Р Е Ш Е Н И Е
№ 21.05. 2021 г. гр. Търговище
В името на народа
Търговищкият окръжен
съд гражданско отделение,
На двадесет и осми април 2021 година,
В открито съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА ДАСКАЛОВА
Секретар Станка Желева,
като разгледа
докладваното от Председателя
гр.д. № 87,
по описа за 2020
година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Делото
е образувано по искова молба на
„Мюсюлманско изповедание“ гр. София, представлявано от Мустафа Алиш
Хаджи - Главен мюфтия, чрез пълномощник адв. М.Д. ***, с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, за
признаване за установено по отношение на Община гр. Попово, че Мюсюлманско
изповедание град София, с ЕИК-*********, е собственик на
следните недвижими имоти:
Поземлен имот /ПИ/ с идентификатор № 57649.503.1448 по кадастралната карта и кадастралните регистри
/КККР/ на град Попово, област Търговище, с площ от 2137 кв. м, с трайно
предназначение на територията: Урбанизирана, начин на трайно ползване: (до 10
метра), с номер по предходен план: 1717, квартал 72, парцел I, при съседи:
57649.503.3508, 57649.503.3511, 57649.503.1447, 57649.503.1446, 57649.503.1445,
57649.503.1444, заедно с построените в ПИ:
Сграда с идентификатор № 57649.503.1448.1 по КККР на град
Попово, община Попово, област Търговище, разположена в ПИ с идентификатор
№57649.503.1448, със застроена площ
на сградата от 114 кв. м, брой
надземни етажи: 1, с предназначение: култова, религиозна
сграда,
сграда с идентификатор № 57649.503.1448.2 по КККР на град Попово,
одобрени със Заповед РД-18-78/26.10. 2009 г. на изпълнителния
директор на АГКК, с адрес на сградата: гр. Попово, п. к. 7800, ул.“Александър
Стамболийски“
№ 12,
разположена в ПИ с идентификатор №57649.503.1448, със застроена площ на
сградата от 38 кв. м, брой надземни
етажи: 1, с предназначение: Култова, религиозна сграда.
Претендират направените
по делото разноски.
След оставяне на исковата молба без движение и даване на указания на ищеца
да уточни обстоятелствената част и исканията си, както и да посочи при какви
точно условия предявява исковете си, от него постъпи молба. На базата на
първоначалната и уточняваща искови молби, съдът приема, че се твърди следното:
Ищецът е правоприемник на Мюсюлманската изповедна община, упражнявала
правата си в гр. Попово, чрез Джамийското настоятелство – изпълнителен и
управителен орган. През 1926 г. имотът, който е описан/ПИ/ е бил закупен със
средства на местното население от мюсюлманското изповедание. В този имот
до 1929 г. е построен молитвен храм –
джамия и оттогава там се провеждат религиозни ритуали на общността. Построени
са и останалите сгради в имота. Община Попово претендира да е собственик на
тези имоти, които са били одържавени през 1951 г. и съставен акт за завземане
от 25.07. 1951 г. на основание ЗДИ, който е действал по това време. Имотите са
придобити по давност, която е започнала да тече
от 1929 г. и изтекла до одържавяването през 1951 г.
След като имотът е бил собственост на юридическо лице, каквото е била
Мюсюлманската духовна община/ според Устав за духовно устройство и управление
на мюсюлманите в Царство България от 1919 г./, то няма как същият да бъде
завзет и одържавен по силата на чл. 2, ал. 1 от ЗДИ/отм./ Т.е. имотът е завзет
без правно основание.
По силата на чл. 2, ал. 3 от ЗВСОНИ, собствеността на имота се
възстановява.
Освен това е налице и основанието в § 5, ал. 1 от ПЗР на ЗВИ.
Имотът съществува реално в размерите, в които е одържавен и затова няма
пречка да бъде възстановен.
Възстановяването е станало в лицето на Мюсюлманското изповедание. Към
уточняващата молба има представени и други писмени доказателства. Иска се съдът
да признае за установено, че ищецът е собственик на дворното място и двете
сгради.
В съд.зас. искът се поддържаше изцяло, чрез процесуални представител на
ищеца – адв. Д..
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, е
постъпил писмен отговор от ответника ОБЩИНА ПОПОВО, представлявана от д-р
Людмил Димитров Веселинов – кмет на Община Попово, със
становище за недопустимостта на иска и неговата неоснователност. С допълнителен
отговор в срока по чл. 131,
ал.1 от ГПК на Община-Попово, са изложени съображения, че предявеният иск
е недопустим, тъй като липсва заявен петитум за установяване по отношение на
Община-Попово, че ищецът е собственик на процесния имот, поради което, след
като не претендира собствени права върху имота, искът е лишен от правен интерес
за оспорване правата на собственост на ответната Община върху този имот.
Алтернативно Община-Попово оспорва иска като неоснователен.
В допълнителния отговор на исковата молба, след направеното уточнение искът
отново се оспорва, като ответникът счита, че ищецът не е правоприемник на
съществувалата към 1951 г. мюсюлманска общност в България. Оспорва се това, че
имотът е придобит по давност. В старите регулационни и дворищни планове на
града, няма записвания имотите да се водят на МИ, както и евентуално на какво
основание е това. Описват се актове за установяване на пукнатини в сградата
през 1986 г. и други по-късни актове, както и какво е било отреждането за имота
през тези години. Отново се излагат съображения относно допустимостта на иска,
предвид заведеното в СГС дело № 1802/ 2016 г. Считат, че имотът правилно е
актуван като общинска собственост. В съд.зас. становището на общината се
поддържаше от адв. Д.. Устно бяха изложени и доводи, че след като образованието
става държавно, то държавата е станала собственик и на училищните имоти.
Съдът, като провери събраните по делото доказателства, установи следното: по
делото има няколко спорни въпроса. Първият е този как, по какъв начин и дали
изобщо е възникнало право на собственост в лицето на Мюсюлманската духовна
община към момента, в който имотът е бил завзет от държавата на 25.07. 1951 г.
и съставен съответният акт на основание ЗДИ/отм./. На второ място, спорен е
въпросът за това дали имотът подлежи на възстановяване по реда на ЗВСОНИ и в
лицето на кой правен субект подлежи на възстановяване, с оглед изясняване на
спорния въпрос за правоприемството.
На трето място е въпросът, дали ако имотът не подлежи на възстановяване, то
същият е придобит по давност, след като е бил завладян от ищеца, след 2000
година, в продължение на 10 години, след непрекъснато владение.
Какво се установява от всички събрани по делото доказателства. Данните за
дворното място, в плановете на гр. Попово датират от 1908 г., като за този имот е имало
отредени три парцела: I, II и III, в кв. 17 по кадастралния и регулационен план. Имотите се водят като
общински според записванията в плана. Към този момент няма нанесени сгради и
имотът е празно дворно място с площ от 2046 кв.м.
До 1958 г. в плановете не е отбелязвана промяна. Първият официален
документ, от който е видно, че в имота има сграда, това е актът за завземане на
имота от 1951 г.
През 1932 г., мюсюлманската вероизповедна община е съставила списък на
имоти, които са нейно притежание, като там на първо място фигурира джамия с
двор от 1 декар в гр. Попово. Не е отбелязан какъвто и да било номер на имота.
Документът е датиран от 11.11. 1932 г. На съда е представен и списък на
непокрити имоти, които са притежание на поповското турско училищно настоятелство, в който е
описана масивна сграда, с площ от 96 кв.м.,, в кв. 17, намираща се в парцели I, II и
III, масивна, на един етаж./ л. 444 и 445/. От тези копия не
е видно на коя дата са съставени документите. Съдът приема, че това е било
преди 1958 г. и преди 1951 г., защото тези номера на имота са по плана действал
от 1908 г., до 1958 г. и преди одържавяването.
Няма запазени каквито и да било други документи, от които да е видно дали
имотът е бил закупен, дали е разрешено застрояване и как е осъществено
строителството. Мюсюлманската вероизповедна община не е разполагала с актове за
собственост. От свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели
Ахмедов, Османов и Исмаилов, съдът не установи достоверни данни за това как и
по какъв начин на мюсюлманската религиозна общност е бил предоставен терен и
кога точно е построена съществуващата сграда. Съдът не може да установи от тези
показания през коя точно година е построена сградата. Свидетелите са на възраст
от 76 и 80 години, като по-възрастният твърди, че той като е ходил на училище/
а това е било в края на 1940-те години на 20-ти век/, джамията е била там.
Другият свидетел посочва, че джамията е изгоряла през 1926 г. С оглед възрастта
на двамата свидетели, съдът може да приеме за достоверно само това, че откакто
двамата свидетели се помнят/ след 1944-1945 г./, сградата е била ползвана от
мюсюлманската общност в гр. Попово и там е имало училище. Там е имало и гробове, които в момента са затрупани.
След 1951 година, сградата продължава да се ползва като турско училище.
През 1966 година е издадено строително разрешение и е построена долепената до
първата сграда втора такава, с размери 8 на 3 м. – л. 92 и 93 от делото. По
това време училището е било държавна собственост. Сградата продължава да се
ползва от различни организации, като дворното място се отрежда за различни
цели, но нито едно мероприятие не е реализирано.
След 1990 година, когато настъпват промените, започва търсене на документи,
за да бъде възстановено ползването на сградата като религиозен мюсюлмански
храм. Със заповед на областния управител на област Търговище № ДС 189/ от
26.11. 2001 г., имотът е отписан от актовите книги на имотите държавна
собственост. С разрешението на кмета на община Попово сградата била освободена
и предадена за ползване на мюсюлманското изповедание в гр. Попово. Бил извършен
козметичен ремонт. Стават около 20 години откакто това се е случило. През това
време сградата се ползва за религиозни мюсюлмански обреди и молитви. След
връщането на сградата всички ремонти се правят с дарени от мюсюлманите
средства. Досега не е имало спорове с общината. Самото дворно място от 2141
кв.м. е актувано като общинска собственост, с акт за ОС № 487 от 27.03. 2002
г., на основание § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС.
Самата сграда, след земетресението през 1986 г. е била освидетелствана и е
препоръчано да бъде съборена. Според свидетелите обаче, тя е имала нужда от
ремонт, но не представлява опасност и се ползва вече повече от 30 години след
това.
Към момента, по кадастрален план, дворното място е с площ от 2137 кв.м., с
идентификатор 57649.503.1448. Нанесени са сгради с номера в него 1 и 2. Сграда
№ 1 е съществувалото и преди 1951 г. турско училище, а втората сграда е тази,
чието разрешение за строеж е издадено през 1966 г., като тя представлява антре
към първата.
По отношение юридическата
правоспособност на ищеца се установява следното: Мюсюлманско вероизповедание е
вписано в регистъра на вероизповеданията към СГС на 18.02. 2003 г., по ф.д. №
1659/ 2003 г., на основание чл. 18 от ЗВИ.
До влизане в сила на ЗВИ от 2002 г., регистърът на религиозните вероизповедания
се е водил в МС, като през 1992 г. е утвърден устав от заместник-министър
председателя. Приет е нов устав през 1995 г., през 1997 г. и през 2000 г.
Според сега действащия устав, статут на юридическо лице има Мюсюлманското
изповедание. С писмо до главния мюфтия, от месец септември 2003 г., директорът
на ДВИ към МС доц. Желев, удостоверява, че „Мюсюлманско изповедание“ със
седалище ***, регистрирано от СГС през 2003 г. е правоприемник на юридическите
лица и структури, съществували до служебната пререгистрация на изповеданието
според § 2 от ПЗР на ЗВИ от 2002 г.
В исковата молба е посочено, че към 1951 г. е действал Устав за духовно
устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, приет през 1919 г. в
брой 69 от ДВ. Според този устав юридическо лице е била мюсюлманската духовна
община, с управителен орган джамийско настоятелство. Съдът не разполага по
делото с този устав, както и с копие от съответния държавен вестник.
От 1949 г., до 2002 г. е действал Законът за изповеданията. Той предвижда в
чл. 6, че от момента на утвърждението на
устава на изповеданието от Министерския съвет/от 1949 до 1951 г. от министъра
на външните работи/ или упълномощен от него подпредседател на Министерския
съвет, същото се счита за признато и добива качество на юридическа личност. От
този момент качество на юридическа личност добиват и местните поделения на
изповеданието. Този закон в чл. 32 отменя всички закони, устави, правилници и
др., които му противоречат.
От доказателствата по делото е видно, че първият утвърден устав на
Мюсюлманско изповедание в Народната Република България е утвърден на 19.05.
1951 г./ л. 130-167 от делото./Приложен е такъв и от 1986 г.
Към момента няма завършено исково производство по § 4 от ПЗР на ЗВИ. Към момента няма данни Мюсюлманското изповедание –
ищецът, да е страна по такива производства.
През 1992 г. е приет ЗВСОНИ, който в чл. 2, ал. 2 предвижда, че се
възстановява собствеността върху всички движими и недвижими имущества, отнети
без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от
държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г.
до 1989 г. В чл. 3, ал. 2 е предвидено, че се възстановява собствеността на всички юридически лица, на
църкви, на манастири, на джамии, на синагоги и на други религиозни общности, на
читалища и на училища, чиито имоти са били отчуждени по начин, посочен в чл. 1 и чл. 2, ал. 1 и 2.
Когато юридическите лица не съществуват при влизането на този закон в сила,
правото на собственост се възстановява в полза на съдружниците или на членовете
им, съответно на физическите лица, които са били членове или съдружници към
момента на прекратяването им, съобразно правата на всеки от тях или на техните
наследници по закон.
В § 5 от ПЗР на ЗВИ от 2002 г. отново се преповтаря възстановяването на
собствеността на религиозните общности по реда на ЗВСОНИ и това, че същото става
от момента на влизане в сила на същия закон.
При така установените факти, съдът прави следните изводи:
На първо място по отношение на въпроса как и възникнало ли е изобщо право
на собственост по отношение на дворното място и съществуващите сгради, преди
същите да бъдат одържавени.
В този случай съдът следва да има предвид и това дали съответните
религиозни общности и самото мюсюлманско изповедание са имали статут на
юридическо лице, т.е. кой е персонифицираният правен субект, в чието лице може
да възникне право на собственост. По този въпрос съдът не може да бъде
категоричен на базата на съществуващите по делото доказателства, предвид и
липсата на самия устав, действал по това време. Доколкото обаче този въпрос не
е бил оспорван от ответника, съдът приема за установено, че мюсюлманската
духовна община е била съответният правен субект, в чийто патримониум може да
възникне право на собственост. Ако тя не се е ползвала със статут на юридическо
лице, това би следвало да е самото Мюсюлманско изповедание.
Доколко в негово лице обаче е възникнало правото на собственост. Претендира
се, че това е станало в продължение на 20 години непрекъснато владение, считано
от 1926 г., до 1951 г., когато е съставен актът за завземане.
По делото липсват писмени доказателства относно това, че имотът, в
границите, в които съществува сега като дворно място, е бил владян от турската
духовна община и настоятелството на турското училище в продължение на 20 години/
когато владението е недобросъвестно/. На първо място, дори от съществуващите
частни документи – списъци за притежавани имоти, никъде не е посочено и
декларирано от настоятелството или от духовната община, че притежават имот от
около 2 дк. Единственият документ, в който е декларирано такова притежание
датира от 1932 г. и това е частен документ – л. 444 от делото. Останалите два
документа не съдържат данни и декларации за притежаване на дворно място от
около 2 дк. Списъците са само за сграда. От показанията на свидетелите по
никакъв начин не може да се установи началото на давностно владение и държане
на имота като свой към 1929 г. или по-ранна дата. На останалите документи
никъде съдът не установи да има дата на представените копия. Освен това и
самите свидетели, макар и възрастни, няма как да са били запознати със събития,
които евентуално са се случили преди да се родят. Още повече да дадат данни и
затова как точно се е държал имотът. За дворното място няма каквито и да било
записвания в разписни листи, че се е водило на някой друг, освен на община
Попово. Т.е. за съда липсват доказателства за това, че дворното място е държано
от мюсюлманската духовна община с намерение за своене. Липсват и данни за това
кога точно може да е възникнало владението, т.е. не може да се установи и
продължителност от 20 г. на владението.
По отношение на сградите. Това, което установи безспорно съдът е, че
държавата е отнела от турското училищно настоятелство сграда, която се е
ползвала за училище. През 1932 г. самата мюсюлманска вероизповедна община, в
представения списък е посочила като сграда джамия и двор от 1 дк. В другия документ, който няма дата, е посочена вече подробно самата сграда с площ
от 96 кв.м. От трета страна са налице свидетелски показания, че самата джамия
била изгоряла. Данни за самото строителство, кога и как е започнало и довършено,
няма. Т.е. съдът не може с категоричност да се произнесе по това кога е била
построена сградата на училището. Отново
няма проведено пълно и главно доказване по въпроса за продължило 20 години
непрекъснато владение на този имот.
Що се отнася до другата сграда, която би следвало да се счита като
приращение към имота и е неразделна част от първата, същата е построена след
1966 г., когато имотът е бил държавна собственост.
През периода от 1941 г., до края на 1948 година, действа Закон за
държавните имоти, който в чл. 3 посочва, че държавни са всички имоти, които не
принадлежат никому. След това, до влизане в сила на ЗС, действа друг закон за
държавните имоти, който в чл. 2, ал. 1 има аналогична разпоредба, която
посочва, че са държавни имотите, които не принадлежат на физически или
юридически лица и кооперациите. Именно на това основание е съставен и
съответният акт за завземане на имота.
Следва да се посочи, че ако правото на собственост на държавата възниква
именно на това основание, това става от момента на влизане на закона в сила – в
края на м. декември 1948 г., а не от момента на завземане на имота.
С оглед на описаните доказателства, съдът следва да прецени дали имотът,
който е бил отнет по силата на този акт
– основното турско училище на един етаж от 2 стаи и коридор и антре, е бил
отнет правомерно.
Следва ли да се приеме в такъв случай, че липсата както на акт за
собственост така и придобиване на собствеността по давност, могат да се
приравнят на посоченото в закона – липса на принадлежност на имотите към
юридическо или физическо лице.
Съдът намира, че това тълкуване е неприемливо. Разумът на закона говори, че
тази разпоредба касае само онези имоти, които са видимо безстопанствени и няма
кой да се грижи за тях. Законът не употребява термина собственост, а говори за
принадлежност, което е много по-различно. Както се установява от писмените
доказателства и от самия акт за завземане, имотът е принадлежал на турското
училищно настоятелство, което е нямало акт за собственост. Това се установи от
всички писмени и гласни доказателства по делото. В този смисъл, макар и
постановено в малко по-различен контекст е и Р № 19 от 12.03.2016 г. на ВКС по гр. д. №
3401/2015 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева. Показателно е
освен това, че при действието на аналагочина правна разпоредба в предишния
ЗДИ/отм.1948 г./, имотът не е бил завзет.
Затова съдът приема, че сградата на турското училище през 1951 г. е имала
своя притежател и това е било Мюсюлманското изповедание, което е осъществявало
владението си чрез своите органи, в случая турското училищно настоятелство и то
в продължение на дълги години.
Съдът счита, че не е било налице основанието на чл. 2, ал. 1 от действащия
към 1951 г. ЗДИ/отм./ за отнемане и завземане на имота.
През м. септември 1948 г. обаче е приет Закон за народната просвета/отм.
22.10.1991 г./, по силата на който държавата установява, че всички училища
стават народни. По силата на чл. 140 от този закон, всички частни училища или
издържани от различни частно-правни дружества и фондации, стават държавни и
собствеността им преминава в държавата. Този закон предвижда освен това и
създаването на училища за инородци, където се преподава и на съответния майчин
език.
На това основание съдът приема, че независимо от посоченото неправилно
правно основание за завземане на сградата от държавата, съществувало е друго
такова. Посочването на конкретното правно основание в акта за завземане не може
да бъде обвързващо. Имотът е отнет по силата на закон, който одържавява всички
съществували до момента училища и тяхната собственост става държавна.
Затова съдът приема и това, че независимо дали е било справедливо или не,
имотът е отнет правомерно, по силата на ЗНП/отм./ и не подлежи на
възстановяване по силата на ЗВСОНИ.
След като държавата е завладяла сградата, няма данни как се е ползвало дворното място. То е продължило по разписните
листи и по съответните регулационни планове да се води общинско. Отреждано е за
различни мероприятия, които не са били реализирани. Самото училище е ползвано
от общината за различни цели и съответно тя е била владелец и на самото дворно
място.
С влизане в сила на ЗВИ отново се поставя въпросът за възстановяване
собствеността на религиозните изповедания. Той обаче също препраща в § 5 от ПЗР
към ЗВСОНИ и други закони, по силата на които е била отнета собствеността,
включително и по ЗДИ. Както посочи обаче съдът, в случая собствеността е отнета
по друг закон, към който ЗВИ не препраща.
Предвид на така изложените съображения, съдът намира, че не са налице
основанията за възстановяване на собствеността както върху дворното място,
което никога не е принадлежало на мюсюлманското изповедание, така и върху
самата сграда на училището. С оглед на
това, безпредметно е да бъдат обсъждани доводите дали ищецът е правоприемник на
Мюсюлманското вероизповедание, което е построило и притежавало сградата на
училището преди 1951 г. Съдът ще отбележи само това, че посоченото в § 4 от ПЗР
исково производство е поредната юридическа недомислица и това се доказва от
хода на воденото в СГС дело. Какъв е изобщо смисълът на това производство, при
положение че липсва спор, кой следва да е надлежна страна по такъв иск, всичко
това трябва да бъде променено и то по законодателен път. От всички представени
писмени доказателства, включително и издадени удостоверения от ДИ в гр. София
се установява, че ищцовата страна е най-голямото и действащо мюсюлманско
изповедание в страната, наследник на Мюсюлманското изповедание от 1919 г.
След като имотите не попадат в обхвата на ЗВСОНИ и § 5 от ПЗР на ЗВИ, съдът
следва да разгледа и довода за придобиване на имота по давност, в годините след
като е бил отписан от актовите книги на държавата. Тук следва да се посочи, че
по силата на ЗД на ЗС от 2006 г., считано от 01.06.2006 г., спира да тече
давността върху всички имоти частна държавна или общинска собственост, като
тази разпоредба е изменяна многократно и в момента действа до 31.12. 2022 г.
Както се установи, владението се установява след 2000 г. и към този момент
давността не е изтекла. Няма как, който и да е имот от процесните да бъде
придобит по давност, независимо дали е държавна или общинска собственост към
момента на установяване на новото владение.
С оглед на така изложените съображения, съдът счита, че искът е
неоснователен и следва да се отхвърли. На ответника следва да бъдат заплатени
направените по делото разноски в пълен размер – 3150 лв.
По
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Мюсюлманско изповедание“ гр. София, ЕИК *********,
ул.“Братя Миладинови“ № 27, представлявано от Мустафа Алиш Хаджи – главен
мюфтия и адв. М.Д. ***, представлявана от кмета Л. Веселинов, ул.“Ал.
Стамболийски“ № 1 иск за признаване за
установено, че МИ е собственик на Поземлен
имот
/ПИ/ с идентификатор № 57649.503.1448
по кадастралната карта и кадастралните регистри /КККР/ на град Попово, област
Търговище, с площ от 2137 кв. м, с трайно предназначение на територията:
Урбанизирана, начин на трайно ползване: (до 10 метра), с номер по предходен
план: 1717, квартал 72, парцел I, при съседи: 57649.503.3508, 57649.503.3511,
57649.503.1447, 57649.503.1446, 57649.503.1445, 57649.503.1444, заедно с
построените в ПИ:
Сграда с идентификатор № 57649.503.1448.1 по КККР на град
Попово, община Попово, област Търговище, разположена в ПИ с идентификатор
№57649.503.1448, със застроена площ
на сградата от 114 кв. м, брой
надземни етажи: 1, с предназначение: култова, религиозна
сграда,
сграда с идентификатор № 57649.503.1448.2 по КККР на град Попово,
одобрени със Заповед РД-18-78/26.10. 2009 г. на изпълнителния
директор на АГКК, с адрес на сградата: гр. Попово, п. к. 7800, ул.“Александър
Стамболийски“
№ 12,
разположена в ПИ с идентификатор №57649.503.1448, със застроена площ на
сградата от 38 кв. м, брой надземни
етажи: 1, с предназначение: Култова, религиозна сграда,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „Мюсюлманско изповедание“ гр. София, ЕИК *********, ул.“Братя
Миладинови“ № 27, представлявано от Мустафа Алиш Хаджи – главен мюфтия, ДА
ЗАПЛАТИ на Община Попово, с посочения адрес, сумата от 3150 лв., направени по
делото разноски.
Решението може да се обжалва, в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните, пред Апелативен съд – Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: