№ 592
гр. Пловдив, 24.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело №
20215300502134 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на АН. М. З. от гр.
Карлово, ул. „***, ЕГН **********, чрез пълномощника й по делото
адв. А. Ц., против Решение №261681 от 09.06.2021г., постановено по гр.д.
№16982/2019г. по описа на Районен съд- Пловдив, ХХІІ гр.с., с което са
били отхвърлени предявените от нея против „Юробанк България“ АД,
ЕИК *********, и П. АНГ. УЗ., ЕГН **********, в качеството му на
наследник на Д.И.С., искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД
във връзка с чл.9 и чл.11, ал.1, т.10 и т.11 от ЗПК; чл.26, ал.1, пр.3 от
ЗЗД и чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД за прогласяване за нищожен по отношение
на АН. М. З. на договор за потребителски кредит №FL914281 от
31.05.2018г., сключен между „Юробанк България“ АД, като
кредитодател, и АН. М. З. и Д.И.С., като кредитополучатели- длъжници,
поради противоречие със закона, противоречие с добрите нрави и липса на
основание, както и предявения от АН. М. З. против „Юробанк България“
АД иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 1725,27 лв. като недължимо платена по договор за
1
потребителски кредит №FL914281 от 31.05.2018г. В жалбата се излагат
доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната
му и постановяване на ново решение, с което предявените искове да
бъдат уважени.
Ответната страна по жалбата- „Юробанк България“ АД, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път“ №260,
ЕИК *********, чрез пълномощника си по делото юрк. Б.К., в писмен
отговор на същата иска обжалваното решение да бъде потвърдено.
Ответната страна по жалбата- П. АНГ. УЗ., ЕГН **********, чрез
пълномощника си по делото адв. Е.М., в писмен отговор на същата
изразява становище, че обжалваното решение следва да бъде отменено, а
предявеният иск за прогласяване на договора за нищожен поради
противоречието му със закона- уважен.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се
явява процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК въззивният съд намери,
че същото е валидно и допустимо. Предвид горното и на основание
чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му
съобразно посоченото в жалбата, както и служебно за допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, като въззивната
инстанция се произнесе по правния спор между страните.
По отношение на приетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че съгласно задължителните указания, дадени в
Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е
обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и
отговора към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да
приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни
2
възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата
страна.
От фактическа страна по делото не се спори между страните, а и се
установява от приложените писмени доказателства, че на 31.05.2018г.
между „Юробанк България“ АД, като кредитодател, и АН. М. З. и Д.И.С.,
като кредитополучатели- длъжници, е бил сключен договор за
потребителски кредит №FL914281, по силата на който банката е
предоставила на кредитополучателите потребителски кредит в размер на
15500 лв., които последните са се задължили да върнат солидарно
заедно с дължимите лихви в сроковете и при условията на договора
/чл.1, т.1 и т.4 от договора/. Съгласно уговореното в чл.2, т.1 и т.3 от
договора разрешеният кредит се отпуска по сметка в банката на името
на кредитополучателя Д.И.С., като след заверяването й сума в размер на
13000 лв. се превежда по сметка на последната в „Си банк“ ЕАД с цел
предсрочно погасяване на задължения по договор за потребителски
кредит, сключен между нея и „Си банк“ ЕАД.
Ищцата твърди, че така сключеният от нея договор за
потребителски кредит е нищожен поради противоречието му с
разпоредбите на чл.9, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 и т.11 от Закона за
потребителския кредит, поради противоречието му с добрите нрави и
поради липса на основание. Съгласно формираната съдебна практика
/Решение №198/10.08.2015г. на ВКС по гр.д.№5252/2014г., ІV г.о./
каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът,
всички искове са предявени при условията на евентуалност, тъй като
никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, като
съдът е длъжен да разгледа основанията за нищожност, подредени според
тежестта на порока, като се започне от най- тежкия- противоречие на
закона. Предвид горното следва да се приеме, че исковете за
прогласяване на нищожността на договора са предявени при условията
на евентуалност, като съдът следва да ги разгледа, започвайки от иска
за нищожност поради противоречието на договора на закона.
По отношение на поддържаното противоречие с разпоредбите на
ЗПК се излагат доводи, че независимо, че ищцата е подписала договора
като кредитополучател, то заемът не е бил предоставен на нея, а на
3
друго лице, което противоречало на чл.9, ал.1 от ЗПК; че годишният
процент на разходите по кредита бил посочен в договора само цифрово, но
не били посочени разходите, които се включват в него съгласно
разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, което противоречало на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК; че в договора не били посочени условията за издължаване на
кредита от потребителя, размера, броя, периодичността и датите на
плащане на месечните погасителни вноски, крайния срок за погасяване на
кредита, както и датата на първата погасителна вноска, което
противоречало на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. Неоснователни са доводите на
ищцата за противоречие на договора с разпоредбата на чл.9, ал.1 от ЗПК,
предвиждаща че с договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит.
Обстоятелството, че съгласно уговорките между страните заемната сума по
процесния договор се предоставя от кредитора по банкова сметка на
другия кредитополучател, не е в противоречие със закона, тъй като
страните имат право свободно да определят съдържанието на договора,
включително начина на предаване на заемната сума. В случая от
значение е, че ищцата се е съгласила да сключи договора като
кредитополучател при посочените в него условия, с което за нея са
възникнали предвидените в договора задължения, като за качеството й на
кредитополучател е без значение в чия полза е изразходвана сумата по
кредита. В този смисъл е и налице и формирана практика на ВКС
/Решение №379 от 06.01.2014г. на ВКС по гр.д.№171/2012г./, която
приема, че реалният характер на договора за заем не се нарушава, дори
заемателят да не е получил нищо, ако той е поел или отговарял за
друго свое или чуждо задължение. Ирелевантни за действителността на
договора са доводите на ищцата, че не е подавала искане за отпускане на
кредит, че не отговаря на Общите условия на банката за отпускане на
такъв, че не е откривала сметка за обслужване на кредита и не е
сключвала застраховка. Подобни изисквания за валидността на договора
за кредит не са установени в закона, поради което и евентуалното им
неспазване не може да е основание за нищожността на договора поради
противоречие със закона. Не е налице и твърдяното от ищцата
противоречие на договора с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
отнасяща се до посочване на годишния процент на разходите и общата
4
дължима сума по кредита. Видно от договора, в чл.3,т.9 от него е
посочен годишния процент на разходите /ГПР/- 8,70%, и общата сума,
дължима от кредитополучателите- 20427,06 лв., а в т.10 са посочени
взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР. При това
положение са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, която
разпоредба не предвижда такива за посочване на отделните разходи,
формиращи изчисления ГПР. Изискване за посочване поотделно на
конкретните разходи, произтичащи от договора за кредит, се съдържа в
чл.11, ал.1, т.14 от ЗПК, като съгласно чл.22 от ЗПК неспазването му не
води до недействителност на договора за кредит. Предвид горното
настоящият състав на съда намира, че непосочването поотделно на
отделните елементи, включени в годишния процент на разходите и
общата дължима от потребителя сума, не съставлява основание за
недействителност на договора по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Неоснователни
са и твърденията на ищцата за противоречие на договора с изискването
на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за
потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. По делото е представен подписания от
страните при сключване на договора погасителен план /л.16-17 от гр.д.
№46722/2019г. на СРС/, който съгласно чл.17 от договора съставлява
неразделна част от него. Видно от същия, в него се съдържа
необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, както и начина на формиране на
съответната вноска. Предвид горното процесният договор за
потребителски кредит не противоречи на разпоредбите на чл.9, ал.1 и
чл.11, ал.1, т.10 и 11 от ЗПК, поради което искът за прогласяване на
нищожността му поради противоречие със закона е неоснователен.
При това положение следва да бъде разгледан предявения иск за
нищожност на договора, основаващ се на следващия по тежест порок-
липса на основание. Изложената от ищцата теза е, че тъй като тя лично не
е получила заемната сума, то сключеният от нея договор е без
5
основание. Така изложените твърдения са неоснователни. Договорът за
кредит е каузален договор и за действителността му съгласно чл.26, ал.2,
пр.4 от ЗЗД следва да е налице основание, което според правната теория
и съдебната практика представлява типичната и непосредствена правна
цел на договора. Съгласно разпоредбата на чл.26, ал.2, изр.2 от ЗЗД
основанието се предполага до доказване на противното. В случая от
страна на ищцата не са ангажирани доказателства за оборване на
презумпцията по чл.26, ал.2, изр.2 от ЗЗД за наличие на основание на
сключения от нея договор за кредит. Сключвайки договора за кредит като
кредитополучател, ищцата е изразила недвусмислено волята си да бъде
страна в облигационното отношение, като съгласно чл.2, ал.4 от договора
е поела задължението да отговаря солидарно с другия кредитополучател
за връщане на заемната сума. Обстоятелството на кого съгласно
предвиденото в договора е предадена последната не сочи на липса на
основание на договора. Ето защо предявеният иск за установяване на
нищожността на договора поради липса на основание следва да се
отхвърли.
При това положение следва да бъде разгледан искът за
прогласяване на нищожност на договора поради накърняване на добрите
нрави. Според ищцата накърняването на добрите нрави се изразява в
това, че ответната банка не й е предоставила кредит, а в същото време
изисквала от нея заплащане на погасителните вноски. Така изложените
твърдения не могат да обосноват основателност на претенцията. Съгласно
приетото в правната теория и съдебната практика накърняване на добрите
нрави е налице, когато се нарушават установени в обществото неписани
нравствени принципи и правила за поведение с морално- етичен характер,
сред които са и принципите на справедливостта и добросъвестността в
гражданските и търговските отношения. В случая обстоятелството, че
ищцата не е получила сумата по кредита, а същата е предоставена по
банкова сметка на другия кредитополучател, не нарушава посочените
принципи, тъй като е извършено в съответствие с волята на страните,
изразена в сключения договор. Без значение за наличието на нарушаване
на добрите нрави са и доводите за прекратяването на сключената от
другия кредитополучател застраховка „защита на плащанията“. По делото
се установява, че прекратяването на същата е извършено по изрична
6
молба на Д.И.С., която е била страна по сключения договор за
застраховка, с цел спестяване на дължимите ежемесечно суми за
поддържане на застраховката.
С оглед неоснователността на исковете за прогласяване на
нищожността на договора за кредит неоснователна се явява и
свързаната с тях претенция на ищцата за връщане на заплатените от нея
по договора суми в общ размер от 1725,27 лв. като недължимо заплатени
по нищожен договор.
До същите фактически и правни изводи е стигнал и
първоинстанционният съд, поради което обжалваното решение следва да
бъде потвърдено, като на основание чл.272 от ГПК се препрати и към
мотивите му.
С оглед неоснователността на въззивната жалба и на основание
чл.78, ал.8 от ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна „Юробанк България“ АД юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 200 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №261681 от 09.06.2021г., постановено по
гр.д. №16982/2019г. по описа на Районен съд- Пловдив, ХХІІ гр.с.
ОСЪЖДА АН. М. З. от гр. Карлово, ул. „***, ЕГН **********, да
заплати на „Юробанк България“ АД, със седалище и адрес на управление
гр. София, ул. „Околовръстен път“ №260, ЕИК *********, сумата от 200
лв.- юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
7
2._______________________
8