Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 13.06.2019 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тринадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№7615 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №319905
от 23.01.2018г., постановено по гр.дело №68862/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ви
състав, поправено с решение от 06.03.2018г., постановено по реда на чл.247 от ГПК, е прието за установено по предявения от Д.И.В. срещу „Б.и П.” ООД иск с
правно основание чл.124, ал.1 във връзка с чл.439 от ГПК, че Д.И.В. не дължи на „Б.и П.” ООД сумата
от 1496.75 лв. неизплатени наемни вноски по договор за наем от 15.11.2012г. за
периода 01.01.2006г. до 15.08.2006г., ведно със законната лихва от 16.01.2007г.
до окончателното плащане, 1974.00 лв., мораторна неустойка по същия договор за
периода от 11.01.2006г., 78.77 лв., мораторна лихва за периода от 15.08.2006г.
до 16.01.2007г., 300.00 лв., представляваща обезщетение по чл.59 от ЗЗД, ведно със законната лихва от
16.01.2007г. до окончателното плащане, 791.20 лв., съдебно-деловодни разноски,
за които е издаден изп.лист по гр.дело №40/2007г. на РС - Монтана и е
образувано изп.дело №2-84/2008г. по описа на ДСИ при РС- Монтана. С решението е осъден „Б.и П.” ООД
да заплати Д.И.В. на правно основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1183.50 лв., направени по
делото разноски.
Постъпила е
въззивна жалба от „Б.и П.” ООД, чрез адв.Б., с която се обжалва изцяло решение №319905
от 23.01.2018г., постановено по гр.дело №68862/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ви
състав, поправено с решение от 06.03.2018г., постановено по реда на чл.247 от ГПК, като са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на
съдебния акт, като постановен в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че по образуваното изпълнително
дело №2-84/2008г. по описа на ДСИ при РС Монтана за периода от 06.03.2008г. до 09.03.2013г. не са
извършвани действия, които да прекъсват давността на основание чл.116, б.”в” от ЗЗД, поради което е обосновал погрешен извод, че вземането, предмет на
издадения изпълнителен лист, е погасено по давност и на това основание е уважил
изцяло предявения отрицателен установителен иск. Поддържа се, че по
изпълнителното дело е била подадена молба на 11.08.2009г. за конституиране на „Б.и
П.” ООД като взискател поради извършена цесия и същият е бил конституиран като
взискател на 12.08.2009г., което действие съгласно т.10 от ТР №2/26.06.2015г.
по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, води до прекъсване на давността на вземането
и е започнала да тече нова давност, която
следва да се счита за изтекла най-рано на 11.08.2014г., респективно на
12.08.2014г.. Твърди се още, че от събраните по делото доказателства се
установява по несъмнен начин, че преди изтичане на давностния срок длъжника е
направил изрични признания на вземането на 21.02.2014г. и на 21.09.2016г., което
също е довело до прекъсване на давността и е започнала да тече нова давност,
която към датата на подаване на исковата молба не е изтекла. Излага се още, че
първоинстанционният съд в постановеното решение не е обсъдил друго извършено
изпълнително действие - запор върху трудовото възнаграждение на длъжника,
наложен на 30.07.2014г., което води също до прекъсване на давността досежно
процесното вземане. Допълнителни аргументи излага в писмена защита. По
изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло
първоинстанционното съдебно решение и постанови друго, с което да отхвърли
предявения отрицателен установителен иск като неоснователен и недоказан.
Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя
списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна - Д.И.В., чрез адв.Б.Л., депозира писмен отговор, в който взема становище относно
неоснователността на подадената въззивна жалба. Твърди се, че постановеното
съдебно решение е законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по делото
факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод, че вземанията,
предмет на изп.лист по гр.дело №40/2007г. на РС - Монтана, въз
основа на който е образувано изп.дело №2-84/2008г. по описа на ДСИ при РС
Монтана, са погасени по давност. Поддържа се, че последното валидно изпълнително действие по образуваното
изпълнително дело е извършен опис на движимо имущество на 06.03.2008г., след
която дата в продължение на две години не са предприемани изпълнителни
действия, поради което изпълнителното дело е перемирало. Сочи се още, че
правилно СРС е приел, че от последното валидно изпълнително действие, т.е.
считано от 06.03.2008г. е започнала да тече нова давност досежно процесните
вземания, която е изтекла на 06.03.2013г., поради което е уважен изцяло
предявения иск. Изложени са още аргументи в смисъл, че подадената молба за
конституиране на нов взискател не представлява изпълнително действие, което води
до прекъсване на давността. Твърди се още, че в случай, че съда приема, че са
налице доказателства за признаване на вземането от страна на длъжника, което е
станало през 21.02.2014г., то към тази дата вземането е било погасено по
давност, предвид на което не е налице прекъсване на давността. По изложените съображения
моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно
решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за платено
адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв..
Предявен е от
Д.И.В. срещу „Б.и П.” ООД отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК във връзка с чл.124,
ал.1 от ГПК.
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на
чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен
извод за основателност на предявения от ищеца - Д.И.В. срещу ответника - „Б.и П.” ООД отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК във връзка с чл.124,
ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ищеца не дължи на ответника сумата от 1496.75 лв. неизплатени наемни вноски по договор за наем от
15.11.2012г. за периода 01.01.2006г. до 15.08.2006г., ведно със законната лихва
от 16.01.2007г. до окончателното плащане, 1974.00 лв., мораторна неустойка по
същия договор за периода от 11.01.2006г., 78.77 лв., мораторна лихва за периода
от 15.08.2006г. до 16.01.2007г., 300.00 лв., представляваща обезщетение по чл.59 от ЗЗД, ведно със законната лихва от
16.01.2007г. до окончателното плащане, 791.20 лв., съдебно-деловодни разноски,
за които е издаден изп.лист по гр.дело №40/2007г. на РС - Монтана и е
образувано изп.дело №2-84/2008г. по описа на ДСИ при РС - Монтана. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
основателност на предявения иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК във връзка с чл.124, ал.1
от ГПК, като на основание чл.272 ГПК препраща към
тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
В случая с подадената искова молба ищецът – въззиваем в настоящото производство оспорва дължимостта на
сумите, предмет на изпълнително
дело №2-84/2008г. по описа на ДСИ при РС - Монтана, което обуславя правната
квалификация на иска като такъв по чл.439 ГПК. В конкретния случай не е спорно
по делото обстоятелството, което се установява и от събраните доказателства, че
вземането на Кооперация „Пролет”, надлежно цедирано на ответника, спрямо ищеца
е възникнало и е станало изискуемо, считано от датата на влизане в сила на решение от 24.04.2008г. по гр.д.№40/2007г. по описа на РС -
Монтана, като по
отношение на валидно възникналото вземане в полза на ответника се прилагат
правилата на общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, както и са приложими
основанията за прекъсване и спиране на давността, уредени в чл.115 и чл.116 от ЗЗД.
В конкретната
хипотеза е спорен въпроса дали след като е било
образувано изп.дело №2-84/2008г. по описа на ДСИ при РС - Монтана,
на основание подадена молба от първоначалния кредитор - Кооперация „Пролет”, на
01.10.2008г., са настъпили обстоятелства по смисъла на чл.116, б.”в” от ЗЗД за прекъсване на давностния срок относно валидно възникналите вземания,
предмет на изп.лист по гр.дело №40/2007г. на РС - Монтана. Съгласно чл.116, б.”в” от ЗЗД
давността се прекъсва с предприемане на действия по принудително изпълнение.
Такива действия представляват пряко насочените към събиране на вземането
действия, т.е. такива действия, които са пряко насочени към имуществената сфера
на длъжника с цел удовлетворяване на съдебно признатото право на взискателя. Противно
на твърдяното от въззивника, настоящият въззивен състав споделя обоснованият
краен извод на СРС, че по делото е доказано, че последното валидно изпълнително действие, прекъсващо
давността по изп.дело е извършването на опис на движимо имущество на 06.03.2008г.,
от която дата е започнала да тече нова погасителна давност, която е петгодишна.
От анализа на доказателствата по делото не се установява след посочената дата -
06.03.2008г. и до изтичането на 5-годишния давностен срок на 09.03.2013г.
да е настъпило ново основание за спиране или прекъсване на давността.
Неоснователен е доводът поддържан в жалбата, че с подадена молба пред съдебния
изпълнител на 11.08.2009г.
за конституиране на „Б.и П.” ООД като взискател поради извършена цесия и съответно
с конституирането му като взискател на 12.08.2009г. от съдебния изпълнител,
представлява действие съгласно т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по т.д.№2/2013г. на
ОСГТК на ВКС, което води до прекъсване на давността и от тази дата е започнала
да тече нова давност, която следва да се
счита за изтекла най-рано на 11.08.2014г., респективно на 12.08.2014г..
Въззивният съд счита, че конституирането на „Б.и П.” ООД като взискател по
изпълнителното дело не води до прекъсване на давността, тъй като в случая не е
налице присъединяване на кредитор по смисъла на чл.456 от ГПК каквато хипотеза
е визирана в т.10 на ТР №2/26.06.2015г. по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, а е
налице заместване на кредитор поради настъпило частно правоприемство - цесия,
което не може да ползва ответника като действие по присъединяване на взискател
годно да прекъсне давността. Напротив в случая е налице хипотеза на заместване
на първоначалния кредитор по силата на настъпило частно правоприемство по
смисъла на чл.429, ал.1 от ГПК и новия взискател се ползва от извършените до
момента изпълнителни действия.
На следващо
място съдът приема за
неоснователно възражението на въззивника, че по делото е доказано, че длъжникът
е признал вземането, поради което и на основание чл.116, ал.1, б."а"
от ЗЗД е налице прекъсване на погасителната давност на вземането. В случая от
показанията на разпитания по делото свидетел - С.Тихолов се установява, по
несъмнен начин, че длъжник на 21.02.2014г. е направил волеизявление пред
кредитора, с което по недвусмислен начин е признал вземането му, но това
признатие е направено след изтичане на петгодишния давностен срок, изтекъл на
09.03.2013г., предвид на което не може да се счита, че води до прекъсване на
давността. Прекъсването на давността, като законова последица от признаването
на вземането ще настъпи само доколкото са налице предпоставките за това - започнала,
но още не изтекла погасителна давност /арг.чл.116 от ЗЗД/. Погасителната
давност по съществото си представлява последица от бездействието на кредитора
да упражни правото си в определен период от време, след като този период е вече
изтекъл, направеното признание не може да го възстанови. Следователно признанието
може да бъде направено и след изтичане на погасителната давност, но не може да
доведе до прекъсването й. В този смисъл е решение №65 от 03.06.2011г. по
т.д.№600/2010г., Т.К., І Т.О. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК.
На следващо
място от анализа на събраните доказателства въззивният съд приема за
установено, че от последното валидно изпълнително действие - 06.03.2008г. за
период от две години не се доказва по изпълнителното дело да са били извършени други
изпълнителни действия. Следователно предпоставките на чл.433,
ал.1, т.8 от ГПК за прекратяване на изпълнителното
дело са били налице с изтичане на две години след датата на последното
изп.действие - 06.03.2008г., респективно от 09.03.2010г. изпълнителното дело следва
да се счита за прекратено по силата на закона. При така обоснования извод изцяло
ирелевантен за спора се явява извършения от съдебния изпълнител по
изпълнителното дело запор върху трудовото възнаграждение на длъжника на
28.07.2014г., доколкото това изпълнително действие е извършено след като
изпълнителното дело се счита за прекратено по силата на закона, т.е. извършеното
изпълнително действие следва да се счита за обезсилено и не може да породи
целените с него правни последици.
По изложените съображения правилен се явява обоснования краен извод на СРС,
че вземанията, предмет на изп.лист, издаден въз основа на решение
от 24.04.2008г. по гр.дело №40/2007г. на РС - Монтана, на основание на който е
образувано изп.дело №2-84/2008г. по описа на ДСИ при РС - Монтана, са погасени
по давност, тъй като по делото не се събраха доказателства от последното
валидно изпълнително действие - 06.03.2008г. за период от пет години, т.е. до
06.03.2013г. да са извършвани действия, които са довели до спиране или
прекъсване на давността. Предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на вземанията,
предмет на изп.лист, издаден въз основа на решение от 24.04.2008г. по
гр.дело №40/2007г. на РС - Монтана, на основание на който е образувано изп.дело
№2-84/2008г. по описа на ДСИ при РС - Монтана, е основателен и доказан и като такъв следва да
бъде уважен. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен извод е
постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено
на чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора пред
настоящата инстанция претенцията на въззиваемата страна за присъждане на
разноски е основателна. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ответник
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна - ищец реално сторените
в настоящото производство разноски от 600 лв.,
платено адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна
защита и съдействие и списък по чл.80 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №319905 от 23.01.2018г., постановено по гр.дело №68862/2016г. по
описа на СРС, І Г.О., 47-ви състав, поправено с решение от 06.03.2018г.,
постановено по реда на чл.247 от ГПК.
ОСЪЖДА „Б.и П.”
ООД, с ЕИК ********, с адрес за призоваване: град *********; да заплати Д.И.В., с ЕГН **********, с адрес: ***;
на правно основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 600 лв. /шестстотин лева/, сторени
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./