Р Е Ш Е
Н И Е
№ 260170
гр. Несебър, 28.07.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав в публично заседание на четиринадесети юли две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Радостина Менчева, като
разгледа гр. д. № 951 по описа на Районен съд Несебър за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен
е установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
От ищеца „П.Д.” ЕООД срещу
ответницата
Е.Ю.Б. е предявен иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 286 ЗЗД за установяване дължимостта на
сумата от 3759,32 лева, представляваща такса за поддръжка, от които 1879,66 лв.
за 2017г. и 1879,66 лв. за 2018г. по Договор за поддръжка и управление на
„Курортен апартаментен комплекс Е.Р.Р.” № ММС-S1-PD/193-07.07 от 07.2007г.
Ищецът сочи, че между страните бил сключен цитираният договор. Излага, че по
силата на договора се задължил да извършва целогодишна техническа поддръжка,
организационно и административно управление на комплекса срещу заплащане на
месечна такса от 1 евро без ДДС за кв. м. площ на собствения на възложителя
имот. Сочи, че таксата следвало да се заплаща до 15.02 на текущата година.
Развива съображения в насока, че дружеството изпълнявало задължения си по
договора. Твърди, че ответницата не заплащала таксите. С тези доводи моли
предявеният иск да бъда уважен. Претендира разноски от заповедното и исковото
производство.
В срока по чл. 131 ГПК от
ответницата, чрез процесуалния й представител, е подаден отговор на исковата
молба, с който исковете се оспорват като неоснователни. Твърди се, че към
датата на сключване на договора ответницата не е била собственик на имота.
Обръща се внимание, че от договора не става ясно в кой точно ден влиза в сила.
Отправя се възражение за нищожност на разпоредбата на т. 9, раздел IV от договора поради противоречието й със закона – чл. 21,
ал. 1 от ЗЗД, чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗУЕС, чл. 17, ал. 3 и ал. 7 от ЗУЕС и чл.
19, ал. 8 от ЗУЕС. Развиват се съображения в тази насока. Изтъква се, че
клаузата е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 9 от ЗЗП. С оглед
тези твърдения се излага, че договорът е преустановил действието си през месец
07.2012г., поради което не се дължи такса за 2017г. и 2018г. Отправя се
възражение за изтекла давност за събирането на претендираната сума за 2017г.
Твърди се, че ищецът не е изпълнявал задълженията си по договора, тъй като през
2018г. друго дружество („Е.Х.” ООД) е уведомило всички собственици, че
преустановява поддръжката на комплекса. Развиват се съображения за провеждане
на общо събрание на етажната собственост и заплащане от страна на ответницата
на дължимите такси, вкл. и за 2017г. в полза на етажната собственост. С тези
доводи от съда се иска да отхвърли претенцията на ищеца. Претендират се
разноски.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 286 ЗЗД, по който в доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на
облигационна връзка с ответницата – Договор за поддръжка и управление на
„Курортен апартаментен комплекс Е.Р.Р.” № ММС-S1-PD/193-07.07 от
07.2007г., по което ищецът е престирал – изпълнил
задълженията си за 2017г. и 2018г., а за ответницата е възникнало задължение за
заплащане на претендираните суми. Ищецът следва да докаже размера на
претенцията си и изискуемостта й.
В доказателствената тежест на ответницата е да
докаже, че Договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен комплекс
Е.Р.Р.” № ММС-S1-PD/193-07.07 от 07.2007г. е нищожен поради противоречие със
законна, както и, че е потребител по смисъла на ЗЗП.
При доказването на обстоятелството, че ответницата е потребител в доказателствена тежест на ищеца е докаже, че клаузите по
Договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен комплекс Е.Р.Р.” № ММС-S1-PD/193-07.07 от 07.2007г. са уговорени индивидуално с нея.
Ищецът основава претенцията
си на Договор за поддръжка и управление на „Курортен
апартаментен комплекс Е.Р.Р.” № ММС-S1-PD/193-07.07 от 07.2007г., сключен с Е.Ю.Б. (на л. 5 – л.
11 от делото). Видно от договора ответницата се легитимирала като собственик на
апартамент № Д***, в сграда „Е.“, крило „Д.“ – на 0 етаж. Видно от нотариален
акт № 98, том XXIX, рег. № 14725, дело №
5529 от 14.09.2007г. на нотариус Стоян Ангелов (на л. 29 – л. 31 от делото)
апартаментът бил закупен от Б. на 14.09.2007г., с площ от 66,74 кв. м. В качеството си на възложител ответницата възложила
на ищеца (мениджър според терминологията на договора) извършване на целогодишна
техническа поддръжка и провеждане на целогодишно организационно и
административно управление на „Курортен апартаментен комплекс Е.Р.Р.“, находящ се в кв. 22 по плана
на с. Равда. Поддръжката следвало да включва (според отразеното в чл. 1 – чл. 4
от раздел I от договора)
техническо поддържане на общите части, вкл. ВиК и ел.
инсталациите, климатичните, пожароизвестителната и
вентилационните, техническо поддържане на басейните и обслужващите ги
съоръжения, поддържане на асансьорите в общите части и общодостъпните спортни
съоръжения, детската площадка, зелените площи. Мениджърът следвало да наема
персонал за осъществяване на цялостна техническа поддръжка, да организира
режима на достъп и вътрешния ред, санитарно-хигиенните услуги, единна рецепция.
В раздел II, чл. 1 от договора
било уговорено, че възложителят се задължава да заплаща на мениджъра сумата от
1 евро без ДДС на квадратен метър площ от собствения му имот. Възнаграждението
следвало да се заплаща авансово за текущата година – до 15.02 (чл. 2, б. „b”). Договорът бил сключен за срок от 5 години от момента
на въвеждане във владение (раздел V, чл. 2), но според раздел IV, чл. 9 от договора този срок се подновява на всеки пет години и за същия
период от време, освен при писмено взето решение, не по-късно от 4 месеца преди
изтичане на всеки петгодишен срок, от собствениците, притежаващи повече от
¾ от застроената площ на комплекса за неподновяването му. В раздел VI, чл. 4 била дадена възможност на възложителя да прекрати
договора, а съгласно раздел VII, чл. 1 и чл. 2 при разпореждане с правото на собственост възложителят не
се освобождава от задълженията си по договора ако не е осигурил подписването на
договор с новия собственик. На основание раздел III, т. 18 възложителят (ответницата) упълномощил мениджъра (ищеца) да
прехвърли правата по този договор на трето лице, което в съответствие с
предвиденото в него ще изпълнява задачите във връзка с поддръжката на
комплекса.
Твърденията на ищеца са, че договорът бил изпълняван чрез трето лице – „Е.Х.“
ООД, като за обосноваване на тези твърдения по делото е приложено тристранно
споразумение към Договор за възлагане на поддръжка и управление на „Курортен
апартаментен комплекс Е.Р.Р.” № ММС-PD-EН/22.06.2007г. (на л. 89 – л. 90 от делото). Видно от
това споразумение на 22.06.2007г. ищецът прехвърлил всички свои права и
задължения по договорите за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен
комплекс Е.Р.Р.”.
Във връзка с горното споразумение на първо място следва да се има предвид,
че цитираният в него договор от 22.06.2007г. (към който е сключено то)
предхожда датата на сключване на договора между ищеца и ответницата (месец юли
2007г.). Поради тази причина правата и задълженията на „П.Д.” ЕООД по Договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен комплекс Е.Р.Р.” № ММС-S1-PD/193-07.07 от 07.2007г. не са прехвърлени с договора от 22.06.2007г. на „Е.Х.“
ООД. Тук следва да се обърне внимание на нормата на чл. 3, ал. 1 от
тристранното споразумение, според която във връзка с осъществен апорт в „Е.Х.“ ООД на всички собствени на „П.Д.”
ЕООД недвижими обекти, земя и съоръжения, служещи за
поддръжка и управление на собствеността в КАК „Е.“ с. Равда, община Несебър, „П.Д.”
ЕООД потвърждава съгласието си „Е.Х.“ ООД, вече в качеството
си на инвеститор по смисъла на ЗУЕС, да преподпише
или анексира съществуващите договори за поддръжка и управление, сключени между „П.Д.”
ЕООД и отделните собственици и да подписва такива с новите
собственици.
От цитираната норма на чл. 3, ал. 1 от тристранното споразумение могат да
се направят няколко извода. На първо място с нея се дава право на „Е.Х.“ ООД да
встъпи в договорите, сключени между собственици и „П.Д.” ЕООД, но само чрез преподписването им или сключването на анекси към тях. Тази
норма е в унисон с разпоредбата на раздел VII, т. 4 от Договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен
комплекс Е.Р.Р.” № ММС-S1-PD/193-07.07 от 07.2007г., според която изменения и
допълнения на клаузите на договора се допускат само при наличието на писмено
споразумение на страните за това. По делото не се доказва между ответницата и „Е.Х.“
ООД да е преподписан договор, респ. да е сключен
анекс към Договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен комплекс Е.Р.Р.” № ММС-S1-PD/193-07.07 от 07.2007г. Както се посочи Договор за поддръжка и управление
на „Курортен апартаментен комплекс Е.Р.Р.” № ММС-S1-PD/193-07.07 от 07.2007г.
обективно няма как да е включен и в приложното поле на Договор за възлагане на
поддръжка и управление на „Курортен апартаментен комплекс Е.Р.Р.” № ММС-PD-EН/22.06.2007г. Т.е. по делото не се доказа, че Е.Х.“ ООД е встъпило в
правата и задълженията на „П.Д.” ЕООД по Договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен комплекс Е.Р.Р.” № ММС-S1-PD/193-07.07 от 07.2007г. Във връзка с горното следва да се обърне внимание,
че (съобразно изложеното в тристранното споразумение) към 18.12.2012г. „П.Д.”
ЕООД е апортирало на „Е.Х.“ ООД
всички свои собствени недвижими обекти, земя и съоръжения, служещи за поддръжка
и управление на собствеността в КАК „Е.“ с. Равда, община Несебър. Т.е.
най-късно към 18.12.2012г. „П.Д.” ЕООД е изпаднало в невъзможност да изпълнява задълженията си по Договор за
поддръжка и управление на „Курортен апартаментен комплекс Е.Р.Р.” № ММС-S1-PD/193-07.07 от 07.2007г., сключен с ответницата. В разпоредбата на чл. 89 от ЗЗД е предвидено, че при двустранните договори, ако задължението на едната
страна се погаси поради невъзможност за изпълнение договорът се разваля по
право. По арг. от този текст Договор за поддръжка и
управление на „Курортен апартаментен комплекс Е.Р.Р.” № ММС-S1-PD/193-07.07 от 07.2007г.
следва да се счита за развален по право най-късно на 18.12.2012г. По арг. от чл. 288, ал. 2 от ЗЗД в такъв случай възнаграждение
се дължи само съразмерно на извършената работа – т.е. единствено до 2012г. Тук
е моментът да се отбележи, че в тълкувателната практика на ВКС също е застъпено
разбирането, че развалянето по право е допустимо по действащото
законодателство в хипотезата
на чл. 89 ЗЗД – при двустранните договори, ако задължението на
едната страна се погаси поради
невъзможност за изпълнение – Тълкувателно решение № 1/2019г. от 02.07.2021г. по тълк.
дело № 1/2019г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Както се посочи ищецът практически се е лишил от възможността да изпълнява
задълженията си по договора още през 2012г., като няма доказателства
задълженията му по договора да са прехвърлени на „Е.Х.“ ООД. Очевидно след
2012г. (и към процесните 2017г. и 2018г.) действията по управление и поддръжка
на комплекса са се осъществявали от „Е.Х.“ ООД, което се установява в пълнота
от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза (на л. 106 – л. 159 от
делото), която се кредитира от съда като обективна, компетентна и
безпристрастна, а така също и от показанията на разпитаните свидетели – Скльомин и Лактионов. С
тристранното споразумение не се доказва, че „Е.Х.“ ООД е извършвало поддръжката
от името на „П.Д.”
ЕООД. Точно обратното – няма доказателства правата и
задълженията по договора с ответницата да са прехвърлени на „Е.Х.“ ООД.
Приетите по делото доказателства (вкл. цитираната експертиза и свидетелски
показания) само потвърждават изводите на съда, че „П.Д.” ЕООД се е лишило от възможността да извършва поддръжка в комплекса, поради
което договорът следва да се счита за прекратен по право.
Нещо повече – дори да се приеме, че правата и задълженията по договора са
прехвърлени надлежно на „Е.Х.“ ООД (с оглед нормата на раздел III, т. 18 от Договора от 07.2007г. такова прехвърляне е
допустимо), то очевидно става въпрос за заместване в дълг по смисъла на чл. 102
от ЗЗД. Т.е. с едно такова прехвърляне „П.Д.” ЕООД е прехвърлило задълженията си по договора (предвидени в чл. 1 – чл. 4 от
раздел I от него) на „Е.Х.“
ООД. В трайната съдебна практика на върховната инстанция (напр. Решение № 49 от
20.06.2012г. по т.д. № 16/2011г. на II търг. отделение на ВКС и Решение № 5 от 30.04.2019г. по т.д. № 2747/2017г.
по описа на I търг. отделение на
ВКС) е възприето разбирането, че е допустимо прехвърляне не само на
вземания и на права по договор
чрез цесия, но също и прехвърляне
на правоотношение, при което се
съчетават правилата на цесията и на
заместването в дълг. При едно такова прехвърляне обаче на основание чл. 102, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД заместеният длъжник („П.Д.” ЕООД) се освобождава от отговорност към кредитора (ответницата), респ. вземането
на „П.Д.”
ЕООД преминава към встъпилото в договора лице - „Е.Х.“ ООД (арг. от чл. 99, ал. 2 от ЗЗД). Т.е. дори и по делото да
беше доказано надлежно прехвърляне на правата и задълженията по договора от „П.Д.” ЕООД на „Е.Х.“ ООД, то ищецът отново не би бил материално легитимиран да
претендира сумите по договора, тъй като правата му по договора би следвало да
се считат за прехвърлени на друг правен субект - „Е.Х.“ ООД.
Ето защо при липсата на доказана годна облигационна връзка, която да
обвързва към 2017г. и 2018г. ищецът и ответницата, то първият елемент от
фактическия състав на предявения иск не е доказан и само на това основание
искът следва да бъде отхвърлен.
Извън горното следва да се обърне внимание, че при извършена служебна
проверка по смисъла на чл. 7, ал. 3 от ГПК се констатира, че в определени
клаузи от договора е налична неравноправност. На първо място безспорно става
въпрос за договор, сключен с потребител, като последното е намерило отражение и
в практиката на върховната инстанция – Определение № 60132 от 29.06.2021г. по
т.д. № 1835/2020г. по описа на I търг. отделение на ВКС. Наред с това става въпрос за
типов договор, който се сключва с множество собственици в комплекса (с оглед
предмета му за поддръжка и управление на целия комплекс) като ищецът не доказа
(по смисъла на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП), че клаузите в договора са индивидуално
уговорени. Ето защо те подлежат на проверката по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, според
който текст неравноправна клауза
в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя. В чл. 143, ал.
2 от ЗЗП е даден неизчерпателен списък от възможни неравноправни клаузи (с
оглед предвиденото чл. 143, ал. 2, т. 20 ЗЗП, че такива са и клаузи с други
подобни условия). Според настоящия съдебен състав клаузите на раздел IV, чл. 9 от договора и раздел VII, чл. 2 са неравноправни, тъй като и в двете се
предвиждат определени последици за страна по договора, които обаче изцяло
зависят от поведението на трети лица. Т.е. предвижда се възможност за
прекратяване на договора с изтичане на срока му, но само с решение на
собствениците, притежаващи ¾ от застроената площ в комплекса. В случая
обаче става въпрос за индивидуален договор, сключен с конкретно физическо лице
и не отговаря на правилата на добросъвестност клаузата, която предвижда
прекратяване на облигационната връзка за конкретното лице единствено по решение
на множество други лица, които не са страни по договора. Последното води до
значително неравновесие между търговеца и потребителя, тъй като правата и
задълженията на търговеца по договора зависят единствено от неговото поведение,
докато тези на потребителя зависят изцяло от волята на други лица. По подобен
начин клаузата на раздел VII, чл. 2 предвижда
обвързване на потребителя с договора, което зависи от волята на друго лице.
Възлагането на потребителя на задължение да влияе върху волята на друго лице и
да го мотивира да сключва договори безспорно не съответства на изискванията на
добросъвестност и на чл. 9 от ЗЗД относно свободата на договаряне. Обвързването
на потребителя с такава клауза също води до съществено неравновесие, тъй като в
случай на разпореждане с правото на собственост договорът вече не би имал
предмет за потребителя и с цитираната клауза той се задължава да заплаща за
услуги, от които не се възползва.
Горното мотивира съда да приеме, че в посочените части съответните клаузи
са неравноправни. Последиците от тази неравноправност обаче не следва да бъдат
коментирани в настоящия съдебен акт, тъй като съдът достигна до извод, че
облигационна връзка между ищеца и ответницата не е съществувала към процесния
период (2017г. и 2018г.), което е достатъчно основание за отхвърляне на иска.
По разноските:
При този
изход на делото и направеното искане на ответницата следва да се присъдят разноски в размер на 1640 лв., от които
200 лв. – платено възнаграждение за адвокат по заповедното производство –
ч.гр.д. № 156/2020г. по описа на Районен съд Несебър, 1000 лв. – платено
възнаграждение за адвокат в настоящото производство и 440 лв. – платени
депозити за експертиза. Не се споделя възражението на ищеца за прекомерност на
адвокатския хонорар, заплатен от ищцата, тъй като платеното адвокатско
възнаграждение надхвърля с около 300 лв. минималният размер по смисъла на чл.
7, ал. 2, т. 2 и ал. 9 от Наредба № 1 ОТ 9 ЮЛИ 2004 Г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Такова надхвърляне обаче не се приема за прекомерно от съда, тъй като
делото се характеризира както с фактическа сложност (събрани са множество
писмени доказателства, приета е експертиза, извършени са разпити на свидетели),
така и с правна сложност, изразяваща се в тълкуване на множество клаузи от
различни договори.
Следва да се обърне внимание, че в самото
заявление за издаване на заповед
за изпълнение не фигурира искане за законна лихва, а според
въззивната инстанция при липса
на искане в заявлението е
недопустимо произнасянето по законната
лихва от съда, разглеждащ
иска по чл. 422 от ГПК, дори и да е присъдена със заповедта
– Решение № 1274 от 30.10.2020г. по в.гр.д. № 2056/2020г. по описа
на Окръжен съд Бургас. С исковата молба
също не се иска присъждане на законна лихва, поради което заповедният съд
следва да извърши преценка по чл. 415, ал. 5 от ГПК.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „П.Д.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, срещу Е.Ю.Б., гражданка на Руската
Федерация, родена на ***г., код по
БУЛСТАТ *********, с постоянен адрес ***, к.к.Е.бл. А вх. Д.ет. партер,
ап.***, иск с правно основание
чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 286 ЗЗД, за установяване дължимостта на сумата от 3759,32 лева,
представляваща такса за поддръжка, от които 1879,66 лв. за 2017г. и 1879,66 лв.
за 2018г. по Договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен
комплекс Е.Р.Р.” № ММС-S1-PD/193-07.07 от 07.2007г.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „П.Д.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление ***, да заплати на Е.Ю.Б., гражданка
на Руската Федерация, родена на ***г., код по
БУЛСТАТ *********, с постоянен адрес ***, к.к.Е.бл. А вх. Д.ет. партер,
ап.***, сумата от
1640 лв., представляваща
направени в настоящото производство разноски, от които 200 лв. – платено
възнаграждение за адвокат по заповедното производство – ч.гр.д. № 154/2020г. по
описа на Районен съд Несебър, 1000 лв. – платено възнаграждение за адвокат в
настоящото производство и 440 лв. – платени депозити за експертиза.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване
на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: