РЕШЕНИЕ
№ 474
гр. Пловдив, 05.03.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на четвърти февруари, през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря Д.
Й.,
като разгледа
докладваното от съдията административно дело № 111 по описа на съда за 2019
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.118, ал.3 от КСО, във връзка с чл.145 и
следв. от АПК.
Образувано е по жалба на Д.Т.П. с ЕГН ********** *** против Решение №
2153-15-257 от 05.12.2018 г. на Директор на ТП на НОИ гр.Пловдив, с което е
отхвърлена като неоснователна жалбата на П. против Разпореждане № РП
-2-15-00407465/02.05.2018 г. на Ръководителя на контрола по разходите на ДОО
при ТП на НОИ Пловдив, с което е било разпоредено прихващане по реда на чл.114,
ал.5 от КСО на вземане на ДОО, установено съгласно разпореждане №
151-00-3469-2/11.05.2015 г., издадено на основание чл.54е, ал.4 от КСО, с
вземане на Д.П. от ДОО за обезщетение поради общо заболяване по Е20180729103.
Жалбоподателят П., в жалбата си до съда, както и чрез пълномощника си адв.И.
в съдебно заседание и в писмени бележки по същество, прави искане за отмяна на
обжалваното решение, като излага подробни доводи в подкрепа на искането си.
Възразява се относно приетото в обжалваното решение, че Разпореждане №
151-00-3469-2/11.05.2015 г. e влязло в сила и в тази насока се твърди, че не е
налице установено вземане на НОИ, с което да се осъществи прихващане. Излагат
се възражения и относно неправилно установяване от административния орган на
фактите по действително получените от страна на жалбоподателя обезщетения за
безработица, както и трудовите правоотношения, във връзка с прекратяването на
които са получавани такива. Твърди се, че неправилно е приложен материалния закон, като не било
отчетено, че не е бил приложим редът по КСО относно осъществяване на
прихващането, а същото е следвало да бъде сторено по реда на ДОПК. Претендират
се разноски.
Ответната по жалбата страна Директор на ТП на НОИ –Пловдив, чрез
процесуалния си представител юрисконсулт П., оспорва жалбата, като в съдебно
заседание и с изложени подробни доводи по същество в писмено становище в
подкрепа на искането си прави такова за отхвърляне на жалбата. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Окръжна прокуратура Пловдив, надлежно уведомена за възможността да встъпи в
производството, не е изпратила представител в съдебно заседание и не е взела
становище по жалбата.
Жалбата е подадена от лице, за което оспорваният акт е неблагоприятен и
поради това има правен интерес от обжалването му. Същата е депозирана в законоустановения
срок и срещу акт, който подлежи на съдебно обжалване, след осъществен
административен контрол. Предвид това и
жалбата се явява допустима.
Разгледана по същество съдът намира жалбата за неоснователна.
Установява се от събраните по делото доказателства от фактическа страна, че
жалбоподателят П. е полагала труд по трудово правоотношение с Районен съд
Пловдив, като със заповед от декември 2011 г. същото било прекратено, считано
от 09.01.2012 г. и тя била дисциплинарно уволнена. С решение на Окръжен съд
Пазарджик от 08.10.2013 г. по в.гр.д. № 694/2013 г. уволнението на
жалбоподателя П. било признато за незаконно и отменено, като тя била
възстановена на работа, а работодателят осъден да й заплати обезщетение за
оставане без работа за периода от 09.01.2012 г. до 05.02.2012 г. и за периода
от 21.02.2012 г. до 09.07.2012 г. С определение от 15.04.2014 г. с № 541 на ВКС
по гр.д. 364/2014 г. решението на ОС Пазарджик не било допуснато до касационно
обжалване. Междувременно, с Разпореждане № 151-00-3469-1 от 26.03.2012 г. на
Ръководителя на осигуряването за безработица на П. било отпуснато парично
обезщетение за безработица, считано от 20.02.2012 г., от която дата същата била
с прекратено правоотношение при следващ работодател „Силвер“ ЕООД, при когото
била започнала работа на 06.02.2012 г. Предвид влизането в сила на съдебното
решение на Окръжен съд Пазарджик, на П. било изплатено от Районен съд Пловдив
обезщетението за оставане без работа, присъдено й на основание чл.225, ал.1 от КТ, като в изпълнение на чл.54е, ал.2 от КСО осигурителят Районен съд Пловдив
представил в ТП на НОИ Пловдив копие от платежното нареждане за изплащане на
обезщетението, носещо дата 01.07.2014 г. Предвид данните за изплатеното
обезщетение по чл.225 от КТ и факта, че на П. по повод на оставането й без
работа било изплатено и парично обезщетение за безработица, на основание
чл.54е, ал.4, вр. с ал.1 от КСО било издадено Разпореждане № 151-00-3469-2 от
11.05.2015 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ
Пловдив, с което било разпоредено П. да възстанови добросъвестно полученото от
нея парично обезщетение за безработица, изплатено й в периода от 21.02.2012 г.
до 08.07.2012 г. Разпореждането било връчено на жалбоподателя П. на 26.05.2015
г., като в същото изрично била указана възможността за обжалването му по реда
на чл.117 от КСО пред ръководителя на ТП на НОИ. В предвидения срок за
обжалване П. не депозирала жалба против разпореждането от 11.05.2015 г., а
единствено на 29.05.2015 г. представила при административния орган копие от
определението на ВКС от 15.04.2014 г., на което и издателят на разпореждането
от 11.05.2015 г. на практика се позовавал. Предвид това, че не била ясна волята
на П. и причината, поради която представя копието от определението, до нея било
изпратено писмо, връчено й на 16.06.2015 г., с предоставен й срок да уточни
искането си, съгласно чл.85 от АПК. От жалбоподателя не постъпило нито
уточнение, нито жалба, оформена съгласно изискванията на чл.84 и 85 от АПК и
поради това представеното от нея копие на определение на ВКС й било върнато.
Предвид липсата на жалба срещу разпореждането за възстановяване на
добросъвестно полученото парично обезщетение за безработица от 11.05.2015 г. и
липсата на доброволно изпълнение на същото в 14-дневен срок от връчването му,
както и наличните в ТП на НОИ данни за дължимо на П. парично обезщетение поради
общо заболяване, на 02.05.2018 г. от Ръководител на контрола по разходите на
ДОО в ТП на НОИ Пловдив било издадено Разпореждане № РП -2-15-0047465, с което
на основание чл.114, ал.5 от КСО било
разпоредено прихващане на вземането на ДОО, произтичащо от влязлото в сила
разпореждане за възстановяване на суми, с изискуемото вземане на П. за
обезщетение поради общо заболяване до размера на по-малката сума. Посоченото
разпореждане било обжалвано в срок пред Директора на ТП на НОИ Пловдив, който с
Решението си от 05.12.2018 г. с № 2153-15-257, предмет на обжалване по
настоящото дело, отхвърлил жалбата на П. като неоснователна. В мотивите към
обжалваното Решение № 2153-15-257/05.12.2018 г. административният орган приел,
че Разпореждане № 151-00-3469-2/11.05.2015 г. на Ръководителя на осигуряването
за безработица е влязло в законна сила като необжалвано, че вземането на НОИ по
него не е погасено доброволно от задълженото лице в срока по чл.114, ал.3 от КСО и поради това дължимата по него сума подлежи на прихващане по реда на
чл.114, ал.5 от КСО. Било заключено, че е налице изискуемо вземане на ДОО,
установено по надлежния ред с влязъл в сила административен акт, както и
налично вземане на жалбоподателя по ДОО, представляващо парично обезщетение за
временна неработоспособност поради общо заболяване в размер на 353, 50 лева,
поради което са били налице предвидените в закона предпоставки за прилагане
института на прихващането.
Така обжалваното
решение е издадено от компетентен орган, в предвидената в закона форма. То
съдържа правните и фактически основания за постановяването му, като при
издаването му не е допуснато нарушение на административнопроизводствените
правила, което да е съществено.
Решението е постановено при спазване на материалния закон в сила към
момента на издаването му и в съответствие с целта на закона.
Съдът намира за
неоснователно посоченото в жалбата възражение относно това, че неправилно било
прието, че Разпореждане № 151-0034469-2/11.05.2015 г. е влязло в законна сила и
в тази насока нямало установено вземане на НОИ, с което да се осъществи
прихващането. Напротив, правилно е отчетено от административните органи, че
въпросното разпореждане е стабилен административен акт, доколкото по преписката
не са налице доказателства то да е било надлежно обжалвано, нито пък
жалбоподателят П. е представила такива доказателства в хода на производството.
Както се посочи, установява се, че в срока за обжалване на разпореждането от
11.05.2015 г. П. ***/ копие от определение на ВКС, като, независимо от
предоставената й възможност, не е уточнила в каква връзка го е представила.
Следва да се има предвид, че съгласно АПК жалбата срещу индивидуален
административен акт следва да е в писмена форма, като следва да съдържа и
конкретно формулирано искане. В случая, няма как от обективното поведение на
жалбоподателя П. да се направи еднозначен извод имала ли е тя някакво искане
към администрацията на ТП на НОИ и ако това е така, с какво всъщност съдържание е било нейното
искане. Ето защо и правилно от нея е било поискано уточнение. Такова не е било
направено, нито П. е депозирала жалба срещу разпореждането за възстановяване на
добросъвестно получени суми в предвидената за това форма и в рамките на
законовия срок за това. Следователно и изводът на издателя на последващото
Разпореждане за прихващане относно това, че е налице установено с влязъл в сила
акт и изискуемо вземане на ДОО е бил напълно обоснован.
Следва да се има предвид в тази връзка по
повод възраженията на жалбоподателя, че в настоящото производство вече не може
да е предмет на обсъждане обстоятелството дали е било законосъобразно
установено вземането на ДОО по Разпореждането от 11.05.2015 г., доколкото
същото вече е влязло в законна сила, жалбоподателят П. не се е възползвала от
възможността да го оспори по същество, а предмет на настоящото производство е
въпросът за законосъобразността на последващото прихващане на така установеното
вземане с вземането на П. от ДОО. В тази връзка и всички възражения, касаещи
правилността и законосъобразността на Разпореждането от 11.05.2015 г., не
следва да се обсъждат по същество в настоящото производство. Все пак, за яснота следва да се посочи, че от
доказателствата по делото принципно се установява, че П. практически е
получавала обезщетение за оставане без работа от фондовете на ДОО, което тя и
не оспорва, а освен това, за периода на уволнението, когато се дължи също
заместваща облага на липсващата заплата – под формата на обезщетение по чл. 225, ал. 1
от КТ
за максимум шест месеца, такова обезщетение й е било присъдено за периода от
09.01.2012 г. до 05.02.2012 г. и от 21.02.2012 г. до 09.07.2012 г., като е било
и реално изплатено на П., което също не е оспорено от нея. Това означава, че за
времето от 21.02.2012 г. до 09.07.2012 г. П. е получила в крайна сметка и
обезщетение по чл. 225, ал. 1
от КТ,
и обезщетение по чл. 54а и сл. КСО.
Сиреч, получени са едновременно две
заместващи облаги на едно и също основание – липсата на трудово възнаграждение
поради оставане без работа, което законът не допуска. При това положение и
доколкото периодите съвпадат, то на практика без значение за преценката на
административния орган е кой е бил последният работодател, при когото
жалбоподателят П. е полагала труд. Последното има значение с оглед преценка
размера на обезщетението по чл.225 от КТ при хипотези на последователни
уволнения, което обаче не е предмет на обсъждане в административното
производство.
Законът в чл.54е от КСО предвижда задължително
възстановяване на добросъвестно получените суми, съставляващи изплатени парични
обезщетения за безработица от лицата за периода на полученото обезщетение за
оставане без работа поради незаконно уволнение. Такъв е бил и конкретният
случай и именно в тази връзка е било издадено и разпореждането от 11.05.2015 г
. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив.
С оглед тези предварителни уточнения, по
същество относно направеното възражение от жалбоподателя П. по настоящото дело
за неприложимост на процедурата по чл.114, ал.5 от КСО, то съдът намира
възражението за неоснователно, като счита, че издателят на Разпореждането за
прихващане от 02.05.2018 г. е съобразил напълно изискванията на специалния закон,
като го е приложил правилно. Разпоредбата на чл.114, ал. 5 КСО предвижда, че дължимите
суми по разпореждания, които не са погасени доброволно в срока по ал.3 подлежат
на принудително изпълнение по реда на чл.110, ал. 5, т. 1 от този кодекс или по реда на ДОПК, или чрез прихващане от изискуеми
вземания на осигурения от ДОО. Прихващането
се извършва с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено
ръководство на контрола по разходите на ДОО в съответното териториално
поделение на НОИ или на друго длъжностно лице, определено от ръководителя на
поделението. Съгласно чл.114а, ал.1
от КСО върху паричните
обезщетения и помощите, изплащани по този кодекс, не могат да се налагат запори
по реда на Гражданския процесуален кодекс и Данъчно-осигурителния процесуален кодекс или да се извършват
други удръжки освен за задължения към държавното обществено осигуряване и за
задължения за издръжка, както и при прихващане
на суми по реда на чл.114, ал.5 от КСО. Цитираните разпоредби
са еднозначни и категорични като настоящият случай попада в хипотезата именно
на чл.114, ал.5 КСО и поради това е
допустимо разпореденото прихващане между вземането
на П., съставляващо парично обезщетение поради общо заболяване и вземането на
държавното обществено осигуряване, произтичащо от добросъвестно, но
неоснователно получено обезщетение за безработица по чл.54е от КСО, което е изрично
включено в т.1 на разпоредбата на чл.114, ал.2 от КСО. С разпоредбата на чл.114а, ал.1 от КСО (в редакцията й в сила
от 01.01.2014 г.), която е приложима към настоящия случай, законодателят е
поставил под закрила вземанията от ДОО - паричните обезщетения и помощите,
изплащани по КСО, с изключение на случаите, касаещи задължения към държавното
обществено осигуряване и за задълженията за издръжка, както и при прихващане на суми по реда на чл.114, ал.5 от КСО. Наличието на изрична и
специална нормативна регламентация поради това и изключва приложимостта
на общата разпоредба на чл.213 от ДОПК, въвеждаща забрана за
принудително изпълнение върху обезщетения по социалното осигуряване, която е
относима към случаите на събиране на други публични държавни и общински
вземания по установения ред в ДОПК. В случая се касае за прихващане от парично обезщетение за
временна неработоспособност поради общо заболяване, по чиито дължимост и
размер страните не спорят. Ето защо настоящата инстанция не споделя
направените в
жалбата изводи за необходимост от приложение разпоредбата на чл.213, ал.1 от ДОПК. Специалното правило на
чл.114а от КСО, след измененията в
сила от 01.01.2014 г. изключва възможност за правоприлагане на ДОПК. В подкрепа
на разбирането за неприложимост на ДОПК в подобни случаи е и константната
съдебна практика на ВАС, постановена след измененията в КСО в сила от
01.01.2014 г., обективирана напр. в Решение № 9854/24.07.2017 г. по адм. дело №
5965/2016 г.; решение № 9589/18.07.2017 г. по адм. дело № 7477/2016 г.; решение
№ 9584/18.07.2017 г. по адм. дело № 8828/2016 г.; решение № 5776/10.05.2017 г.
по адм. дело № 6527/2016 г.; решение № 4128/04.04.2017 г. по адм. дело №
4771/2016 г.; решение № 3758/28.03.2017 г. по адм. дело № 3140/2016 г./. решение № 6510 от 17.05.2018 г. по адм. д. № 8327/2017
г.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че
са били налице предвидените в закона предпоставки за прилагане института на
прихващането. Безспорно са били налице две насрещни, еднородни, ликвидни и
изискуеми задължения - неоснователно получена сума от жалбоподателя П. /установена
по основание и размер с Разпореждане № 151-00-3469-2 от 11.05.2015 г./ и
вземането на жалбоподателя от държавното обществено осигуряване /по дължимо
парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване/ до
размера на по-малката сума.
По изложените мотиви и след извършена и
служебна проверка на оспорения акт по реда на чл.168, ал.1 от АПК, настоящият
съдебен състав намери, че жалбата е неоснователна и затова счете, че същата
следва да бъде отхвърлена.
При този изход на делото и при своевременно
заявената претенция, на ответника следва да бъде присъдено възнаграждение за
осъществената юрисконсултска защита в размер на 100 лв. /сто лева/ на основание
чл.78, ал.8 от ГПК, приложим съгласно
чл.144 от АПК, във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.24 от Наредбата за заплащане на
правната помощ.
Ето защо и Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.Т.П. с ЕГН ********** ***, против Решение
№ 2153-15-257 от 05.12.2018 г. на Директор на ТП на НОИ гр.Пловдив, с което е
отхвърлена като неоснователна жалбата на П. против Разпореждане № РП
-2-15-00407465/02.05.2018 г. на Ръководителя на контрола по разходите на ДОО
при ТП на НОИ Пловдив за прихващане по реда на чл.114, ал.5 от КСО на вземане
на ДОО, установено съгласно разпореждане № 151-00-3469-2/11.05.2015 г.,
издадено на основание чл.54е, ал.4 от КСО, с вземане на Д.П. от ДОО за парично
обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване.
ОСЪЖДА Д.Т.П. с ЕГН ********** *** да заплати на ТП на НОИ –
гр. Пловдив сумата от 100 лв. /сто лева/ възнаграждение за осъществената
юрисконсултска защита.
Решението подлежи на обжалване пред ВАС в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: