РЕШЕНИЕ
№ 749
град Пловдив,12.04. 2021 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен
съд - Пловдив, XXIV състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ДАРИНА МАТЕЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при
секретаря К.Р.и с участието на прокурора Данаила Станкова, като разгледа
докладваното от съдия Матеева КАНД № 328 по описа за 2021
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл.208 и следв.
от АПК във връзка чл.63 ал.1 изр. второ от ЗАНН.
Образувано е по жалба
на ЦУ на НАП против Решение № 260712/16.12.2020
г. на Районен съд – Пловдив, постановено по АНД № 6885/2020 г., I н. с., с което е отменено НП № 504901-F525034
от 09.04.2020 г. на началник отдел „Оперативни дейности“ – Пловдив при ЦУ на
НАП. Развиват се съображения за незаконосъобразност на съдебния акт, поради
допуснато нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, тъй като неправилно съдът е счел за
приложими разпоредбите на чл.34 и чл.28 от ЗАНН, защото, на първо място, не е
изтекла една година от извършване на нарушението, което е открито на 07.11.2019
г., и освен това даването на входящ
номер по подадено заявление, не означава автоматично, че нарушението е открито
веднага. На второ място се твърди, че нарушението не съставлява маловажен
случай, тъй като същото не разкрива ниска степен на обществена опасност в
сравнение с типичната за този вид нарушения, като се излагат подробни доводи. Иска
се отмяна на решението и потвърждаване на НП, както и се претендира
юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.
Ответникът
– „Лукойл България“ ЕООД, редовно призован, не изпраща представител. В
постъпилия отговор на касационната жалба се излагат доводи по съществото на
спора.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Пловдив е на становище за неоснователност на
касационната жалба.
Касационният
състав на съда, след като обсъди събраните по делото доказателства, наведените
от жалбоподателя касационни основания, доводите и становищата на страните и
като извърши на основание чл.218, ал.2 от АПК служебна проверка на валидността,
допустимостта и съответствието на обжалваното съдебно решение с материалния
закон, намира за установено следното:
Касационната
жалба е подадена в законовоустановения срок, от
надлежна страна ,за която съдебният акт е неблагоприятен и е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество жалбата е неоснователна.
Предмет
на касационно оспорване е Решение № 260712/16.12.2020 г. на ПРС, постановено по
АНД № 6885/2020 г. Със същото е отменено посоченото по-горе НП, с което на
дружеството-нарушител е наложено административно наказание "имуществена
санкция" в размер на 500 лева на основание чл.185 ал.2 във връзка с ал.1 от ЗДДС за нарушение на чл.16а ал.2 от
Наредба № Н-18/13.12.2006 г. във връзка с §31 ал.2 от ПР на Наредбата за
изменение и допълнение на Наредба № Н-18/13.12.2006 г. за регистриране и
отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства (ДВ, бр. 76
от 2017 г., изм. и доп., бр. 80 от 2018 г., в сила от 28.09.18 г.) във връзка с
чл.118 ал.4 т.5 ЗДДС.
От
фактическа страна се установява следното.
На
07.11.2020 г. при извършена проверка от органите по приходите в обект: -
бензиностанция Б092, находяща се в гр. Пловдив, бул.
"Пещерско шосе" №118, стопанисвана и експлоатирана от санкционираното
дружество, е установено, че дружеството, в качеството си на лице по чл.3 от
Наредба № Н-18/13.12.2006 г. на МФ, е допуснало нарушение на същата, като не е
предоставило в срок по електронен път в НАП блок-схема на ЕСФП, регистрирана в
обекта. Установено е също така, че лицето, стопанисващо обекта и използващо
регистрирано ЕСФР, не е подало в срок заявление по образец, съгласно
разпоредбата на чл. 16а ал. 2 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г. и приложение № 25
до комепетентната ТД на НАП по електронен път, с
посочена блок-схема на ЕСФР, съдържаща всички нейни компоненти и връзките между
тях, както и местата на пломбиране. Заявлението е подадено на 05.08.2019 г. с
вх. № 000029-44869/07.08.2019 г.
Районният
съд е формирал извод за незаконосъобразност на наказателното постановление,
приемайки, че, АУАН е съставен в нарушение на чл.34 от ЗАНН, както и че се касае за маловажен случай по чл.28 от ЗАНН, като е изложил изключително
подробни доводи и в двете насоки.
В
рамките на служебната проверка по чл.218 ал.2 от АПК не се установяват основания за
нищожност и недопустимост на оспореното решение на ПРС. След анализ на
събраните и относими за спора доказателства, отнесени
към нормите на ЗДДС, Наредба № Н-18/13.12.2006 г. за регистриране и отчитане на
продажби в търговските обекти чрез фискални устройства, НК и ЗАНН,
Административен съд – Пловдив достига до следните изводи.
Наказателното
постановление е издадено от оправомощено за това
лице, а АУАН е съставен от компетентен орган, видно от приобщеното към
материалите по делото копие на Заповед № ЗЦУ-ОПР-17/17.05.2018 г. Въпреки това,
първоинстанционният съд е счел, че при издаването на
НП е допуснато съществено нарушение, което е опорочило производството и е
довело до издаването на незаконосъобразно наказателно постановление. Настоящата
касационна инстанция споделя напълно тези изводи на ПРС.
Производството
по установяване на административни нарушения и издаване на наказателни
постановления е строго формален процес, който се провежда в стриктно
регламентирани срокове, част, от които са регламентирани в разпоредбата на
чл.34 от ЗАНН. Съгласно въпросната разпоредба - сроковете по чл.34 ал.1 от ЗАНН
са давностни (Тълкувателно постановление
№1/27.02.2015г. на ОСС на ВКС и ВАС, Тълкувателно решение № 48 от 28.XII.1981
г. по н.д. № 48 / 81 г., ОСНК на ВС; Тълкувателно решение № 112 от 16.ХII.1982
г. по н. д. № 96 / 82 г., ОСНК на ВС; Тълкувателно решение № 44 от 29.XII.1983
г. по н. д. № 29 / 82 г., ОСНК на ВС). Наказателната и административнонаказателната
доктрина приема, че давността е институт на материалното право. Следователно,
за давността по чл.34 ал.1 от ЗАНН съдът трябва да следи служебно.
Началото
на тримесечната административнонаказателната давност
е обусловено от откриването на нарушителя (чл.34 ал.1 от ЗАНН). Под откриване
на нарушителя следва да се разбира, не моментът, в който съответното длъжностно
лице е изградило своята субективна представа относно индивидуализиращите белези
на нарушителя, а моментът, в който е било обективно възможно да се изгради тази
субективна представа. Обратното би означавало, че предметът на доказване ще
трябва да обхване субективните преживявания на едно длъжностно лице, което е
практически трудно осъществимо и, че началото на един давностен
срок ще зависи от свободното усмотрение на длъжностното лице, а именно – кога
същото ще реши да възприеме факта на нарушението и неговия извършител.
Коментираният давностен срок не може да бъде поставен
в зависимост от подобни субективни състояния и решения. Той трябва да предпоставя само и единствено обективни дадености.
При
неспазване на една от двете алтернативно предвидени предпоставки по чл.34 ал.1
от ЗАНН, а именно, да не се състави АУАН в срок от три месеца от откриване на
нарушителя или, ако е изтекла една година от извършване на нарушението (две и
повече години за определени нарушения), не следва да се образува административнонаказателно производство, а образуваното се
прекратява.
Константната
съдебна практика е възприела, че щом даден орган или длъжностно лице са овластени да установяват определени административни
нарушения, то те са и задължени да следят дали такива нарушения са извършени.
Това е така, тъй като реализирането на административнонаказателна
отговорност не е свързана само с предоставяне на определени публични права на
конкретни органи или длъжностни лица, но и със задължението те да упражняват
въпросните права. Тези органи, респ. длъжностни лица, не разполагат с
оперативна самостоятелност (последната е типична само за административното
право, но не и за административнонаказателното
право). Затова реализацията на административнонаказателната
отговорност не може да бъде оставена на усмотрението на овластените
правни субекти, така че те да избират кога да формират своите субективни
представи за състава на административното нарушение и индивидуализиращите
белези на нарушителя и кога да предприемат дължимите действия по установяването
и налагането на административно наказание. Това те са длъжни да направят в рамките
на законоустановените срокове, които, както вече се
спомена по-горе, имат за свой начален момент обективни, а не субективни
юридически факти, т.е. те са длъжни еx officio /служебно, по свой почин/ да предприемат действия
по установяване на лицата осъществили състава на нарушението. Следователно,
компетентността се определя като система от правомощия, т.е. съвкупност от
права и задължения от особен характер, предоставени на органа за осъществяване
на държавна власт, вкл. и административнонаказателна.
Правата на органа са права спрямо гражданите и юридическите лица, но тяхното
осъществяване е задължение спрямо държавата, като част от неговата
компетентност. Недопустимо е органът да извърши „отказ от компетентност”.
/”Коментар на АПК”, К.Л., Ем.К., Ал.Е., София 2007г., ЦОА ”К.Ц.”, стр.170 -
стр.181/.
Следователно,
определената с нормата на чл.53 от ЗАНН компетентност на органите на НАП да
съставят АУАН, по дефиниция означава, освен право да привличат към административнонаказателна отговорност субектите, извършили
нарушения, още и задължение за тези длъжностни лица за установяват своевременно
нарушенията и техните извършители. Ето защо и реализацията на административнонаказателната отговорност на правните
субекти не може да бъде оставена на усмотрението на овластените
администрации, така че те да решават кога и по какъв начин да формират
субективните си представи относно съставите на административните нарушения,
техните автори и вината, както и кога да предприемат дължимите действия по тяхното
установяване по чл.36 ЗАНН и съответното им санкциониране по реда на чл.52 -
чл.57 ЗАНН. Това те са длъжни да правят по силата на закона /с предоставената
им нормативна компетентност/ и в пределите на законно установените срокове,
които както стана въпрос по-горе имат за свой начален момент обективни
юридически факти, в конкретния случай – изтичането на нормативен срок за
подаване на заявлението в законно определения срок. В горния смисъл е наложена
и константа съдебна практика, където изрично се приема, че денят, следващ
крайния срок за подаване на дължимата декларация, в случая – заявление, е
моментът, от който нарушителят става известен на административнонаказващия
орган, а дали административният орган “ще узнае” този факт е въпрос на полагане
на дължимата грижа в разумни срокове.
Тук следва да се подчертае, че
пропускането на по-краткия тримесечен срок не е основание за прилагане на
по-дългия едногодишен/двугодишен срок от извършване на нарушението при
преценката за срочното съставяне на акта за установяване на нарушението. Двата
срока се намират в определено съотношение помежду си, което се изразява в
поглъщането на тримесечния срок от откриването на нарушителя от
едногодишния/двугодишния срок от извършването на нарушението. Т.е. след
изтичане на по-дългия срок за компетентния орган се погасява правото да състави
акт за административно нарушение, независимо че не е изтекъл тримесечният срок
от откриване на нарушителя. Съответно, след изтичане на тримесечния срок от
откриване на нарушителя се погасява административно наказателната отговорност
на нарушителя и респ., правото на компетентното длъжностно лице да състави акт,
макар и в рамките на едногодишния/двугодишния срок от извършване на
нарушението.
В конкретния случай заявлението по
чл.16а ал.2 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г. на МФ, е подадено от жалбоподателя на 05.08.2019 г.,
вместо в срока до 24.06.2019 г. Нарушението е на просто извършване и е
осъществено с бездействието на задълженото лице към първия работен ден, след
датата следваща последния срок 24.06.2019 г., а именно 25.06.2019 г.
Контролните органи на приходната администрация на отдел „Оперативни дейности“
при ЦУ на НАП са имали обективната възможност да констатират нарушението, тъй
като всички данни, даващи основание да се прецени извършено ли е нарушение или
не, са били на разположение на наказващия орган през цялото време, без да е
било необходимо извършването от негова страна на каквито и да било допълнителни
действия по разкриване на нарушителя и фактите, даващи основание за преценка извършено
ли е или не нарушението. Тримесечният срок, в който може да се състави на
жалбоподателя, в конкретния случай започва да тече от 25.06.2019 г. Актът за
установяване на административно нарушение е съставен на 07.11.2019 г., след
изтичане на тримесечния срок, предвиден в разпоредбата на чл.34 ал.1 от ЗАНН. Административнонаказващият орган не е съобразил това
обстоятелство и като е издал обжалваното наказателно постановление, въз основа
на така съставения акт, е допуснал съществено процесуално нарушение, което не
може да бъде „санирано” в съдебната фаза на
производството и налага отмяна на обжалвания акт като незаконосъобразен.
Предвид факта, че изложеното, само по
себе си, е достатъчно основание за отмяна на оспореното наказателно
постановление, съдът намира, че не са налице касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 от НПК, поради което оспореното решение
следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
При този изход на спора и предвид
претенциите на касационния жалбоподател за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за двете инстанции, съдът намира, че такива не се следват.
Водим от горното, Административен съд –
Пловдив, XXIV
състав,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение №
260712/16.12.2020 г. на Районен съд – Пловдив, постановено по АНД № 6885/2020
г., I н. с.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.