Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………………./27.01.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
пети октомври през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т.Д.
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
секретар Алина
Тодорова като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 3743 по
описа
за 2017 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 28594 от 07.02.2017
г., постановено по гр.д. № 49099/2014 г. на СРС, 118 състав, е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че К.Б.
Д.дължи н. „А.з.с.н.в.“ АД на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр.чл.
99, ал. 1 ЗЗД, сумата от 600 лева, представляваща непогасена главница по договор
за кредит CrediHome №1071-00179148/08.03.2011г.,
сключен между ответницата и „К.“АД, ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (01.07.2014г.) до
окончателното й изплащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от
175.34 лева - мораторна лихва върху главницата за
периода 20.04.2011г. - 30.06.2014г., които суми са прехвърлени на ищеца по
силата на договор за цесия от 25.10.2012 г.
и за които е издадена заповед за изпълнение от 17.07.2014г. по гр.д. №
35739/2014 г. по описа на СРС, 118 състав, като е отхвърлен иска за главница по
чл.240, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 600.00 лева до пълния предявен
размер от 723.23 лева, иска за мораторна лихва по
чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 175.34 лева до пълния предявен
размер от 343.26 лева, както и иска с правно основание ЧЛ.240, ал.2 ЗЗД за
сумата от 376.77 лева - възнаградителна лихва по
договора за периода 09.03.2011г. - 12.09.2011г.С решението първоинстанционният
съд се е произнесъл и относно разноските по чл.78, ал.1 ГПК чл.78, ал.6 ГПК, и
чл. 78, ал. 7 ГПК.
Решението е обжалвано само от
ответника К.Б. Д.чрез оказващия й правна помощ адв. Т.М.
от САК, назначена от СРС по чл.95 от ГПК,
в частите, в които исковете за главница и лихви са били уважени и произтичащата
от това отговорност за разноските, с искане за отмяната му в тези части и отхвърляне
на исковете изцяло спрямо ответницата. Излагат се доводи за неправилност на решението в обжалваните части като
необосновано, постановено при процесуално нарушение при събиране на
доказателства за установяване възражението на ответната страна за погасяване на
дълга чрез плащане преди подаване на исковата молба. При събиране на допуснато
от въззивния съд доказателство-допълнителна ССчЕ, моли съда да приложи последицата по чл.161 от ГПК с
оглед поведението на ответната страна по създаване на пречка за изготвяне на
експертизата.
Въззиваемата страна – ищец „Агенция за събиране на вземание“
ЕАД, чрез пълномощник юрк.Р.С.-К.оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението
не страда от сочения в жалбата пороци. Възразява, че е налице разминаване в
твърденията на ответната страна-първо, че получаваните от платеца фискални
бонове били избледнявали във времето, а после, с въззивната
жалба, че били изгубени от платеца. Счита, че платено от кредитополучателя е
само сумата, отразена в представения по делото погасителен план. С допълнително
становище от 19.12.2018 г. по
допуснатото от въззивния съд ново
доказателство-допълнителна ССчЕ, намира, че
дружеството не следва да носи отговорност по чл.161 от ГПК, тъй като не е
създало пречка за събиране на доказателство, което не е в негово държане, както
е било уведомено и вещото лице. Моли жалбата да не се уважава,
претендира разноски по списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, тъй като има съдържанието по
чл.236 от ГПК, а в обжалваните части е и допустимо, тъй като съдът се е произнесъл в рамките на заявената с
исковата молба претенция по установителни искове по
чл.422 от ГПК, подадена в срока по чл.415 от ГПК.
При произнасянето си по правилността на решението в останалите
обжалвани части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните своевременно с въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предмет на въззивна проверка за правилност следователно
по настоящето дело, е решението в частите, в които исковете са били уважени
спрямо ответника К. Д.и само относно въведения във въззивното
производство спор относно погасяване на претендираното
от ищеца вземане преди подаване на искането до съда, т.е. по спора относно
факта на плащането от ответната страна.
Първоинстнационният съд е уважил предявените искове въз основа на
преценка насъбраните поделото писмени догазателства,
и ССчЕ, въз основа на които е приел, че процесният договор
за заем CrediHome № 1071-00179148/08.03.2011г. е бил
валидно сключен между цедента на ищеца и ответницата,
като ответницата е получила договорената сума по кредита от 800 лв., изплатила
е общо четири вноски на обща стойност 200 лв., както следва: на 20.03.2011г. -
50 лв.; на 02.04.2011г. - 100.00 лв. и на 05.05.2011г.
- 50 лв., които плащания, с оглед приетата нищожност от съда на клаузата за възнаградителна лихва, следва да се отнесат към погасяване
на главницата от 800 лв., следователно ответницата остава за дължи непогасения
остатък от 600 лв., за който отстатък ответната
страна не е доказала възражението си за погасяване чрез плащане. След преценка
за забавено плащане на част от главниците по договора за кредит, първоинстанционният съд е определил размера на
обезщетението за непогасените вноски по реда на чл.162 от ГПК за периода от
19.04.2011г. до 30.06.2014г., в размер на 175.12 лева. За така посочените суми
за главница и законна лихва за забава исковете по чл.422 от ГПК са били
уважени.
Изложените в мотивите на първоинстанционното
решение фактически констатации и правни изводи въззивният
съд споделя, и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях, без да е нужно да
ги повтаря.
В допълнение и по наведените с въззивната
жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Допуснатото от въззивния
съд ново доказателство-допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, която да
установи наличие на плащания от ответната страна след проверка на т.нар. касови
книги, не е събрано, тъй като вещото лице не е имало възможност да провери
такива документи нито при ищеца, нито при неговия цедент-кредитодателят
„К.“ АД, видно от доклада на вещото лице, тъй като такива книги не са му били
предоставени. Ищецът признава с писменото становище, че не е бил в състояние да
преподстави такива книги на вещото лице, тъй като те
не се намират в негово държане. Не се
установи по делото такива книги да са били предоставяни на ищеца от неговия цедент-кредитодателя „К.“ АД. Предаването на такъв вид
документация по договора за цесия не е отразено в чл.4.6 от Договора от
25.10.2012 г. за прехвърляне на вземания. Посочения тест от договора предвижда
предаване на цесионера съгласно чл.4.6.1 в случаите
когато няма съдебно предявено вземане, само на искането за предоставяне на
кредит, на договора за кредит, и на приложимите Общи условия. Не се установи по
делото ищецът по някакъв друг начин или друг повод да е получил други
документи, касаещи плащания, в частност т.нар касови книги за дневни отчети.
Ето защо не може да се вмени във вина поради процесуално бездействие,
непредоставянето на такива книги от ищеца на вещото лице по допуснатата то въззивния съд допълнителна ССчЕ,
и спрямо ищеца не са налице основания за прилагане на чл.161 от ГПК, тъй като
не се установи поведение на ищеца, което да е препяствало
събиране на допуснато от съда доказателство. Отделно от това, по делото е
събран като доказателство оригинала от погасителния план като неразделна част
от договора за кредит, в който са нанесени правени и от ответницата плащания,
удостоверени с неин подпис и с подпис на кредитния консултант, като този начин
на удостоверяване на погасяване на задълженията по договора е бил изрично
уговорен със сключения договор за заем от 08.03.2011 г., с който в чл.8 от
договора, във вр. с указанията по раздел „Важно“ от
договора, в т.5, изрично страните са се съгласили, че при всяко плащане
кредитополучателят има право да изиска отразяване в кредитния план, и да получи
копие от кредитния план, и трябва да изисква от кредитния консултант подпис в
копието от погасителния план с посочване точно на платената сума, и само това
представлява доказателство за извършеното плащане, т.е. отразяването в
кредитния план само има характер на разписка по смисъла на чл. 77 от ЗЗД. В
тази връзка въззивният съд съобрази и признание от
самата отвтеница, направено пред СРС в откритото
съдено заседание пред СРС на 17.04.2015 г., че лицето наречено Теменужка, на
която ответницата е правила плащанията по заема, е вписвало плащането и в една
тетрадка, която носела със себе си. Отделно от това съдът взема пред вид и изложеното
от вещото лице по приетата пред СРС експертиза, че кредитодателят
няма задължение и да издава фискална бележка, доколкото се касае за договор
за кредит, а не за търговска сделка. Въззивният съд е съдействал на ответната страна да докаже правопогасяващото възражение за плащане, но не може
служебно да събира доказателства от трето неучастващо в процеса лице / в случая
от „К.“ АД/, доколкото е ограничен от доказателствените
искания на страната в процеса, а искане за събиране на доказателства от трето
лице по чл.192 от ГПК не е правено по делото. Така въззивният
съд не следва да обсъжда дали третото неучастващо лице „К.“ АД е имало
задължение да издава фискален бон и да прилага Наредба № Н-18 от 13 декември
2006 г. за регистриране и отчитане чрез фискални устройства на продажбите в
търговските обекти, изискванията към софтуерите за управлението им и изисквания
към лицата, които извършват продажби чрез електронен магазин (загл. изм. - дв,
бр. 80 от 2018 г.).
Така събраните по делото доказателства сочат, че
ответната страна не е погасила изцяло дължимите по договора главници, като неплатения
остатък възлиза на 600 лв. , установен от събраните писмени доказателства и
приетото заключение на ССчЕ, изготвено и след
проверка в счетоводството на третото лице „К.“ АД, което е и кредитодател по договора за заем, и отразените плащания са
по време преди договора за цесия между „К.“
А и ищеца по делото. Заемодателят „К.“ АД е финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, регистрирана с
основна дейност отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Макар и да не
притежава статут на банка, за него са приложими разпоредбите на Закон за
кредитните институции и Закон за потребителските кредити, респ. и изискванията
за счетоводна отчетност съгласно чл.68 от ЗКИ, каквато отчетност се установи да
е водена според заключението на ССчЕ. Налице е и
документална обосновка на счетоводните записвания за извършените от ответницата
частични плащания, доколкото погасителния план следва да се счита за първичен
счетоводен документ по смисъла на ЗСч.
При липсата на други
оплаквания с въззивната жалба, и след преценка, че в
решението в обжалваните части не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, въззивният
съд намира, че ответницата не е доказала правопогасяващото
си възражение за плащане на остатъка от дълга в размер на 600 лв. главница, и
дължи тази сума, ведно със законна лихва за забава за исковия период, като е
приел първоинстанционния съд, като по отношение на
уважения иск за лихва за забава с жалбата не са изложени никакви оплаквания.
Поради съвпадане на изводите на двете
инстанции, решението в обжалваните части
следва да се потвърди, вкл. и в частта за разноските, определени според
изхода на спора.
По разноските за въззивната инстанция:
Жалбоподателката-ответник следва да плати по сметка на СГС сумата 30
лева - разноски за вещо лице за явяването му пред съда, съгласно определението
на въззивния съд от съдебно заседание на 07.12.2018
г., както и държавна такса по жалбата върху обжалваните и потвърдени от въззивния съд части от решението на СРС в размер на 2 х25лв.
общо 50 лв. съгласно т.18 от Тарифата за ДТГПК и т. 7 и т.18 от ТР № 6/2013г. по т.д.№ 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС, тъй като не са налице предпоставките по чл.83, ал.1 от ГПК за
освобождаване на ответницата от тях, а на същата е предоставена само правна
помощ по чл.95 от ГПК, и искане по чл.83, ал.2 от ГПК няма /в този смисъл определение
№ 104 от 09.02.2015 г. по ч. т. д. № 112/2015 г., Т. К., І т. о. на ВКС/.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК, искането на ищеца-въззиваем, ответницата
дължи на ищеца възнаграждение за защита от юрисконсулт в размер на 100 лв.
съгласно чл.25, ал.1 от НПП. Това възнаграждение са определя от съда и не зависи
от посочения от ЮЛ размер, съобразно фактическата и правна сложност на спора,
каквато в случая не е налице.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 28594 от 07.02.2017 г., постановено по гр.д. № 49099/2014
г. на СРС, 118 състав , В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.
ОСЪЖДА К.Б. Д., ЕГН ********** с адрес ***, да плати н. „А.з.с.н.в.“
АД, ЕИК ******, седалище ***-р *****, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК, сумата 100 лв. разноски за въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА К.Б. Д., ЕГН ********** с адрес
***, да плати на Софийски градски съд, София, бул. *****, на основание
чл.77 от ГПК, сумата 50 лв. за държавна такса и 30 лв. за разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.