№ 261
гр. Пазарджик, 11.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ненка Цветанкова
при участието на секретаря Стоянка Миладинова
като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело №
20245220103103 по описа за 2024 година
Производството е образувано по повод искова молба от М. Й. Г., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр. Пазарджик, ул. „****** чрез пълномощника си - Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М. М. - управител, против „Неткредит“ ООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район Изгрев, ул. „Лъчезар
Станчев /Литекс Тауър/“ № 3, ет. 10, представлявано от И. Н. Х. – С., с която се иска от съда
да постанови решение, с което да прогласи нищожността на Договор за потребителски
кредит № 202211181009410102 от 18.11.2022 г., сключен между страните, на основание чл.
22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В условията на евентуалност да прогласи нищожността на
клаузата на чл. 6 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на
обезпечение на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, чл. 19 от ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на 18.11.2022 г. между ищцата и ответното дружество
е сключен договор за потребителски кредит от разстояние № 202211181009410102. Страните
са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 500 лева, а размерът на годишната
лихва 38,75% и размер на годишния процент на разходите 46,42 %. Размерът на общата
сума, която следва да върне ищцата, възлизала на 558 лева.
В чл. 4, ал. 3 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен по начина и условията съгласно общите условия на
договора или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 6 страните
уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си да предостави гаранция,
кредитополучателят дължи неустойка на кредитора. Неустойката следвало да се заплаща от
заемателя разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски. На ищцата била начислена
неустойка в общ размер на 420 лева, тъй като не е представила в срок надлежни поръчители
или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор, и така общата сума, която
следвало да върне била в размер от 978 лева.
1
Счита, че така уговорената клауза за неустойка в чл. 6 от Договор за паричен заем,
спрямо която потребителят трябва да заплати неустойка в размер на 420 лева, е нищожна
поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на
нормите на чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК във връзка с чл. 22, ЗПК, като се излагат подробни
съображения в тази насока.
Поддържа, че с клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че
заемателят дължи неустойка в общ размер на 420 лева в случай, че не предостави в срок по-
малък от 24 часа от сключването му обезпечение банкова гаранция, се цели прехвърляне на
задължението на кредитора към потребителя. Въпреки задължението па кредитиращото
дружество да извърши проверка за кредитоспособността на потребителя - това задължение
се вменява на потребителя, който да осигури обезпечение едва след като кредитът е
отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. вместо кредиторът да следи за
неразумно кредитиране, същият налага неимоверно голяма неустойка, с която повишава
риска от изпадането на кредитополучателя в неплатежоспособност.
Смята, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко е
претърпени вреди, е пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване.
Посочва, че с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Счита, че ако кредиторът действително е
имал за цел да получи обезпечение същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е
обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити.
Сочи, че с уговорената неустойка се цели да се заобиколи предвидения максимален
размер на ГПР съгл. чл. 19, ал. 4 от 3ПК. Това вземане формално било посочено като
обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при
изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница от 50%.
Действително обаче същото отговаря на всички критерии, посочени в пар. 1, т. 1 от 3ПК.
Това се потвърждава и от самия погасителен план, от който е видно, че разходът за
неустойка е включен и дължим още с подписването на договора. Поддържа се, че
договарянето на този разход като неустойка има единствено за цел увеличаване
възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на
основание чл. 21 от 3ПK тази клауза е недействителна.
Видно било от процесния договор, че възнаградителната лихва е в размер на 58 лева,
а неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение на договора било в размер на 420
лева, с което реалният ГПР става 1139,58%. Сочи се относима съдебна практика на СЕС.
Поддържа се, че тази неустойка излиза извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е нищожна.
Същата противоречи на закона и добрите нрави. Сочи, че процесната неустойка е
предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за
същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Същата е в размер на 84 %
от заема без да става изобщо какви вреди обезщетява.
Смята, че са нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26 ал.
1, изр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на
добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от 33П поради неравноправност.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 3ЗП при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
В чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от 3ПК било установено, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума за времето на
2
забавата. С оглед на изложеното се твърди, че е налице заобикаляне на 3ПK, поради което на
основание чл. 21 ал. 1 от 3ПK клаузата е нищожна.
Поддържа, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът следва да съдържа
годишния процент на разходите и общата сума, дължима по кредита. Съзнателното
погрешно посочване от кредитора на ГПP, както и непосочването на компонентите, които
влизат в него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК следва да се тълкува като цялостно
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което е основание за
недействителност на целия договор по чл. 22 от 3ПК.
Претендира разноски. Сочи доказателства и прави доказателствени искания.
В проведеното съдебно заседание ищцата не се явява и не изпраща процесуален
представител. Постъпила е молба, с която моли съдът да уважи в цялост исковата претенция.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с който
изразява становище за неоснователност на иска.
Ответникът признава сключването на договор за потребителски кредит №
202211181009410102 от 18.11.2022 г. между страните и предоставяне на заемната сума в
размер на 500 лева.
Посочва, че с договорената неустойка кредитополучателят бива мотивиран да
предостави обезпечение, ако не в предвидения в общите условия срок, то поне в най-кратък
времеви период, за да избегне начисляването на неустойката. Без договарянето на неустойка
кредиторът не би могъл да подтикне кредитополучателя да предостави обезпечение по
кредитното правоотношение, особено след като вече заемната сума е получена от
потребителя. По този начин обезпечителната функция на неустойката произтичала от
стимулиращия ефект за длъжника, който, за да не претърпи неблагоприятните последици от
плащането на неустойка, ще положи максимални усилия да изпълни точно задължението.
Оспорва да е налице нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и чл. 19, ал. 4 от
ЗПК.
Твърди, че неустойката по чл. 6, ал. 1 от договора не е елемент от ГПР по кредита и
от същественото съдържание на договора, тъй като представлявала разход при неизпълнение
по смисъла на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК
С отговора на исковата молба ответникът е предявил против ищцата насрещен иск за
заплащане на сумата от 500 лева, представляваща неизплатена главница по договор за
потребителски кредит № 202211181009410102 от 18.11.2022 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Твърди, че по главницата не били заплатена никакви суми, както и че крайният срок за
изпълнение на задълженията по договора бил до 19.05.2023 г.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ищецът по главния иск чрез пълномощника си
намира насрещната искова молба за основателна. Поради нищожност на договора се дължи
връщане само на чистата стойност на договора.
В проведеното съдебно заседание за ответника не се явява представител. Депозирана
е молба, с която се иска от съдът да отхвърли исковата претенция, респ. да уважи насрещния
3
иск.
Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, вкл. обявено за безспорно с доклада по делото, а и от
представените и приети по делото писмени доказателства, се установява, че на 18.11.2022 г.
между ищцата М. Й. Г. в качеството й на кредитополучател и ответното дружество
„Неткредит“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит № 202211181009410102, по
силата на който на ищцата е предоставена сумата от 500 лева. Посочената сума представлява
главницата и чистата стойност на кредита и се предоставя на кредитополучателя на датата
на сключване на договора, а при невъзможност - на следващия работен ден.
Кредитополучателят се е задължил при условията и сроковете на договора да върне
предоставения кредит, както и да заплати уговорената лихва и другите разходи по кредита,
съгласно уговореното в договора - чл. 1, ал. 1 и ал. 2 от договора. Видно от чл. 11 от
договора за потребителски кредит е, че ГПР по кредита е в размер на 46.42 % от заетата
сума, а ГЛП е в размер на 38,75 % от главницата по кредита. Кредитът се погасява на 6
месечни вноски, съгласно изготвения погасителен план. Падежът на последната погасителна
вноска е 19.05.2023 г.
Не е спорно между страните, вкл. обявено за безспорно с доклада по делото, че
заемната сума е предоставена на ищцата.
Според чл. 4, ал. 3 от договора в срок до края на следващия ден от сключване на
договора, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита,
съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция
или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в
размер на 558 лева със срок на валидност до 20.05.2023 г.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора в случай, че кредитополучателят не представи на
кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от договора в установения срок и съгласно
реда и условията, предвидени в общите условия по договора, той дължи на дружеството
неустойка в размер на 420 лева. Неустойката се начислява на месец, считано от изтичане на
срока по чл. 4 ал. 3, според чл. 6 ал. 2 от договора.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна
страна:
РС Пазарджик е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД
вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за прогласяване нищожността на договор за заем. В
условията на евентуалност установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за
прогласяване нищожността на отделна клауза от договора за заем. От ответника е предявен
насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 9 от ЗПК във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД
за заплащане на главница по договор за потребителски кредит.
Безспорно е между страните, а и от писмените доказателства по делото се установява,
че ищцата М. Й. Г. и ответника са били обвързани от облигационно правоотношение по
силата на договор за потребителски кредит № 202211181009410102, сумата по който е била
усвоена от ищцата. Тези обстоятелства не се оспорват по делото.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
4
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Сключеният между ищцата и ответника договор има
правната характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на цитираната
разпоредба, поради което действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с
изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите
съгласно ЗЗД. За нищожността на договора съдът следи служебно, ако същата произтича
пряко от сделката или от събраните по делото доказателства - ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на
ВКС.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1
, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски
заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. ГПР по кредита
според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК изразява общите разходи по кредита за
потребителя. Общият разход по кредита съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК включва всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-
специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
5
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В този смисъл посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит не
е самоцелно, а е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на
финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на
договора. В случая в договора за потребителски кредит е посочена единствено абсолютна
стойност на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, кои
компоненти точно са включени в него и как се формира конкретният ГПР. Посочено е, че
ГПР е 46,42 %, а възнаградителната лихва – 38,75 %, но от съдържанието на договора не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и
лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко
точно е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно се състои
неспазването на изискване на посоченото законово основание.
В случая от съдържанието на процесния договор за кредит се установява и, че е
уговорен ГПР, чийто размер не отговаря на действителните разходи, които потребителят ще
направи във връзка с кредита, тъй като в него не е включена неустойката при
непредоставяне на обезпечение в размер на 420 лева. Ответникът не оспорва
обстоятелството, че при определяне на годишния процент на разходите не е включено
задължението за заплащане на неустойка, в който смисъл се позовава на разпоредбата на чл.
19, ал. 3 от ЗПК. Заплащането на неустойката представлява разход за потребителя, който е
свързан с кредита и увеличава цената му. Тя няма характеристиките на възнаградителна
лихва, тъй като не зависи от размера на сумата по кредита и от срока за ползването му, но
неминуемо води до възникване на допълнителни разходи за потребителя, които са били
известни на кредитора към момента на сключване на договора и е трябвало да бъдат
включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. В случая това не е сторено. По
този начин отразената в договора стойност на ГПР се оказва невярна и по-ниска от
действителната такава. Не са необходими специални знания, за да се установи, че само
стойността на неустойката оскъпява кредита с 84 %. В случай, че към посочения ГПР в
размер на 46,42 % се прибави и процентното съотношение на дължимата неустойка в размер
на 420 лева – 84 %, ГПР ще надхвърля максимално допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Така, освен че се заблуждава потребителят за реалната икономическа тежест на
кредита, се заобикаля императивното изискване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за
максималния допустим размер на разходите по кредита. Противоречи и на задължителното
изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на размера на ГПР в договора за
потребителски кредит. Поради това, следва се приеме, че е налице нарушение на ЗПК по
отношение на съществен елемент на договора, което води до недействителност не само на
тази клауза, но и до недействителност на целия договор, съобразно чл. 22 от ЗПК. /В този
смисъл Решение № 108 от 14.04.2020 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 93/2020 г., Решение
№ 122 от 20.09.2021 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 395/2021 г. и Решение № 184 от
6
04.11.2021 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 635/2021 г./.
На следващо място посочването в договора на стойност на ГПР, която не отговаря на
действителната, а е по-ниска, представлява и невярна информация, която следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, тъй като подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК и не му позволява да прецени реалната икономическа тежест на договора.
По изложените съображения предявеният установителен иск се явява основателен.
Поради тази причина съдът не дължи произнасяне по предявената претенция в условията на
евентуалност.
По отношение на приетия за съвместно разглеждане насрещен осъдителен иск с
правно основание чл. 9 от ЗПК във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата в
размер на 500 лева, представляваща неизплатена главница по договор за потребителски
кредит № 202211181009410102 от 18.11.2022 г..
В тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване по
делото съществуването на облигационно правоотношение между страните по договор за
потребителски кредит и предоставяне на заемната сума на ищцата.
Съдът като съобрази мотивите досежно предявения установителен иск, където прие,
че процесният договор е недействителен /не следва да се преповтарят мотивите/, счита, че
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, съгласно която, когато
договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. По
делото не се спори, а и се установява от представените писмени доказателства, че сумата от
500 лева е усвоена от кредитополучателя. Не е спорно между страните, че ответникът по
насрещния иск не е заплатил никакви суми за погасяване на задължението си към
кредитора. Ето защо на основание чл. 23 от ЗПК кредитополучателят дължи връщане на
сумата в размер на 500 лева, представляваща чистата сума по кредита, т.е. предявеният
насрещен иск следва да се уважи в цялост.
С оглед изхода на делото разноските по главния иск следва да бъдат присъдени в
тежест на ответника, като на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК същият следва да заплати в
полза на съда дължимата държавна такса от 50 лева, а на основание чл. 38, ал. 2, във връзка
с ал. 1, т. 2 от ЗАдв. следва заплати на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение
в размер от 480 лева с ДДС.
По възражението за прекомерност на ответника съдът намира същото за
неоснователно по следните съображения:
В конкретния случай защитата на ищцата е организирана, като процесуалният
представител е депозирал искова молба, представил е и всички необходими за доказването
на искова претенция писмени доказателства още с исковата молба, изпълнявал е в срок
всички указания на съда и е депозирал молба по хода на делото.
7
Макар, че делото не се отличава с фактическа сложност, правната му сложност не
може да бъде определена като ниска. Воденето на такова дело изисква предварителна
подготовка, включваща запознаване с актуалната практика, както на ВКС, така и на СЕС,
която сама по себе си е обилна, а материята, разглеждана в съдебните решения – сложна,
защото изисква познаване както на националното, така и на европейското законодателство.
/В този смисъл Определение № 604/16.10.2024 г. по в. ч. гр. д. 634/2024 г. по описа на ОС
Пазарджик/
Водим от горното и съобразявайки фактическата и правна сложност на конкретното
дело, събрания обем доказателствен материал и извършените процесуални действия от
пълномощника на ищцата, високо квалифицирания труд на адвокатската професия, както и
обстоятелството, че установените в НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа служат на съда за ориентир за пазара на адвокатския труд, в полза на
процесуалния представител на ищцата следва да бъде определено възнаграждение в размер
на 400 лева, което не се явява прекомерно, като към него следва да се прибави и сумата в
размер на 80 лева ДДС, т.е. общия размер е 480 лева с ДДС.
Разноските по насрещния иск следва да бъдат разпределени в тежест на ответника по
него, като на основание чл. 78, ал, 8 от ГПК в полза на ответника бъде присъдена платената
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в общ размер от 250 лева.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че договор за
потребителски кредит № 202211181009410102 от 18.11.2022 г., сключен между ищцата М. Й.
Г., с ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Пазарджик, ул. „****** и ответника
„Неткредит“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район
Изгрев, ул. „Лъчезар Станчев /Литекс Тауър/“ № 3, ет. 10, представлявано от И. Н. Х. – С., е
нищожен поради противоречие със закона - чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
ОСЪЖДА М. Й. Г., с ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Пазарджик, ул. „******,
ДА ЗАПЛАТИ на „Неткредит“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, район Изгрев, ул. „Лъчезар Станчев /Литекс Тауър/“ № 3, ет. 10, представлявано
от И. Н. Х., сумата от 500 лева, представляваща чистата стойност по договор за
потребителски кредит № 202211181009410102 от 18.11.2022 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на подаване на насрещната искова молба - 31.10.2024 г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. „Неткредит“ ООД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, район Изгрев, ул. „Лъчезар Станчев /Литекс
Тауър/“ № 3, ет. 10, представлявано от И. Н. Х., ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ *********, седалище и адрес: гр. София, бул. „Александър
Стамболийски“ № 125-2, ет. 5, офис 5.3, представлявано от управителя Д. М. М., адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК М. Й. Г., с ЕГН **********, с
8
постоянен адрес гр. Пазарджик, ул. „******, ДА ЗАПЛАТИ на „Неткредит“ ООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район Изгрев, ул. „Лъчезар
Станчев /Литекс Тауър/“ № 3, ет. 10, представлявано от И. Н. Х., разноски в общ размер от
250 лева, сторени по насрещния иск.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК „Неткредит“ ООД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, район Изгрев, ул. „Лъчезар Станчев /Литекс
Тауър/“ № 3, ет. 10, представлявано от И. Н. Х., ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РС Пазарджик
дължимата държавна такса по главния иск в размер на 50 лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд Пазарджик в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
9