че към момента на
предявяване на иска, ищецът не е разполагал с процесуална легитимация поради липса
на надлежно прехвърляне на вземането на „О.Ф.Б.” ЕАД, поради което разгледаният
от съда иск е недопустим и производството по него следва да се прекрати. В
случай, че въззивният съд приеме, че предявеният иск е допустим, същият се
оспорва като неоснователен като се излагат подробни съображения в тази насока.
Твърди се, че по делото липсват
доказателства, че ответникът е бил надлежно уведомен от стария кредитор по
смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за прехвърлянето на вземането спрямо него. Оспорва
се представеното пълномощно, с което Продавачът е упълномощил Купувача да
изпраща от негово име писмени уведомления до длъжниците за прехвърляне на
вземането поради това, че същото е без нотариална заверка на подписите,
удостоверяващо самоличността на упълномощителите и представителната им власт и
валидна воля, както и поради това, че е без достоверна дата. Излагат се съображения, че не може да
се счита за валидно уведомление депозирането на исковата молба пред съда, тъй
като съгласно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, съобщението трябва да бъде извършено от
цедента, а в случая искът е предявен от правоприемник на цесионера. Навеждат се
доводи, че са неправилни изводите на СРС, че независимо от факта, че ищецът се
позовава на уведомяване преди депозиране на исковата молба, същата следва да се
приеме за съобщение за сключен договор за цесия и може да обвърже длъжника.
Поради
изложеното се иска от настоящата инстанция да отмени изцяло обжалваното решение
и вместо него да постанови друго, с което да бъде отхвърлен предявеният иск.
Претендират се и разноски по делото.
Въззиваемата страна „О.Ф.Б.” ЕАД, чрез процесуалния си
представител юрск. Г.Г.е депозирала в срока по чл.
263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба, в който се излага становище за нейната
неоснователност. Поддържа се, че първоинстанционното решение е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди, а подадената срещу него въззивна жалба
да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира разноски по делото.
По
делото е постъпила и въззивна жалба от ответника А.В.П. срещу постановеното по
реда на чл. 247, ал. 1 ГПК решение № 20229298 от 19.10.2020 г. по гр. д. №
57250/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 28 с-в. В жалбата се излагат доводи,
че неправилно първоинстанционният съд е приел, че е „допусната техническа
грешка“ в диспозитива по отношение на главницата поради това, че по делото е
кредитирано допълнително заключение на вещо лице. В тази връзка се излага, че с
подадената въззивна жалба заключението на вещото лице е оспорено като непълно и
необосновано и съответно като неправилно кредитирано от съда. Поддържа се, че
са неправилни и изводите на съда по отношение на искането за поправка на
основанието на присъдената лихва в размер на 3990,60 лв. - като санкционна
лихва поради липсата на мотиви за този извод. Поради изложеното се отправя
искане към въззивния съд да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно
решение.
Постъпил
е и отговор на въззивната жалба от „О.Ф.Б.” ЕАД срещу
постановеното по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК решение № 20229298 от 19.10.2020 г.
по гр. д. № 57250/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 28 с-в, в който се излага
становище за неоснователност на същата. Поддържа изцяло депозираният отговор на
въззивна жалба като се излагат съображения, че първоинстанционното решение,
поправено с решение № ********* от 19.10.2020 г. е законосъобразно и правилно.
Поради
изложеното, моли да бъде оставена без уважение въззивната жалба на ответника срещу
решението от 19.10.2020г., с което по реда на чл. 247 ГПК е поправена допусната
очевидна фактическа грешка в Решение № 97301 от 21.05.2020 г. по гр.д. №
57250/2017г. на СРС 28-ми с-в като неоснователна. Претендира разноски.
Софийски градски съд, след като обсъди по
реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявени искове от „О.Ф.Б.” ЕАД срещу А.В.П. за заплащане на сумите,
както следва: на основание чл. 240 от ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД сумата 7 423.69 лв. -
непогасена по давност главница, включваща падежирали вноски за периода 15.08.2012г.
- 15.12.2014г. по договор за кредит от 18.12.2006 г., сключен между „Банка ДСК”
ЕАД и наследодателката на ответника - Ц.А.П., вземанията по който са били
цедирани на ищеца с договор за прехвърляне на вземания от 06.03.2012 г.; на основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД сумата 27.60 лв. - непогасена по давност
възнаградителна лихва за периода 15.08.2014г. - 15.12.2014г. и на основание чл.
92 от ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД сумата 3 990.25 лв. - „санкционираща лихва”
(неустойка) съгласно чл. 19.1 от Общите условия на договора за кредит за
периода 15.08.2014г. -20.08.2017 г.
В
исковата молба се твърди, че вземането по договора за кредит, сключен с „Банка
ДСК” ЕАД е с настъпила изискуемост, че същото е цедирано на ищеца, както и че ответникът
не е заплатил сумите.
В
срока за отговор ответникът оспорва иска. Счита исковата молба за недопустима
доколкото спорът вече е решен с влязло в сила решение. Оспорва сумата по
договора за кредит да е получена от наследодателя на ответника, както и че сумите
не са били изчислени точно. Поддържа, че липсва уведомяване за договора за
цесия, както и че договорът за цесия бил сключен от лица без представителна
власт.
Въззивната
инстанция намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на
събраните по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от
страна на СРС. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, които да променят приетата от
първостепенния съд фактическа обстановка, поради което въззивният съд не намира
за необходимо да я преповтаря, а препраща към фактическите изводи на СРС на
основание чл. 272 ГПК.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивните
жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхождат от легитимирана страна
и са насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са
процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по
останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само
въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи следва да се добави следното:
Въззивният
съд намира, че в съответствие с материалните и процесуални норми първоинстанционният
съд е приел, че в тежест на ищеца по делото е да докаже по предявения главен
иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД наличието на
сключен договор за заем, размерът на дадената в заем сума, срокът на връщането
й, получаването на сумата от заемополучателя, сключването на валиден договор за
цесия и уведомяването на ответника или наследодателя му за договора за цесия,
както и за размера на дължимите главници.
Настоящият
състав намира, че от събраните писмени доказателства и приетата и кредитирана
от съда съдебно - счетоводна експертиза по делото се установява безспорно, че
именно на дата 18.12.2006 г. кредитополучателят Ц.П.е усвоила по посочената в
договора за кредит банкова сметка № 8271072 сумата по сключения между нея и
„Банка ДСК“ ЕАД кредит в размер на 20 000 лв. Въззивният съд намира за неоснователни
твърденията във въззивната жалба за антидатиране на процесния договор за кредит
от неизвестно лице, поради това, че от приетия в съвкупност доказателствения
материал - договор за кредит за текущо потребление, ведно с приложенията към
него се установява датата на сключване на процесния договор за кредит, както и кои
са страните по него. Датата на сключване на договора за кредит за текущо
потребление се потвърждава и от приетата да делото съдебно - счетоводна
експертиза. От заключението на експертизата се установява и доказва, както датата
на усвояване на кредита (18.12.2006 г.), така и постъпилите суми за
погасяването му и преустановяване на изпълнението от страна на кредитополучателя
Ц.П.. Настоящият състав намира, че правилно СРС е възприел изводите на вещото
лице по изслушаната счетоводна експертиза, тъй като при изготвянето на
заключението, експертът е ползвал не само материалите, намиращи се по делото и приложени
към исковата молба, но и други материали. В заключението, вещото лице е посочил, че е извършил справка в „Банка ДСК“ ЕАД,
като са били проверени актуален погасителен план, движение по сметката,
обслужваща кредита, параметрични справки. При преценката му по реда на чл. 202 ГПК, въззивният съд намира, че заключението на вещото лице правилно е било
кредитирано от СРС като компетентно и обективно дадено, а наред с това, по
делото не са били ангажирани други доказателства, които да разколебаят или
опровергаят доказателствената му сила. С оглед на това, в съответствие с
изискванията на процесуалния закон законосъобразно с обжалваното решение СРС е
възприел изводите на вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза.
В
тази връзка, въззивната инстанция намира за правилни изводите на
първоинстанционния съд, че между кредитополучателя Ц.П.и „Банка ДСК“ ЕАД е
възникнало валидно облигационно правоотношение на дата 18.12.2006 г., както и
че сумата от 20 000 лева е била усвоена именно на дата 18.12.2006 г.
На
следващо място, по делото се установява безспорно, че с Договор за покупко -
продажба на вземане от 26.03.2012г. „Банка ДСК“ ЕАД – като Цедент е прехвърлила
на „О.Ф.Б.“ ЕАД - Цесионер
вземанията си по сключения Договор за кредит за текущо потребление от
18.12.2006 г., ведно с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности.
Към доказателствения материал са приложени: извлечение от Приемо - предавателен
протокол към Договор за покупко - продажба на вземане от 26.03.2012 г., както и
Писмо потвърждение от „Банка ДСК“ ЕАД до „О.Ф.Б.“ ЕАД за прехвърляне на
вземанията съгласно Договора за цесия. Видно от представения
Приемо-предавателен протокол от 26.03.2012 г. към Договор за покупко-продажба
на вземания /цесия/ от 06.03.2012 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и „О.Ф.Б.“
ЕООД, процесният договор за кредит за текущо
потребление от 18.12.2006 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и кредитополучателя
Ц.П. фигурира на отделен ред. Въззивният съд намира за неоснователни наведените
във въззивната жалба твърдения, че от формулировките на членовете в договора за
цесия е видно, че вземанията, които са предмет на договора са индивидуализирани
в Приложение № 1, което е различно от Приемо-предавателния протокол, но
посоченото приложение не е представено по делото, поради което не може да се
направи извод, че конкретното вземане спрямо кредитополучателя Ц.П.е предмет на
договора за цесия. Видно от формулировката на текста на чл. 2.1 от Договора за
цесия, продавачът продава и прехвърля на купувача Вземанията, посочени именно в
Приемо-предавателния протокол срещу Покупната цена, а не в соченото от
въззивника Приложение № 1. В чл. 2.3. от договора е предвидено, че Общият
размер на вземанията е посочен в Приложение № 1. Неоснователни са и доводите за нередовност на
Приемо - предавателния протокол към Договор за покупко - продажба на вземания
от 26.03.2012г., доколкото същият съдържа списък от вземания, индивидуализирани
чрез посочване данните на кредитополучателя, дата на сключване договора за
кредит, клон на Банката, в който е сключен договорът за кредит и актуален
размер на вземането към датата на прехвърляне. Следователно, качеството на
кредитор на ищеца се основа на Договора за прехвърляне на вземания /цесия/ от 06.03.2012
г. и Приемо - предавателния протокол към същия от 26.03.2012 г., който е
двустранно подписан и съдържа съществените индивидуализиращи белези на
конкретното вземане – правоотношението, от което е възникнало и неговият
размер. Като доказателство за настъпилото прехвърляне по делото е приложено и
писмо потвърждение от „Банка ДСК“ ЕАД, подписано от представители на банката
към момента на сключване договора за цесия. Поради изложеното, настоящият
състав намира за правилни изводите на СРС за наличието на валидно сключен
договор за покупко-продажба на вземания между „Банка ДСК“ ЕАД и „О.Ф.Б.“ ЕАД.
Спорен
по делото е и въпросът дали ищецът е материално легитимиран кредитор на
вземанията по договора за кредит за текущо потребление.
От
представеното по делото Пълномощно е видно, че цедентът е упълномощил цесионера
да уведоми от негово име длъжниците на вземанията, предмет на извършеното
прехвърляне, като няма спор по делото, че договорът за цесия, заедно с
приложението към него, писменото пълномощно и изготвеното уведомление не са
били връчени на ответника преди датата на исковата молба. В тази връзка жалбоподателят
поддържа, че не е налице надлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия,
поради което тя не е произвела действие по отношение на него.
Във
връзка с релевираните оплаквания във въззивната жалба следва да се посочи, че „придобиване
на вземането“ от цесионера настъпва със самото сключване на договора за цесия -
цесионерът придобива вземането в състоянието му към момента на сключване на
договора за цесия. Съобщаването на цесията на длъжника не е елемент от
фактическия състав на цесията. От сключването на договора за цесия вземането,
ако е изискуемо според сделката между цедента и длъжника е изискуемо и за
цесионера /в този см. Решение № 239 от 15.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 986/2017
г., I т. о., ТК/.
Действително,
за да има действие извършеното прехвърляне на вземането по отношение на
длъжника, законодателят е посочил, че договорът за цесия следва да бъде съобщен
на същия от предишния кредитор /цедента/ - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Законът не урежда
изрично начина, по който следва да бъде извършено уведомяването на длъжника по
чл. 99, ал. 3 ЗЗД, а само установява, че това е задължение на предишния
кредитор /цедент/. Самото уведомяване като правно-релевантен факт не е
основание да се приеме, че липсата му препятства изискуемостта и дължимостта на
вземането. Уведомяването има за цел да извести длъжника за промяната на
кредитора, т.е. на лицето, на което следва да се престира паричното задължение,
за да се счита, че длъжникът изпълнява точно. Липсата на уведомяване е от
значение като факт, че доколкото длъжникът е престирал чрез плащане на
паричното задължение на предишния кредитор /цедент/, то не може да му се вмени
неизпълнение на задължението спрямо новия кредитор.
Въззивният
съд намира, че оплакването в жалбата относно факта дали цесията е породила действие
по отношение на ответника - длъжник, с оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и,
ал. 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването й на последния, за да има
обвързващ за него ефект е неоснователно. Видно от представеното, изходящо от
цедента пълномощно, цедентът е упълномощил цесионера за уведомяване на длъжника
за извършената цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. По силата на принципа на свободата
на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД. От друга
страна, при отсъствието на специални изисквания в закона за начина на
уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за
надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като
приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение
на цедираното вземане. По делото се установи, че въз основа на посоченото
изрично пълномощно цесионерът е изпратил уведомително писмо до
кредитополучателя за осъществената смяна на кредитора, приложено към исковата
молба. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото
производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно
от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99,
ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД не може да бъде игнорирано, в който смисъл е и постановената
по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, обективирана в Решение №
123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014
г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о..
Настоящият
съдебен състав споделя изцяло възприетото в цитираната по-горе съдебна
практика, съгласно която цесията следва да се счете за надлежно съобщена на
длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. С оглед изложеното, въззивният
съд приема, че няма пречка уведомяването на длъжника за извършената цесия да се
реализира с връчването на препис от исковата молба – какъвто е процесният
случай, поради което е ирелевантно дали предходното уведомяване е достигнало до
знанието му. По тези аргументи съдът приема, че по делото са ангажирани
доказателства за надлежното уведомяване на длъжника за цесията на основание чл.
99, ал. 3 от ЗЗД, поради което следва да се приеме, че сключеният договор за
цесия има действие спрямо цедирания длъжник.
С
оглед спорния предмет във въззивното производство, настоящият състав намира, че
жалбоподателят е длъжник на процесните вземания, поради което предявените
искове са основателни и доказани до размерите, до които са уважени. Първоинстанционният
съд като е достигнал до същия правен извод е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт в частта, в
която са уважени предявените искове, в т.ч. и в частта на присъдените в
тежест на ответника разноски, дължими с оглед изхода на спора на основание
чл.78, ал.1 от ГПК, който на основание чл. 271, ал.1 от ГПК следва да бъде
потвърден.
По
отношение на въззивната жалба срещу Решение № ********* от 19.10.2020 г. по гр.д.
№ 57250/2017 г. на СРС, съдът намира следното:
Очевидната
фактическа грешка представлява несъответствие между формираната истинска воля
на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението, като
безспорно пропуските да се отрази в диспозитива на решението становище на съда,
личащо от мотивите, е именно такава грешка, т.е. очевидна фактическа грешка е
всяко разминаване между така формираната воля и изрично изразената такава,
което се дължи на техническа грешка или пропуск при изготвяне на решението и
изразяването на волята /в този смисъл решение № 507/16.12.2011 г. на ВКС по
гр.д. № 1575/2010 г., IV г.о./. Очевидна фактическа грешка е налице при всяко
несъответствие между формираната действителна воля на съда, видна от мотивите
към съдебното решение, и нейното външно изразяване в текста на самото съдебно
решение, т.е. в неговия диспозитив /в този см. решение № 168/02.08.2013 г. на
ВКС по гр.д. № 580/2012 г., IV г.о./. В случая, въззивният съд намира, че е
налице очевидна фактическа грешка, тъй като първоинстанционният съд е формирал
воля да уважи предявеният иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД
за заплащане на главница по договора, съобразно заключението на вещото лице по
счетоводната експертиза. В тази връзка, видно от мотивите на постановеното решение
№ 97301 от 21.05.2020 г. по гр. д. № 57250/2017 г., съдът е приел, че съобразно
приетото по делото заключение на вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза
общият размер на неиздължената главница за периода от 15.08.2012 г. до 18.12.2014
г. е размер на 7411,09 лева и съответно до този размер искът е основателен и
следва да се уважи и съответно да бъде отхвърлен до пълния претендиран размер,
който съобразно исковата молба е в размер от 7 423,69 лева. Видно от
диспозитива на съдебното решение, обаче, първоинстанционният съд е допуснал
техническа грешка в цифровото изписване на дължимата главница като погрешно е
посочил размера на дължимата главница (разменяйки цифрите 4 и 7), т.е. вместо
7411,09 лв. е посочил 4711,09 лв.
С
Решение № ********* от 19.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 57250/2017г. на СРС
28 с-в, постановено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК, съдът е установил, че впоследствие
при изписване дължимите суми в диспозитива на решение № 97301 от 21.05.2020 г.
е допусната техническа грешка в цифровото изписване на дължимата главница,
поради което и правилно СРС е коригирал грешката.
По
отношение на релевираното оплакване в жалбата за неправилност изводите на съда
по отношение на поправката на основанието на присъдената лихва, съдът намира:
Съгласно
разпоредбата на чл. 19.1. от Общите условия към договор за кредит от
18.12.2006г. е предвидено, че при забава на плащането на месечната вноска за
главница и/или лихва от 7 /седмия/ ден след падежната дата, остатъкът от
кредита се олихвява с договорената лихва
увеличена с наказателна надбавка от 10 процентни пункта. Следователно,
съгласно посочената разпоредба от договора, между страните по договора е
предвидено обезщетение за вредите от неизпълнение на договора – санкционна
лихва /неустойка/. Съгласно чл. 92 от ЗЗД страните по договор могат да
договорят обезщетение за вредите от неизпълнението, какъвто именно характер в
случая има уговорената лихва по чл. 19.1 от Общите условия. Съобразно изложеното в обстоятелствената част
и петитума на исковата молба и видно от мотивите на Решение № 97301 от
21.05.2020 г., ищецът е претендирал санкционираща лихва по чл. 19.1. от ОУ към
Договора за кредит), а не законна лихва за периода от 15.08.2014 г. до датата
на исковата молба. В решение № ********* от 19.10.2020 г. съдът е посочил, че в
мотивите е обсъдена именно санкционната лихва, поради което и в тази част
решението за допускане на очевидна фактическа грешка е правилно и следва да
бъда потвърдено.
Поради
съвпадане на крайните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваните решение № 97301 от 21.05.2020 г.,
постановено по гр. д. № 50659/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 28 с-в, поправено
с Решение № 20229298 от 19.10.2020 г. по гр. д. № 50659/2018 г. по описа на
СРС, І ГО, 28 с-в, постановено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК, като правилни и
законосъобразни следва да бъдат потвърдени на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1,
пр. 1 ГПК изцяло, а подадените срещу тях въззивни жалби да се оставят без
уважение като неоснователни.
С
оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски следва да се
постави в тежест на въззивника, който следва да заплати на въззиваемата страна юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв. съгласно чл. 78, ал.8 ГПК, вр чл. 37, ал.1 т
ЗПрП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 97301 от 21.05.2020
г., постановено по гр. д. № 57250/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 28 с-в и Решение
№ 20229298 от 19.10.2020 г. по гр. д. № 57250/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 28
с-в.
ОСЪЖДА А.В.П., ЕГН **********, с адрес ***
да заплати на „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***
*******на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 /сто/ лева – разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.