Р Е Ш Е Н И Е

 

№ …

гр. Велико Търново, 4.10.2018 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

        

ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ РАЙОНЕН СЪД, VI-ти състав, в публичното заседание на единадесети септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

                                                                    РАЙОНЕН СЪДИЯ: Георги Георгиев

 

при участието на секретаря Милена Радкова, като разгледа гражданско дело № 1850 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по предявен от З. „А.” АД, ЕИК ***, представлявано от ***, срещу О. п. у. - В. Т.осъдителен иск за заплащане на сумата 1 598.01 лева, представляваща заплатено обезщетение по имуществена застраховка „Каско” за вреди, причинени на лек автомобил „***”, рег. № ***от настъпило на 24.4.2013 г. пътно-транспортно произшествие - преминаване през необезопасена дупка на пътното платно, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, както и за сумата от 783.02 лева - мораторна лихва за периода от 2.8.2013 г. до подаване на молбата.

В молбата се твърди, че между ищцовото дружество и собственика на лек автомобил „***”, рег. № ***е бил сключен договор за имуществена застраховка „Каско” на МПС, имащ за предмет посочения лек автомобил, както и че в срока на застрахователното покритие е настъпило застрахователно събитие, представляващо покрит риск, а именно - застрахованият автомобил е попаднал в необозначена дупка на пътното платно, стопанисвано от ответника, при което са настъпили щети по автомобила. Заявява се, че по повод настъпилото събитие при ищеца е образувана преписка по щета № 18013030100314 и на собственика на увредения автомобил е заплатено обезщетение в размер на 1 598.01 лева.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който предявеният иск се оспорва по основание и размер. Прави се възражение за съпричиняване на настъпилия вредоносен резултат, както и такова за изтекла погасителна давност на вземането.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

От представената застрахователна полица № **********/7.2.2013 г. (л. 22) се установява, че между З. „А.” АД и „Уникредит Лизинг” АД е сключен договор за застраховка „Каско и Злополуки”, клауза П - „Пълно каско”, по силата на който застрахователят се задължил да обезщети застрахованото лице за нанесени щети по лек автомобил „***”, рег. № ВТ 8090 ВР. Застрахователното правоотношение между страните е уговорено като срочно и валидно за периода от 5.4.2013 г. до 4.4.2014 г.

След подадено до застрахователя уведомление за настъпилото ПТП е образувана преписка по щета № 14013030100323/2013 г., по която на лизингополучателя „Лайтс” ООД е била заплатена сумата от 1 588.01 лева.

От заключението на допуснатата автотехническа експертиза се установява, че описаната в исковата молба повреда по автомобила е във възможна причинно-следствена връзка с механизма на ПТП, описан в исковата молба, като според вещото лице водачът на автомобила е имал възможност и време своевременно да възприеме препятствието върху платното за движение и да преустанови движението на автомобила. Като причини за настъпване на ПТП се сочи неправилната преценка на пътната обстановка от страна на водача, който не е реагирал адекватно и се лишил от възможността да преустанови движението на автомобила, както и липсата на предупредителна сигнализация и обезопасителни съоръжения, които да провокират водача към своевременни и адекватни действия за преустановяване движението на автомобила. Според даденото заключение, стойността на причинените от ПТП вреди възлиза на сумата от 1 454.44 лева.

При така установените факти, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), с плащането на застрахователното обезщетение, застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Следователно, основателността на предявения иск, се обуславя от кумулативното наличие на следните предпоставки: договор за имуществена застраховка „Каско”, плащане от застрахователя по реализиран покрит риск в рамките на сключения договор, деликтна отговорност на процесуално легитимирания ответник - в случая Агенция „Пътна инфраструктура” -Областно пътно управление - Велико Търново.

От събраните доказателства се установява наличието на всички елементи от правопораждащия фактически състав на предявеното вземане.

В случая е налице валидно застрахователно правоотношение между ищеца и собственика на увредения автомобил - обстоятелство, което не се спори по делото, като е налице и настъпило застрахователно събитие - ПТП, уговорено като покрит риск по договора за имуществена застраховка.

Настъпването на застрахователното събитие в срока на валидност на застрахователния договор се установява от представените от ищеца писмени доказателства, както и от подкрепящото ги заключение по допуснатата автотехническата експертиза, според което описаната повреда по автомобила е във възможна причинно-следствена връзка с механизма на ПТП.

Установява се също, че ищецът в изпълнение на задължението си по чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.) е обезщетил застрахованото лице чрез плащане на сума в размер на 1 588.01 лева, като с това е встъпил в правата на увредения срещу ответника, отговарящ на деликтно основание за причинената щета до размера на платеното.

Налице е основание за възникване на регресното право в размер на платеното застрахователно обезщетение. Обемът на суброгационното право включва както правата срещу физическото лице – пряк причинител по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, така и правата на увредения по чл. 47 – 49 ЗЗД срещу лицата, които носят отговорност за чужди виновни действия – в този смисъл раздел V от ППВС № 7/4.10.1978г.

Не се спори, че пътят, на който е реализираното произшествието, е републикански път по смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за пътищата, поради което и на основание чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 ЗП ответникът е задължен да осъществява дейностите по поддържането му, включително да означи съответната дупка с необходимите пътни знаци с оглед предупреждаване на участниците в движението съобразно чл. 13 ЗДвП. А. като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 30, ал. 1 ЗП и чл. 13 ЗДвП чрез своите служители или други лица, на които е възложил изпълнението. В случая именно бездействието на последните във връзка с поддържане на пътя (вкл. във връзка с възлагане извършването на ремонтни дейности и сигнализиране на пътя до завършването им) е довело и до неизпълнение на задължението по чл. 30, ал. 1 ЗП и чл. 13 ЗДвП, поради което и на основание чл. 49 ЗЗД ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП вреди.

Причинно-следствената връзка между установеното неизпълнение на вменено нормативно задължение и претърпените вреди се установява от приетото заключение на автотехническата експертиза. При движение по процесния път застрахованият автомобил е попаднал в дупка, която не е била обозначена, което обективно и неизбежно е довело да увреждането му като движима вещ, чрез привеждането му в състояние временно негодно за употреба по предназначение.

Налице е основание за суброгация срещу ответника. Не се установява съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице. Следва да се отбележи, че в дължимата грижа при управление на МПС не се включва изискване за знание на неравностите по пътя или презумиране за наличие на такива. Необозначената и несигнализирана дупка не представлява предвидимо препятствие по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, за да е налице задължение за водача да избира скоростта така, че да може да спре.

По отношение размера на предявения иск:

Тук важи принципът за реална обезвреда на вредите на застрахованото имущество, като съдът намира, че при застрахователно събитие - покрит риск по договор за имуществено застраховане, дължимото обезщетение следва да бъде изчислявано по пазарната стойност на ремонта, включващ материали и труд, за отстраняване на претърпяната вреда към момента на настъпване на застрахователното събитие. Реалната обезвреда предполага вещта да бъде приведена в състоянието, в което се е намирала към момента на настъпване на застрахователното събитие, като обезщетението не може да надвишава действителната стойност (при пълно увреждане) на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество, като не може да надвишава и възстановителната му стойност (при частично увреждане), необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, монтаж и други, без прилагане на обезценка (чл. 400, ал. 2 КЗ). Поради изложеното, в конкретния случай действителната стойност на причинените вреди по автомобила се съизмерява с пазарната стойност на необходимите авточасти части за подмяна, без да се приспадат суми за овехтяване. Така, в своята практика Върховният касационен съд приема, че стойността на застрахователното обезщетение е ограничена само до минимален размер, съобразно правилата по Методиката по Наредба № 24/8.3.2006 г. на КФН, като при съдебно предявена претенция съдът следва да определи обезщетението по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие, без да се прилага корекционен коефициент за овехтяване на вложените при ремонта части, тъй като последният е инкорпориран в самата застрахователна стойност. Тук следва да се има предвид още, че въпросната Методика дава указания относно начина за изчисляване на щетите в случаите, когато обезщетението се определя от застрахователя, на който не са представени фактури за извършен ремонт в сервиз, и когато застрахователното обезщетение се определя по експертна оценка. В случая са налице надлежни доказателства (фактура на стойност 1 960.01 лева) за извършения ремонт, т.е. процесният случай не попада във визираната от Методиката хипотеза. Още повече, че в случай на съдебно предявена претенция прилагането на горната Методика за определяне размера на обезщетението не е задължително и съдът не е обвързан от размера на обезщетението, определен от застрахователя.

Предвид изложените съображения, съдът намира, че коефициент на овехтяване не е следвало да бъде прилаган при определяне размера на обезщетението при неговото изчисляване от вещото лице, тъй като възстановените части следва да бъдат заплатени по действителната им стойност - средната пазарна цена, за която биха могли да бъдат закупени. В настоящия случай ответникът би могъл да възразява с твърдението за овехтяване, но единствено в случай, че в хода процеса бе доказал, че към датата на застрахователните събития е съществувал пазар на стари оригинални части със съответното качество и цени отговарящи на определения коефициент на овехтяване. Такива доказателства и твърдения не бяха ангажирани.

Ето защо, съдът намира, че възстановителната стойност е възлизала на сумата от 1 960.01 лева, респ. това е бил и размерът на дължимото застрахователно обезщетение, но доколкото от страна на застрахователя са изплатени 1 588.01 лева, то искът следва да бъде уважен до този размер и отхвърлен за разликата до 1 598.01 лева. Сумата от 10.00 лева представлява начислени ликвидационни разходи, за каквото вземане обаче няма заявена претенция.

Предвид извода на съда за основателност на предявения иск, следва да бъде разгледано възражението на ответника за изтекла погасителна давност, което възражение съдът намира за неоснователно. Това е така, доколкото основанието за предявения регресен суброгационен иск възниква от друг спрямо застрахователното правоотношение фактически състав, в който като елемент се включва и изплащане на сумите на правоимащите лица, респ. за този иск тече не само различна по продължителност, спрямо специалната застрахователна давност, погасителна давност, но е различен и началният й момент, който в случая не е от настъпване на застрахователното събитие, а от изплащане на застрахователното обезщетение. Всъщност, възприемането на обратното становище би противоречало и на правната логика, доколкото е очевидно, че няма как да започне да тече погасителна давност за предявяване на регресния иск преди самото право на регрес да е възникнало в правната сфера на застрахователя. Доколкото застрахователното обезщетение е изплатено на 11.6.2013 г., а настоящият иск е предявен на 6.6.2018 г., то същият не е погасен по давност.

По иска по чл. 86 ЗЗД:

Задължението на делинквента към застрахователя е задължение без срок за изпълнение, към което, с оглед регресния характер на вземането, не може да се приложи разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Ирелевантен е и моментът на извършеното плащане, което има значение само за възникване на регресното право, но не и за поставяне на длъжника в забава (моментът на настъпване на изискуемостта не съвпада с момента на забавата). Ето защо, за поставяне на длъжника в забава е необходимо покана. Такава е отправена и получена от ответника на 25.7.2017 г. В поканата е даден 7-дневен срок за плащане, който съгласно чл. 72, ал. 1 ЗЗД изтича на 1.8.2013 г. Доколкото ответникът прави възражение за изтекла погасителна давност и тъй като вземанията за лихви се погасяват с 3-годишна давност, то претенцията се явява погасена за периода преди 6.6.2015 г., като за периода 6.6.2015 г. до 6.6.2018 г. се дължи мораторна лихва в размер на 484.19 лева, респ. искът се явява основателен до този размер. 

По разноските.

В настоящото производство ищецът има правно на разноски за държавна такса, адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице, като съдът намира, че с оглед изхода на делото в негова полза следва да бъде присъдена сумата от 531.44 лева съразмерно с уважената част от исковете.

Ответникът има право на част от разноските за депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение. Доколкото делото не се отличава с фактическа и правна сложност, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП съдът определя юрисконсултското възнаграждение в размер на 100.00 лева. Към реално направените от ответника разноски (100.00 лева заплатен депозит) съдът прибавя определеното юрисконсултско възнаграждение, като с оглед изхода на делото на ответника следва да бъде присъдена сумата от 25.94 лева съразмерно с отхвърлената част от исковете.

Мотивиран от горното, съдът

 

                                         Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура”, с адрес: гр. София, бул. „Македония” № 3, да заплати на З. „А.” АД, ЕИК ***, представлявано от ***,  сумата от 1 588.01 (хиляда петстотин осемдесет и осем лева и една ст.) лева, представляваща заплатено обезщетение по имуществена застраховка „Каско” за вреди, причинени на лек автомобил „***”, рег. № ***от настъпило на 24.4.2013 г. пътно-транспортно произшествие - преминаване през необезопасена дупка на пътното платно, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 6.6.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния претендиран размер от 1 598.01 лева, като неоснователен.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура”, с адрес: гр. София, бул. „Македония” № 3, да заплати на З. „А.” АД, ЕИК ***, представлявано от ***, сумата от 484.19 (четиристотин осемдесет и четири лева и деветнадесет ст.) лева - мораторна лихва за периода от 6.6.2015 г. до 6.6.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния претендиран размер от 783.02 лева и за периода от 2.8.2013г. до 5.6.2015 г., като погасен по давност.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура”, с адрес: гр. София, бул. „Македония” № 3, да заплати на З. „А.” АД, ЕИК ***, представлявано от ***, сумата от 531.44 (петстотин тридесет и един лева и четиридесет и четири ст.) лева – направени разноски за производството съразмерно с уважената част от исковете.

ОСЪЖДА З. „А.” АД, ЕИК ***, представлявано от ***, да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура”, с адрес: гр. София, бул. „Македония” № 3, сумата от 25.94 (двадесет и пет лева и деветдесет и четири ст.) лева - направени разноски за производството съразмерно с отхвърлената част от исковете.

 

Решението подлежи на обжалване пред Великотърновският окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                            РАЙОНЕН СЪДИЯ: