Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 04.12.2023
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, IV-г с-в, в публичното заседание на единадесети май през 2021
г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ДИМИТРИНКА
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при секретаря А.Петрова, като разгледа
докладваното от съдия Александрова гр.д.№ 1823 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 234709
от 05.10.2019 г. по гр.д.№ 68852/2016 г. СРС, 59 с-в е признал
за установено спрямо Политическа партия „А.“, че дължи на Столична община-район
„*****“ сума в размер на 1 272,52 лв., представляваща наемна цена за
периода м.10.2011 г.-м.03.2012 г. по договор за наем, сключен на 16.09.2011 г.
със законна лихва за периода от 25.09.2014 г. до изплащане на вземането, както
и сумата в размер на 10 072,43 лв., представляваща неустойка за забава за
периода 01.10.2011 г.-31.08.2014 г. съгласно издадената заповед за изпълнение
по чл.417 ГПК от 09.07.2015 г. по ч.гр.д.№ 52084/2014 г. на СРС.С решението
съдът е отменил определението от 05.10.2018 г. за даване на ход по същество
само по отношение на насрещния осъдителен иск, прекратил е производството по
делото по насрещния иск и е изпратил насрещната искова молба за образуване на
отделно производство.
Срещу така
постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника Политическа партия „А.“ в частта, с която са уважени исковете с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.232, ал.2 ЗЗД за периода от 06.12.2011 г. до
м.03.2012 г. и с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД /съгласно
уточнение, направено в съдебно заседание на 11.05.2021 г./ с оплаквания, че в
посочената част същото е незаконосъобразно и неправилно.Въззивникът твърди, че
първоинстанционният съд неправилно е определил датата на прекратяване на
наемното правоотношение и в противоречие със задължителната съдебна практика е
преценил, че уговорената клауза за неустойка при забава в заплащането на наема
не е нищожна, въпреки че същата няма краен предел, а като размер надвишава
десетки пъти размера на законната лихва за забава и самата главница.Съдът не е
съобразил и че при процесния договор страните нямат пълна автономия на волята
при определяне на неговото съдържание.Излага доводи, че договорът за наем е
само един несамостоятелен елемент от фактическия състав на наемното
правоотношение за предоставяне под наем на помещения за осъществяване на
политическа дейност от парламентарно представените партии, който е
регламентиран с разпоредбите на специалния ЗОбС и ЗПП, а ЗЗД е приложим доколкото има неуредени
въпроси.Твърди, че в случая наемодателят е с властнически правомощия и
едностранно определя условията по договора в съответствие с нормативно
определените изисквания, с които партията-наемател следва да се
съобрази.Съществен елемент на този договор е неговата цел, свързан със значим
обществен интерес-участие на политическа партия в обществения живот и
организиране на структурата в близост до избирателите от съответния район.Друг
съществен елемент на договора е правомощието на наемодателя едностранно да
прекрати договора както на изброените в него основания, така и поради
императивната разпоредба на чл.32, ал.3 ЗПП.Поддържа становище, че договорът за
наем е прекратен, считано от 06.12.2011 г.Поради липсата на възможност за
прекратяване на договорните отношения от страна на наемателя и продължителното
държане на обекта-частна общинска собственост и с оглед спазването на императивната
разпоредба на чл.32, ал.3 ЗПП партията е изпратила уведомление до кмета на
района за прекратяване на наемното правоотношение, считано от 01.02.2012 г.,
като уведомлението има характер на покана за предаване на наетия обект, поради
което дори договорът да не е прекратен на 06.12.2011 г., то същият е прекратен
от 01.02.2012 г., каквато дата е посочена и в заповед № РД-66-26/21.03.2012 г.
на кмета на СО.Като алтернативна дата на прекратяване на договора въззивникът
сочи 21.03.2012 г. с цитираната заповед, поради което претендираните наемни
вноски и неустойки са неоснователни.Въззивникът излага твърдения, че
първоинстанционният съд не е изложил доводи въз основа на кои критерии и към
кой момент е преценил, че не е налице прекомерност на неустойката.Твърди, че първоинстанционният
съд не е съобразил възражението на ответника, че претендираната неустойка е
прекомерна с оглед характера на същата и ролята й да заложи размер на
претърпените от страната вреди при неизпълнение, още повече че в
първоинстанционното производство ищецът не е доказал, че претърпял вреди от
забавата на заплащането на месечния наем.Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да прогласи
нищожността на чл.9 от договора за наем поради противоречието му с добрите
нрави, евентуално-да намали размера на неустойката.Претендира разноски.
Ответникът по
въззивната жалба-
Столична община-район „*****“ оспорва същата.Излага доводи, че
първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е уважил предявените искове
и е обсъдил обстойно събраните доказателства.Твърди, че съгласно законовата
регламентация, действала към датата на сключване на процесния договор за наем,
предоставянето на помещенията за ползване от политически партии се е
осъществявало единствено възмездно с
всички правни последици от това.Поддържа, че законодателят е уредил специален
режим за прекратяването на наемните правоотношения за обекти-общинска
собственост, предоставени за нуждите на местните ръководства на политическите
партии /чл.15, ал.1 ЗОбС и чл.32, ал.3 ЗПП /в редакцията преди изм. с ДВ
бр.60/2019 г./.Изразява становище, че възраженията във въззивната жалба относно
момента на прекратяване на договора за наем и относно нищожност на неустойката, са изцяло
неоснователни, както и че същата обезпечава точното изпълнение на задължението
на ответника.Моли съда да потвърди обжалваното решение.Претендира
разноски.Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Съдът, като
прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства,
приема за установено от фактическа страна следното:
Районният съд е
бил сезиран с искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.232, ал.2 ЗЗД и
чл.92, ал.1 ЗЗД.Ищецът- Столична община-район „*****“ твърди, че на 25.09.2014 г.
е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение на основание чл.417,
т.2 ГПК и изпълнителен лист за вземанията си срещу длъжника Политическа партия /ПП/ „А.“ и по образувано ч.гр.д.№
52084/2014 г. на СРС, 59 с-в е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от
09.07.2015 г. за сумата от 1 272,52 лв.-наемна цена за периода м.10.2011
г.-м.03.2012 г., дължима по договор за наем от 16.09.2011 г. със законната
лихва за периода от 25.09.2014 г. до изплащане на вземането; сумата от 10 072,43
лв.-неустойка за забава за периода 01.10.2011 г.-31.08.2014 г. и разноски по
делото в размер на 226,90 лв.Твърди, че по образуваното изп.д.№ 20151110400573
пред ДСИ след извършени изпълнителни действия, вкл. наложени запори, е постъпила
сумата от 12 385,25 лв., представляваща задължения на длъжника по
изпълнителния лист и разходи по изпълнителното производство, като дългът е
погасен.Твърди, че срещу издадената заповед за изпълнение е постъпило
възражение по чл.414 ГПК и ищецът е уведомен да предяви иск за установяване на
вземането си.Ищецът твърди, че на основание чл.14, ал.4 ЗОбС, чл.31 и чл.32 от ЗПП, чл.20 от Наредбата на СОС за общинската собственост и в изпълнение на
заповед № РД-66-77/31.08.2011 г. на кмета на СО на 16.09.2011 г. е сключен
договор за наем между СО-р-н „*****“ и ПП „А.“ за предоставяне за временно и
възмездно ползване за нуждите на общинското ръководство на партията
помещение-нежилищен имот частна общинска собственост, актуван с АОС №
366/12.05.1997 г., находящ се в гр.София, жк „*****, представляващ „клубно
помещение /бивша занималня, състояща се от две преходни стаи, обслужващи
помещения и санитарен възел със застроена площ от 63,76 кв.м./ за срок от две
години, считано от 01.10.2011 г.Съгласно чл.3, ал.2 от договора наемната цена е
платима до 5-то число на текущия месец на касата на р-н „*****“.С писмо изх.№
ФС-07-00-48 от 09.02.2012 г. е уведомен от ПП „А.“, че наемателят желае
прекратяване на наемния договор от 16.09.2011 г.Със заповед №
РД-66-26/21.03.2012 г. кметът на СО е прекратил наемното правоотношение с
ответника, считано от 01.04.2012 г., за което последният е уведомен с писмо №
ФС-07-00-48/4/28.03.2012 г. с вх.№ 024/28.03.2012 г. на ПП „А.“ и с
приемо-предавателен протокол от 02.04.2012 г. комисия в състав на районната
администрация, назначена със заповед № РД-09-93/30.03.2012 г. на кмета на р-н „*****“,
е приела клубното помещение от наемателя.Твърди, че към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по сметка на
ищеца не са постъпили плащания за дължим наем по договора от 16.09.2011 г. в
размер на 11 344,95 лв., представляващ: сумата от 1 272,52 лв. с
ДДС-неплатен месечен наем за периода от м.октомври 2011 г.Ищецът излага
твърдения, че съгласно чл.9 от договора за наем наемателят дължи неустойка в
размер на 1% от месечния наем за всеки просрочен ден или за периода м.11.2011
г.-м.03.2012 г.-10 072,43 лв.Моли съда да постанови решение, с което да признае
за установено, че ответникът му дължи сумата от 1 272,52 лв.-наемна цена
за периода м.10.2011 г.-м.03.2012 г. по договор за наем от 16.09.2011 г. със
законната лихва за периода от 25.09.2014 г. до изплащане на вземането и сумата
от 10 072,43 лв.-неустойка за забава за периода 01.10.2011 г.-31.08.2014
г.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил исковете, като е изложил
доводи, че договорът за наем е прекратен, считано от 06.12.2011 г. на основание
чл.32, ал.2 ЗПП, евентуално-на 01.02.2012 г. с оглед изричната покана на
наемателя или от 21.03.2012 г. с издаване на заповед № РД-66-26/21.03.2012 г.
на кмета на СО, поради което претендираните наемни вноски за периода след
посочените дати не се дължат.Ответникът е направил и възражение за нищожност на
клаузата на чл.9 от договора за наем
поради противоречие с добрите нрави, както и възражение за прекомерност
на неустойката.
Със заявление вх.№ 3148346/25.09.2014 г. СО-р-н „*****“ е поискал издаване
на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу ПП „А.“ за процесните суми.На
09.07.2015 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК.Срещу издадената заповед е постъпило възражение от длъжника и на 04.11.2016
г. на заявителя е указано да предяви иск за установяване на вземането
си.Исковата молба е подадена на 28.11.2016 г. /в срока по чл.415 ГПК/.
Със заповед № РД-66-77/31.08.2011 г. кметът на СО на основание чл.14, ал.4
ЗОбС и чл.20 от Наредбата за общинската собственост е настанил ПП „А.“-р-н „*****“
в описания по-горе имот.
На 16.09.2011 г. е подписан договор за наем между СО-р-н „*****“
/наемодател/ и ПП „А.“ /наемател/, по силата на който наемодателят е
предоставил за временно и възмездно ползване за нуждите на общинското
ръководство на ПП „А.“ нежилищен имот-частна общинска собственост, актуван с
АОС № 366/12.05.1997 г., находящ се в гр.София, жк „*****, представляващ
„клубно помещение /бивша занималня/, състояща се от две преходни стаи,
обслужващи помещения и санитарен възел, със застроена площ от 63,76 кв.м. за
срок от две години, считано от 01.10.2011 г.Страните са договорили, че наемателят
заплаща на наемодателя месечен наем в размер на 181,71 лв., определен съгласно
чл.32 ЗПП, върху която сума се начислява ДДС /чл.3, ал.1/.Наемната цена се
заплаща до 5-то число на текущия месец в касата на р-н „*****“ /чл.3, ал.2/.В
чл.8, ал.2, т.1 е предвидено, че наемодателят има право да прекрати договора
едностранно, без да дължи предизвестие и обезщетение за пропуснати ползи и
причинени вреди при неплащане на наемната цена за повече от два месеца или при
системни закъснения в плащането в рамките на една календарна година.
С писмо изх.№ 07-00-48/09.02.2012 г. ПП „А.“ е уведомила кмета на СО-р-н „*****“,
че желае да прекрати сключения договор за наем от 16.09.2011 г. за клубно
помещение, находящо се в гр.София, жк „***** на основание чл.8, ал.2 от
договора, възникнало на основание заповед № РД-66-77/31.08.2011 г. на кмета на
СО.
Със заповед № РД-66-26/21.03.2012 г. кметът на СО на основание чл.15, ал.4
ЗОбС е прекратил наемно правоотношение, възникнало от заповед №
РД-66-77/31.08.2011 г. кмета на СО с мотиви, че с писмо №
ФО-07-00-48/09.02.2012 г. ПП „А.“ е уведомила кмета на СО-р-н „*****“, че
считано от 01.02.2012 г. желае да прекрати наемния договор за гореописаното
помещение и на наемателя е даден 1-седмичен срок от връчване на заповедта да
опразни помещението.
С приемо-предавателен протокол от 02.04.2012 г. процесният имот е предаден
на наемодателя.
От заключението на
приетата съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице Г.Ангелов е установено,
че по изп.д.№ 20151110400573 на ДСИ при СРС, отдел 3, уч.13 на 03.09.2015 г. са
постъпили 13 592,18 лв., от които преведени на взискателя-102,00 лв. на
22.10.2015 г. разноски за държавни такси в изпълнителното
производство/проучвания и запор/, както и 12 385,25 лв. също преведени на
взискателя на 12.12.2015 г., сумата от 1 104,93 лв., преведена на ТД на
НАП на 12.12.2015 г. съгласно удостоверение за публични задължения на
длъжника.На 19.11.2015 г.-1 117,93 лв. по молба на длъжника са преведени
на ТД на НАП на 19.01.2016 г.-частично плащане, на 30.11.2015 г.-641,23 лв., от
която са преведени на СРС на 19.01.2016 г.-66,41 лв., ДТ по чл.53 ТТДР по ГПК,
13,28 лв. с ДДС и 561,54 лв.-преведена на ТД на НАП.На 15.09.2016 г. длъжникът
е внесъл по сметка на ДСИ 6,00 лв.-ДТ за издаване на съдебно удостоверение,
преведени на СРС на 20.09.2016 г.Сумата от 1 262,01 лв. представлява такса
по чл.53 ТДТГПК в размер на 1 159,01 лв. /такса върху събраната сума/ и
102 лв. /разноски за държавни такси в изпълнителното производство /проучвания и
запор/.Изпълнителното дело е приключено на 12.12.2015 г. поради пълно плащане
на задължението.
При така
установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Съдът счита, че е налице правен интерес от предявяване на положителните
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.232, ал.2 ЗЗД и
чл.92, ал.1 ЗЗД и същите се явяват допустими, тъй като длъжникът е подал
възражение по чл.414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК.
За да уважи предявените искове
първоинстанционния съд е приел, че страните са били в наемно правоотношение по
договор за наем от 16.02.2011 г. за процесния имот, който договор е част от
сложен фактически състав, включващ административноправни и гражданскоправни
елементи.Приел е, че договорът е прекратен с влизане в сила на заповед РД-66-26/21.03.2012 г. на кмета
на СО, т.е. от 11.04.2012 г. и наемните вноски за месеците октомври-декември
2021 г. и януари-март 2012 г. са дължими.Съдът е отхвърлил като неоснователни
доводите на ответника, че договорът за наем е прекратен по силата на закона
поради неплащане на наемната цена съгласно чл.32, ал.3 ЗПП, съответно от датата
на подаване на уведомлението на председателя на ПП „А.“ до СО с № ФО-07-00-48/09.02.2012 г.По отношение на възражението за нищожност на
клаузата за неустойка по чл.9 от договора поради противоречието й с добрите
нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД съдът е изложил мотиви, че съгласно
ТР № 1/15.06.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС не е нищожна клаузата за
неустойка в приватизационните и търговските договори, уговорена без краен
предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява.Изложил е
съображения, че дължимостта на неустойката не е обусловена от доказване на вреди, които могат да са както по-големи,
така и по-малки от размера на законната лихва и след като ответникът не е
доказал техния реален размер, не може да се приеме, че неустойката е прекомерна
и че следва да се намали до размера на законната лихва.
Настоящият съдебен състав напълно
мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.Решението
е постановено след съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства
и доводи на страните и при постановяването му не е установено противоречие с
императивни материалноправни норми.
Неоснователни са оплакванията
на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно е определил момента на
прекратява не на договора за наем, респ. че същият е прекратен по силата на
закона.По отношение на предоставяне на помещения общинска собственост за нуждите на местните ръководства на
политически партии е предвиден административен
ред както за възникване на наемното правоотношение, така и за неговото
прекратяване.В тези случаи не се прилага реда на ЗЗД за прекратяване на
наемното правоотношение с предизвестие и единствено основание за прекратяване
на наемното правоотношение е влязла в сила заповед по чл.15, ал.4 ЗОбС /в този
смисъл е налице съдебна практика на ВАС, която се споделя от настоящия съдебен
състав-решение № 4753/19.05.2004 г. по адм.д.№ 2350/2004 г., III отд.; решение № 14637/01.11.2013 г. по адм.д.№ 5529/2013 г., III отд./.Поради
изложеното договорът за наем е прекратен с влизане в сила на заповед № РД-66-26/21.03.2012 г. на кмета на СО.Ирелевантно е обстоятелството, че в
заповедта е цитирано писмото на ответника, тъй като основанията за прекратяване
на договора са изброени в чл.15 ЗОбС, сред които липсва едностранно изявление
на наемателя и същото не е породило правни последици.
Поради изложеното ответникът дължи месечните наемни
вноски за периода от 06.12.2011 г. до м.03.2012 г.
Съдът намира за неоснователни
доводите на въззивника за нищожност на клаузите за неустойки поради накърняване
на добрите нрави и поради липса на краен предел.Съгласно ТР № 1/15.06.10 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСТК
на ВКС /т.3/ не е нищожна неустойка без краен предел или без фиксиран краен
срок, като преценката за нищожност на договорна клауза за неустойка се извършва
за всеки конкретен случай към момента на сключване
на договора, а не към последващ момент, като се следи дали неустойката е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.Само
несъразмерността между неустойката и законно установения размер на вредите към
момента на неизпълнението не е основание за обявяване на клаузата за
нищожна.Въпросът за накърняването на добрите нрави следва да се реши за всеки
конкретен случай чрез комплексна оценка не само на съдържанието на договорната
клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне,
равнопоставеността между страните, функциите на неустойката и възможността
неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се
превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване.В случая клаузата
на чл.9 от договора, която е уговорена от страните, а не е определена
едностранно от наемодателя, не надхвърля присъщите й функции, поради което не
накърнява добрите нрави и е действителна. Размерът е уговорен като процент от
дължимото плащане /месечния наем/ за
всеки просрочен ден, а не от стойността на договора и месечният й размер /65,42 лв./ е около
три пъти по-малък от месечната наемна цена /218,05 лв. с ДДС.Следва да
се съобрази и обстоятелството, че продължителността на времето, за което се
дължи неустойката, е поставено изцяло в зависимост от неизпълнението на
неизправната страна по договора.Поради изложените съображения съдът счита, че
не може да се направи извод, че уговорената неустойка за забава е прекомерна, и
че единствената цел, за която е уговорена същата, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.В противен случай същата не
би изпълнявала присъщите й.
Съгласно разпоредбата на чл.92, изр.1 ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, поради което за уважаване на
иска е достатъчно да се установи факта на неизпълнение на задължението на
ответника, без да е нужно ищецът да доказва, че е претърпял вреди и в какъв размер.Следва да се добави, че в тежест на длъжника е да установи, че размерът на
неустойката е прекомерен спрямо действително настъпилите вреди за ищеца от
развалянето, което не е сторено по делото.
Поради изложените
съображения и искът с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД е
основателен.
Други мотивирани оплаквания не
се съдържат във въззивната жалба, а съгласно чл.269, изр.2 ГПК съдът е обвързан
от изложеното в нея.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да се потвърди.
Въззиваемият не
претендира разноски.
С оглед изхода на
спора на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия сумата от 100 лв., представляваща разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Подим от горното
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 234709 от 05.10.2019 г. по гр.д.№ 68852/2016 г. на СРС, 59 с-в в
обжалваната част.
ОСЪЖДА Политическа партия „А.“ с БУЛСТАТ***** и
със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „*****да заплати на Столична
община-р-н „*****“ с адрес: гр.София, ул. „*****на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата 100 лв.-разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС
в 1-месечен срок от връчването му на страните в частта относно иска с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД.В останалата част решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.