РЕШЕНИЕ
гр. София, 05.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е”
въззивен състав, в публичното заседание на пети февруари
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с.: КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при
секретаря Елеонора Г.,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 1020
по описа на СГС за 2020 г., и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 245394 от 16.10.2019 г., постановено по гр. дело
№ 10312/2019 г. по описа на СРС, ІI ГО, 65-ти състав, частично е уважен
предявения от С.Ц.Г. срещу „Ю-С.“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 200 КТ, като ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата сумата от 15000,00 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания,
претърпени в резултат на трудова злополука, настъпила на 03.12.2018 г., от
която ищецът е получил увреждане на здравето - открито счупване на тибията на
десния крак, ведно със законната лихва върху главницата от 20.02.2019
г. до плащането, а на основание чл. 86 от ЗЗД и сумата от 93,00 лв.
, представляваща лихва за забава на обезщетението за неимуществени вреди за
периода 03.12.2018 г. - 20.02.2019 г., като иска по чл. 200 КТ за неимуществени
вреди е отхвърлен за разликата над уважения размер от 15000,00 лв. до пълния
предявен размер от 30 000,00лв.
Със същото решение ответното дружество
е осъдено да заплати на адвокат К.Н. на основание чл.38, ал.2 ЗА сумата от 718,60
лева, представляваща адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част
от иска, както и да плати по сметка на Софийския районен съд на
основание чл.78, ал.6 ГПК сумата от 750,00 лева разноски по делото, а ищецът е
осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 498,45
лв., разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от иска.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която
предявеният иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер е постъпила
въззивна жалба от ищцата, чрез пълномощника й – адв. К.Н., с надлежно учредена
представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност
на същото, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния
закон. Поддържа се, че СРС е нарушил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, тъй като е
присъдил несправедливо обезщетение в занижен размер. Сочи, че претърпяните
болки и страдания са за един продължителен период от време, а увреждането е
счупване на костите на подбедрицата, като ищцата е претърпяла и оперативно
лечение. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло
предявения иск. Претендира и направените по делото разноски.
Въззиваемият ответник – „Ю-С.“ ООД, чрез пълномощника си –
адв. В.К., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в законоустановения
срок отговор на въззивната жалба, с които оспорва жалбата по подробно изложените
съображения. Счита, че първоинстанционното решение в обжалваната от ищцата част
е законосъобразно, обосновано и правилно и моли да бъде потвърдено.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която
предявеният иск е уважен за сумата от 15000,00 лв. е постъпила въззивна жалба
от ответника, чрез пълномощника му – адв. В.К., с надлежно учредена
представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност
на същото, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния
закон. Поддържа, че в нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът е определил
завишен размер на дължимото обезщетение, излагайки подробни съображения в тази
насока. Сочи, че в нарушение на процесуалния закон СРС не е отстранил нередовността
на исковата молба, тъй като не са били посочени конкретните факти, както и че в
обжалваното решение са коментирани факти, които не са били посочени в исковата
молба. Моли съда да отмени решението и отхвърли изцяло предявените искове.
Претендира и направените по делото разноски.
Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като въззивникът ответник е заплатил дължимата
държавна такса, а въззивникът ищец не дължи такава, поради което са допустими.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за неоснователни, като настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните
съждения в настоящия съдебен акт.
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Във връзка с релевираните в
жалбите оплаквания настоящата съдебна инстанция намира следното:
За да възникне
имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на
пострадал от трудова злополука работник или служител неимуществени вреди,
трябва да бъдат установени чрез пълно и главно /от ищцата/ доказване по
правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1) трудова
злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни последици – болки и страдания и
3) причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди, т. е.
причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от
злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на
извършваната работа, както и при всяка
работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на
работодателя за обезвреда и възниква независимо от обстоятелството дали той
самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за
увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на
работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при
виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят
следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена
отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при
самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на
вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван
термина „груба небрежност”) отговорността на работодателя може само да бъде
намалена.
В конкретния случай не е спорен
между страните фактът на настъпване на злополуката, както и нейният трудов
характер (процесното травматично увреждане е признато за трудова злополука с разпореждане
№ 22929/04.01.2019 г. на ТП на НОИ.
По отношение на
оплакванията, касаещи размера на ищцовата претенция следва да се има предвид,
че чл. 212 КТ препраща пряко към разпоредбите на гражданското законодателство –
за неуредените от КТ въпроси за имуществената отговорност на работодателя.
Доколкото в КТ липсва метод за оценка на заместващото обезщетение за причинени
неимуществени вреди, следва да се приложи правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД, а
именно – обезщетението да се определи по справедливост. Ето защо причинените на
ищцата неимуществени вреди – болки и страдания следва да се преценяват с оглед
на комплексен критерий, включващ обстоятелства като характер на увреждането,
причинените морални страдания, неудобствата в нормалната деятелност и т.н. В
този смисъл и т. 2 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, който
изяснява, че понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а се
определя конкретно според обстоятелствата по делото. В конкретния случай от неоспореното от страните заключение на вещото лице по изслушаната
СМЕ, което настоящият състав на съда
намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че следствие на инцидента ищцата е
получила открито счупване на костите на подбедрицата в диафизарната част, за
което е проведено оперативно лечение с цел наместване на счупените фрагменти с
поставяне на тибиален пирон и застопоряване с два броя винтове. Вещото лице е
посочило, че следоперативния период е гладък, като на 09.12.2018 г. Г. е
изписана от лечебното заведение за амубаторно лечение с имобилизация продължила
3-3,5 месеца и срок на нетрудоспособност за нефизически труд 5-6 месеца, а за
физически труд 7-8 месеца. Според заключението на вещото лице, както и
отговорите му в о.с.з., проведено на 03.10.2019 г., възстановителният процес е
протекъл по нормален начин, като към датата на изслушване на експертизата Г. е
напълно възстановена, със самостоятелна походка, без накуцване. Вещото лице
сочи още, че е възможно поради наличието на остеосинтезен материал и пирони,
при промяна на времето, при по-усилено физическо натоварване ищцата да усеща
дискомфорт в засегнатия крайник за цял живот. В о.с.з. при изслушване на
заключението вещото лице уточнява, че работата като хигиенист е „физически
труд“ по смисъла на заключението.
От показанията на св. Ц.И. –баща на ищцата,
които преценени при условията на
чл.172 ГПК настоящият състав
на съда намира за обективни, последователни и непосредствено възприети,
кореспондиращи и с останалите събрани по делото доказателства, и които
показания кредитира с доверие, се установява, че живее в едно домакинство в ж.к. Дружба с С., че непосредствено след инцидента е била откаран в Пирогов, където и е
извършена операция на крака, същият бил обездвижен, а болничния престой е
продължил 10-15 дни. След това се прибрала вкъщи и се придвижвала за период
около 2-3 месеца с патерици, през който период не ходела на работа и не
излизала, като повече лежала. След това гипсът бил свален и започнали процедури
по рехабилитация, като едва след шестия месец започнала да ходи. Сочи още, че
имала 2 две деца, за които не можела да се грижи през този период, както и че
напълняла до 120 кг. Дава сведения, че инцидентът се отразил и емоционално,
защото при ходене зимата изпитвала страх и понастоящем, както и че ако нямала
нещо върху което да седне кракът е болял и се подувал. Сочи, че от операцията
останали два белега.
При така безспорно установените увреждания на ищцата, изразяващи се в открито
счупване на костите на подбедрицата в диафизарната част, за което е проведено
оперативно лечение с цел наместване на счупените фрагменти с поставяне на
тибиален пирон и застопоряване с два броя винтове, търпените интензивни болки в
началото - /т.6 от заключението на СМЕ/, обстоятелството че имобилизация е продължила
3-3,5 месеца, срока на нетрудоспособност за нефизически труд 5-6 месеца, а за
физически труд 7-8 месеца, както и посоченото в заключението на СМЕ, че поради
наличието на остеосинтезен материал и пирони, при промяна на времето, при
по-усилено физическо натоварване ищцата да усеща дискомфорт в засегнатия
крайник за цял живот следствие на процесната трудова злополука, настоящата
съдебна инстанция приема, че първоинстанционният съд е преценил точно и
коректно обстоятелствата, свързани с определяне на справедливото обезщетение по
смисъла на чл. 52 ЗЗД, приложим в случая поради изричното препращане на чл. 212 КТ в размер на 15 000,00 лв. Следва се отбележи, че в
понятието “неимуществени вреди”, според последователната практика на ВКС,
споделяна и от настоящия състав (Решение №407/26.05.2010г по гр.д. №
1273/2009г.,III ГО, ВКС; Решение. №195 от 16.07.2013 по гр.дело №757/2012, IV
ГО, ВКС) се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия и
претърпените от него болки и страдания, които в своята цялост формират именно
негативните емоционални изживявания на същия, за които е и ноторно известно
отразяването им върху психиката и създадения от това социален и психичен дискомфорт.
Ето защо настоящата съдебна инстанция приема, че всички доказателства преценени
в своята съвкупност, касаещи определяне на справедливото обезщетение по смисъла
на чл. 52 ЗЗД водят до извод, че същото възлиза в размер на 15 000,00 лв., като
при преценка размера на обезщетение съдът отчете и обстоятелството, че възстановителният процес е протекъл по нормален начин,
както и че към датата на изслушване на експертизата Г. е напълно възстановена.
В заключение следва да се отбележи, че принципът
за справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на
увреденото лице от вредоносното действие, релевантни към реално претърпените от
увреденото лице морални вреди (болки и страдания), поради което и така определения
размер на обезщетение е в съответствие с принципа за справедливост.
Неоснователно е оплакването в жалбата на въззивника - ответник, че СРС се е
произнесъл по нередовна искова молба, тъй като в исковата молба е посочена
конкретната трудова злополука, вида и характера на полученото травматично
увреждане, претърпените медицински интервенции, състоянието на изпитана
болка/интензивна в първите дни/ и негативно психолическо и емоционално
въздейстивие на травмата. Всички те в своята съвкупност формират и справедливия
размер на дължимото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В тази връзка следва
да се отбележи, че при формиране на
преценката относно действителния размер на обезщетението, което би репарирало
неимуществената вреда, съдът основава становището си на установените факти по
делото, релевантни за тази преценка и излага мотиви, съобразно чл.236 ал.2 ГПК.
Тъй
като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, решението на
СРС следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора пред въззивната
инстанция /жалбати н страните са неоснователни/ разноските следва да останат за
страните такива, каквито са направени.
С оглед на
цената на иска и по арг. от чл. 280, ал. 3,
т. 3 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване
с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
1-месечен срок от връчване на препис на страните.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № 245394 от 16.10.2019 г.,
постановено по гр. дело № 10312/2019 г. по описа на СРС, ІI ГО, 65-ти състав.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: