РЕШЕНИЕ
№ 4265
гр. Пловдив, 15.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330108476 по описа за 2021 година
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от
ЗЗД.
Ищцата В. И. В., ЕГН: **********, от ************************ е предявила
против „Мъни Плюс Мениджмънт” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Рачо Петков- Казанджията” № 4, ет. 6, представлявано от
********** Р.С., иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 40, 81 лева-
недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за заем № **********/
11.05.2016 г., както и да й заплати още сумата от 100 лева- недължимо платена по клауза за
неустойка по договора за заем, ведно със законната лихва върху сумите от датата на
подаване на исковата молба- 21.05.2021 г., до окончателното им плащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за
потребителски кредит № **********/ 12.05.2016 г., от който ищцата не притежавала
екземпляр, като той бил недействителен на няколко основания. Първо- не били посочени
условията за прилагане на договорния лихвен процент, не бил посочен размерът й, както и
това как тя се разпределяла във времето с изплащане на всяка от месечните вноски по
погасителния план. Второ- не било посочено от какви пера била съставена общата дължима
сума, както и не бил посочен начин на изчисляване на ГПР и начинът, по който бил
формиран. Не се съдържали конкретните параметри, като нямало и разписани правила,
който да посочват как се определя тази обща сума. Отделно от това, неустойката била
1
нищожна и прекомерна, уговорена в нарушение на добрите нрави. Била предвидена като
обезпечение- гаранция или поръчителство, което следвало да се предостави в тридневен
срок от сключване на договора, но това било практически невъзможно условие, защото се
изисквало събиране на многобройна документация. Относно прекомерността- нямало
правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се
компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се
покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК- ГПР
да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка
противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с
допълнителни финансови разходи. Тази клауза противоречала и на нормата на чл. 33 от
ЗПК, защото неустойката заобикаляла именно тази разпоредба. Предявява се иск за връщане
на недължимо платените суми за лихва и за неустойка, защото те били заплатени при
начална липса на основание. Целият договор за кредит бил недействителен на основание чл.
22 от ЗПК. Търси се и законната лихва върху сумите от датата на предявяване на исковата
молба до окончателното плащане. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез
пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с
който се оспорва исковата претенция като необоснована и неоснователна. Договорът за
кредит не бил недействителен, нито пък нищожни били някои от неговите клаузи. Посочва
се, че договорът съдържал необходимите реквизити откъм съдържание според разпоредбите
на ЗПК, като изрично бил посочен размер на лихвата- 52 лева, както и фиксиран ГЛП- 41, 08
%. Условието на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК било приложимо само при променлив лихвен
процент, като договорът отговарял на всички изисквания по националното и европейско
законодателство. При фиксирана лихва, както било в случая, липсвало задължението за
погасителен план по чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК. По отношение на ГПР имало фиксиран размер
в законовите граници, определен по реда на приложение № 1 към ЗПК, в който не се
включвали разходите при неизпълнение на задълженията по кредита, както било посочено в
чл. 19 ал. 3 от ЗПК. Ищецът не бил заплащал суми за неустойка, такава не му била
начислявана, като с плащанията се погасявали само главницата и лихвата. Моли за
отхвърляне на исковете, също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се
представлява, но взема писмено становище по спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между ищеца и „Мъни Плюс Мениджмънт” ООД, ЕИК: ********* (с предишно
наименование „Кредихелп“) е бил сключен договор за заем № **********/ 12.05.2016 г., по
силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 255, 65
евро. Кредитът е отпуснат при следните условия: за 5 месеца, при размер на месечната
вноска от 56, 50 евро (110, 50 лева), ГЛП- 41, 08 %, ГПР- 44, 53 и общ размер на всички
плащания- 282, 49 евро (552, 50 лева).
Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем и
2
инкорпорирания в него погасителен план, както и удостоверение за приключен кредит.
Представена е още и справка за извършените плащания по договора, справки от ЦКР
за длъжника и разписка за получената главница по кредита от 500 лева.
По делото е приета съдебно- техническа експертиза, по която вещото лице след
изследване на шрифта на договора за кредит, е установило, че договорът бил написан без
серифен шрифт- sans serif font, подобен на семейство шрифтове Arial с големина 8,8 пункта.
По делото е приета и съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице след
проверка на кредитното досие на длъжника по договора е установило, че по кредита била
платена общо сумата от 540, 81 лева (на три вноски: на 15.06.2016 г.- сумата от 96, 30 лева;
на 14.07.2016 г.- 101, 60 лева; на 28.07.2016 г.- 342, 91 лева), разпределена, както следва:
главница- 500 лева и лихва- 40, 81 лева. Посочва се, че неустойка по договора не се дължи.
Във връзка със заключението на вещото лице по ССчЕ е направено изменение на
иска за лихва, като същият е намален и се поддържа в размера от 40, 81 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Мъни Плюс
Мениджмънт” ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В с.з. чрез пълномощника на ищеца е направено възражение относно шрифта, с който
е изписан текстът на договора за кредит и в тази връзка по делото е прието и заключение на
СТЕ, което съдът кредитира изцяло, като обективно и компетентно изготвено, неоспорено
от страните. След подробен анализ на съдържанието вещото лице е посочило, че текстът на
договора е изписан с шрифт от 8,8 пункта. При това положение следва, че разпоредбата на
чл. 10 ал. 1 от ЗПК е нарушена. Без значение е обстоятелството дали договорът е читаем или
не, защото законът въвежда изрични изисквания за формата и съдържанието на конкретния
3
вид договор и обвързва нарушаването им с недвусмислени правни последици, които не
подлежат на тълкуване.
В исковата молба е релевирано и друго основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 44, 53 %, а възнаградителната лихва- 41, 08 %, но от съдържанието на договора не може да
се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР,
нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част
от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е
предвидено, че неустойката по чл. 12 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по
договора, като общият й размер е 145, 75 лева (при отпусната заемна сума от 500 лева), а
видно от погасителния план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят
допълнително суми между 45, 12 лева и 11, 22 лева за целия петмесечен срок на договора.
Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение
(поръчител, отговарящ на строго определени изисквания) и срока за представянето му
(тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен,
че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за
представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е
предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този
начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито
оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на
практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за
заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1
т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до
неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една
страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни
условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни.
4
В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този
пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на
основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е
необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.
Горните съображения водят до нищожността на договора за потребителски кредит,
като както вече беше посочено, съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи. Това означава, че ищецът дължи плащане единствено
на предоставения му заем от 500 лева, който е погасен, но доколкото според заключението
на вещото лице по ССчЕ ищцата е погасила още и лихва в размер на 40, 81 лева, тази сума
се явява недължима, като получена при начална липса на основание, при което тя следва да
бъде върната на потребителя. Сумата се дължи, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната
претенция.
По отношение обаче на втория осъдителен иск- за връщане на недължимо платена
сума по нищожната клауза за неустойка, претендирана в размер на 100 лева, следва да се
посочи, че по делото въобще не се събраха данни за плащане от страна на ищеца на подобна
такса за обезпечение. Действително неустойка по договора е предвидена в чл. 12 ал. 4 и тя е
във фиксиран размер на 74, 52 евро (145, 75 лева). Ищецът твърди, че бил заплатил тази
неустойка, но не представя доказателства за това, а от събраните такива по делото- справки
от БНБ- ЦКР, както и заключение на вещото лице по ССчЕ, се установява точно обратното-
че суми за обезпечението не са плащани от длъжника в полза на ответника. Налични са само
данни за върната главница по кредита и платена лихва, но без каквито и да е допълнителни
такси за неустойка, каквато не е нито начислявана, нито пък плащана, макар и да фигурира в
погасителния план. Както по- горе се посочи, при неоснователното обогатяване, каквото се
твърди, че било налице в случая, в тежест на ищеца е да докаже, че е платил, но при липса
на такива доказателства за извършено от него плащане, искът в тази му част е
неоснователен, независимо че клаузата за неустойка е недействителна, доколкото по
никакъв начин това не е довело до обедняване на длъжника за сметка на неоснователно
обогатяване на кредитора като насрещна страна по договора им.
Предвид горното, първият иск за връщане на платеното по лихвата следва да се
уважи, а вторият- за връщане на платеното по неустойката- да се отхвърли, доколкото не се
доказва такова плащане, за да се търси връщане на въпросната сума.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на
основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи
разноски по съразмерност. Ищцата е внесла държавна такса в размер на 100 лева, заплатила
е такси за издаване на три съдебни удостоверения в размер на общо 15 лева и депозити за
двете вещи лица по СТЕ и по ССчЕ в общ размер на 230 лева. Тя не е направила разноски в
5
процеса за адвокат, като е представлявана от свой пълномощник, на когото не е заплатила
хонорар, в която връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл.
38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и
съдействие на страната е посочено, че тя се представлява безплатно от адвокат К. К., като
материално затруднено лице, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява
основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези
законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде съобразено с общата цена на исковете и действалата
към момента на сключване на договора за правна защита норма на чл. 7 ал. 1 т. 1 от Наредба
№ 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като
принципно възлиза на сумата от 360 лева с ДДС (вр. § 2а от ДР на Наредбата, доколкото
адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС). Тази сума следва да се присъди директно
в полза на адвоката, доколкото страната не е направила такива разноски. Без уважение обаче
следва да се остави искането на пълномощника на ищеца, обективирано в списъка му по чл.
80 от ГПК, за присъждане на „допълнително заплатен адвокатски хонорар съгласно
Наредбата“ в размер на 480 лева с ДДС, доколкото от една страна данни за подобно плащане
на разноски няма, а от друга- страната ползва безплатна правна помощ, видно от
представения договор за защита. Ответникът пък е платил адвокатски хонорар на своя
пълномощник, който видно от договора за правна защита, възлиза на сумата от 360 лева с
ДДС. Така по съразмерност, на страните се дължат разноски, както следва: на ищеца- 99, 98
лева, на ответника- 255, 66 лева, а на адвоката му- 104, 33 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: град София, ул. „Рачо Петков- Казанджията” № 4, ет. 6, представлявано от
********** Р.С., да заплати на В. И. В., ЕГН: **********, от ************************
сумата от 40, 81 (четиридесет лева и осемдесет и една стотинки) лева- недължимо платена
при липса на основание възнаградителна лихва по договор за заем № **********/ 12.05.2016
г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба-
21.05.2021 г., до окончателното й плащане.
ОТХВЪРЛЯ иска на В. И. В., ЕГН: **********, от ************************ за
осъждане на „Мъни Плюс Мениджмънт” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Рачо Петков- Казанджията” № 4, ет. 6, представлявано от
********** Р.С., да й заплати сумата от 100 (сто) лева- недължимо платена неустойка по
договор за заем № **********/ 12.05.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата от
предявяването на иска- 21.05.2021 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: град София, ул. „Рачо Петков- Казанджията” № 4, ет. 6, представлявано от
6
********** Р.С., да заплати на В. И. В., ЕГН: **********, от ************************
направените по настоящото дело разноски в размер на 99, 98 (деветдесет и девет лева и
деветдесет и осем стотинки) лева, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА В. И. В., ЕГН: **********, от ************************ да заплати на
„Мъни Плюс Мениджмънт” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, ул. „Рачо Петков- Казанджията” № 4, ет. 6, представлявано от ********** Р.С.,
направените по настоящото дело разноски в размер на 255, 66 (двеста петдесет и пет лева и
шестдесет и шест стотинки) лева, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: град София, ул. „Рачо Петков- Казанджията” № 4, ет. 6, представлявано от
********** Р.С., да заплати на адвокат К. Й. К., със съдебен адрес:
************************, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата В. И. В.,
ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 104, 33
(сто и четири лева и тридесет и три стотинки) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал.
2 от Закона за адвокатурата и изчислено по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _____/п/__________________
7