РЕШЕНИЕ
№ 212
гр. Бургас, 11.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми февруари през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20222100500135 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по по въззивни жалби на Ч. Г. И. –
ищец по иска, срещу Решение №261231 от 14.12.2021 год., по гр. дело №7146/2020
год., по описа на Районен съд Бургас, с което са отхвърлени исковете на въззивника за
осъждане на ответника ЧСИ Георги Михалев, рег.№703 на КЧСИ, с район на действие
района на Бургаски окръжен съд, да му заплати сумата 20000 лева – обезщетение за
претърпени неимуществени вреди и 4941 лева – обезщетение за претърпени
имуществени вреди, в резултат на незаконосъобразни действия, в качеството му на
съдебен изпълнител, извършени по изп.д. №200870304000091, ведно със законната
лихва, считано от датата на предявяване на иска.
Решението се обжалва и в частта, с която е прекратено производството по
делото по предявените искове за солидарно осъждане и на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, солидарно с ЧСИ Михалев, да заплати на ищеца
горепосочените суми.
В жалбата се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на
съдебното решение е се претендира неговата отмяна, с постановяване на въззивно
решение, с което исковете да бъдат уважени. Не се оспорва факта, че въззивникът се
намира в Затвора Бургас, за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода”, както и
че срещу него е образувано изпълнително изп.дело №91/08г. по описа на ЧСИ Георги
Михалев, за събиране на сумите, посочени в изпълнителния лист, издаден по НОХД №
62/2007 г на БОС. Не се оспорват фактите по представената справка за отработените от
него дни, полученото възнаграждение и направените удръжки по запора през периода
2008-2019 г.
Според въззивника, спорът по делото касае законосъобразността на
действията, извършени от ЧСИ Георги Михалев при налагане на запорите върху
получаваните от него сумите от ГДИН, без да се увери дали са спазени разпоредбите на
чл.446 и чл.446 а ГПК, както и разпоредбите на ЗИНЗС. Оспорват се аргументите на
ЧСИ Михалев, че за спазване на разпоредбите на чл.446 ГПК следва да следи
1
администрацията на затвора, т.к. именно съдебният изпълнител следва да се увери в
секвестируемостта или несеквестируемостта на сумите, след като получи пълна
справка за източника и характера им. В тази насока се сочи Решение № 390/06.11.2020
г. На Окръжен съд Велико Търново. Поради това се оспорват изводите на БРС,
направени в тази насока.
Според въззивника, в приложеното по делото изпълнително дело няма данни
ЧСИ Михалев да е установил характера на сумата над 4500 лв, която е удържана от
него и преведена по изп.дело, което означава, че и по отношение на тази сума са
налице незаконосъобразни действия на ЧСИ. Според въззивника от месец май 2010 г.,
когато е удържана последната сума, до 03.02.2016 г. т.е. – близо 6 години, по
изпълнителното дело няма никакво движение, никакви извършени действия, поради
което е следвало ЧСИ да прекрати изпълнителното производство по силата на чл.433
ал.1 т.8 ГПК. Вместо това след 6-годишно прекъсване е продължил да изпраща запори
и съобщения до Затвора-Бургас. Независимо от липсата на акт за прекратяване,
изпълнителното дело е било прекратено по силата на закона - чл.433 ал.1 т.8 ГПК,
поради което всички последващи действия на съдебният изпълнител са
незаконосъобразни, в който смисъл е и практиката на ВКС в ТР 2/26.06.2015 г на ВКС
по т.д.№ 2/2013 г.,ОСГТК.
Счита, че този 6 годишен период, в който ЧСИ не е извършил изпълнителни
действия и взискателите не са поискали извършването на такива, е довело до
погасяване на вземането по давност, която не е зачетена от ЧСИ, а в периода 2017 –
2019г. е продължил да удържа суми, в т.ч. и 4500 лева – получено от въззивника
обезщетение по две дела на Апелативен съд Бургас.
Според въззивника, ЧСИ Михалев не е изяснил произхода на тези средства и
дали са секвестируеми по смисъла на ГПК, съгласно Решение на СГС от 15.11.2018 г.
Оспорва се направеното от ответника възражение за изтекла давност в негова
полза, като счита, че щом на такава се позовава ответника, ищецът също е в правото си
да се позове. Счита, че по въпрос за погасителната давност, съдът не се е произнесъл
нито по възражението на ответника, нито по това, направено от ищеца.
Въззивникът намира, че дори да не можа да търси имуществени вреди преди
12.11.2015 година, то за периода 12.11.2015 г.-12.11.2020 г. сумите, които са удържани
от него - през 2017 г. - 81 лв., през 2018 г - 27 лв., през 2019 г.6 лв и през 2019 г. - 3825
лв и 799,60 лв - или общо 4738,60 лв, са удържани незаконосъобразно и съставлява
имуществени вреди, подлежащи на връщане, ведно със законната лихва, начиная от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата.
По отношение на претенция за неимуществени вреди във размер на 20000 лв.,
въззивникът намира решението е необосновано, което води до неговата неправилност.
Твърди че в исковата молба и в допълнителните молби е обосновал твърденията си, че
е останал без парични средства за елементарни човешки нужди, което довело до пълен
душевен и физически дискомфорт. За установяване на твърденията си поискал
събиране на писмени и гласни доказателства, но съдът уважил само писмените
доказателства и отхвърлил събирането на гласни доказателства, което довело до
невъзможност за доказване на твърденията на ищеца. От Затвора Бургас били
представени само 3 становища от инспектор – психолога и то избирателно, доколкото
ищецът е в Затвора от 2008 година. При това обстоятелство поискал да бъдат
разпитани като свидетели две лица, което искане съдът отхвърлил.
В депозираната допълнителна жалба, въззивникът излага съображения, че е
предявил иск за установяване на настъпила перемпция по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, който
съдът не е разгледал, поради което въззивникът намира, че решението е нищожно, т.к.
е налице отказ от правосъдие. Съдът не обсъдил лисата на връчване на покана за
доброволно изпълнение до ищеца.
Анализира правото на справедлив процес съобразно чл.6 ЕКПЗОС.
Излага подробни съображения за нарушение нормата на чл.507 ГПК от ЧСИ,
който не е определил секвестируемата част от вземането, което ищецът счита че е за
трудово възнаграждение; излага подробни съображения. Според въззивника, нормата
на чл.446 ГПК не изисква трудово правоотношение по смисъла на Кодекса на труда.
Излага аргументи, че Началника на затвора има положението на трето лице – пазач на
сумите, като подробно излага фактологията, във връзка с налагане на запорите и
2
правното положение на ЧСИ и Началника на затвора и взаимоотношенията по повод
удържане на процесните суми, довели до нарушаване правата на ищеца по чл.3 ичл.13
ЕКПЧОС и чл.16 от Конституцията.
Въззиваемият ЧСИ Георги Михалев представя в срока по в срока по чл.263,
ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба. В него излага съображения за
потвърждаване на решението.
Според въззиваемия, в постановения от първата инстанция съдебен акт не са
допуснати релевираните във въззивната жалба нарушения на материалния и на
процесуалния закон, а също така решението не страда и от порока необоснованост.
При иск за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД, във вр. с чл. 74 ЗЧСИ, е необходимо
доказване наличието на увреждане, противоправност на увреждащото действие от
орана на дееца и причинно-следствена връзка между увреждането и деянието, както и
вина. По делото е установено, че всички действия на ЧСИ в хода на принудителното
изпълнение, довели до удръжки от вземанията на ищеца, са били в рамките на закона -
във всички запорни съобщения съдебният изпълнител е указал на третото лице
(администрацията на Затвора - Бургас) задължението му по чл. 446 ГПК, свързано с
изчисляване и удържане на несеквестируемата част на дохода. Нарушение на
правилата на чл. 446 ГПК и чл. 508 ГПК от третото лице ангажират отговорността на
последното, не на ЧСИ.
Споделят се доводите на първата инстанция, в т.ч. направения анализ на
разпоредбите на ЗИНС и ППЗИНС, аргументиращи извод, че доходът от труд на
лишения от свобода не е несеквестируем, като може да се правят удръжки в размер до
2/3 от полагащото се на лицето възнаграждение. Споделят се разсъжденията на съда, че
за ЧСИ не е било ясно какъв е размерът на получаваното от ищеца възнаграждение,
понеже то не е предварително определено в трудов договор, предвид на което третото
задължено лице е било указано как да определи частта, подлежаща на удържане.
Според въззиваемия, от представената по делото справка от Затвора Бургас е видно, че
на ищеца са били удържани значително по-малки суми от предвидения в закона
максимален размер от 2/3.
Според въззиваемия, въпросът за произхода на удържаните суми вследствие на
наложените от съдебния изпълнител запори не следва да се обсъжда, т.к. извън
получените от ищеца общо 623,98 лв. за периода 2017 - 2019 г., няма данни за друго
възнаграждение за труд, което той да е получил. Така че за всички останали удръжки
няма място за повдигане на въпроса за несеквестируемост.
Според въззиваемия, релевираните в жалбата възражения за настъпила
перемпция по изпълнителното дело, както и за погасяване по давност на вземането
поради бездействие на съдебния изпълнител, са въведени за първи път с едва
въззивната жалба и поради това не следва да бъдат приемани и обсъждани във втората
инстанция.
По отношение на доказателствените искания относно неимуществените вреди,
въззиваемият намира че по делото са събрани надлежни писмени доказателства -
доклади на психолога на затворническата администрация, в които отсъстват каквито и
да било оплаквания от ищеца за преживени от него душевни терзания, поради което
правилно първата инстанция е отхвърлила искането за разпит на свидетели. Според
въззиваемия, в обстоятелствената част на исковата молба ищецът твърди, че е узнал за
запора, вследствие на който е изпаднал в душевен дискомфорт, в края на м. октомври
2020 г., а вредите се претендират за периода от 03.01.2008 г. до 04.11.2020 г.
Оспорва се като преклудирано и второ доказателствено искане за изискване от
администрацията на Затвора - Бургас на всички становища на инспектор- психолога
Живка Янева за периода м. ноември 2015 г. - м. ноември 2020 г.
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл ГПК. Въззивната жалба е
подадена в предвидения от закона срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261
ГПК; жалбоподателят е лице с правен интерес да обжалва първоинстанционното
решение. Поради това жалбата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе пред вид събраните по делото доказателства
намира, че първоинстанционният съд е установил релевантните за спора факти и
обстоятелства, досежно образувано пред ЧСИ Георги Михалев изп.д.
№20087030400091, с взискатели С. А. М. и С. А. М., срещу въззивникът Ч. Г. И. –
3
изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвор Бургас, по издаден по НОХД
№62 по описа на Бургаски окръжен съд за 2007г. изпълнителен лист, за сумата 70000
лева – неимуществени вреди – болки и страдания, произхождащи от причинена смърт
на дъщеря им И. С. М..
На 20.03.2008г. е изпратено запорно съобщение до Затвор Бургас, за налагане
на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. Удържани са следните суми:
на 04.06.08г. – 79 лева; на 17.06.08г. – 22 лева; на 08.09.08г. – 89 лева; на 25.09.98г. –
52 лева; на 05.11.08г. – 35 лева; на 19.12.08г. – 72 лева; на 27.01.09г. – 32 лева; на
24.02.09г. – 32 лева; на 27.03.09г. – 40 лева; на 16.04.09г. – 30 лева; на 26.05.09г. – 30
лева; на 02.07.09г. и 29.07.09г. – общо 52 лева; на 25.08.09г. и 14.10.09г. – общо 59
лева; на 04.11.09г. и 01.12.09г. – общо 74 лева; на 19.12.09г. – 43 лева; на 18.01.10г. –
43 лева; на 24.02.10г. и 18.03.10г. – общо 76 лева; на 24.04.10 г. и 03.06.10г. – общо 90
лева; на 26.06.10г. – 35 лева.
На 15.02.2016г., по молба на взискателя, ЧСИ Михалев е изпратил ново
запорно съобщение до Затвора Бургас, на което е получил отговор, че длъжника не
работи и не получава трудово възнаграждение. На 21.06.2017г. е постъпила сумата 49
лева. Видно от Постановление от 23.10.2017г. за периода 23.10.17г. – 25.10.18г. са
постъпили 71.75 лева. На 14.06.2018г. е изпратено запорно съобщение до Затвора
Бургас, за налагане на запор върху вземания и суми в касата на затвора, внесени за
лични нужди на длъжника. На 09.01.19г. са постъпили 29.25 лева и 3825.77 лева; на
21.05.19г. – 3 лева; на 29.10.19г. – 3 лева.
На осн. чл.272 ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите на
първоинстанционното решение.
Бургаският окръжен съд, при служебната проверка валидността и
допустимостта на обжалваното решение, извършена на осн. чл.269 ГПК намира, че не
са налице пороци, водещи до нищожност и недопустимост на същото, поради което то
е валидно и допустимо. Като взе предвид доводите на страните, събраните по делото
доказателства и като съобрази закона, настоящата инстанция намира, че същото е
правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено, при споделяне на мотивите,
изложени от първоинстанционния съд на осн. чл.272 ГПК.
В допълнение следва да се каже: Съобразно нормата на чл.45 ЗЗД, всеки е
длъжен да поправи вредите, които е причинил виновно другиму. Това е общият правен
принцип. Същият е последователно проведен и в други закони. Функция на принципа е
са нормите на чл.441, ал.1 ГПК и чл.74, ал.1 ЗЧСИ. Според последната, частният
съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при
изпълнение на своята дейност. Следователно отговорност следва да се носи за
извършването на неправомерни действия. Както е посочено в Решение № 120 от
8.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1123/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян
Балевски: „Фактическият състав на отговорността на ЧСИ по чл.74, ал.1 ЗЧСИ
обхваща: неправомерни действия на ЧСИ, настъпила при упражняване дейността на
ЧСИ вреда и причинна връзка“. В настоящия случай въззивната инстанция намира, че
действията на ЧСИ Михалев, съставляващи налагане на запор върху трудовото
възнаграждение и други вземания на длъжника не са незаконосъобразни, респ. -
неправомерни.
Твърдението, че незаконосъобразност е налице, поради това, че ЧСИ е наложил
запор и е удържал суми, след изтичане на срока за перемпция и след погасяване на
вземането поради изтичане на давностния срок е неоснователно: В т.10 ТР №2/2013г.
ВКС - ОСГТК , на поставеният въпрос: откога започва да тече нова погасителна
давност за вземането, когато изпълнителният процес е прекратен поради перемпция на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК , касационната инстанция е отговорила, че новата
давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено
изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. Перемпцията и
давността са два различни правни института с различни последици и общото между тях
е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за
давността.
Давността е институт на материалното право. Пред съдебният изпълнител не
могат да се повдигат материално – правни възражения, касаещи възникването,
изпълнението и погасяването на вземането, за което е издаден изпълнителен лист,
освен такива, че същото е погасено с реализираните в изпълнителното производство
4
изпълнителни способи. Ето защо длъжникът не може да се позовава на изтекла в
негова полза давност и да претендира от съдебния изпълнител да преустанови
извършването на принудително изпълнение. От друга страна, предвид нормата на
чл.120 ЗЗД, според която давността не се прилага служебно, съдебният – изпълнител
не може да приложи давността и да преустанови извършването на действия по
принудителното изпълнение. Горното обосновава извод, че съдебният изпълнител не е
компетентен да зачита и прилага давността за погасяване на вземането и всички
извършени от него изпълнителни действия за удовлетворяването му са
законосъобразни, респ. – правомерни.
На следващо място, съобразно правилото на чл.118 ЗЗД, изпълнение на
задължението след изтичане на давностния срок не е недължимо платено и не подлежи
на връщане на длъжника, дори към момента на плащането да не е знаел, че давността е
изтекла. Следователно, дори необосновано да се приеме, че след спиране и прекъсване
на давността е изтекъл давностен срок спрямо вземането на взискателите, всички
извършени от ЧСИ Михалев действия по принудителното изпълнение, довели до
удовлетворяване на вземането на взискателите са законосъобразни, респ. –
правомерни. Платеното не подлежи на връщане. Поради това длъжникът е изпълнил
свое съществуващо задължение. Изпълнението на задължение не съставлява вреда за
длъжника, а е дължимо от него поведение.
По възражението за незаконосъобразност, поради прекратяване на делото по
перемпция: перемпцията е институт на процесуалното право и независимо от
неудовлетвореното притезание, съдебният изпълнител следва да я зачете. Но „Когато
по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е
настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ –
той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен
лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният
изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй
като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността
независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е
образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания
изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на
кредитора нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде квалифицирано като
дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана
дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с това са нарушени
канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела“. (Решение № 37 от
24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят
Борислав Белазелков).
Следователно дори ако след изтичане на 2-годишния срок по чл.433, ал.1, т.8
ГПК съдебният – изпълнител извърши изпълнителни действия по принудително
изпълнение на вземането на взискателя, същите не са незаконосъобразни, респ. –
неправомерни.
По възражението за незаконосъобразност на действията на ЧСИ Михалев,
поради нарушаване принципа на несеквестируемостта, въззивната инстанция препраща
към мотивите на първоинстанционното решение на осн. чл.272 ГПК. В допълнение
следва да се каже: Несеквестируемостта има социално – икономическа функция. Целта
й е длъжникът да разполага с гарантиран от закона минимум от средства, за да осигури
своята издръжка – нуждите от храна, подслон, отопление, облекло. В настоящия
случай, длъжникът е лице, лишено от свобода, изтърпяващ наказание „доживотен
затвор без замяна“. Поради това му особено качество, същият пребивава в място за
лишаване от свобода – Затвор Бургас, затова няма разходи за наем, консумативи –
електричество, топлофикация, водоснабдяване. Същият не заплаща и суми за храна и
облекло. Ето защо, а и предвид споделените аргументи на БРС, че същият не се намира
в трудово правоотношение със затвора, ГД „Изпълнение на наказанията“ или
държавата, получаваните от него средства не са несеквестируем доход, доколкото
цялостната му издръжка е за сметка на държавата. Поради това и независимо дали
удържаните от ЧСИ Михалев са във или извън рамките на секвестируемите суми по
чл.446 ГПК, действията му не са незаконосъобразни, респ. – неправомерни.
Въз основа на изложените по-горе съображения, Бургаският окръжен съд
намира, че не е налице една от кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране
5
на имуществената отговорност на ЧСИ Михалев по реда на чл.74, ал.1 ЗЧСИ, вр.
чл.441, ал.1 ГПК – незаконосъобразност/противоправност на извършените от него
изпълнителни действия. Поради това и независимо от това дали ищецът – длъжник е
изпитал негативни емоции от тези действия, искът му за обезвреда е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен. Пред вид казаното, решението на Районен съд – гр.Бургас
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
По отношение на жалбата срещу решението в частта, имаща характер на
определение, с което производството по делото е прекратено по отношение на ГД
„Изпълнение на наказанията“ е прекратено, следва да се каже: Така посочените
фактически твърдения, обосноваващи претенцията на ищеца спрямо този ответник,
сочат на заявена претенция по реда на чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Посоченото ведомство не
отговаря по реда на чл.74 ЗЧСИ, който закон е специален и се прилага само по
отношение на Частните съдебни изпълнители.
Претенцията срещу ответниците е заявена като солидарна. Солидарната
отговорност, съобразно нормата на чл.121 ЗЗД произтича от закона или от уговореното
в договора. В случая не е налице законова норма, предвиждаща солидарна отговорност
на трети лица ведно с частните съдебни изпълнители, а между ЧСИ Михалев, ГД
„Изпълнение на наказанията“ и ищеца Ч.И. не е налице облигационно
правоотношение. Поради това и при споделяне съображенията на БРС, на осн. чл.272
ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение в тази част е правилно
и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Разноски не се претендират от въззиваемия; доказателства за направени такива
във въззивното производство не се представят, поради което не следва да се
присъждат.
С оглед на гореизложеното Бургаски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №261231 от 14.12.2021 год., по гр. дело №7146/2020
год., по описа на Районен съд Бургас
Настоящото решение подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд, в едномесечен срок от връчване на препис от него на всяка от
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6