Р Е Ш
Е Н И
Е № …..
Гр. София, 27.01.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, IV Д с
- в, в публичното заседание на двадесет и девети
септември през две хиляди двадесет и втора година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Теодора Иванова
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от съдия З. Иванова в.
гр. д. № 13960 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20201341/17.09.2020 г. на
СРС, 71 с - в, по гр. д. № 13212/2018 г. изцяло са отхвърлени предявените от З. „Л.И.“ АД, ЕИК ********, искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 274, ал. 1, т. 1, пр.
1 КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания по
отношение на М.С.К., ЕГН **********, за сумата 5 557, 60 лв., главница по регресна претенция за изплатеното застрахователно
обезщетение и направените ликвидационни разноски във връзка с ПТП от 23.06.2012
г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.07.2017 г. до
окончателното й изплащане и за сумата 1 240, 49 лв., представляваща обезщетение за забава
върху главницата за периода от 24.05.2015 г. до 04.07.2017 г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. №
48930/2017 г. на СРС, 71 с-в.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ищеца З. „Л.и.“ АД. В жалбата се излагат доводи, че решението
е неправилно, постановено в противоречие със събраните доказателства. Неоснователно
СРС е приел, че ищецът не е доказал, че ответницата е управлявала МПС с алкохол
в кръвта над допустимите норми. Съдът не е оказал необходимото съдействие на
страните за изясняване на спора от фактическа страна. Поддържа, че е направено
искане за изискване от СДВР в цялост на преписката относно процесното ПТП и
протокола за него от 23.06.2012 г., от която да се установи точното количество
алкохол в кръвта от направения на място тест - с дрегер.
Счита, че съдът не е изпълнил служебните си задължения, поради което не е
настъпила преклузия. Моли да се отмени решението,
като исковете се уважат в пълния предявен размер. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна - ответницата М.С.К.,
чрез особения си представител, оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл.
263 ГПК. Поддържа, че решението е обосновано и законосъобразно, постановено при
правилно приложение на материалния и процесуален закон. Сочи, че съдът е
направил доклад по делото по чл. 140 ГПК, по който ищецът не е имал възражения
и съдът го е обявил за окончателен. Ищецът не е заявил доказателствено
искане за представяне на цялата преписка и в първото съдебно заседание пред
СРС. Поддържа, че съдът не е допуснал процесуални нарушения при разпределяне на
тежестта на доказване по отношение предявените искове, по смисъла на чл. 140, вр. с чл. 146 ГПК. Застрахователят основава претенциите си единствено
на отбелязване в протокола за ПТП, че ответницата е управлявала МПС с
концентрация на алкохол над допустимите от закона стойности. Правилно СРС е
приел, че ищецът не установил по
предвидения в нормативните актове ред посоченото обстоятелство, което е от
значение за основателността на главния иск. Законосъобразно е прието, че при
измерване на количеството алкохол в кръвта на ответницата при дрегер теста направен при съставяне на протокола за ПТП,
той е бил между 0, 5 до 1, 2 промила, а на проверяваното лице е издаден талон
за кръвно изследване. По делото не са ангажирани доказателства за резултатите
от кръвната проба, като липсват и данни за съставен акт за административно
нарушение или издадено наказателно постановление по отношение на ответницата. Единственото
нарушение, констатирано от актосъставителя е свързано
с липса на достатъчно контрол върху МПС и е квалифицирано като общо неспазване
правилата за движение. Поддържа, че не са установени предпоставките за
уважаване на регресния иск на застрахователя по
„гражданска отговорност“ срещу причинителя на вредата, които да е употребил
алкохол над допустимите норми към момента на ПТП. Законосъобразно както
главния, така и акцесорния иск са били отхвърлени,
при съобразяване на всички доказателства в цялост. Моли да се остави жалбата
без уважение и да се потвърди решението изцяло.
Съдът като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства, намира следното :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд,
той се произнася
служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата и следи само
за приложението на императивните материално правни норми.
Въззивният
съд намира, че обжалваното решение е валидно
и процесуално допустимо с оглед изразеното срещу него недоволство.
Производството
се развива по реда на чл. 415, ал. 1, т.2 ГПК.
СРС
се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422, а л. 1 ГПК, вр. с чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Към случая ще се приложат нормите на
КЗ от 2005 г. - отменен с § 34 от ПЗР на новия Кодекс за застраховането, приет с ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от
01.01.2016 г., но действащ към
момента на настъпване на ПТП – 23.06.2012 г.
Съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.), освен в
случаите по чл. 227 КЗ (отм.), застрахователят има право да получи от
застрахования платеното от застрахователя обезщетение, когато застрахованият
при настъпването на ПТП е управлявал моторното превозно средство след употреба
на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма. Правото
на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“, регламентирано в чл. 274, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.), е по своя характер регресно право. То може да се упражни едва след възстановяване на сумата, платена
по застраховка „Каско“ от застрахователя
по застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния за ПТП водач. От този момент застрахователят по
ГО встъпва в регресното право срещу виновния
водач, управлявал МПС след употреба на
алкохол над допустимата в
закона норма. С плащането той упражнява своето право, произтичащо
от закона.
От фактическа страна, от приетият
протокол за ПТП, съставен от автоконтрольор на ОПП -
СДВР на 23.06.2012 г. в производството се установява, че на същата дата в 10:05
часа, в гр. София, на околовръстен път, на бензиностанция „ЕКО“, настъпило ПТП
с участието на л. а. „Мерцедес Ц 180" с peг. № ********,управляван от М.С.К. (ответницата) и л. а. „Опел Зафира" с peг. № ********, което ПТП било причинено от водача на първия автомобил ответницата,
който се удря в спрелия от ляво л. а. „Опел Зефира“, поради недостатъчен
контрол върху автомобила.
На втория автомобил били нанесени
материални щети. Според отбелязването в протокола за ПТП, при измерване на
концентрацията на алкохол в кръвта на ответницата, извършено от служителя на СДВР
посредством техническо средство, алкотест с дрегер, е установена концентрация на алкохол в диапазона от
0, 5 до 1, 2 промила.
Не е спорно, че към датата на събитието л. а. „Мерцедес Ц 180“ с peг. № ******** е застрахован по застраховка гражданска отговорност, „Зелена карта“
при З. „Л.и.“ АД, със срок на действие
17.11.2011 г. – 16.11.2012 г.
От приетата пред СРС и неоспорена ССчЕ
се установява, че ищецът З. „Л.и.“ АД, като застраховател
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, е заплатил на увреденото
от ПТП МПС „Опел Зефира“ с peг. № ********, застрахователно обезщетение в размер на
5 537, 60 лв. Според експертизата Според експертизата, тази сума е част от
преведена по множество щети обща сума в размер на 186 093, 19 евро на
25.07.2014 г. Вещото лице е отговорило, че в общата преведена от застрахователя
сума, е включена и сумата по настоящата щета № 0000-1245-12-603599.
От заключението на
съдебно автотехническата експертиза, която също не е
оспорена и съдът кредитира се установява, че щетите по л. а. „Опел Зафира"
с peг. № ********, който е бил на 5 г. и
2 месеца към датата на ПТП, са в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП. Стойността на
вредите по средни пазарни цени към датата на ПТП е 3 845, 33
лв.
При така установените
факти, като съобрази доводите на страните във въззивното производство,
настоящият състав намира следното:
За разлика от СРС съдът приема, че от събраните пред
СРС доказателства, в тяхната цялост, се установяват изискуемите предпоставки за
ангажиране отговорността на причинителя на вредата към застрахователя по
„гражданска отговорност“.
Относно възраженията особения
представител на ответницата, че не се установява ПТП да е причинено вследствие
употреба на алкохол над допустимата концентрация, въззивният съд намира
следното :
В протокола за ПТП, съставен от длъжностното лице в
кръга на компетентността му е посочено, че водачът на л. а. „Мерцедес Ц 180" с peг. № ******** - М.С.К. (ответницата) е управлявала автомобила под въздействие на алкохол между 0. 50 на хиляда до 1, 2 промила. Пробата
за алкохол е взета с Алкотест „Дрегер“,
с № 0043.
Съгласно
практиката на ВКС относно доказателствената стойност на протокола за ПТП, обективирана в множество решения : решение № 73/12 по т. д. № 423/11 на
ВКС, І, т. о., решение № 15/14 г. на ВКС, І, т. о. и др., протоколът за ПТП, се съставя от длъжностно лице (служител на МВР) в кръга на
неговите служебни задължения и съставлява
официален документ по смисъла на
чл. 179 ГПК, който се ползва не
само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството
на материализираното в него изявление на съставителя, но и с материална доказателствена
сила относно самото удостоверено волеизявление.
(решение № 152 от 05.11.2014 г. по т. д. №
2080/2013 г., т. к., І т. о. на ВКС).
Съгласно чл.
179, ал. 1 ГПК официалните
свидетелствуващи документи имат материална доказателствена сила, задължаваща съда да приеме
до доказване на противното, че удостоверените в документа факти действително са се осъществили. Тази доказателствена сила обхваща както лично
възприетите факти от издателя на
официалния документ - съответното длъжностно лице, удостоверило тези факти в кръга на
службата си, така и мястото и датата на съставянето
на документа и фактите относно механизма
на произшествието, който са възприети
лично от съставителя. (според решение № 20 от 22.03.2017 г. по гр. д. № 50128/2016 г., Г. К., ІІІ ГО на ВКС).
Съгласно
императивното изискване в чл. 8 на Наредба № І-167 от
24.10.2002 г. за условията
и реда на взаимодействието между органите на МВР и застрахователните компании (отм. ДВ. бр. 69 от 19. 08.2014 г., но действаща към датата на
процесното ПТП), при ПТП задължително се извършва проверка за алкохол и други упойващи вещества с технически средства, като резултатът от тази проверка се отразява в протокола.
Предвид изложеното, настоящият състав приема, че протоколът
за ПТП представлява годно доказателствено средство,
като официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК и се
ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила за обстоятелствата,
които длъжностното лице е възприело непосредствено при посещение на
местопроизшествието.
Действителна съгласно чл. 1, ал. 2 от Наредба № 30/27.06.2001 г. на MЗ, МВР и МП за реда за установяване
употребата на алкохол или друго
упойващо вещество от водачите на
МПС (отм. ДВ.
бр.61 от 28.07.2017 г., но действаща през
процесния период), употребата на алкохол или друго упойващо
вещество се установява посредством използване на съответни
технически средства и/или чрез медицински и лабораторни изследвания. Съгласно нормата на чл. 6 от Наредба № 30/27.06.2001 г. (отм.), при отказ на водача да даде кръв за изследване (както е в случая), употребата
на алкохол и/или друго упойващо
вещество от водача се установява
въз основа на показанията на техническото средство. Следователно,
доколкото не е установено нищо различно в производството, следва да се приеме,
че употребата на алкохол с концентрация над 0, 5 до 1, 2 промила, е установена в
процесния случай въз основа на показанията на Алкотест
Дрегер. За разлика от СРС въззивният състав приема,
че издаването на акт за административно нарушение на употребилия алкохол водач
не е предпоставка за ангажиране на гражданската му отговорност.
В производството са установени и предпоставките по чл.
45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника : противоправно
поведение, вреди и причинна връзка между противоправното
поведение на ответника и твърдените от ищеца претърпени вреди. Следва да се посочи, че вината се предполага до доказване на противното, а
той не е провел насрещно доказване, с което да обори презумцията
за виновно причиняване на вредата.
От
обсъдените доказателства настоящият състав прави извод, че М.С.К., като водач на л. а.
„Мерцедес Ц 180" с peг. № ********, противоправно,
в нарушение правилата за движение по пътищата - чл. 25, ал. 1 от ЗДвП (в
редакцията към момента на ПТП), е причинил вреди на МПС „Опел Зефира“ с peг. № ********.
Съгласно
чл. 25, ал. 1 от ЗДвП, водачът, който ще
предприеме маневра, като например да
излезе от реда на паркираните
превозни средства или да влезе
между тях, да завие надясно
или наляво за навлизане по
друг път, преди да започне
маневрата, трябва да се убеди,
че няма да
създаде опасност за участниците в движението, които се движат след
него, преди него или минават
покрай него, и да извърши маневрата,
като се съобразява
с тяхното положение, посока и скорост на движение.
Допуснато е и нарушение на правилото на чл. 5, ал. 3,
т. 1 от ЗДвП (в редакцията към момента на ПТП – 23.06.2012 г.), според който на
водача на пътно превозно средство е забранено да го управлява под въздействие
на алкохол, наркотици или други упойващи вещества. Следва да се има предвид, че
след изменението на ЗДвП не е предвиден никакъв толеранс за водачите, т. е. всяко
управление на МПС със съдържание на алкохол, независимо от концентрацията, е в
нарушение на ЗДвП.
В случая се установява противоправно поведение на ответницата, вредите
и причинно - следствената връзка между тях, както и фактът,
че делинквентът е управлявал увреждащия автомобил след употреба на алкохол, с концентрация от 0, 5 % на хиляда до 1, 2 %.
Относно размера на
вредите :
Съгласно разпоредбите на чл. 208, ал. 3 и на чл. 274, ал.
2 КЗ (отм.) застрахователното
обезщетение трябва да бъде равно
на размера на вредата към
деня на настъпване
на събитието, а по аргумент от
разпоредбата на чл. 203, ал. 3 КЗ (отм.) размерът на вредата в хипотезите
на частична повреда на застрахованото
имущество, каквато е настоящата, се съизмерява с възстановителна стойност на имущество
от същия вид, в това число
всички присъщи разходи за доставка,
ремонт и други,
без прилагане на обезценка, по средни
пазарни цени към момента на
застрахователното събитие.
Като съобрази заключението на САТЕ настоящият сътсав приема, че действителните щети по л. а. „Опел Зафира"
с peг. № ********, по средни пазарни
цени към датата на ПТП, са в размер на 3 845, 33 лв.
Предвид изводите за частична основателност на
претенцията, въззивният съд намира, че следва да се произнесе по своевременно
направеното, от особения представител на ответника, възражение за погасяването
й по давност.
Практиката на
съдилищата, която се споделя и от въззивния съд, е
категорична по въпроса, че процесното регресно притезание
е изискуемо от момента на плащането
на застрахователното обезщетение в полза на
застрахователя по имуществената застраховка. От този момент започва да тече срокът на погасителната давност за
упражняване на правото. По причина, че регресният иск на застрахователя срещу виновното за ПТП застраховано
лице почива на закона,
а не на договора
за застраховка, спрямо него не намира приложение специалната давност за договорите
за застраховка по чл. 197 КЗ (отм.). Доколкото в приложимия КЗ (отменен) не е предвидена друга специална норма, за
продължителността на погасителната давност, следва да се приложи общата 5 - годишна
давност за вземането по чл. 110 от
ЗЗД. (в този смисъл решение № 147 от 12.11.2014 г. по
т. д. № 3708/2013 г. по описа
на ВКС, ТК, II т. о., т. 14 от
ППВС № 7/1977 г. ПП № 7/77/04.10.1978 г. на ВС).
Както се посочи, началният момент,
от който тече давността за регресното вземане на
ищеца, е датата на плащането на ищеца към
застрахователя по имуществената застраховка,
а не датата на настъпване на
щетата.
В случая плащането на застрахователното обезщетение от ищеца е извършено на 25.07.2014 г. От този момент тече срока за
предявяване на правата на застрахователя срещу виновното лице по исков ред. Тъй
като заявлението по чл. 410 ГПК, което се приема за дата на предявяване на
иска, е подадено на 19.07.2017 г., давността за вземането не е изтекла.
По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД :
Регресното задължение не
е срочно и за да изпадне
длъжникът в забава, е необходимо да бъде
поканен от кредитора - застраховател да изпълни
- по аргумент
от чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл.
290 ГПК с решение № 48 от 30.04.2009 г. на
ВКС по т. д. № 677/2008 г., I т. о., ТК.
В него е прието, че „вземането по регресния
иск произтича от закона и то
възниква от момента, когато застрахователят плати обезщетението на третото увредено лице. Вземането не е срочно
и на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД застрахованият ответник изпада
в забава, след като бъде поканен
от кредитора“.
Следователно
забавата на ответника е предпоставена от получаването
на покана за плащане и изтичане на съответния срок за изпълнение, даден от
кредитора. От представената по делото разписка се установява,
че изпратената на 12.03.2015 г. регресната покана, е
получена лично от ответницата К., срещу подпис, на 14.03.2015 г. Понеже в поканата е даден 10
-
дневен срок за
изпълнение на регресното задължение
и изтича на 24.03.2015 г., ответникът
е изпаднал в забава от 25.03.2015 г. и дължи лихва за забава от този
момент. В
случая искът за лихва е предявен за периода 25.04.2012 г. до 04.07.2017 г.
При преценка
размера и периода на задължението за лихва за забава също следва да се съобрази направеното възражение
за погасяване по давност на вземането за лихви. Към него приложение ще намери кратката 3 - годишната давност (арг.
чл. 120 ЗЗД), с която се погасяват задълженията
за лихви - арг. чл. 111, б. „в” ЗЗД, СГС. Следователно,
вземанията биха били погасени за период три години назад, преди подаване на
исковата молба на 19.07.2017 г. В случая се претендират вземания за лихви за
забава за период 25.04.2015 г. до 04.07.2017 г, които не са погасени по давност
Въззивният съд ги определя на основание чл. 162 ГПК,
въз основа на програма лихвен калкулатор, в размер на 857, 31лв. за посочения
период.
В заключение,
понеже крайните изводи на въззивния съд не съвпадат с
тези на първоинстанционния, оспореното решение, с
което искът по чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) е отхвърлен, следва да се отмени
до размер от 3 845, 33 лв. и искът - да
се уважи за този размер. Решението следва да се потвърди в частта, в която
искът е отхвърлен над размер от 3 845, 33 лв. до пълния размер от
5 557, 60 лв.
По отношение установените
на претенции за лихви за забава за размер от 857, 31 лв., решението също следва
да се отмени и искът да се уважи. Над тази сума до пълния предявен размер от
1 240, 49 лв. - искът законосъобразно е отхвърлен. В тази част решението
следва да се потвърди.
По разноските пред СРС :
С оглед промяна
в изхода от спора, в полза
на ищеца следва да се присъдят и разноски за СРС, както
следва : за заповедното
производство – общо 128, 63 лв.
- за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, а за исковото
пред СРС - общо 1 018, 21 лв.,
от заплатените за държавни
такси, вещи лица и особен представител
на ответницата, съобразно уважената част от исковете, на
основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 и ал. 6 ГПК.
По разноските пред СГС :
Предвид изхода
от спора, в полза на ищеца следва да се присъдят и разноски
за СГС, както следва : общо 405, 37 лв. - за държавна такса, юрисконсултско възнаграждение
и особен представител на ответницата, на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 и ал. 6 ГПК.
Воден от
горното, Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 20201341/17.09.2020
г. на СРС, 71 с - в, по гр. д. № 13212/2018 г., в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.
422 ГПК вр. с чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. 1 КЗ (отм.) и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания на М.С.К., ЕГН **********,
към З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******** - за сумата
3 845, 33
лв., представляваща главница по регресна претенция за изплатеното застрахователно
обезщетение и направените ликвидационни разноски във връзка с ПТП от 23.06.2012
г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.07.2017 г. до окончателното
й изплащане и за сумата 857, 31 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 24.05.2015 г. до 04.07.2017 г.,
за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д.
№ 48930/2017 г. на СРС, 71 с-в и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М.С.К., ЕГН **********, с адрес на представителя си по
делото : гр. София, ул. „********, ****, чрез адв. В.,
дължи на З. „Л.И.“ АД, *** А, сумата 3 845, 33 лв.,
представляваща главница по регресна претенция за
изплатеното застрахователно обезщетение и направените ликвидационни разноски
във връзка с ПТП от 23.06.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата
от 19.07.2017 г. (подаване на заявлението) до окончателното й изплащане и
сумата 857, 31 лв., обезщетение
за забава върху главницата за периода от 24.05.2015 г. до 04.07.2017 г., за
които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д.
№ 48930/2017 г. на СРС, 71 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 20201341/17.09.2020 г. на СРС, 71 с - в, по гр. д. № 13212/2018 г., в частта,
в която са отхвърлени предявените искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 274, ал. 1, т. 1, пр.
1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания на М.С.К.,
ЕГН **********, към З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******** над размер от 3 845,
33 лв. до предявения размер от 5 557, 60 лв. представляваща
главница по регресна претенция за изплатеното
застрахователно обезщетение и направените ликвидационни разноски във връзка с
ПТП от 23.06.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.07.2017
г. до окончателното й изплащане и за над размер от 857,
31 лв. до предявения от 1 240, 49 лв. -
обезщетение за забава върху главницата за периода от 24.05.2015 г. до 04.07.2017
ОСЪЖДА М.С.К.,
ЕГН **********, с адрес на представителя си по делото : гр. София, ул. „********,
ап. 1, чрез адв. В., да заплати на З. „Л.И.“ АД, ***
А, разноски, както следва : за СРС - за заповедното производство - общо 128, 63 лв., за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение,
а за исковото производство пред СРС - общо 1 018, 21 лв., за държавни такси, вещи лица и особен
представител, съобразно уважената част от исковете, а за
СГС - общо 405, 37 лв. – за
държавна такса, юрисконсултско възнаграждение
и особен представител, на
основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 и ал. 6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване,
на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.