№ 13
гр. Ямбол, 26.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Николай Енч. Иванов
Галина Ив. Вълчанова Люцканова
при участието на секретаря Пенка Г. Узунова
като разгледа докладваното от Галина Ив. Вълчанова Люцканова Въззивно
гражданско дело № 20212300500341 по описа за 2021 година
Производството пред ЯОС е образувано по въззивна жалба на Е.А.Ш. от гр.***** чрез
особения му представител адв.К., АК-Ямбол против решение № 328/1.11.2021 г.,
постановено по гр.д.№ 2014/2020 г. по описа на РС Ямбол, в частта, в което съдът е уважил
предявените искове като:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.415, ал.1 ГПК по отношение на
Е.А.Ш. с ЕГН **********, с адрес: гр.*****, ж.к. „***** **********“ **********, че
същият като кредитополучател по Договор за стоков кредит № 340739 от 26.03.2018 год.
дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б., следните суми: 1056,56 лева,
представляваща неизплатената главница от непогасените месечни погасителни вноски с
падежни дати от 26.05.2018 год. до 26.09.2019 год.; 278,16 лева, представляваща договорна
/възнаградителна/ лихва, дължима за периода от 26.05.2018 год. до 26.09.2019 год. и сумата
от 110,72 лева, представляваща лихва /обезщетение/ за забава, дължима за периода от
26.05.2018 год. до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 17.02.2020 год.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на депозиране на
заявлението по чл.410 ГПК в съда – 17.02.2020 год. до окончателното и изплащане, за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
180/18.02.2020 год. по ч.гр.дело № 447/2020 год. по описа на ЯРС, както и в частта на
1
присъдените в полза на ищеца разноски.
Иска се отмяна на решението в атакуваната част и отхвърляне на предявения иск, тъй
като е е неправилно поради нарушения на материалния закон, допуснати процесуални
нарушения и необоснованост.
Счита се, че съдът в мотивите си се е задоволил да отбележи само, че не е установил
неравноправни клаузи по договора или такива, които да накърняват добрите нрави, както и
клаузи, противоречащи на нормите на ЗПК, без да обоснове този извод с клаузите на
договора за заем и без да обсъди наведените от ответника възражения и доводи относно
неспазването на конкретни разпоредби на ЗПК. Счита се, че вземането следва да бъде
присъдено на друго, а не на договорно основание, както е предявено в настоящото дело.
Според въззивника клаузите, регламентиращи размера на възнаградителната лихва в размер
на 40,16 % годишно са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП и като такива са
нищожни - чл.146 от ЗЗП и се позовава на съдебна практика, по която е прието, че
максималният размер, до който съглашението за плащане на такава е действително, не
следва да бъде по-голям от трикратния размер на законната лихва. Определената в
процесния договор възнаградителна лихва е договорена в нарушение на добрите нрави,
следователно клаузата е нищожна по смисъла на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД. По тези съображения се
желае уважаване на жалбата и отмяна на посочените части от атакуваното решение.
В законоустановения срок ищецът по делото сега въззиваем „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД е депозирал отговор на въззивната жалба и счита същата за неоснователна, а
постановеното от районния съд решение като правилно, законосъобразно и обосновано се
желае да бъде оставено в сила. Излагат се подробни съображения за това, че съдът се е
произнесъл съобразно наведените в исковата молба твърдения и събраните по делото пред
първата инстанция доказателства. По отношение на възражението на въззивника се сочи, че
съдебната практика, която приема, че е противно на добрите нрави да се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, е постановена
преди да бъде приета и да влезе в сила специалната разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, с
която е въведен законовоустановен императивен лимит на възнаграждението на кредитора.
Законодателят е предвидил в Приложение 1 към ЗПК, лихвата да е компонент от годишния
процент на разходите /ГПР/ и съответно е определил максимален размер на последния,
именно за да защити потребителя и да се избегне неоснователното обогатяване на
финансовите институции. В тази връзка, след като сборът на договорната лихва и другите
разходи не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР, то с
определянето на фиксиран лихвен процент от 40,16 %, кредиторът не е целял да се обогати
неоснователно за сметка на кредитополучателя. Не е налице и някоя от хипотезите на чл.
143, ал. 1, т. 1 - 19 от ЗЗП, тъй като клаузите не създават възможност за облагодетелстване
на кредитора за сметка на длъжника и това да го постави в по -неравностойно имуществено
положение.
В съдебно заседание въззивникът се представлява от особения си представител, който
2
поддържа жалбата.
Въззиваемата страна, редовно призована не изпраща представител, а с писмено
становище поддържа възраженията си по отговора на въззивната жалба.
След преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд приема за
установено следното:
Въззивната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.259 ал.1 от ГПК
преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивникът е
легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество съдът намира
въззивната жалба за неоснователна.
В съответствие с правомощията си при проверка на валидността и допустимостта на
атакуваното решение, въззивният съд прецени, че последното е валидно и допустимо. При
преценка по същество – атакуваното решение прецени за правилно.
Съгласно процесуалната възможност установена с разпоредбата на чл.272 ГПК във
вр. с чл.235 от ГПК, въззивният съд изцяло препраща към мотивите на първоинстанционния
съд, като по този начин ги прави свои мотиви, без да е нужно да ги преповтаря. В отговор на
доводите на въззивника, наведени във въззивната жалба, въззивният съд намира за
необходимо да изложи следното:
Производството пред ЯРС е образувано въз основа на предявен от „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД гр.София против Е.А.Ш. от гр. Ямбол установителен иск с
правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.240 от ЗЗД, чл.86 от ЗЗД и чл.99 от ЗЗД - да
бъде прието за установено, че ответника дължи на ищеца следните суми: 1056.56 лв. -
главница от непогасени месечни погасителни вноски с падежни дати от 26.05.2018 г. до
26.09.2019 г.; 278.16 лв. - договорна/ възнаградителна/ лихва за периода от 26.05.2018 г. до
26.09.2019 г. и 157.94 лв. - обезщетение за забава за периода от 26.05.2018 г. до датата на
подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва за забава от датата на депозиране
на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението. Вземането произтича
от договор за стоков кредит, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и Ш. за закупуване на
хладилник и застраховка с еднократна застрахователна премия, а това вземане банката е
прехвърлила по договор за цесия на ищцовото дружество. Претенцията е в тези размери, тъй
като по договора за стоков кредит кредитополучателят не е заплатил нито една вноска до
изтичане на срока на договора и „АСВ“ ЕАД се е снабдило със заповед за изпълнение по
реда на чл.410 от ГПК.
Възраженията на особения представител на длъжника Ш. са едни и същи, както пред
първата, така и пред настоящата въззивна инстанция и се състоят в това, че в процесния
договор в противоречие с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК е посочен ГПР 48,44 %, но не е ясно какво
включва и как е формиран; не е посочена общата сума, дължима от потребителя към
момента на сключване на договора, което представлява основание на чл.22 от ЗПК за негова
недействителност. Другото възражение е за това, че клаузите, регламентиращи размера на
възнаградителната лихва в размер на 40,16 % годишно са неравноправни по смисъла на
3
чл.143 от ЗЗП и като такива са нищожни - чл.146 от ЗЗП, тъй като в противоречие с добрите
нрави, кредиторът се е възползвал от икономическата нужда на потребителя /кредит за
закупуване на хладилник/ и в противоречие със съдебната практика е заложил
възнаградителна лихва, която е над три пъти повече от размера на законната лихва.
Действително с решението си районният съд не е дал отговор на тези възражения,
което следва да стори въззивния съд. Възраженията за недействителност на договорни
клаузи от договора за стоков кредит, направени от длъжника са неоснователни по следните
съображения:
Съгласно чл. 11 т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. На първа страница от процесния
договор за стоков кредит № 340739/26.03.2018 г. съответно в т.6 и т.7 е посочено, че
кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент, който към датата на сключване на договор
за кредит е 40,16 % годишно или 0,1116 % на ден, а ГПР по кредита е 48,44 % и може да
бъде променян при предпоставките, предвидени в Общите условия. Така посочените клаузи
не отговарят на изискванията на чл.11 т.10 от ЗПК, но уточненията относно общата сума
дължима от потребителя към момента на сключване на договора са направени в
погасителния план на стр.6 от договор – 1056,56 лв. главница и 367,07 лв. лихви, общо
1423,63 лв. Информацията за взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР се съдържа в договора на стр.6, 7 и 8 непосредствено след погасителния план и на стр.9
в Общи условия раздел III „Олихвяване.Разходи по кредита“ точки 4, 5 и 6. С тези изложени
подробности в договора за стоков кредит относно начина на формиране на ГПР и общата
сума, дължима от потребителя, въззивният съд приема, че кредиторът е спазил изискванията
на чл.11 т.10 от ЗПК е не е налице недействителност на говора, съгласно чл.22 от ЗПК.
По отношение размера на ГПР, въззивният съд намира възражението на въззивника
също за неоснователно. Съгласно редакцията на чл.19 ал.4 от ЗПК в сила от 23.07.2014 г.,
при която е сключен настоящия договор за стоков кредит, годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, а според ал.5 клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни. Предвид законово регламентирания лимит на размера на ГПР,
цитираната от въззивника съдебна практика е неприложима, тъй като касае случаи преди
въвеждане на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, когато действително е приемано от
съдилищата, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва не следва да бъде по-голям от трикратния размер на законната лихва.
Определения размер на ГПР в размер 48,44 % и размерът на възнаградителната лихва от
40,16 % по настоящия договор не надвишават пет пъти размера на законната лихва, който е
10 %. В т.6 от Общи условия раздел III „Олихвяване.Разходи по кредита“ е посочено, че
4
размерът на ГПР включва начисляваните по договора лихви и в случая не е налице
противоречие със закона, тъй като сборът на договорната лихва и другите разходи не
надвишава максималния размера на ГПР съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК.
След като не се установи наличие на недействителни клаузи по потребителския
договор за стоков кредит, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и Е.А.Ш. последният има
задължение, което не е изпълнил и след като задължението е прехвърлено на кредитора
„АСВ“ ЕАД, установителният иск по чл.422 от ГПК е основателен, а обжалваното
първоинстанционно рашение следва да се потвърди.
При този изход на въззивното производство въззивникът Ш. следва да бъде осъден да
заплати на „АСВ“ ЕАД направените в настоящото производство разноски в размер 400 лв. –
300 лв. заплатени за неговия особен представител и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение
на дружеството, изчислено съгласно чл.37 от ЗПрП във връзка с чл.25 от Наредба №
1/9.07.2004 г. Въззивникът Ш. следва да заплати по сметка на ЯОС и ДТ 75 лв. за въззивната
жалба, тъй като съгласно т.7 от ТР № 6/6.11.2013 г. по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС
особеният представител на ответника по чл.47 ал.6 от ГПК не дължи ДТ, тъй като същата се
дължи от страната.
На основание изложеното, ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 328/1.11.2021 г., постановено по гр.д.№ 2014/2020 г. по
описа на РС Ямбол, в частта, в която съдът е уважил предявените искове като:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.415, ал.1 ГПК по отношение на
Е.А.Ш. с ЕГН **********, с адрес: гр.*****, ж.к. „***** **********“ **********, че
същият като кредитополучател по Договор за стоков кредит № 340739 от 26.03.2018 год.
дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б., следните суми: 1056,56 лева,
представляваща неизплатената главница от непогасените месечни погасителни вноски с
падежни дати от 26.05.2018 год. до 26.09.2019 год.; 278,16 лева, представляваща договорна
/възнаградителна/ лихва, дължима за периода от 26.05.2018 год. до 26.09.2019 год. и сумата
от 110,72 лева, представляваща лихва /обезщетение/ за забава, дължима за периода от
26.05.2018 год. до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 17.02.2020 год.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на депозиране на
заявлението по чл.410 ГПК в съда – 17.02.2020 год. до окончателното и изплащане, за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
180/18.02.2020 год. по ч.гр.дело № 447/2020 год. по описа на ЯРС, както и в частта на
присъдените в полза на ищеца разноски.
5
В останалата необжалвана част решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА Е.А.Ш. с ЕГН ********** от гр.*****, ж.к. „***** **********“ **********
да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2,
офис 4, представлявано от Д.Б.Б. направените във въззивното производство разноски в
размер 400 лв.
ОСЪЖДА Е.А.Ш. с ЕГН ********** от гр.*****, ж.к. „***** **********“ **********
да заплати по сметка на ЯОС ДТ 75 лв. за въззивната жалба.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6