Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 06.01.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и двадесета
година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно
гражданско дело № 5728 по описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 03.05.2020г., постановено по гр.д. № 46973/2018г. по описа на СРС,
ГО, 75 състав, е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от “С.Б.С.”
АД срещу М.Б.Д. иск с правно основание чл. 143, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане в размер на 174, 90 лева, представляващо главница по
договор за продажба на изплащане № ********* от 17.12.2014г., сключен между “М.”
ЕАД и ответника, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК – 01.09.2017г. до окончателното изплащане, за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 60972/2017г. по описа на СРС, ГО, 75 състав.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ответника М.Б.Д., в която се поддържат
доводи за неправилност поради допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните изводи,
както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че постановеното
решение е недопустимо, тъй като спорното вземане не е било изискуемо. В случая
ищецът се е позовал на настъпила автоматична предсрочна изискуемост на
задължението по сключения договор за продажба на изплащане, но не били
ангажирани доказателства, че така уговорената предсрочна изискуемост била
надлежно обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Поддържа, че тази
клауза от договора е в пряко противоречие с приетото в т. 18 от Тълкувателно
решение № 4/2013г. от 18.06.2014г на ОСГТК на ВКС, съгласно което за да настъпи
изискуемостта на цялото вземане е необходимо кредиторът да е уведомил длъжника,
че упражнява потестативното си право и да обяви предсрочната изискуемост. При
липсата на доказателства за волеизявление на кредитора в този смисъл, счита, че
изискуемостта на процесното вземане не е настъпила. Развити са и доводи, че
предсрочната изискуемост не може да се обяви на длъжника в хода на исковото
производство чрез връчване на препис от исковата молба, тъй като по този начин
би се стигнало до промяна на основанието, на което е издадена заповедта за
изпълнение. На следващо място, навежда съображения, че ищецът не е посочил
датата, на която твърди да е настъпила предсрочната изискуемост, а освен това
не е ясно какъв е падежът на всяка една от вноските, поради което не може да се
направи обоснован извод, че претендираното вземане е изискуемо към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК. Освен това поддържа твърдението си, че между
страните по дeлото не е сключен договор от 27.01.2016г., което е самостоятелно
основание за отхвърляне на претенцията. С оглед изложеното е направено искане
за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният
иск да се отхвърли.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – “С.Б.С.” АД, е подала
отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно изложени
съображения. Счита първоинстанционното решение за обосновано, като постановено
в правилно приложение на материалния закон и съобразно ангажираните в
производството доказателства. Поддържа, че в конкретния случай разрешението по
т. 18 от Тълкувателно решение №4/2013г. на ОСГТК на ВКС не намира приложение,
тъй като не се касае до правоотношение по договор за банков кредит. Аргументира
този извод с обстоятелството, че продавачът “А 1” ЕАД не е банкова институция и
спрямо него са неприложими нормите на Закона за кредитните институции. Освен това
сочи, че между страните не било уговаряно задължение на кредитора да уведоми
насрещната страна за превръщане на непогасената част от вземането в предсрочно
изискуема. Напротив, било уговорено да настъпи автоматична предсрочна
изискуемост при определени предпоставки, които в случай били налице. Счита, че
всички релевантни за спора обстоятелства били установени със събраните по
делото доказателства – писмени такива и заключението на съдебно-счетоводната
експертиза. А по отношение на възражението, че между ответника и “М.” ЕАД не
бил сключван договор от 27.01.2016г., уточнява, че са касе до техническа грешка
в исковата молба, която била надлежно отстранена с нарочно волеизявление от
ищеца, обективирано в уточнителна молба от 15.10.2019г., депозирана пред СРС.
По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество
е основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен
е по реда и в срока на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 143,
ал. 1, вр. чл. 200, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с искова молба от “С.Б.С.” АД, в която се твърди, че между “М.”
ЕАД и М.Б.Д. бил сключен на 27.01.2016г. договор за продажба на изплащане №
*********, по силата на който ответникът е станал собственик на устройство - апарат
SAM Galaxy S 4, сериен номер 356761061486798. Купувачът се задължил да заплати
уговорената в договора цена, съобразно погасителен план към същия. Поради
неплащане в срок на две месечни вноски, договорът между страните бил прекратен
предсрочно на основание чл. 12.3. от договора, а непогасената част от дължимите
вноски до края на срока на договора, станала предсрочно изискуема. Сочи се още,
че на 07.11.2014г. между “М.” ЕАД и ищцовото дружество бил сключен договор за
поръчителство, по силата на който “С.Б.С.” АД се задължил в качеството на
поръчител да обезпечи задълженията на абонати, сключили с телекомуникационното
дружество договори за продажба на изплащане. Поради неизпълнение на
задълженията на ответника, поръчителят го уведомил, че ще изпълни вместо него
дължимата престация. Това плащане в полза на “М.” ЕАД в размер на 174, 90 лева
било извършено на 27.09.2016г., с което ищецът встъпил в правата на кредитора срещу
М.Б.Д. до размер на платената сума. Поради липсата на доброволно плащане на
сумата от страна на купувача, поръчителят подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, което било
уважено. Длъжникът подал в срок възражение срещу вземането, поради което
кредиторът упражнил правото си по чл. 422, ал. 1 от ГПК и предявил иск за
установяване съществуването на оспореното вземане.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че по делото
е установено съществуването на валидно правоотношение по договор за продажба на
изплащане, сключен между ответника, като купувач, и “М.” ЕАД, в качеството на
продавач. Ответникът не изпълнил поетите задължения за заплащане на продажната
цена в уговорените срокове, поради което продавачът прекратил правоотношението
и обявил настъпилата по силата на договора автоматична предсрочна изискуемост
на целия размер на вземането. По отношение на доводите на ответника, че е
недопустимо да се уговаря автоматична предсрочна изискуемост, съдът е взел
предвид и настъпилото в хода на производство обстоятелство, че крайният срок за
връщане на сумата по договора за изплащане, е настъпил преди датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК. Посочено е още, че по силата на сключен между ищеца и “М.” ЕАД
договор за поръчителство, поръчителят изплатил целия размер на предсрочно
изискуемата продажна цена, поради което за ищеца се е породило правото да иска
от длъжника връщане на платената цена. Съдът е приел, че поръчителят е изпълнил
задължението си по чл. 143 от ЗЗД да уведоми длъжника преди да пристъпи към
изпълнение на задълженията му. В допълнение са развити и съображения, че дори и
да се приеме, че по делото не се установява надлежно връчване на изпратеното
уведомление, това не се отразява на основателността на предявения иск, тъй като
неуведомяването на длъжника по чл. 143, ал. 1 от ЗЗД за предявената претенция
срещу поръчителя не погасява регресните му права при плащане на задължението, а
има за последица единствено непротивопоставимост на извършеното плащане на
длъжника и поражда вземане от кредитора за връщане на даденото, ако длъжникът е
платил или плати, както и ако той не дължи плащане по друга причина. По тези
съображения предявеният иск е уважен в цялост.
Безспорно
е на етапа на въззивното производство, а и от събраните писмени доказателства
по делото е установено, че на 17.12.2014г. между “М.” ЕАД, в качеството на
продавач, и М.Б.Д., в качеството на купувач, бил сключен договор за продажба на
изплащане № *********. В тази връзка следва да се посочи, че действително в
исковата молба е посочена друга дата на сключване на договора – 27.01.2016г.,
но с уточнителна молба от 16.10.2019г. ищцовото дружество е посочило, че са
касае до техническа грешка и правоотношението, което твърди да съществува между
ответника и телекомуникационното дружество, е възникнало на 17.12.2014г., на
която дата бил сключен процесният договор. С оглед изложеното се налага извод,
че наведеното от въззивника възражение относно датата на сключване на договора
за продажба на изплащане е неотносимо – ищецът е отстранил по надлежния за това
ред допуснатата в исковата молба техническа грешка.
По
силата на сключения на 17.12.2014г. договор, продавачът прехвърлил на
насрещната страна правото на собственост върху описаното в договора устройство
– апарат SAM Galaxy S 4, сериен номер 356761061486798, срещу
задължение за заплащане на продажна цена в общ размер на 381, 60 лева с ДДС.
Плащането на цената било разсрочено на първоначална и 23 месечни погасителни
вноски в размер на по 15, 90 лева, в която цена била включена и лихва в размер
на 9, 92 %. Според приложения към договора погасителен план, месечната
погасителна вноска представлява сбор от главница /конкретно посочен размер/ и
лихва. Срокът за заплащане на всяка вноска съвпада с този, който е посочен в
месечните таксуващи фактури, издавани за ползвани услуги по договора за услуги,
сключен между същите страни, което било изрично уговорено между страните в
клаузата на чл. 6 от договора за продажба. Съгласно чл. 12.3 от договора при
неплащане в срок на най-малко две последователни месечни вноски от страна на
купувача, всички суми, дължими до края на договора, стават изискуеми от датата
на издаване на фактура за тези суми и следва да бъдат заплатени от купувача в
рамките на посочения във фактурата срок. Фактурата се издавала след изтичане на
125 дни от спиране на достъпа на купувача до мрежата съгласно договора за
услуги. Договорът се считал за прекратен от тази дата, като прекратяването му
не засяга задължението на купувача за плащане на дължимите суми.
От представения
и неоспорен от страните договор от 07.11.2014г. се установява, че между “М.”
ЕАД и “С.Б.С.” АД е
възникнало правоотношение, по силата на което ищцовото дружество се е задължило
срещу възнаграждение и при условията и сроковете на този договор, да гарантира
чрез поръчителство вземанията на телекомуникационното дружество от неизправни абонати
по договори за продажба на изплащане.
По
делото е представено уведомление по чл. 143 от ЗЗД от ищеца до ответника, с
което последният е уведомен за съществуващото задължение на “С.Б.С.” АД в
качеството на поръчител да погаси задълженията на купувача по договора за
продажба на изплащане. Посочено е, че плащането ще бъде извършено на
29.08.2016г., като адресатът е бил поканен в същия срок да заплати на “М.” ЕАД
натрупаната сума в общ размер на 174, 90 лева. Писмото, съдържащо цитираното
уведомление, не е било връчено на ответника – същото е върнато с отбелязване от
длъжностното лице, че пратката не е потърсена.
По
делото няма данни и уведомлението за настъпила предсрочна изискуемост на
вземанията на “М.” ЕАД да е било връчено на М.Д..
Съгласно
приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като пълно и обосновано, се установява, че ответникът е
погасил в цялост вноски с №№ 1 до 12 включително, в общ размер на 206, 70 лева.
Останалите вноски в общ размер на 174, 90 лева /погасителни вноски с №№ от
13-та до 23-та, включително/ били заплатени от ищеца на 27.09.2016г. въз основа
на издадени общо шест фактури.
Анализът
на така установеното от фактическа страна налага следните правни изводи:
Поръчителството
по чл. 138 и сл. ЗЗД е форма на лично обезпечение, по силата на което
поръчителят приема да отговаря пред кредитора за задълженията по договора
солидарно с главния длъжник. На основание чл. 140 ЗЗД поръчителството се
простира върху всички последици от неизпълнението на главното задължение,
включително и разноските по събиране на вземането. Солидарността между главния
длъжник и поръчителя означава, че кредиторът може да претендира изпълнение и да
събере всички вземания в пълния им размер от който и да е от тях.
Поръчителството има акцесорен характер, защото е обусловено от съществуването
на главно задължение.
С договора за поръчителство поръчителят обезпечава кредитора
като поема задължение да изпълни едно съществуващо, валидно задължение вместо
длъжника. Процесният договор за поръчителство е сключен в надлежно писмена
форма и по силата на същия ищецът се е задължил да отговаря при същите условия
като длъжника като е обезпечил изпълнението на бъдещо задължение към кредитора
/чл. 138, ал. 2 от ЗЗД/.
С разпоредбата на чл. 143 от ЗЗД са предвидени регресни права на
поръчителя срещу длъжник, чието задължение поръчителят е изпълнил при
предвидени в закона предпоставки - поръчителят да е изпълнил едно изискуемо
задължение по договора за поръчителство, съгласно вътрешните отношения между
поръчителя и длъжника да има вземане от длъжника за изпълненото негово задължение
и поръчителят да е уведомил длъжника за изпълнението.
По делото е установено, че ответникът не е изпълнил задълженията
си по договора за продажба да заплати пълния размер на уговорената продажна
цена – конкретно неизпълнението е в размер на 174, 90 лева. Релевираните възражения, че вземането не е
изискуемо, тъй като не е ясен падежът на всяка погасителна вноска, са
неоснователни. Видно от представения договор за продажба на изплащане и
погасителен план към него, задължението за заплащане на продажната цена е
разсрочено на първоначална вноска и 23 месечни погасителни вноски. Без значение
е, че в договора не е посочена точна дата на всяко месечно задължение,
доколкото е налице изрично препращане към срока за плащане на сумите по месечни
таксуващи фактури, издавани за ползвани услуги по договора за услуга, сключен
между страните. Освен това, най-късната дата, на която може да се приеме, че е
настъпил падежа за плащане на погасителните вноски е последният ден от всеки
месец, следващ датата на сключване на договора – 17.12.2014г. до крайния срок
на договора – края на м.11.2016г.
Ирелевантни са и доводите относно ненадлежното упражняване на
правото на кредитора да направи вземането по договора предсрочно изискуемо и липсата
на уведомяване на длъжника за упражненото потестативно право. И това е така,
тъй като към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК – 01.09.2017г., падежът на
последната погасителна вноска /м.11.2016г./, е настъпил. Освен това кредиторът
в заявлението не се е позовал на предсрочна изискуемост на вземането на
кредитора, а изложените в исковата молба факти в този смисъл, не са заявени
като правопораждащи ищцовата претенция, т.е. не представляват основание на
иска. В случая ищецът твърди да е встъпил в правата, които кредиторът има срещу
длъжника, въз основа на реализираното от него в качеството му на поръчител
изпълнение на задължението на ответника към обезпечения кредитор.
С разпоредбата на чл. 143 от ЗЗД са предвидени регресни права на
поръчителя срещу длъжник, чието задължение поръчителят е изпълнил при
предвидени в закона предпоставки - поръчителят да е изпълнил едно изискуемо
задължение по договора за поръчителство, съгласно вътрешните отношения между
поръчителя и длъжника да има вземане от длъжника за изпълненото негово
задължение и поръчителят да е уведомил длъжника за изпълнението.
Неуведомяването на длъжника не поражда права за длъжника против поръчителя и не
погасява регресното право на поръчителя, освен ако длъжникът междувременно не е
изпълнил своето задължение /чл. 143, ал. 2, изр. 1-во ЗЗД/, но прави
противопоставими на поръчителя възраженията, които длъжникът има срещу
удовлетворения кредитор – чл. 143, ал.
2, изр. 2-ро от ЗЗД. Настоящият съдебен състав споделя формираната съдебна
практика по този въпрос, намерила израз в решение № 114 от 21.03.2011г.,
постановено по гр.д. № 1143/2010г. по описа на ВКС, Четвърто ГО, съгласно която
при правна квалификация по чл. 143, ал. 1
от ЗЗД и при липса на възражения от страна
на ответника, предвидени в ал. 2 на чл. 143 ЗЗД - че длъжникът е платил или че
има възражения, каквито би могъл да направи пред кредитора, настоящият състав
намира, че уведомяването от поръчителя на длъжника за отправено от него искане
от страна на кредитора за плащане, както и за самото плащане, не са подлежащи
на установяване от поръчителя предпоставки за уважаването на иска. Доколкото в случая ответникът не е релевирал
възражения по чл. 143, ал. 2 от ЗЗД, то се налага извод, че наведеният
самостоятелен довод за липса на доказателства за надлежното уведомяване на
длъжника за посочените обстоятелства, е ирелевантен за изхода на спора.
С оглед така възприетото тълкуване на разпоредбата на чл.
143 от ЗЗД съдът приема, че са налице основанията, предвидени в закона за
реализиране на регресните права на ищеца. Същият е погасил валидно възникнало и
изискуемо задължение на ответника за заплащане на месечни вноски по договора за
продажба, по който ответникът е длъжник. Не се установява поръчителят да е
уведомил длъжника за плащането, но това обстоятелство, след като не се твърди
ответникът да е погасил същите тези месечни вноски и след като ответникът не
въвежда противопоставими на ищеца възражения от договорните си отношения с
кредитора, по никакъв начин не засяга правата на ищеца. След като е изпълнил
задължение на длъжника и не се спори, че с изпълнението е погасил процесните
месечни вноски, то ищецът има право на регресна претенция против неизправния
длъжник. Ответникът като неизправен длъжник му дължи, съобразно разпоредбата на
чл. 143, ал. 1 от ЗЗД суми за главница, лихви и
разноски. В настоящият случай ищецът претендира само главница - сумата
заплатена за погасяване на вноските и исковата претенция се явява доказана по
основание. Размерът
на вземането е установен въз основа на заключението на съдебно-счетоводната
експертиза и същият възлиза на сумата от 174, 90 лева.
Първоинстанционният
съд е достигнал до същите крайни изводи, поради което решението следва да бъде потвърдено.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода
на спора и предвид изричното искане, в полза на въззиваемата страна следва да
се присъдят сторените по делото разноски в размер на 300 лева за адвокатско
възнаграждение съобразно представения договор за правна защита и съдействие и
списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Предвид
цената на предявения иск и с оглед ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 81024 от 03.05.2020г., постановено по гр.д. №
46973/2018г. по описа на СРС, ГО, 75 състав.
ОСЪЖДА М.Б.Д., ЕГН **********,*** да заплати на „С.Б.С.“ АД, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 300 /триста/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.