О П Р
Е Д Е Л Е
Н И Е
№.................
гр. Варна, 13.10.2021 г.,
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВАРНА, VІІ тричленен състав, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ДИМИТРОВА
С. КОЛЕВ
като разгледа докладваното от съдия Таня Димитрова частно касационно административнонаказателно дело № 2144/2021 г. на АдмС - Варна, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 63, ал. 2 ЗАНН, вр. чл. 229 и сл. АПК.
Образувано е по частна жалба от С.Д.Т. с ЕГН **********, подадена чрез адв. И.Г., срещу Определение № 407 от 01.09.2021 г. по АНД № 1889/2021 г. на Районен съд – Варна (ВРС), с което е оставена без уважение молба за допълване на Решение № 466 от 06.08.2021 г. на ВРС, в частта за присъждане на разноски в размер на 366,30 лв.
С жалбата се настоява, че определението на съда е неправилно. Твърди, че в разпоредбата на чл. 143 АПК не е предвидено присъждане на разноски в случай на изменение на акта/наказателното постановление и приложима е нормата на чл. 144 АПК, във връзка с чл. 78, ал. 1 ГПК, поради което е следвало въззивният съд да присъди разноски в размер на 9/10 на частния жалбоподател. Посочва, че размерът на претендираното възнаграждение е съобразен с намаленият размер на глобата. Иска се от съда да отмени определението и да осъди Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ да заплати на С.Т. сумата в размер на 366,30 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение, съобразено с уважената част от жалбата.
Ответникът – Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ Варна, чрез представлявана от директора, с писмен отговор поддържа становище за неоснователност на жалбата. Сочи се, че претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 366,30 лв. е прекомерно, съгласно чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Твърди се, че фактическата и правна сложност на делото не предполага адвокатско възнаграждение в такъв размер.
Съдът, като взе предвид изложените в частната жалба доводи, обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Частната жалба е подадена в срок и от страна с правен интерес да обжалва определението, с което не е уважено искането за допълване на решението в частта за разноските, поради което е процесуално допустима.
Производството по АНД № 1889/2021 г. на ВРС е образувано по жалба на С.Д.Т. против Наказателно постановление № 23-0000211 от 06.04.2021 г. на Директор на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ Варна, с което на основание чл. 93, ал. 1, т. 1 ЗАвПр на С.Д.Т. е наложена глоба в размер на 2000 лева за нарушение по чл. 2, ал. 1 от Наредба №41/04.08.2008 г. на МТ. Нарушението се състои в следното: На 27.02.2021 г. Т. извършва обществен превоз на товари с МПС, за чието управление се изисква СУМПС от категория С, без да притежава карта квалификация на водача, издадена по реда на Наредба № 41 на МТИТС. Съдът е разгледал делото и се е произнесъл по същество, като с Решение № 466 от 06.08.2021 г. е изменил наказателното постановление, намалил е размера на глобата от 2000 на 200 лева и осъдил С.Т. да заплати на РД „Автомобилна администрация“ Варна разноски в размер на 80 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
С подадена в срока за обжалване на решението, молба от 12.08.2021 г. чрез адв. И.Г., е поискано допълване на постановеното решение в частта му за разноските, като бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на Т. разноски, съобразно уважената част от жалбата.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК, РД „Автомобилна администрация“ Варна е оспорила искането с изявлението, че претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно, предвид фактическата и правна сложност на делото.
С оспореното Определение № 407 от закрито заседание на 01.09.2021 г. Районен съд - Варна оставя без уважение молбата на С.Д.Т. за допълване на решението в частта за разноските, като му е отказано присъждане на 366,30 лв. адвокатско възнаграждение. Според мотивите на ВРС в разпоредбата на чл. 143 АПК не е включена хипотеза на изменение на административния акт, чрез намаляване на наложено административно наказание. Посочено е, че субсидиарното приложение на ГПК в административното производство се отнася за хипотези, които са идентични и съответстващи по своята същност с уредените в ГПК, но нямат изрична регламентация в АПК, а не и за хипотеза, чиято съотносимост е само частична, при което се извлича единствено чрез аргументи за приложение по аналогия. ВРС прави извод, че хипотезите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК за присъждане на разноски съразмерно на уважената или отхвърлената част от предявения иск не са идентични или съотносими спрямо същността на въззивното административнонаказателното производство по ЗАНН. Изтъква се, че размерът на наказанието не е основен елемент на защитаваните права в административнонаказателното производство, доколкото основен предмет е наличието или липсата на осъществено административно нарушение и законосъобразността на санкционирането на конкретно лице за съответно нарушение. В потвърждение на този извод е посочено, че по ГПК всяка претенция има съответен паричен еквивалент и затова разноските се присъждат спрямо степента на защита на конкретните парично оценими права, а в производствата по ЗАНН, разходите, които прави страната са във връзка със законосъобразността на издадения правораздавателен акт/електронен фиш. В случай, че правораздавателният акт е законосъобразен, се преценява справедливостта на размера на наложената санкция. Приложение по аналогия на разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, ВРС посочва, че може да се обвърже единствено при наличие на хипотезата на чл. 63б, ал. 1, т. 1 ЗАНН.
Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но по мотиви, различни от изложените.
Настоящата инстанция споделя извода на районния съд за допустимостта на искането на С.Т. за допълване на въззивното решение в частта за разноските.
Процесуалният представител на жалбоподателя е представил пред въззивния съд Договор № 48 от 12.04.2021 г. за правна защита и съдействие. Реално е осъществено процесуално представителство на наказаното лице. Изрично е направено искане, както в жалбата, така и в открито съдебно заседание, за присъждане на съдебни разноски.
Въпросът за възлагането на разноските в административнонаказателния процес е уреден в чл. 63, ал. 3 от ЗАНН в приложимата редакция - страните имат право на присъждане на разноски по реда на АПК, т.е. съгласно отговорността за разноски, уредена с разпоредбата на чл. 143 АПК.
Действително в АПК липсва изрична регламентация как следва да се процедира, ако искането за отмяна на административен акт е частично уважено и частично отхвърлено. В такива случаи, съгласно препращащата норма на чл. 144 АПК, приложение намират общите правила на чл. 78 ГПК, според които страните имат право на разноски съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част от иска.
В подкрепа на извода, че именно това е законовата идея е и нормата на чл. 136 от АПК, съгласно която разноските за общия представител се понасят от административния орган съобразно уважената част от оспорването. Освен това Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (чл. 18) обвързва адвокатското възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления, в които административното наказание е под формата на глоба, именно със стойността на глобата или имуществената санкция и/или наложеното имуществено обезщетение, т.е. признато е наличието на материален интерес при този вид производства.
Правото на разноски е акцесорно материално право на страните в съдебния административен процес, то е субективно имуществено право.
С обжалвания правораздавателен акт пред въззивния съд – наказателното постановление, е наложено административно наказание в определена парична стойност за извършено деяние, обявено за наказуемо. С обжалването пред въззивния съд се търси отмяна на наложената санкция/глоба с наказателното постановление, поради което неправилно ВРС приема, че размерът на наказанието не е основен елемент на защитаваните права в съдебното административнонаказателно производство. Именно с цел отмяна на наложеното наказание се изследва налице ли е извършване на вмененото нарушение и законосъобразно ли е санкционирано лицето, респ. като вид и размер правилно ли е определено наказанието. Изменението от съда на размера на наказанието - глоба от 2000 лв. на 200 лв. обосновава извод, че по своята същност в случая е налице частична отмяна на наказанието, респ. на наказателното постановление (в частта на наложената глоба над 200 лв. до 2000 лв.) В такива случаи и двете страни в административнонаказателното производство имат право на разноски съразмерно с уважената и с отхвърлената част от жалбата.
Независимо от изложеното, правилно ВРС е оставил без уважение молбата на Т. за допълване на Решение № 466 от 06.08.2021 г. по АНД № 1889/2021 г. в частта относно разноските, доколкото не се установя несъмнено заплащането на уговореното адвокатско възнаграждение.
В случая пред въззивния съд е представен Договор № 48 от 12.04.2021 г. за правна защита и съдействие. В т. ІІІ от договора наименована „договорено възнаграждение“ е посочено, че същото възлиза на 370 лева, „платимо както следва: авансово, съгласно чл. 2, ал. 6, изр. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАдС към датата на сключване на настоящия договор за правна помощ, от което удържан авансов данък по чл. 36 от ЗДДФЛ в размер на 37 лева“, като е посочена сумата в размер на 407 лева като „внесена сума“. Не е посочен начинът на плащане дали е в брой или по банков път, като няма и доказателства за начина на извършване на плащането. Цитираната от частния жалбоподател разпоредба в Договора за правна защита и съдействие – чл.2, ал.6, изр.1 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, също не внася яснота действително по какъв начин е извършено плащането.
Според задължителното за съда Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК – т. 1, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, като в договора следва да е вписан начинът на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Липсата по делото на доказателства за плащане по банков път, не следва да се приема автоматично, че обосновава извод, че плащането е в брой. Както и в тълкувателното решение е посочено „само когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.“
Изрично в процесния по делото договор за правна помощ и съдействие не е посочено, че начинът на плащане е в брой, поради което не може да се приеме, че договорът има характер на разписка с всички изискуеми реквизити, удостоверяваща реалното заплащане на уговореното възнаграждение.
Недоказано е реалното заплащане от Т. на уговореното адвокатско възнаграждение. Изложеното обуславя извод, че на Т. не се полага присъждане в негова полза на адвокатско възнаграждение.
Обжалваното определение, с което е оставена без уважение молбата на Т. за допълване на решението на ВРС в частта на разноските, като се присъди в полза на Т. адвокатско възнаграждение съразмерно с отменената част на глобата, се явява правилно като краен резултат по изложените по-горе мотиви и следва да бъде оставено в сила.
На основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, във вр. с чл. 229 АПК и чл. 63, ал. 2 ЗАНН, съдът
О П Р Е Д Е
Л И:
ОСТАВЯ В СИЛА Определение № 407 от 01.09.2021 г. по АНД № 1889/2021 г. на Районен съд - Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.