Определение по дело №27/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е образувано по въззивна жалба, продадена от “Б.”, против решение № 5350/3.7.2013 г., постановено по гр.д. № 2890 по описа за 2012 г. на РС-Б. в частта, с която претенциите по чл. 220, ал. 1, чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 86 от ЗЗД са уважени.

Сочи се във въззивната жалба, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и незаконосъобразно. По отношение на направените изводи за основателност на исковата претенция по чл. 220, ал. КТ се твърди, че не се дължи такова обезщетение, тъй като съдът не е съобразил, че ищцата е поискала да й бъде прекратен трудовият договор, поради факта, че е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. По отношение на претенцията с правно основание чл. 222, ал. 3, пр. 2 от КТ се твърди, че “Б.” е заплатил дължимото обезщетение по тази разпоредба, като е съобразил полученото от К. трудово възнаграждение за месеца предхождащ уволнението, а именно м. ноември, 2009г. Съгласно така полученото възнаграждение на същата е заплатено обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. Изтъква се в тази връзка, че “Б.” е съобразил, че работниците получават трудово възнаграждение съответно на произведеното от тях, поради което месечното трудово възнаграждение може да бъде в размер, който да е по-малък от минималната работна заплата в даден месец, а в друг може и да по-голям от него. Тъй като Районният съд не е съобразил този факт счита, че решението е незаконосъобразно. По отношение на претенцията по чл. 86 ЗЗД се твърди, че жалбата, която ищцата е изпратила до Дирекция “И...” не е покана за заплащане на обезщетения по смисъла на чл. 84 ЗЗД, тъй като тя не е отправена до “Б.” . Дори да се приеме, че с тази жалба до Дирекция “И... те са поканени, то това не е нейното депозиране пред съответния орган, а от датата, когато “Б.” е узнал за образуваната преписка. Ето защо сочат, че същите не са поканени за заплащане на обезщетение, поради което не дължат мораторна лихва, а дори да се счете жалбата пред Дирекция “И...” за покана, то това не е визираната от РС дата на изпадане в забава. Затова молят решението да се отмени и да се постанови отхвърляне на исковите претенциите.

Постъпил е писмен отговор по въззивната жалба, в който се съдържат доводи за правилност и законосъобразност на правните и фактически констатации на съда.

Окръжният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено със заповед № 55/17.12.2009 г., в която е посочено за правно основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ и за факти са визирани - придобиването право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Твърдението на работодателя, че правоотношението е прекратено по взаимно съгласие, предвид подадената от М. К. молба е несъстоятелно. Видно е, че предния ден на 16.12.2009 г. тя е подала молба трудовия й договор да бъде прекратен на основание чл. 325, т. 1 от КТ по взаимно съгласие, считано от 17.12.2009 г., а в случай на отказ молбата да се счита за предизвестие за прекратяването му. Установява се, че върху молбата е положена резолюция „Да” с дата 17.12.2009 г. от работодателя. Това обаче според настоящият състав не доказва прекратяването на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, тъй като за съгласието на работодателя работникът не е уведомен, каквото е изискването на чл. 325, т.1 от КТ, като ако работодателят не отговори според изр. 2 на същата норма предложението се смята за неприето. В тази връзка съдът съобрази, че датата на резолюцията върху молбата съвпада с датата на издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, което подкрепя тезата, че фактическият състав на прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие не е осъществен. Никъде в заповедта не се сочи, че е подадена молба от работника, за да се счете, че работодателят я е имал предвид при издаване на заповедта. Това е от съществено значение, тъй като взаимното съгласие и придобиването право на пенсия за осигурителен стаж и възраст са две самостоятелни основания за прекратяване на едно трудово правоотношение, които имат различни последици по чл. 220 КТ.Затова и доводите в жалбата, според който РС не е съобразил искането на ищца да бъде прекратен трудовия й договор са несъстоятелни, при изричното посочване в заповедта от самия жалбоподател в качеството му на работодател на правното основание за прекратяване на трудовия договор чл. 328, ал. 1 , т. 10 от КТ и факти обхващащи се само и единствено от тази точка. Именно предвид фактическото и правно оформяне на заповедта не може да се сподели тезата на „Б.”, за прекратяване трудовото правоотношение на основание различно от посоченото в заповедта. Така в решение № 351/20.12.2012 г. по гр.д. 229/11 по чл. 290 ГПК, в което ВКС приема, че само в рамките на изложените в заповедта за уволнение факти и обстоятелства, дори те да са квалифицирани неправилно, се преценява основанието на прекратяване на трудовото правоотношение. Затова РС като е счел за основателен предявения по чл. 220, ал. 1 от КТ иск за заплащане на обезщетение поради неспазване на едномесечния срок за предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1 т. 10 КТ, не е нарушил закона.

РС е уважил иска за заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, където е предвидено при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяване да има право на обезщетение, в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през проследните 10 години от трудовия му стаж да е в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца.

Спори се по размера на обезщетението. Доводите на жалбоподателят, че същият е изплатил обезщетението, което според него възлиза на 300,24 лв. предвид полученото възнаграждение от М. К. за м. ноември, 2009 г. – месеца, предхождащ уволнението, са несъстоятелни.

РС съобразно чл. 228 КТ е приел, че размерът следва да се съобрази с брутното трудово възнаграждение на ищцата за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение като се е съобразил и с установената практика на ВКС в т.ч. и на решения по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 490/28.6.2010 г. по гр.д. № 342/09 г./, че се има предвид брутното трудово възнаграждение за последния отработен пълен месец т.е. за месеца, през който работникът или служителят е работил през всичките работни дни. А ако той не е работил през целия календарен месец, а само определени дни от него, то полученото възнаграждение не може да се определи като месечно. Затов РС като е отчел, че за м. ноември 2009 г. К. е имала отработени само 10 дни, правилно е взел предвид при изчисляване на дължимото обезщетение полученото от нея брутно трудово възнаграждение за пълния отработен месец, който е м. октомври, 2009 г. и което възнаграждение според ведомостта на работодателя, визирана от експерта възлиза на 260 лв. За шест месеца обезщетението по чл.222, ал. 3 от КТ възлиза на 1560 лв./6х260/, като иска е уважен за 1 259,76 лв. след като е приспадната платената сума от 300,24 лв. Ето защо уважаването на иска в този размер е законосъобразно. По същите съображения законосъобразен е и размера на присъденото обезщетение от 260 лв. по иска по чл. 220, ал. 1 КТ, за който нормата на чл. 228 от КТ също е приложима. В посочените части решението на РС поради несъстоятелност на доводите на жалбоподателя следва да се потвърди.

Решението обаче според настоящият състав е незаконосъобразно в частта, с която е уважен иска по чл. 86 от ЗЗД за сумата от 362, 26 лв., представляваща дължима мораторна лихва върху общия размер на неизплатените обезщетения по чл. 220, ал. 1 от КТ и чл. 222, ал. 3, изр. 2 от КТ за периода 14.5.2010 г. до предявяване на иска 10.10.2012 г. Окръжният съд не споделя извода за изпадането на ответника в забава считано от 14.5.2010 г. Вземането за обезщетенията макар да са станали изискуеми от деня на прекратяване на трудовото правоотношение с оглед на техния характер – парични и безрочни в размките на една договорна отговорност, съгласно чл. 84, ал. 2 от ЗЗД е нужна покана до кредитора. В случая жалбата на ищцата до Д”ИТ”, подадена на 14.5.2010 г. не може да се счете за покана за плащане отправена до работодателя, тъй като не той е нейн адресат, поради което и незаконосъобарзно е прието, че от депозирането й работодателят е изпаднал в забава. Това, че жалбата е поставила начало на административно производство, в който е участвал и работодателя не означава, че той е поканен да плати обезщетението. Самата жалба на 14.5.2010 г. е депозирана пред административен орган, а не пред работододателя, което изключва изпадането му в забава от този момент. Като е приел обратното и е счел, че „Б.”, е изпаднал в забава от тази дата, вследствие на което РС е уважил иска за мораторна лихва за период от 14.5.2010 г. до предявяване на иска РС е постановил незаконосъобразно решение, което окръжният съд отменя и постановява отхвърлянето му.

С оглед изхода на делото ще следва да се отмени решението в частта, с която е постановено заплащане на държавна такса по иска по чл. 86 ЗЗД в размер на 50 лв., която според решението е включена в общата сума от 236, 63 лв., представляваща държавна такса и възнаграждение за изслушаната експертиза. Ще следва да се намали и присъдения размер на разноските пред РС дължими на М. К. от 317,37 лв. на 280 лв.

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция жалбоподателят ще следва да заплати на М.К., направените от нея разноски в размер на 270 лв. Съдът съобрази частичната неоснователност на жалбите и след компенсация на дължимите на жалбоподателя разноски с оглед частичната им основателност.

Водим от изложеното и на основание чл. 271, 1 от ГПК, Окръжният съд

Р е ш и:

Отменя решение № 5350/3.7.2013 г., постановено по гр.д. № 2890 по описа за 2012 г. на РС-Б. в частта, с която е уважен иска по чл. 86 от ЗЗД за периода 14.5.2010 г. до 10.10.2012 г. за сумата от 362,36 лв., представляваща мораторна лихва върху неизплатените обезщетения по чл. 220, ал. 1 КТ и по чл. 222, ал. 3 от КТ; в частта с която е постановено „Б.”, да заплати по сметка на РС-Б. сумата над размера от 186, 63 лв. до размера от 236,63 лв. и разноски на М. К. за размера над сумата от 280 лв. и вместо това постанови:

Отхвърля като неоснователен иска, предявен от М. И. К. срещу „Б.”, , е ЕИК *по чл. 86 от ЗЗД за заплащане насумата от 362,36 лв., представляваща мораторна лихва върху общия размер на неизплатените обезщетения по чл. 220, ал. 1 КТ и по чл. 222, ал. 3 от КТза периода 14.5.2010 г. до 10.10.2012 г.

Потвърждава решението в останалата му атакувана част.

Осъжда „Б.”, , е ЕИК *да заплати на М. И. К. направените разноски пред настоящата инстанция, съобразно частичната неоснователност на жалбите в размер на 270 лв.

Решението е окончателно.

Председател: Членове: