Р Е
Ш Е Н
И Е № 260074
Гр. Пловдив, 22.03.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, трети граждански състав в публичното заседание на
десети март две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера
Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Величка
Белева
при секретаря Цветелина Диминова, като разгледа
докладваното от съдията В. Иванова в.т.д. № 20 по описа за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение №260050,
постановено на 24.09.2020 г. по т.д. 8/2019 г. на Окръжен съд–Стара Загора, с
което е осъден М.Ю.А. да заплати на „Ю.Б.”АД-гр. *** сумата 38651,21 лв., от които 31
182,89 лв. главница по договор за покупка на недвижим
имот № 28016 от 08.10.2007г., дължима за периода от 10.08.2017 г. до 09.01.2019 г., 5117,12 лв. възнаградителна лихва
за периода 10.08.2017 - 24.10.2018г., 1651,16 лв. мораторна лихва (обезщетение за забава) за периода 10.08.2017 - 09.01.2019г., 570,26
лв. такси за периода
12.08.2017 - 09.01.2019г., 129,78 лв. имуществени застраховки за
периода 13.11.2017 - 09.01.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от 31182,89 лв., считано от 14.01.19 г. до окончателното изплащане, както и да заплати и сумата от 4323,50 лв.-разноски в производството.
Жалбоподателят
М.Ю.А. моли по съображения, изложени във въззивната жалба от 5.10.2020 г., решението
да бъде отменено като неправилно, като бъдат отхвърлени като неоснователни
предявените срещу него искове. Като ответник в производството пред окръжния съд
оспорва исковете като неоснователни. Не заявява искане за събиране на нови
доказателства във въззивното производство.
Ответникът
по жалбата „Ю.Б.“АД-гр.С.моли тя да бъде отхвърлена като неоснователна по
съображения, изложени в писмен отговор от 22.12.2020 г. Като ищец в
производството пред окръжния съд банката е предявила искове с правно основание чл.
79,ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 86,ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника
да заплати на банката 31
182,89 лв. главница по договор за покупка на недвижим имот № 28016 от 08.10.2007г., дължима за
периода от 10.08.2017 г. до 09.01.2019 г., 5117,12 лв. възнаградителна лихва за периода 10.08.2017 - 24.10.2018г., 1651,16 лв. мораторна лихва (обезщетение за забава) за периода 10.08.2017 -
09.01.2019г., 570,26 лв. такси за периода 12.08.2017 - 09.01.2019г.,
129,78 лв. имуществени
застраховки за периода 13.11.2017 - 09.01.2019г., ведно със законната лихва върху
главницата от 31182,89 лв., считано от 14.01.19 г. до окончателното изплащане. Не
заявява искане за събиране на нови доказателства във въззивното производство. Претендира
за присъждане на разноски.
Пловдивският
апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на
жалбоподателя, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и намери за установено следното:
Не
се спори между страните, видно е и от приложения в копие към исковата молба
договор за кредит за покупка на недвижим имот № **/8.10.2007 г., че между ответника
М.Ю.А. и „Б.“АД-гр.С., чийто правоприемник понастоящем е банката-ищец, е
възникнало договорно правоотношение, съгласно което банката е предоставила на
ответника М.Ю.А. като кредитополучател кредит в размер на общо 34 750 лв. със
задължение за него да го върне ведно с лихви,такси и разноски с краен срок за
погасяване 300 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка по
кредита 10.10.2007 г. С исковата молба, подадена в съда на 14.01.2019 г.,
банката-ищец твърди, че кредитът е бил надлежно предоставен на ответника, като
вземанията по него първо с договор за цесия от 6.12.2007 г. са прехвърлени от
банката на посочено дружество, след което от него те са прехвърлени на банката
с договор за цесия от 6.04.2009 г., поради което понастоящем носител на
вземанията е банката. Твърди, че поради неплащане от страна на ответника на
задълженията по договора с връчено му на 24.10.2018 г. уведомление той е
уведомен за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, за неговия актуален
размер и за двата договора за цесия. Твърди, че към датата на подаване на
исковата молба е налице неизпълнение за заплащане на посочените суми за
главница по кредита, възнаградителна лихва, мораторна лихва-обезщетение за
забава, такси и имуществени застраховки, поради което моли за присъждането им
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаването на исковата
молба. С молба от 14.02.2019 г. ищецът уточнява, че страните са постигнали
уговорка отпуснатият кредитен ресурс да се издължава на равни месечни вноски,
включващи главница и лихва, като всяка вноска към момента на отпускане на
кредита е уговорено да бъде в размер на 326,86 лв. съгласно чл. 6 от договора,
като падежът на всяка погасителна вноска е 10-число на месеца, след датата на
откриване на заемната сметка 10.10.2007 г. Твърди, че към момента на
уведомлението за предсрочна изискуемост, връчено на 24.10.2018 г., ответникът е
бил в забава за падежирали вноски по процесния договор, а именно 15 вноски за
главница в размер на 868,28 лв., считано от 10.08.2017 г., 15 вноски за
възнаградителна лихва в размер на 4 961,51 лв., считано от 10.08.2017 г.,
и 15 броя вноски за наказателни лихви в размер на 118,07 лв., считано от
10.08.2017 г.
С
определение от 18.06.2019 г. окръжният съд констатира, че са налице основания
по чл. 47,ал.6 от ГПК за назначаване на особен представител на ответника по
делото и с определение от 15.07.2019 г. назначава за негов особен представител
адвокат М.Р.. На 5.08.2019 г. на адвокат Р. е връчен в това нейно качество
препис от исковата молба с приложенията.
С
отговора на исковата молба, подаден на 20.08.2019 г. от ответникът чрез адвокат
Р., се възразява за изтекла давност на вземането, както и се претендира за
нищожност на клаузата на чл. 3,ал.3 от договора за кредит като неравноправна
такава. Заявено е, че по делото няма данни ответникът да е бил търсен и поканен
да върне заетата сума, нито че той се е укривал или е отказал да я върне преди
периода на обявяване на дължимата по кредита сума за предсрочно изискуема и
липсват доказателства защо ищецът приема, че това вземане е станало предсрочно
изискуемо. Заявява, че по делото липсват доказателства ответникът да е
получавал известие за извършената обратна цесия и няма данни дали не е
погасявал задължението си към цесионера по цесията от 2007 г. Счита, че не може
да се направи обоснован извод, че претендираната сума е дължима или поне
дължима изцяло към момента. Затова моли исковете да бъдат отхвърлени като
неоснователни, недоказани.
С допълнителната искова молба от 1.11.2019
г. банката-ищец заявява, че уведомлението до ответника като кредитополучател за
обявяването на кредита за предсрочно изискуем, за неговия актуален размер и за
двата договора за цесия е връчено от ЧСИ Р.М.на 24.10.2018 г. чрез неговия
баща, поради което е неоснователно твърдението на ответника да не е уведомен за
двете цесии, както и за момента на изпадането му в забава и за размера на
дължимата сума (по вноски и общо) по договора за кредит. Заявява, че ответникът
твърди нищожност на клаузата на чл. 3,ал.3 от договора за кредит, но не заявява
на какво правно основание се позовава и твърдението му голословно, недоказано,
съответно, неоснователно. Позовава се отново на заявените в исковата молба и в
уточняващата молба твърдения.
С отговора на допълнителната
искова молба, подаден на 25.11.2019 г. от страна на ответника чрез неговия
особен представител адвокат Р., се заявява, че в допълнителната искова молба не
се сочи от който точно момент ответникът е изпаднал в забава, което
обстоятелство е от съществено значение с оглед преценка за изтекла погасителна
давност на претендираното вземане, като не се твърди дали датата 10.08.2017 г.
е началната дата на изпадане в забава на ответника. Счита, че не е налице
валидно уведомяване за предсрочна изискуемост с оглед разпоредбата на чл. 46 от
ЗКНИП, тъй като в случая уведомлението за предсрочна изискуемост на вземането
не съдържа посочените изисквания на закона. Заявява, че претендира за нищожност
на клаузата на чл. 3,ал.3 от договора за кредит като неравноправна такава, като
тя противоречи на чл. 40 от ЗКНИП във вр. с чл. 143,т.5 от ЗЗП. Счита, че не е
ясно как и въз основа на какъв размер на договорена лихва е изчислен искът за
изплащане на възнаградителна лихва за периода 10.08.2017 г.-24.10.2018 г.,
както и за кои периоди конкретно е посочена мораторна лихва за забава и върху
каква сума е определена.
С обжалваното съдебно решение
окръжният съд приема, че съгласно чл.3,ал.3 от договора за кредит банката има
право да начислява наказателна надбавка в случай, че кредитополучателят
просрочи плащане, върху която и да е вноска или част от нея или при предсрочна
изискуемост. Посочва, че съгласно чл. 18 от договора при непогасяване на която
и да е вноска по кредита, както и при случаи на неизпълнение по смисъла на
договора, банката може да направи кредита изцяло или частично предсрочно
изискуем. Позовава се на заключението на ССЕ относно размера на дължимите суми.
Намира за неоснователно възражението за изтекла погасителна давност, тъй като
относно предсрочната изискуемост е представена разписка от 24.20.2018 г. за
получено от бащата на ответника уведомление от банката, като последното плащане
на главница и лихва е извършено на 29.09.2017 г. и са падежирали 13 вноски без
плащане преди датата на уведомлението, от 119-та до 132-ра вноска, с падежни
дати на всяко 10-то число от месеца. Преценява, че договорната клауза на чл.
3,ал.3 от договора не е неравноправна. Посочва, че съгласно посочената клауза
при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна
изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи лихва в размер на сбора от
лихвата за редовна главница, договорена за съответния период на издължаване на
кредита съгласно алинея първа плюс наказателна надбавка от 10 пункта. Посочва,
че след като договорът при общи условия е сделка, позволена от закона,
единствено меродавна при преценката относно валидността на уговорените при
такива общи условия клаузи е това дали съответната уговорка е във вреда на
обслужваното от банката лице като противоречаща на изискването за
добросъвестност и причиняваща значително неравновесие между правата и задълженията
на страните по конкретната банкова сделка, като се позовава на решение №
546/28.10.2008 г. на ВКС по т.д. № 295/2008 г., ТК,1 ТО. Приема, че посочената
договорна клауза е индивидуално уговорена и не е неравноправна. Затова намира,
че исковете са основателни и следва да бъдат уважени.
С подадената чрез особения
представител адвокат Й.на 22.04.2019 г. въззивна жалба жалбоподателят заявява
оплакване, че окръжният съд не е обсъдил всички доводи на ответника за
неоснователност на исковете и неправилно е приложил материалният закон. Счита
се, че е останал неизяснен въпросът за датата на извършено последно плащане по
кредита от страна на ответника, тъй като банката не е предоставила на вещото
лице исканите документи, поради което не е изготвено ясно и правилно
заключение, като на стр.23 от СИЕ вещото лице посочва, че не е в състояние да
отговори на въпросите, свързани именно с размера на вноските, които следва да
се приемат за падежирали. Счита се, че от представените по делото писмени
доказателства не става ясно кога е извършено последното плащане, какво
задължение е погасено с него и от там не може да бъде проверено дали е
настъпила давност за някои от претендираните от ищеца вземания. Заявява се, че
се спори относно момента, в който е настъпило основание за предсрочна
изискуемост на кредитното задължение, както и дали е налице предсрочна
изискуемост на кредитното задължение, както и дали е налице валидно
уведомление. Заявява се, че моментът на преустановяване на плащанията от
ответника не е изяснен по делото. Твърди се, че окръжният съд не е мотивирал
становището си, че е налице валидно отправено до ответника уведомление за
предсрочна изискуемост на вземането. Твърди се, че в случая уведомлението за
предсрочна изискуемост на вземането не съдържа посочените в чл. 46 от ЗКНИП,
поради което следва да се приеме, че не е налице валидно извършено уведомление
за предсрочна изискуемост. Заявява се, че съгласно ТР № 8/2017 г. от 2.04.2019
г. на ВКС по тълк.д. № 8/2017 г., ОСГТК иск за установяване дължимост на
вземането може да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение или исковата молба. Заявява
се, че съгласно ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК за
вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит
става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при
други обстоятелтва и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или нестъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Посочва,
че съдебната практика приема, че в случай, че не е реализирано задължението за
уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост, за такова може
да се счита връчената искова молба, но в случая това е неотносимо, тъй като
исковата молба не е връчена на длъжника, защото той не е намерен на адреса и му
е назначен особен представител при условията на чл. 47,ал.5 и ал.6 от ГПК,
поради което не е налице валидно уведомление за предсрочна изискуемост спрямо
ответника. Заявява се, че окръжният съд не е обсъдил възражението на ответника
за нищожност на договора за кредит, основана на твърдението за неизпълнение от
страна на ищеца на задължението, визирано в разпоредбата на чл. 24,ал.1,т.7 от
ЗКНИП за връчване на погасителен план. Твърди се, че по делото е установено, че
погасителен план не е предоставян на ответника нито при сключване на договора,
нито впоследствие при всяко едностранно осъществено от страна на банката
изменение на лихвения процент, което представлява нарушение на правилата на чл.
25 от ЗКНИП. Заявява се, че липсата на приложен погасителен план към договора
води до нищожност на договора. Твърди се и че окръжният съд неправилно е приел,
че не е налице неравноправна клауза, а именно чл. 3,ал.3 от договора, която е нищожна
като неравноправна, противоречаща на чл. 40 от ЗКНИП във вр. с чл. 143,т.5 от
ЗЗП. Заявява се, че в случая безспорно се установява, че е налице начисляване
на лихва върху лихва, което е недопустимо, защото, въпреки че в заключението на
СИЕ вещото лице твърди, че не е налице такова изчисляване на лихва върху лихва,
то от съдържанието на посочената разпоредба става ясно, че т.нар наказателна
лихва представлява сбор от лихвата за редовна главница плюс наказателна
надбавка от 10 пункта, която допълнителна наказателна лихва се начислява
допълнително и независимо от вече начислената възнаградителна лихва. Твърди се,
че видно от начина на определяне на наказателната лихва, тя надвишава
двукратния размер на законната лихва, което представлява противоречие с добрите
нрави, както е прието в решение № 906/2004 г. на ВКС по гр.д. 1106/2003 г., 2
ГО, решение № 378/2006 г. на ВКС по гр.д. 315/2005 г., 2 ГО и определение №
901/2015 г. на ВКС по ч.гр.д. 6295/2014 г., 4 ГО.
С отговора на въззивната жалба
банката твърди, че неоснователно жалбоподателят твърди, че по делото не е било
установено кога е направено последното плащане по кредита, тъй като в съдебното
решение е посочено, че от събраните по делото доказателства съдът е установил,
че последното плащане е извършено на 29.09.2017 г. и тъй като предсрочната
изискуемост е обявена на 24.10.2018 г., никоя от претенциите на банката-ищец не
е погасена по давност. Посочва, че наличието или липсата на неизпълнение по
договора за кредит няма отношение към прехвърлянето на вземанията на цесионер,
нито по обратното им цедиране към банката. Относно оплакването за липса на
реквизити на уведомлението за предсрочна изискуемост съгласно чл. 46 от ЗКНИП
заявява, че е неоснователно, тъй като уведомлението съдържа цялата необходима
информация по закон и е ирелевантно ТР №8/2017 г. на ВКС,ОСГТК, което се отнася
към съвсем друга фактическа обстановка. Заявява, че уведомлението за предсрочна
изискуемост е валидно връчено преди подаването на исковата молба, а не с нея.
Заявява, че разпоредбата на чл. 24 от ЗКНИП, приет през 2016 г., не намира
приложение към кредитното правоотношение, което е възникнало през 2007 г.
Относно оплакването в жалбата за наличието на неравноправна клауза в договора
за кредит споделя приетото от окръжния съд, че се касае за индивидуално
уговорена клауза, която не е неравноправна.
Съгласно разпоредбите на чл. 430,ал.1
и ал.2 от ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на
заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а
заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне
след изтичане на срока, като заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с
банката. В случая, видно от представения от ищеца в копие с исковата молба
договор от 8.10.2007 г., банката е предоставила на кредитополучателя М.Ю.А.
кредит за покупка на недвижим имот в размер на 34 750 лв. Съгласно чл.3,ал.1
от договора кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора
от базовия лихвен процент на „Б.“АД за жилищни кредити в лева (БЛП), валиден за
съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 2,95
пункта, който БЛП на банката за жилищни кредити в лева към момента на сключване
на договора е в размер на 7,5%. Съгласно чл.3,ал.3 от договора при просрочие на
дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита,
кредитополучателят дължи лихва в размер на сбора от лихвата за редовна
главница, договорена за съответния период на издължаване на кредита съгласно
чл.3,ал.1 от договора, плюс наказателна надбавка от 10 пункта. В чл. 4 от
договора е установено и задължение на кредитополучателя да заплаща на банката
посочени такси. Съгласно чл.10,т.5 от договора кредитополучателят се задължава
да направи и поддържа застраховка за недвижимия имот, ипотекиран в полза на
банката. Съгласно чл. 14,ал.3-5 от договора кредитополучателят дава съгласие,
оправомощава и упълномощава банката, а банката приема да застрахова от негово
име и за негова сметка предоставения като обезпечение по договора недвижим
имот, както и да подновява сключената от името и за сметка на кредитополучателя
имуществена застраховка на имота за срока на действие на договора, като банката
заплаща от негово име и за негова сметка необходимата премия за сключване и за
ежегодно подновяване на застрахователната полица, като събира необходимите
средства служебно от сметките на кредитополучателя, а ако по тях не е осигурена
необходимата сума, банката да преведе дължимата сума за плащане на съответната
застрахователна премия, като със същата сума увеличи задължението на
кредитополучателя по договора за кредит. Съгласно чл. 5 от договора за кредит,
сключен на 8.10.2007 г., уговореният между страните краен срок за погасяване
(издължаване) на кредита, включително дължимите лихви, е 300 месеца, считано от
датата на откриване на заемната сметка по кредита, в случая 10.10.2007 г. Съгласно
чл. 6 от договора кредитополучателят погасява кредита на равни (анюитетни)
месечни вноски, включващи лихва и главница, с размер на всяка вноска 326,86
лв., като в случай, че по време на действието на договора банката промени
базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити размерът на погасителните
вноски се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което
кредитополучателят с подписването на договора дава своето съгласие, като съгласно чл. 7,ал.1 от договора погасителните
вноски се изплащат ежемесечно, като падежът на всяка погасителна вноска е всяко
10-то число на месеца, след датата на откриване на заеманата сметка. В договора
не е установено да се изготвя погасителен план, съответно, такъв не е видно да
е бил изготвен и погасителен план не е посочен в чл. 27 от договора, посочващ
документите, които са неразделна част от договора. Видно е следователно, че
начинът на погасяване на кредита е установен съгласно договора в чл. 6 и чл. 7
от него, а не с погасителен план, който да бъде приложение към договора,
изготвянето на какъвто не е договорено между страните. Позоваването от
жалбоподателя на разпоредбите на чл.24 (вкл.чл.24,ал.1,т.7) и на чл. 25 от
ЗКНИП е неоснователно, тъй като договорът за кредит е сключен на 8.10.2007 г.,
а този закон е в сила от 2.08.2016 г. (обнародван е в ДВ, бр. 59/29.07.2016 г.)
и съгласно §4 от неговите ПЗР той не се прилага за договори за кредит за
недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на влизането му в сила (с
изключение на чл. 41, който урежда правото на потребителя на предсрочно
погасяване на кредита), съответно, неспазване на посочените разпоредби не може
да обоснове нищожност на договора.
Безспорно е, че срокът по чл. 5
за издължаване на кредита не е изтекъл към датата на подаването на исковата
молба на 14.01.2019 г. Банката-ищец предявява осъдителната претенция спрямо
ответника за плащане на посочените в исковата молба суми като дължими главница
(ведно със законна лихва от датата на исковата молба), възнаградителна лихва,
мораторна лихва (обезщетение за забава), такси и застраховки, като твърди, че
поради забава на длъжника в изплащането на вноските, считано от 10.08.2017 г., тя
е имала основание и е обявила цялото задължение по кредита за незабавно
изискуемо. В случая вземанията по кредита са били прехвърлени от банката на
търговско дружество с договор за цесия от 6.12.2007 г., като впоследствие с
договор за цесия от 6.04.2009 г. вземанията са прехвърлени от това дружество на
банката, поради което след 6.04.2009 г. и понастоящем носител на вземанията по
договора за кредит е банката. Видно от заключението на в.л. Н.от 4.05.2020 г.,
непогасената част от главницата по процесния кредит е в размер на
31 182,89 лв., изчислена като разлика между усвоения кредит в размер на
34 750 лв. и направените погасителни вноски в размер общо на 3 567,11
лв., с последно погасително плащане на 29.09.2017 г. Видно от същото
заключение, непогасената част от възнаградителните лихви по процесния кредит е
в размер на 5 117,12 лв., изчислена като разлика между начислената
възнаградителна лихва до 24.10.2018 г. в размер на 47 661,92 лв. и направените
погашения в размер общо на 42 544,80 лв., с последно погасително плащане
на 29.09.2017 г. Видно от същото заключение (таблица на л.20-21, съответно,
л.204-205 от досието на делото на ОС), непогасената част от мораторните
(наказателните) лихви е в размер на 1651,16 лв., изчислена като разлика между
начислената до 9.01.2019 г. мораторна лихва в размер на 1872,24 лв. и платените
мораторни лихви в размер общо на 221,08 лв., с последно погасително плащане на
29.09.2017 г. Видно е още от заключението, че непогасената част от дължимите
такси е в размер на 570,26 лв., изчислена като разлика между начислените като
дължими такси за времето от 12.09.2009 г. до 10.10.2018 г. в размер на
2 715,80 лв. и платените такива в размер общо на 2 145,54 лв., с
последно погасително плащане на 29.09.2017 г. Видно е от заключението, че
непогасената част от дължимите вноски за имуществена застраховка е в размер на
129,78 лв., изчислена като разлика между начислените като дължими имуществени
застраховки за периода от 12.12.2012 г. до 4.10.2018 г. в размер на 626,03 лв.
и платените такива през периода от 7.05.2013 г. до 29.12.2016 г. в размер общо
на 496,25 лв. Видно от същото заключение, съгласно отразените по процесния
договор плащания последното плащане на главница и лихви е извършено на
29.09.2017 г., т.е. 13 вноски са падежирали без да е настъпило плащане преди
датата на уведомлението 24.10.2018 г., от 119-та вноска до 132-ра вноска, с
падежни дати на всяко 10-то число от месеца, като тъй като към договора няма
приложен погасителен план и не са приложени актуализирани погасителни планове,
експертизата не дава отговор относно размера на всяка вноска. Видно от
допълнителното заключение на в.л. Н.от 10.08.2020 г., прието в съдебното
заседание на окръжния съд на 24.08.2020 г., изчислена е от банката
възнаградителна лихва, договорена в чл. 3,ал.1 от договора, и
наказателна/мораторна лихва, договорена в чл. 3,ал.3 от договора, не е налице
начисляване на лихва върху лихва.
Съгласно чл. 18 от договора за
кредит, при непогасяване на която и да е вноска по кредита банката може да
направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем, а при неиздължаване на
три последователни месечни погасителни вноски изцяло или частично целият
остатък от кредита се превръща в предсрочно изискуем, считано от датата на
падежа на последната вноска. Съгласно чл. 432,ал.1 от ТЗ банката може да иска
предсрочно връщане на сумата по кредита в предвидените в договора случаи. Съгласно
чл. 60,ал.2 от ЗКИ кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем поради
неплащане в срок на една или повече вноски по кредита. Видно от заключението на
в.л. В.Н.от 4.05.2020 г., прието в съдебното заседание на окръжния съд на 16.06.2020
г., последното плащане на главница и лихва е извършено на 29.09.2017 г. и 13
вноски са падежирали без да е настъпило плащане преди датата на уведомлението
24.10.2018 г., от 119-та вноска до 132-ра вноска, с падежни дати на всяко 10-то
число от месеца. Неоснователно е затова оплакването на жалбоподателя, че не е
изяснен въпросът за датата на извършеното последно плащане по кредита от страна
на ответника, респективно, дали е настъпила давност за някои от претендираните
от ищеца вземания. Очевидно е, че във времето от 29.09.2017 г. до датата на
подаването на исковата молба в съда 14.01.2019 г. не е изтекъл 5-годишен срок,
съответно, няма основания да се счита, че претендираните вземания на банката,
изчислени, съответно, от 10.08.2017 г. за главницата, за възнаградителната
лихва и за наказателната лихва, от 12.08.2017 г. за таксите и от 13.11.2017 г.
за застраховките, са погасени по давност съгласно чл. 110 от ЗЗД.
Видно от представените от ищеца в
копия с исковата молба уведомление, разписка за връчването му и писмо, на
основание чл. 18,ал.5 от ЗЧСИ от ЧСИ Р.М.е връчено на 24.10.2018 г. на адрес
гр. К., ЖК“И.“,бл.39,вх.Г,ет.4,ап.56 (който е адресът на кредитополучателя,
посочен в договора и на който съгласно чл.26 от договора следва да се изпращат
уведомленията и изявленията във връзка с договора) на кредитополучателя чрез
неговия баща Ю.М.А. уведомление от банката, съгласно което поради неизпълнение
на условията по договора за кредит и на основание чл. 18 от договора банката е
обявила кредитните задължения за изцяло предсрочно изискуеми, като е посочено,
че към 4.07.2018 г. задълженията са общо в размер на 35 721,51 лв., от които
главница в размер на 31 182,89 лв. (от които 622,64 лв. просрочена
главница), лихва 3 960,24 лв., такси 479,13 лв. и застраховки 99,25 лв. Видно
от заключението на в.л. Н.от 4.05.2020 г., последното плащане на главница и
лихва е извършено на 29.09.2017 г. Установява се следователно, че в периода от
29.09.2017 г. до 24.10.2018 г., както и впоследствие и до настоящия момент, длъжникът
не е извършвал плащания на суми и не са платени вноските по кредита, считано от
29.09.2017 г. занапред, както и възнаградителна лихва, такси и застраховки, поради
което е налице значителна забава, която дава право на банката да обяви кредита
за изцяло предсрочно изискуем. Както е
посочено в съображенията по т.18 на ТР №4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.д. №
4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, предсрочната изискуемост представлява изменение на
договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал.2 от ЗЗД настъпва с волеизявление
само на едната от страните и при наличието на две предпоставки - обективният
факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за
предсрочно изискуем, обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.
60, ал.2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. В случая банката претендира да е упражнила правото си да обяви
кредита за изцяло предсрочно изискуем именно с изявлението, отправено до длъжника
с уведомлението, връчено от ЧСИ на бащата на кредитополучателя на 24.10.2018 г.
Видно от текста на уведомлението, в него ясно е казано, че поради неизпълнение банката
е обявила кредитните задължения за изцяло предсрочно изискуеми, като към
4.07.2018 г. е посочена просрочената главница в размер на 622,64 лв. както и размерът на дължимата главница, лихва,
такси и застраховки. Изявлението на банката за обявяване на кредита за изцяло
предсрочно изискуем е валидно достигнало до кредитополучателя на дата 24.10.2018
г. с връчването на уведомлението на неговия баща от ЧСИ на адреса на
кредитополучателя съгласно чл. 26 от договора. Позоваването от ответника, сега жалбоподател,
на разпоредбата на чл. 46 от ЗКНИП е неоснователно, тъй като договорът за
кредит е сключен на 8.10.2007 г., а ЗКНИП е в сила от 2.08.2016 г. (обнародван
е в ДВ, бр. 59/29.07.2016 г.) и съгласно §4 от неговите ПЗР той не се прилага
за договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата
на влизането му в сила (с изключение на чл. 41, който урежда правото на
потребителя на предсрочно погасяване на кредита). Неоснователно затова
жалбоподателят претендира в случая връченото уведомление за предсрочната
изискуемост на вземанията по кредита да не е валидно отправено, тъй като не
отговаря на изискванията на чл. 46 от ЗКНИП. Що се касае до връчването на
уведомлението, в случая то е надлежно връчено на 24.10.2018 г., преди
подаването на исковата молба на 14.01.2019 г., като връчването е на посочения в
договора адрес и на бащата на кредитополучателя, поради което в случая исковата
молба не се явява уведомяване на ответника за предсрочната изискуемост. Следва
при тези обстоятелства само да се отбележи, че тъй
като предявеният иск е осъдителен с правно основание чл. 79,ал.1 от ЗЗД във вр.
с чл. 430,ал.1 от ТЗ, то по начало би
могло исковата молба да има характер на уведомление до длъжника за настъпване
на предсрочната изискуемост, след като в нея е налице конкретно, изрично и
недвусмислено изявление на банката-ищец относно обявяването на кредита за
изцяло предсрочно изискуем, поради което с връчване на преписа от исковата
молба на ответника да настъпва предсрочната изискуемост на целия остатък от
предоставения кредит. В случая действително препис от исковата молба не е
връчен лично на ответника М.Ю.А., препис е връчен на 5.08.2019 г. на назначения
от съда съгласно чл. 47,ал.6 от ГПК негов представител адвокат Р., но в
хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в
исковата молба по който е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява
правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем поради
осъществяване на предвидените в договора предпоставки, връчването на особения
представител представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник (в тази
насока – решение № 198/18.01.2019 г. на ВКС по т.д. № 193/2018 г., I ТО, ТК). В случая обаче,
както бе вече посочено по-горе, се установява наличие на предпоставките банката
да обяви кредита за предсрочно изискуем след последно извършеното плащане от
кредитополучателя на 29.09.2017 г. и с връчването на уведомлението на
24.10.2018 г. е настъпила предсрочната изискуемост на кредита. След като, както
бе установено по-горе, длъжникът не е извършвал погашения по кредита след
датата 29.09.2017 г., то суми, които се претендират за присъждане с исковата
молба, за главница, лихви, такси и застраховки като дължими след 10.08.2017 г.,
не са били изплатени, поради което са изискуеми.
Във връзка с твърдението на
жалбоподателя за наличие на неравноправна клауза в договора за кредит, а именно
тази на чл.3,ал.3 от него, която да е нищожна като неравноправна, тъй като е
налице начисляване на лихва върху лихва и тъй като противоречи на чл. 40 от
ЗКНИП (съгласно който за договора за кредит се прилагат и чл. 143-148а от ЗЗП) във
вр. с чл. 143,ал.2, т.5 от ЗЗП (съгласно която норма е неравноправна клауза,
която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка), следва отново да се посочи, че позоваването на
норми на ЗКНИП е неоснователно, тъй като договорът за кредит е сключен на
8.10.2007 г., а този закон е в сила от 2.08.2016 г. (обнародван е в ДВ, бр.
59/29.07.2016 г.) и съгласно §4 от неговите ПЗР той не се прилага за договори
за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на влизането
му в сила (с изключение на чл. 41, който урежда правото на потребителя на
предсрочно погасяване на кредита). Несъмнено е обаче, че разглежданият случай
попада в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Видно от договора за
кредит за покупка на недвижим имот от 8.10.2007 г., обезпечен с ипотека (съгласно
чл. 13 от него), той е потребителски договор, тъй като е сключен между банката
като кредитодател, от една страна, и, от друга страна, от М.Ю.А. като
кредитополучател за финансиране на покупка на недвижим имот – апартамент в гр. К.,
- както и на други разплащания, и той се явява потребител по смисъла на чл. 2,
б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО, съгласно която разпоредба „потребител“ означава
всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на
Директивата, участва в договора поради интереси, които са извън рамките на
неговата търговска или професионална дейност, респективно по смисъла на §13, т.1
от ДР на ЗЗП, която норма определя като потребител физическо лице, което ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност, както и физическо лице, което като страна по договор по ЗЗП действа
извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Съгласно чл.
143,ал.2, т.2 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като изключва или ограничава правата на потребителя, произтичащи
от закон, по отношение на търговеца при неточно изпълнение на договорни
задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 10,ал.2 от ЗЗД, олихвяването на
изтекли лихви става съобразно наредбите на БНБ. В
случая се твърди от страна на ответника, сега жалбоподател, че е налице
начисляване на лихва върху лихва, въпреки че в заключението на вещото лице
изрично е посочено, че не е налице такова изчисляване на лихва върху лихва,
защото според жалбоподателя от съдържанието на чл. 3,ал.3 от договора ставало
ясно, че т.нар. наказателна лихва представлява сбор от лихвата за редовна
главница плюс наказателна надбавка от 10 пункта и тази допълнителна наказателна
лихва се начислява допълнително и независимо от вече начислената възнаградителна
лихва. Случай на начисляване на лихва върху лихва обаче е налице, когато лихва
е включена в размер на дълг, върху който след това отново се начислява лихва.
Несъмнено е, включително с оглед самото твърдение на ответника, сега
жалбоподател, че в случая не се претендира наличие на такова изчисляване на
лихва върху лихва. Нормата на чл. 3,ал.3 от договора за кредит не предвижда
дължима и неиздължена лихва да се включва към размер на главница, а урежда
задължението на кредитополучателя да заплаща т.нар.наказателна лихва като
лихва, която се дължи отделно от възнаградителната лихва по чл. 430,ал.2 от ТЗ,
договорена съгласно чл.3,ал.1 от договора, като задължението за плащане на тази
наказателна лихва възниква при посоченото неизпълнение от страна на кредитополучателя,
а начинът на формиране на нейния размер въз основа на размера на
възнаградителната лихва плюс наказателна надбавка несъмнено не се явява
начисляване на лихва върху лихва. Не се установява следователно нормата на чл.
3,ал.3 от договора за кредит да урежда забранен анатоцизъм по смисъла на чл.
10,ал.2 от ЗЗД, поради което да е неравноправна съобразно чл. 143,ал.2, т.2 от
ЗЗП, съответно, нищожна съгласно чл. 146,ал.1 във вр. с чл. 143,ал.2, т.2 от ЗЗП. Относно заявеното
възражение от страна на ответника с отговора на допълнителната искова молба, че
клаузата на чл. 3,ал.3 от договора е неравноправна, като същата противоречи на
чл. 143,ал.2, т.5 от ЗЗП, съгласно която норма е неравноправна клауза, която
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка, и посоченото във въззивната
жалба, че от начина на определяне на наказателната лихва е видно, че тя
надвишава двукратния размер на законната лихва, което представлява противоречие
с добрите нрави, следва да се посочи, че клаузата на чл. 3,ал.3 от договора
гласи следното: „При просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при
предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи лихва в размер на
сбора от лихвата за редовна главница, договорена за съответния период на
издължаване на кредита съгласно алинея 1, плюс наказателна надбавка от 10
пункта“, а клаузата на чл.3,ал.1 от договора гласи следното: „За усвоения
кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора от
базовия лихвен процент на „Б.“АД за жилищни кредити в лева (БЛП), валиден за
съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 2,95
пункта. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП на „Б.“АД за жилищни
кредити в лева е в размер на 7,5%“. Видно е, че в случая в никоя от двете
клаузи не се говори за законна лихва, респективно за основен лихвен процент на
БНБ по смисъла на ПМС № 72/8.04.1994 г. за определяне на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута (отменено), на ПМС № 100/29.05.2012
г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута (отменено) и на ПМС № 426/18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, а за базовия лихвен процент на банката-кредитодател
„Б.“АД („Б.“АД), поради което не може да се приеме да е видно от тази уговорка
наказателната лихва да надвишава двукратния размер на законната лихва. Следва
да се посочи, че съгласно ПМС № 72/8.04.1994 г., ПМС № 100/29.05.2012 г. и ПМС
№ 426/18.12.2014 г. годишният размер на законната лихва за просрочени
задължения в левове е в размер на основния лихвен процент на БНБ плюс 10 пункта.
Видно от заключението на в.л. Н.от 4.05.2020 г. (л.16, съответно, л.200 от
досието на делото на ОС) и от допълнителното заключение от 10.08.2020 г. (л.11,
съответно, л. 235 от досието на делото на ОС), договореният лихвен процент при
просрочена главница, т.е. наказателната или мораторната лихва, е в размер на
20,45% в периода 1.01.2008 г.-9.04.2008 г., 20,70% в периода 10.04.2008 г.-9.06.2008 г., 21,20%
в периода 10.06.2008 г.-9.07.2008 г., 21,95% в периода 10.07.2008 г.-9.10.2008
г., 23,45% в периода 10.10.2008 г.-9.10.2012 г. и 23,20% в периода 10.10.2012
г.-9.01.2019 г. Съгласно общодостъпната информация в продукта „А.“, раздел „В.к.к.
Лихви и борсови индекси“ за основния лихвен процент (ОЛП), обявен от БНБ, в
периода 1.01.2008 г.-1.12.2008 г. основният лихвен процент е между 4,24% и
5,77%, следователно законната лихва (плюс 10 пункта) е между 14,24% и 15,77%, през
2009 г. ОЛП е между 5,17% и 0,55%, следователно законната лихва е между 15,17%
и 15,55 %, през 2010 г. ОЛП е между
0,39% и 0,18%, следователно законната лихва е между 10,39% и 10,18%, през 2011
г. ОЛП е между 0,18% и 0,22%, следователно законната лихва е между 10,18% и
10,22%, през 2012 г. ОЛП е между 0,22% и
0,03%, следователно законната лихва е между 10,22% и 10,03%, в периода от
1.01.2013 г. до 1.02.2016 г. ОЛП е между 0,03% и 0,01%, следователно законната
лихва е между 10,03% и 10,01%, а след 1.02.2016 г. до 9.01.2019 г. ОЛП не е
определян, при което законната лихва следва да се приеме за 10%. При тези
обстоятелства няма следователно основание да се приеме, че изчисляваната от
банката наказателна (мораторна) лихва, която е в размер около двукратния на
законната лихва, е в размери, които да са необосновано високи, съответно, в
противоречие с добрите нрави, поради което да се счете, че клаузата е нищожна и
затова не се дължи от ответника на банката разлика за размер над законната
лихва до размера на начислената от банката наказателна лихва, а се дължи от
него само наказателна лихва в размер на законната лихва, съответно,
неоснователно от страна на ответника, сега жалбоподател, се претендира клаузата
на чл. 3,ал.3 от договора да е нищожна на това основание.
Установява се следователно, че
банката-ищец има вземания спрямо ответника съгласно процесния договор за кредит
за исковите суми, дължими за главница, възнаградителна лихва, мораторна
(наказателна) лихва, такси и застраховки, поради което правилно окръжният съд е
приел по иска с правно основание чл. 430 от ТЗ, че ответникът М.Ю.А. дължи да
заплати на банката претендираните от нея суми. Подадената въззивна жалба е неоснователна
и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
С оглед резултата от въззивното
обжалване жалбоподателят дължи да заплати направените от банката-ответник по
жалбата разноски за внесената сума за възнаграждение на особения представител
на ответника адвокат М.Р. - сумата 1 689,54 лв., която след
постановяването на съдебното решение апелативният съд ще разпореди да се
изплати на адвокат Р.. Съгласно т.7 от ТР №6/2012 г. от 6.11.2013 г. по тълк.д.
№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и разпоредбата на чл. 78,ал.6 от ГПК ответникът М.Ю.А.
следва да бъде осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на апелативния съд дължимата ДТ за
производството по въззивното обжалване – 773,02 лв.
С
оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № №260050, постановено на 24.09.2020 г. по
т.д. 8/2019 г. на Окръжен съд–Стара Загора.
ОСЪЖДА М.Ю.А., ЕГН ********** *** да заплати на „Ю.Б.“АД-гр.С., ***,
ЕИК ********* сумата 1 689,54 лв. – направени разноски за възнаграждение
на особения представител адвокат М.Р. на ответника по спора М.Ю.А. за
производството по делото пред апелативния съд.
ОСЪЖДА М.Ю.А., ЕГН **********
*** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Апелативен
съд – гр. Пловдив, бул. „**“167, БУЛСТАТ ***сумата 773,02 лв. – дължима
държавна такса за въззивното обжалване, както и сумата 5 лв. за ДТ за издаване
на изпълнителен лист за събиране на горната сума при невнасянето й от него до
влизане на настоящото решение в сила.
Решението може да се обжалва при
условията на чл. 280 от ГПК пред Върховния касационен съд – гр. С.с касационна
жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
(1)
(2)