Р Е Ш Е Н И Е
№ ……………/……………...07.2020 год., гр. Варна
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Варненският окръжен съд, гражданско отделение, четвърти състав, в открито
съдебно заседание на осми юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАЯ НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: КОНСТАНТИН ИВАНОВ
ИВАН СТОЙНОВ – Мл. съдия
при участието на секретаря ПЕТЯ ПЕТРОВА, сложи
за разглеждане въззивно гр. дело № 387
по описа на съда за 2020 год.,
докладвано от съдията К. Иванов и да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета
от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Ц.Р.Д. ***, подадена чрез процесуален
представител, срещу Решение № 6020/2019 год., постановено по гр. дело №
5643/2019 год. на РС-Варна, с което е отхвърлен предявен от Ц.Р.Д. *** (настоящ въззивник)
срещу Прокуратурата на РБългария иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 3000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на изтърпяване на срока на наложеното наказание „Лишаване от право да
управлява МПС“ – 10.08.2018г., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в претърпяване на негативни преживявания, изпадане в
социална изолация и дискомфорт от нормалното състояние, емоционален стрес, във
връзка с образувано НОХД №1356 по описа за 2019г. на ВРС, за извършено от Ц.Д.
престъпление по чл. 343б, ал 3 от НК.
В
жалбата са наведени оплаквания, че решението е неправилно и незаконосъобразно.
Оспорени са изводите на съда, че не са установени елементите от фактическия
състав на предявения иск. Въззивникът счита, че по делото безспорно е
установено, че е изтърпял наказание „лишаване от право да управлява МПС“ над
определения му с присъдата по н. о. х. д. № 1356/2019 год. на РС-Варна срок,
налице е и причинна връзка между действията/бездействието на ответника и
настъпването на вредите.
Неправилни са и изводите на съда, че не е установено лишаването на
въззивника от право да управлява МПС да е продължило над срока, определен с
присъдата, защото СУМПС му било отнето по административен ред, а не от
разследващите органи или прокуратурата и отнемането на СУМПС е извършено преди
на въззивника да му бъде наложено идентично по вид наказание от съда.
Не е
съобразено от първоинстанционния съд, че досъдебните производства за евентуално
извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК се образуват със съставянето на
АУАН срещу нарушителя, за което незабавно се уведомява прокурорът. Със
съставянето на АУАН се изземва и свидетелството за управление на МПС, след
което се издава заповед за прилагане на принудителна административна мярка
„отнемане на свидетелството за управление на МПС“. След като деянието по чл.
343б, ал. 3 НК е престъпление, а не административно нарушение и досъдебното
производство се смята за образувано със съставянето на АУАН, то съгласно чл. 33
от ЗАНН, административно наказателно производство не се образува, а се образува
наказателно производство. Ето защо и от този момент (от образуването на
наказателното производство) административно наказващият орган няма правомощия
да се произнася по наложената ПАМ, в какъвто смисъл са съображенията и изводите
на първоинстанционния съд.
Неправилно е прието също, че липсвали доказателства, установяващи ищецът
да е претърпял вреди от изтърпяване на наложеното му наказание над определения
срок. Според наведеното в жалбата самият факт, че ищецът е бил лишен от правото
да управлява МПС е достатъчно основание за затруднено осъществяване на
социалните и трудовите контакти.
Отправено
е искане за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което искът да
бъде уважен в пълния му размер.
Писмен отговор на жалбата не е подаден.
В
съдебно заседание въззивникът, чрез процесуален представител, поддържа жалбата си.
В съдебно заседание въззиваемият – ПРБ чрез прокурор от ОП-Варна оспорва жалбата, счита, че обжалваното решение
е правилно и настоява да бъде потвърдено.
Съдът съобрази следното:
Производството пред РС-Варна е образувано по искова молба на Ц. Р.Д. ***
срещу Прокуратурата на РБългария, в която са наведени следните твърдения:
На 10.10.2017 год. при управление на МПС в гр. Варна ищецът бил спрян за
проверка от органите на МВР – Варна, сектор „Пътна полиция“. Извършеният тест
установил наличие на наркотични вещества, на ищеца бил съставен акт за
установяване на административно нарушение (АУАН) и му е иззето свидетелството
за управление на МПС (СУМПС). На 11.10.2017 год. е издадена заповед за прилагане
на принудителна административна мярка (ЗППАМ), с която на основание чл. 171, т.
1, б. „б“ от ЗДвП, му била наложена санкция – временно отнемане на СУМПС до
решаване на въпроса за отговорността. На 11.10.2017 год. срещу ищеца било образувано
досъдебно производство № 434/2017 год. по описа на ОД на МВР – Варна, сектор
„Пътна полиция“ за извършено от него престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК по
прокурорска преписка № 13248/2017 год. по описа на РП-Варна. На 13.03.2019 год.
на ищеца е било повдигнато обвинение и същият е привлечен като обвиняем по ДП №
434/2017 год. по описа на ОД на МВР – Варна, сектор „Пътна полиция“ за
евентуално извършено от него престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК.
На 19.03.2019 год. ищецът и РП-Варна сключили споразумение, одобрено с
протоколно определение № 135/21.03.2019 год. по н. о. х. д. № 1356/2019 год. на
РС-Варна. Съгласно споразумението, ищецът се признал за виновен в извършването
на 10.10.2017 год. в гр. Варна престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК и приел да му
бъде наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от четири месеца,
изтърпяването на което да бъде отложено за срок от три години, приел е да му
бъде наложено и наказание „лишаване от право да управлява МПС за срок от 10
месеца. Съгласно НПК споразумение е влязло в
сила с одобряването му от РС-Варна. Ищецът твърди, че до подаването на исковата
му молба в съда (03.04.2019 год.) е бил лишен от СУМПС за период от 17 (седемнадесет)
месеца, при влязло в сила споразумение с наложено наказание лишаване от право
да управлява МПС за срок от десет месеца. Т. е., ищецът е търпял наложено му
наказание „лишаване от право да управлява МПС“ над определения с одобреното
споразумение срок. Кандидатствал за работа в няколко фирми, но във всички са
изисквали да притежава СУМПС. В последствие приел по-ниско заплатена работа,
което е довело до дискомфорт от
социалното му положение. Бил принуден да отиде в Англия за да търси по – добре
платена работа, намерил такава, но за нея също се изисквало да притежава СУМПС.
Приел по-ниско заплатена работа, при която не се изисквало такова. След
известно време се върнал в България, но започнал да изпада в социална изолация
от близки и познати поради невъзможността да подържа контакти с тях. Чувствал дискредитиран
пред обществото. Навежда, че в резултат на търпяното над определения срок
наказание „лишване от право да управлява МПС“ са му причинени неимуществени
вреди, изразяващи се в негативни преживявания, изпадане в социална изолация,
психичен дискомфорт, емоционален стрес, разочарование.
В
съответствие с наведените твърдения е и отправеното искане – за осъждането на Прокуратурата
на РБългария да му заплати сумата от 3000 лева – обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в негативни преживявания, изпадане в социална изолация,
психичен дискомфорт, емоционален стрес, разочарование, причинени в резултат на изтърпяване
на наложено му наказание „Лишаване от право да управлява МПС“ по н. о. х. д. №
1356/2019 год. на РС-Варна над определения срок, ведно с обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху претендираната сума, считано от 10.08.2018
год. (изтичането на срока на наложеното му наказание) до окончателното и́
изплащане. Пратендира и присъждане на сторените разноски.
В писмен отговор, подаден в срока по чл. 131 ГПК, ответникът – Прокуратурата на РБългария оспорва иска. Твърди, че е
недопустим тъй като липсват доказателства за проведена и изчерпана
административна процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по
която няма постигнато споразумение,
съобразно изискването на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. В евентуалност излага, че искът е
неоснователен. Счита, че в случая фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, не е налице, тъй като заповедта
с която се налага принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „б“
от ЗДвП не е наказание, а е принудителна административна мярка (ПАМ) с временен
характер – до решаване на въпроса за отговорността на лицето. Оспорва като
несъстоятелни наведените от ищеца твърдения, че не е могъл да започне работа,
тъй като бил лишен от право да управлява МПС. Настоява за отхвърляне на иска, а
в евентуалност – в случай, че искът бъде доказан по основание – възразява срещу
размера на претендираното обезщетение, като счита същото за завишено и
несъобразено с нормата на чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика в аналогични
случаи.
В
съдебно заседание ищецът, чрез процесуален представител поддържа иска, настоява
да бъде уважен, претендира присъждане на разноски.
В
съдебно заседание ответникът – Прокуратурата на РБългария оспорва иска,
поддържа подадения писмен отговор.
Съдът, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид становищата и доводите на страните, прие
за установено следното от фактическа страна:
От
материалите по н. о. х. д. № №
1356/2019 г. по описа на РС-Варна и приобщеното към него ДП № 434/2017 год. по описа на ОД на МВР – Варна, сектор „Пътна
полиция“, се установява следното:
На
10.10.2017 год., около 23, 40 часа в гр. Варна ищецът
управлявал л. а. Мерцедес - 200, с рег. №
В0203РК под въздействие на наркотични вещества или техни аналози, установено
"DRUG TEST" 5000 с фабричен № ARJM-0053, за което е съставен АУАН, Серия Д, № 0355037/11.10.2017 год. С цитирания АУАН от ищеца е
иззето като доказателство свидетелството му за управление на МПС.
Със
ЗППАМ № 17-0819-003162/11.10.2017 год. на
Началник група към ОД-МВР-Варна, сектор
„Пътна Полиция“ Варна, на основание чл. 22 от ЗАНН, на
ищеца е наложена „санкция“ по чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП – "временно
отнемане на СУМПС до решаване на въпроса
за отговорността, но не повече от 18 месеца.
На 11.10.2017 год. срещу ищеца Ц.Д. е
образувано досъдебно производство № 434/2017 год. по
описа на ОД на МВР – Варна, сектор „Пътна полиция“ за
евентуално извършено от него престъпление по чл. 343б, ал.
3 от НК. На
11.10.2017 год. е издаден талон за медицинско изследване и ищецът е придружен
до ВМА – Варна (Военна болница – Варна) за вземане на биологична проба за
анализ. С постановление от 11.10.2017 год. на разследващия орган по ДП №
434/2017 год. по описа на по описа на ОД на МВР –
Варна, сектор „Пътна полиция“ е назначена съдебно химическа експертиза,
заключенвието по която е депозирано по досъдебното производство на дата
19.11.2018 год.
На 13.03.2019 год. на ищецът е привлечен като обвиняем и му е било
повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК. На
19.03.2019 год. в РС-Варна е внесено споразумение между ищеца и РП-Варна за
решаване на наказателното производство по ДП
№ 434/2017 год. по описа на ОД
на МВР – Варна, сектор „Пътна полиция“
по реда на 381, ал. 1 от НПК и е било образувано н. о. х. д. № 1356/2019
год. по описа на РС-Варна.
С протоколно определение № 135/21.03.2019 год. по н. о. х. д. №
1356/2019 год. на Рс-Варна е одобрено споразумение, постигнато между ищеца (обвиняем), наблюдаващия
делото прокурор от РП-Варна и упълномощения от ищеца защитник по реда на чл. 381, ал.
1 от НПК, по силата на което ищецът се признава за виновен в извършване на 10.10.2017 год. в гр. Варна на
престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК, наложено му е наказание „лишване от свобода
за срок от четири месеца“, изтърпяването на което е отложено за срок от три
години при приложението на чл. 66, ал. 1 от НК; на основание чл. 343г НК, вр.
чл. 37 от НК му е наложено и наказание „лишаване от право да управлява МПС за
срок от десет месеца, като е зачетено времето, през което е бил лишен
право да управлява МПС по
административен ред.
Видно от
справка от ОД на МВР-Варна, сектор „Пътна полиция“ ищецът е получил
свидетелството си за управление на МПС на дата 04.04.2019г.
От
показанията на свидетелката И.К.К.(леля на ищеца) се установява, че със
семейството на ищеца живеят в една сграда. Заявява, че е знаела за образуваното
срещу него наказателно производство и какво престъпление е извършил. Ищецът изпитвал
затруднения с работата си, тъй като трябвало да се прибира късно и не можел да
ползва автомобила си, а се налагало да използва градски транспорт и таксита.
Тъй като разследването не приключило бързо, ищецът се тревожел какво ще бъде
евентуалното му наказание. Искал да започне друга работа, но трябвало да
управлява автомобил. През декември 2018 год. заминал да работи в Белгия, но скоро
след това се върнал в България. Заради това, че бил лишен от СУМПС се наложило
да се лиши от посещения на футболни мачове, тъй като трябвало да се придвижва с
обществен транспорт. Заради това, че не можел да управлява автомобил, се
увеличили разходите му за транспорт, ползвал основно такси.
С оглед
така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
Предявеният иск е по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ.
Искът е
процесуално допустим, а доводите на ответника (настоящ въззиваем) за
недопустимост на иска, поради липсата на положителна процесуална предпоставка,
предвидена в чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ, а именно – наличие на проведена и изчерпана
административна процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по
която няма постигнато споразумение –
настоящият състав счита за неоснователни. Предвиденото в чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ
е условие за допустимостта на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ – за вреди
причинени на граждани и юридически лица от нарушение
на правото им на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок и то само по приключили производства, а не и за допустимостта на иска по
чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ.
Поради
изложеното искът е процесуално допустим, съответно и първоинстанционното
решение е допустимо.
Съгласно
чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, държавата
отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи,
прокуратурата или съда при изпълнение
на наложено наказание над определения срок или размер.
Установено е по делото, че с влязлото в сила на 21.03.2019 год.,
одобрено от Рс-Варна споразумение по н. о. х. д. № 1356/2019 год. по описа на
РС-Варна на ищеца е било наложено наказание "лишаване
от право да управлява МПС за срок от шест месеца, като е зачетено времето, през
което ищецът е бил лишен от това право
по административен ред.
Със
заповедта за прилагане на ПАМ № 17-0819-003162/11.10.2017 год. на
Началник група към ОД-МВР-Варна, сектор
„Пътна Полиция“ Варна, на основание чл. 22 от ЗАНН, на
ищеца е била наложена (респ. спрямо него е била приложена) принудителна
административна мярка "временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече
от 18 месеца, на основание чл. 171, т. 1, б. „б“
от ЗДвП, а принудителната
административна мярка не е наказание.
Административното
наказание и
принудителната административна мярка са вид държавна принуда. Но докато
административнонаказателната отговорност е реализация
на санкцията на правната норма, то принудителната
административна мярка е приложение
на нейната диспозиция. ПАМ не е вид наказание и не се реализира чрез издаване
на наказателни постановления от административнонаказващите органи. Тя се налага с индивидуален
административен акт от административен орган и има определени нормативно
заложени цели – да преустанови нарушението, да въздейства превантивно или да
възстанови последиците от същото.
В
периода от 10.10.2017 год. до 04.04.2019 год. на
ищеца не е било наложено административно
наказание по см. на чл. 12 ЗАНН, а е
приложена принудителна административна мярка на осн. чл. 22 от ЗАНН вр. чл. 171 ЗДвдП, чиято цел е да се предотврати или
преустанови административно нарушение, а именно осигуряване на безопасността на
движението. Мярката е била изтърпяна в упоменатия в заповедта период, предвиден и в ЗДвП, а
именно – до разрешаване на въпроса за отговорността на лицето, но не повече от 18 месеца,
като в случая въпросът за отговорността на ищеца е бил решен в срок по – кратък от 18 месеца.
По
изложените съображения, съдът намира, че ищецът не е изтърпял
наказание над определения срок, поради
което и не са налице основания за
ангажиране отговорността на държавата в лицето
на прокуратурата на РБ за
вреди, на осн. чл. 2, ал. 1,
т. 6 ЗОДОВ.
Отделно
от това, дори и
да се приеме, че принудителната административна мярка може
да се приравни на административно наказание,
по делото не е установено, че в резултат на така
изтърпяното наказание над определения срок,
за ищеца са настъпили неимуществени вреди. С така наложената принудителна административна мярка
не са засегнати жизненоважни права на ищеца, нито от събраните по делото
доказателства се установява, че лишаването му от право да управлява МПС по
някакъв начин се е отразило трайно негативно върху неговото ежедневие или му е причинило
стрес или друг вид неимуществени вреди, които да подлежат на репариране.
По
изложените съображения искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне в цялост.
В обобщение обжалваното решение е правилно и следва да бъде
потвъдено.
При този
изход от делото разноски на въззивника не се присъждат.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 6020/2019 год., постановено по гр. дело № 5643/2019 год. на РС-Варна.
Решението
не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:1. 2.