№ 1598
гр. Варна, 11.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Камелия В.а
при участието на секретаря Елица Т. Трифонова
като разгледа докладваното от Камелия В.а Гражданско дело №
20223110116006 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл.55,ал.1 ЗЗД от Т. А. В. срещу „Ф.Б.“ ЕООД
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 92 лева, недължимо платена по
Договор №** за предоставяне на потребителски кредит, ведно със законната лихва, считано
от датата на депозиране на исковата молба в съда 06.12.2022г. до окончателното изплащане
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за
предоставяне на потребителски кредит №** от 09.10.2020г. Съгласно същия ищецът
следвало да върне сумата по кредита, която се явявала сума от 927.18 лева, при сума на
получаване 920 лева, при срок на кредита от 7 дни, при ГПР 49.97 % и ГЛП 0.78.00 %, лихва
7.18 лева. Във връзка с клаузата на чл.5 от процесния договор ищецът сключил Договор за
гаранция с **, с който да се обезпечи първоначално сключеният Договор за потребителски
кредит, за което следвало да заплати такса за гарант в размер на 84.82 лева.
Ищецът твърди, че е заплатил на ответното дружество сумата от 1012 лева, с която
погасил главница в размер на 920 лева, лихва в размер на 7.18 лева и такса за гаранция 84.82
лева.
Твърди се, че Договор №** е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от
ЗПК, вр.с чл. 11 и чл. 9, ал.4 от ЗПК.
Твърди се, че сключеният Договор №** е недействителен на
специалните основания по чл.22 от ЗПК. Сочи се, че съгласно чл.22 от ЗПК,
във връзка с чл. 11,ал.1,т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит е
нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. Излага се, че в процесния договор е посочен годишен лихвен
процент, но липсват условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване
дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е
1
променлив. Нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване
какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна
лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи
проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала
правата на ищцеца и била основание за недействителност на договора.
Твърди се, че погасителният план не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 11 от
ЗПК и в него липсва задължителната информация по ЗПК. Тъй като в
договора била предвидена дължимостта на главница, договорна лихва, такса
гарант, същите следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с
оглед тяхната периодичност. Това не било сторено, а кредитодателят
единствено и само се задоволил с посочване на обща дължимата сума, без да
става ясно, какво точно се съдържа в тази обща сума. Това създава
невъзможност за ищцата да разбере заплащаните от нея вноски по
погасителния план, какви компоненти включват, как са изчислени и на каква
база. Това се явявало още едно самостоятелно основание за нищожност на
договора за паричен заем.
На следващо място се твърди, че процесният договор не отговаря на
изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от
ЗПК сочела, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите
следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане
и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. В процесния договор била посочена само абсолютна стойност на
ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на
разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В посочената величина следвало по ясен и разбираем
за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящия случай
не ставало ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата,
доколкото била предвидена дължимостта на такса гарант. Не ставало ясно
дали същите са отразени в ГПР. Не ставало ясно какво все включва в ГПР.
Разходите по кредита оставали неизвестни, при което се създавали
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не
ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи
или бъдещи, доколкото била предвидена дьлжимост и на неустойка. Не
можело да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при
формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Затова не било ясно по
какъв начин е формиран, неясни били както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване
на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от
него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го
оскъпявали, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво
точно е включено в тях. Излага се, че не е спазено изискването на чл.11 ал.1
2
т.10 от ЗПК.
Твърди се, че договора за кредит е нищожен и поради неспазване на
разпоредбата на чл. 19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на
ГПР, чл. 11 ал. 1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира
чрез Договор за гаранция/ поръчителство в размер на 84.82 лева не била
включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР в размер на
49.98%, чрез включването на възнаграждението предвидено по Договор за
възлагане на поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива щели
да нараснат двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в
заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата по
Договора за поръчителство, се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Събирането на такива разходи било част от дейността по управление на
кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Било
налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките
за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена
с ПМС№426/2014г. Поради невключване на уговорките за заплащане на
разходи по Договора за поръчителство в размера на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил
реално прилагания в отношенията между страните представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от
Закона за защита на потребителите.
В случая не била налице нито една от тези две хипотези на чл.26,ал.4
ЗЗД -нищожната клауза на процесния договор, относно определянето на ГПР
да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона, или че
договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е
включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР е въведено като изрично
изискване в чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не била
приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе
клауза на процесния договор обуславяла недействителността на целия
договор. Следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която
била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма
изрично посочвала, че когато не са спазени изискванята на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл.11,
ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.
Сочи се, че с оглед нищожостта на процесния договор не е следвало да заплаща
лихва и възнаграждение по договор за гаранция в общ размер на 92 лева, с само главницата,
на основание чл.23 ЗПК, като тази сума следвало да му се върне като платена без основание.
В условията на евентуалност се претендира връщането на сумата от 84.82 лева като такса
гаранция.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал отговор, с който оспорва иска.
Твърди се, че твърденията на ищеца за нищожност на договора са неоснователни.
Твърди се, че ищецът е имал избор да сключи договор за гаранция с гарант или да
посочи поръчител, избран от него, като сключването на договор за гаранция не било условие
за сключването на договора за кредит. Сочи се, че договорът за гаранция е сключен с ** и
3
бил самостоятелно правоотношение, по което ответното дружество не било страна. Оспорва
се да е налице нарушение на чл.143 ЗЗП.
Твърди се, че разходът за гаранция не се включва в ГПР на кредита, тъй като не
влиза в общия разход за кредита съгласно §1.1 ЗПК, тъй като касаел услуга, предоставена от
трето лице, която не била със задължителен характер. Сочи се, че необходимостта от
обезпечение се явявала следствие на оценката на кредитоспособността на потребителя и
имал за цел да гарантира финансовия риск на кредитора.
Сочи се, че на ищеца е била предоставена цялата необходима информация във
връзка с размера на ГПР и начина на неговото формиране.
Твърди се, че ГПР от 49.98 % бил в съответствие с чл.19,ал.4 ЗПК, тъй като не бил
по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
Излага се, че ищецът е разполагал с правото по чл.29 ЗПК да се откаже от
сключения договор в 14 дни от сключването му.
Отправя се искане за отхвърляне на претенцията.
Съдът след като съобрази събраните по делото доказателства по реда
на чл.235,ал.2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
По делото не е спорно, че страните са в облигационни отношения по сключен
Договор за за финансови услуги/заеми/ №**/09.10.2020г., съгласно който на ищаца е
предоставен кредит в размер на 920 лева, който същият е сладвало да върне в срок до седем
дни, считано от датата на превеждане на сумата с оадежна дата 16.10.2020г. Посочена е
дължима лихва в размер на 0.78 % или 7.18 лева. ГПР е посочен в размер на 49.98.
Уговорено е заемът да се обезпечи с поръчителство, предоставено от **.
Представен в Договор за гаранция/поръчителство/, сключен от Т. А. В. с **, с
който гарантът ** предоставя гаранция по Договор за заем от 09.10.2020г. като се задължава
да обезпечи изпълнение на задълженията по същия. Посочена е такса за предоставяне на
поръчителство в размер на 84.82 лева.
Съгласно справка за получени плащания по Договор за кредит **, предоставена от
ответника на 15.10.2020г. са заплатени 920 лева за главница и 7.18 лева за лихва.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи :
Уважаването на предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от
ЗЗД предпоставя ищецът да докаже при условията на пълно и главно
доказване сключването на договор за кредит при твърдените в исковата молба
параметри и плащането на заявените за възтсановяване суми. Респективно
ответната страна следва да установи, че договорът за кредит е валиден.
По делото безспорно се установява, че ищецът има качеството на
потребители по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП, а ответникът, предоставил
кредита е търговец по смисъла на §13, т.2 от ДР на ЗЗП.
4
Съгласно разпоредбата на чл.26,ал.1 ЗЗД нищожни са договорите, които
противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които
накърняват добрите нрави, вкл. и договорите върху неоткрити наследства.
В договора за кредит е посочен приложимият лихвен процент – 0.78%,
както и размера на дължимата договорна лихва за целия срок на договора 7.18
лева. В договора е уговорен фиксиран
лихвенпроцент,като не е предвидено заплащането на
суми, дължими при различни лихвени проценти, съобразно чл.8.2 от
Общите условия на кредиторал. Предвид изложеното
не е налице твърдяното от ищеца нарушение на чл.11,ал.1, т.7 и т. 9 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 ЗПКдоговорът за потребителски кредит следвада съдържа годишнияпроцент
на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Размерът на ГПР е
отразен в договора и възлиза на 49.98 %. В т.8.5 от ОУ е посочено
съдържанието на ГПР. Съдът не споделя доводите на ищеца, че в ГПР е
следвало да бъде включено и възнаграждението за поръчителство. Договорът
за поръчителство е сключен с трето на договора за кредит лице, макар и във
връзка с последния. Същият представлява отделно облигационно
правоотношение, коието подлежи на самостпоятелна прецена за
действителност. Кредиторът е бил овластен от поръчителя да приема
плащанията на възнаградението за поръчителство, като същите са включени
в погасителния план. Този факт не го прави нито титуляр на вземането, нито
носител на правото да го събира принудително. Той е овластен само да
приема доброволно изпълнение. По тези съображения съдът намира, че
дължимото възнаграждение на поръчителя не представлява разход по кредита
по смисъла на чл.19,ал.4 ЗПК, който следва да се включи в ГПР.
В т.5.3 от общите условия към договора за кредит е предвидено, че за
да повиши кредитоспособността си и вероятността да бъде одобрен кредитът,
кредитоискателят може да предложи обезпечение от Гарант под формата на 3
поръчителство. В чл.5 от договора за кредит е посочено, че същият е
обезпечен с поръчителство, предоставено от **. Действително никъде в
общите условия или в договора за кредит не е предвидено задължение за
предоставяне на поръчителство. Разпоредбата на чл.5 единствено констатира,
че е налице такова, с оглед на което съдът намира възражението на ищеца за
нищожност на същата като противоречаща на ЗПК за неоснователно.
Следователно, не е налице нарушение на императивни законови разпоредби
5
относно определяне на годишния процент на разходите и договорът не е
недействителен на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 от ЗПК.
Съдът след преценка на клаузите на процесния договор за съответствие
както с императивните норми на ЗПК насочени в защита интереса на
потребителя, така и за неравноправност по смисъла на ЗЗП, намира, че е
налице е валидно възникнала между страните облигационна връзка по
договор за кредит, по който кредиторът е изправна страна, поради което и за
ответника е възникнало задължение да погаси усвоената заемна сума до
падежната дата ведно с уговорената възнаградителна лихва.
По отношение дължимостта на такса за поръчителство в размер на 84.82
лева се установява, че същата е дължима по сключения договор с **,
правоотношението по който е различно от това по сключения договор за
кредит. Ответникът не оспорва получаването на такса гаранция, като в хода
на устните състезания процесуалният му представител е заявил, че тази сума
не е задържана, а автоматично е прехвърлена към поръчителя по кредита.
Независимо от горното съдът намира, че липсва основание таксата гаранция,
предвидена в договора за поръчителство да бъде получена респ. заплатена от
ищеца на кредитора. Нито в договора за кредит, нито в договора за
поръчителство са налице уговорки, предвиждащи възможността на кредитора
да събира респ. да получи възнаграждението на поръчителя. В този смисъл
кредиторът не е бил овластен да получава суми, касаещи првоотношенията
между гаранта и кредитополучателя. Ирелевантно е обстоятелството дали
впоследствие тази сума е била прехвърлена на поръчителя , дори и това
твърдение да бе доказано от ответника.
На изложените съображения предявеният иск е основателен в частта
относно недължимостта на платената такса за гарант в размер на 84.82 лева и
следва да се уважи и да се отхвърли като неоснователен за сумата от 7.18
лева, представляваща платена възнаградителна лихва.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в
размер на 46.09 лева за платена държавна такса. В полза на авд. Ирослав М. се
следва адвокатско възнаграждение за предоставената на ищеца безплатна
правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата (ЗА), то
6
ответникът следва да бъде осъден да заплати на същия сумата от 368.78 лева
за адвокатско възнаграждение, на основание 38, ал.2 от ЗА, определено
съобразно минималния размер, предвид в чл.7, ал.1, т.1 от Наредба №1 от
2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното съдът :
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ЕООД, ЕИК : ** със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.“**в“ №51, вх.А, ет.9, офис 20 да заплати на Т. А.
В., ЕГН: ********** с адрес гр.Варна, ж.к. „**“ №58, вх.1, ет.4, ап.10 сумата
от 84.82/осемдесет и четири лева и осемдесет и две ст./ лева , недължимо
платена по Договор №** за предоставяне на потребителски кредит, ведно със
законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда
06.12.2022г. до окончателното изплащане, на основание чл.55,ал.1, пр.1 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. А. В., ЕГН: ********** с адрес гр.Варна,
ж.к. „**“ №58, вх.1, ет.4, ап.10 срещу „Ф.Б.“ЕООД, ЕИК : ** със седалище и
адрес на управление гр.София, ул.“**в“ №51, вх.А, ет.9, офис 20 иск с
правно основание чл.55,ал.1 ЗДД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца смата от 7.18 лева, представляваща заплатена възнаградителна лихва
по Договор №** за предоставяне на потребителски кредит.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ЕООД, ЕИК : ** със седалище и адрес на управление
гр.София, ул.“**в“ №51, вх.А, ет.9, офис 20 да заплати на Т. А. В., ЕГН:
********** с адрес гр.Варна, ж.к. „**“ №58, вх.1, ет.4, ап.10 сумата от 46.09
/четиридесет и шест лева и девет ст./лева, представляваща разноски за
заплатена държавна такса, на основание чл.78,ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ЕООД, ЕИК : ** със седалище и адрес на управление
гр.София, ул.“**в“ №51, вх.А, ет.9, офис 20 да заплати на адв. М. В. М., член
на Адвокатско колегия Пловдив с адрес гр.Пловдив, бул.“**“ №58, ет.3ап. Б
сумата от 368.78 /триста шестдесет и осем лева и седемдесет и осем ст./
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ, на основание чл.38,ал.2 ЗАдв.
7
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред
Варненския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
8