Р Е Ш Е Н И Е
№………… .2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският административен съд, ХVІ-ти състав, в публично заседание на седми юли
две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Красимир Кипров
и при участието на секретаря Камелия
Александрова, като разгледа докладваното от съдията адм.дело N 907 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.64, ал.4 от Закона за управление на
средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове /ЗУСЕСИФ/ във вр. с чл.145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на Община Долни
Чифлик, представлявана от кмета К.А., против
решение за верификация на постъпило
искане за междинно плащане изх. № BG05M9OP001-4.003-0005/9
от 15.04.2020 г. на
заместник- министъра на труда и социалната политика З.Р. - ръководител на Управляващия орган на
Оперативна програма "Развитие на човешки ресурси" 2014-2020 г. /УО на
ОПРЧР 2014-2020г./, в частта му по т.2, с която са определени неверифицирани разходи в общ размер на 14 935,03 лв.
Жалбата съдържа доводи за нарушаване на формата на адм.акт – непосочени
в мотивите фактически и правни основания за издаването му ; допуснати
съществени нарушения на
административнопроизводствените правила – ограничено било правото на защита на
жалбоподателя ,тъй като адм.орган преди
постановяване на решението си не поискал
възражение и представяне на допълнителни документи от страна на жалбоподателя ; противоречие с
материалния закон,поради отсъствието на материално-правни предпоставки за постановяване
на отказ за верификация.
Иска се отмяна на оспореното
решение и присъждане на сторените по делото разноски. В съдебно заседание жалбата
се поддържа от упълномощения юрисконсулт Т. П. .
Ответникът – ръководителят на УО на ОПРЧР 2014-2020г.,чрез
упълномощения гл. експерт с юридическо
образование А.Т. ,в съдебно заседание и
с представената от него писмена защита с.д. 8375/16.07.2020 г. ,изразява
становище за отхвърляне на жалбата като неоснователна и претендира
присъждане на съдебни разноски.
След преценка на събраните по
делото доказателства,съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Издадена е от министъра на труда и социалната политика заповед №
РД01-268/4.04.2018 г. ,с която на зам.министъра З. Д. Р. е възложено
да изпълнява функциите на ръководител на Управляващия орган и Договарящ
орган по Оперативна програма „Развитие
на човешките ресурси” 2014 -2020 г.,съфинансирана от Европейския социален фонд
в пълния обхват от функции по чл.125 от
Регламент 1303/2013 год. Одобрена
е от ръководителя на УО на оперативна програма „ Развитие на човешките
ресурси“ 2014-2020г. документация за
провеждане на процедура чрез подбор на проектни предложения за предоставяне
на безвъзмездна финансова помощ по
проект BG05M9ОP001-4.003 „Транснационални партньорства”. По този повод е сключен административен договор за
предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по Оперативна програма „Развитие на човешките
ресурси“ 2014-2020 г. между Министерство
на труда и социалната политика и Община Долни Чифлик . Същият е сключен на основание чл. 37, ал. 3 от ЗУСЕСИФ във
връзка с постъпило проектно предложение BG05M9OP001-4.005 и т.
III от оценителен доклад, одобрен с
решение РД05-104/15.08.2018 г., изменено с решение № РД05-112/12.09.2018 г. С договора, страните се споразумяват ръководителят
на управляващия орган да предостави на бенефициента безвъзмездна финансова
помощ в максимален размер от 198 660 лв. за изпълнение
на проект BG05М9ОРОО1-4.003-0005 „
Център за възстановяване на социалния живот” ,със срок на изпълнение на проекта
18 месеца,но не по-късно от 31.12.2020 г. За изпълнението на този проект е сключено
между Община Долни Чифлик и Община Osilo
споразумение за транснационално сътрудничество,предвиждащо извършване на един
уъркшоп за изследване на практики в Италия, една международна конференция за обмяна на практики в България
и изработване на наръчник с най-добри практики
„Възстановяване на социалния живот чрез иновативни социални услуги”. Договорено е провеждане
в
периода септември-октомври 2019 г. на работен семинар в Община Osilo, като същата следва да
осигури мястото, храната, експертите, презентацията
на практиките, а превода да се осигури от Община Долни Чифлик. На основание чл.20,ал.4,т.2 от ЗОП и сключеният
административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по
проект „Център за възстановяване на социалния живот” е сключен между Община
Долни Чифлик и „А.-Е.” ЕООД договор № 300/22.08.2019 г. ,съгласно който
изпълнителят „А.-Е. ” приема да извърши
със свои материали и средства и на свой риск срещу възнаграждение в размер
на 33 300 лв. /без ДДС/ организирането на работен семинар в община
Осило,Италия. Описанието на услугата по
този договор е дадено в приложената на л.43-45 от делото техническа
спецификация за услуга. Изпълнението на договорената дейност е описано в приложеният на л.46-55 от делото доклад от 7.10.2019 г. с финансова обосновка към него. Във връзка с
провеждането на международния семинар по посоченият проект, Община Долни
Чифлик депозира искане за междинно плащане №2 за отчетен период 03.07.2019- 31.12.2019 г.
При проверката на представените
технически и финансови отчети, УО изисква на 19.03. и 31.03.2020
г. представянето на допълнителни документи и разяснения, като такива са дадени от Община Долни Чифлик на 26.03.20 г., 6.04. и 7.04.2020 г.
От УО е получено писмо от 13.06.2019 г. от кмета на Община Осило /гръб на л.81 от делото/ , в което е
посочено,че изпълнението на проект „Център за възстановяване на социалния
живот” се финансира от българската
оперативна програма, както и че Община Осило изпълнява финансиран от италианска
програма по ЕСФ проект „Устойчиво включване в етичния
пазар плюс Ангора Корос Фигулинас”, в рамките
на който се организират транснационални
дейности до 8000 евро от бюджета на проекта.
След проверка на първоначално и допълнително представените
документи по искане за плащане с № 2 от ИСУН 2020 с отчетен период 03.07.2019
г. - 31.12.2019 г. по проект „Център за възстановяване на социалния живот”,
ръководителят на УО на ОПРЧР издава решение № BG05M90P001-4.003-0005/9 от 15.04.2020
г. В т.1 от решението
е определен общ размер на верифицираните
разходи от 64 524,14 лв., а в т.2 е определен общ размер на неверифицираните разходи от 14 935,03 лв., като в подточки от 2.1
до 2.10 са посочени размерите на отделните видове неверифицирани
разходи,съответно в подточка 2.11 е посочен размера на верифицираните непреки разходи. С т.3 от
решението е определен общ размер на сумата за плащане от 64 524,14 лв. Решението е изпратено на Община Долни
Чифлик на 15.04.2020 г. ,а подадената
срещу него жалба до АС- Варна е приета в
Министерство на труда и социалната политика с вх.№ BG05М90Р001-4.003-0005/10 от 28.04.2020
г.
При така установените факти,съдът
намира от правна страна следното :
Частично оспорената част на постановеното от ответника решение обективира отказ за верификация на
разходи по ОП„Развитие на
човешките ресурси“ 2014-2020 г. ,което обуславя наличието за жалбоподателя на
правен интерес от съдебното му оспорване. Видно от датата на постановяване
на решението и датата
на постъпване на жалбата в МТСП,
последната е подадена в
14-дневният срок по чл.149,ал.1
от АПК. По тези съображения ,съдът намира жалбата за процесуално допустима.
Разгледана
по същество,жалбата е частично основателна.
Оспореното
решение е издадено от компетентен
адм.орган. В разпоредбата на чл. 9, ал. 5 от ЗУСЕСИФ е регламентирано, че ръководител на УО е
ръководителят на администрацията или организацията , в чиято структура се
намира управляващият орган или определено от него лице. Третото изречение от
същата разпоредба предвижда,че правомощията на ръководител на управляващия
орган по този закон може да се упражняват и от овластено от него лице. Съгласно чл. 4, т. 7 от
Устройствения правилник на Министерството на труда и социалната политика,
приет с ПМС № 266 от 10.11.2009 г., министърът на труда и социалната политика
управлява програми и проекти в сферата на своята компетентност, финансирани от
предприсъединителните и структурните фондове на Европейския съюз и от други
международни финансови институции и донори. Разпоредбата на
чл. 64, ал.3 от ЗУСЕСИФ предвижда,че
ръководителят на управляващия
орган издава отказ за верификация на разходите, включени в искане за плащане,
за които не е потвърдена допустимост. Изложеното сочи,че УО на ОП „Развитие на
човешките ресурси” 2014-2020 се явява
министърът на труда и социалната политика, който на
основание чл.9,ал.5,изр.3 от
ЗУСЕСИФ е делегирал с издадената
от него заповед № РД01-268/04.04.2018г. своите правомощия
на издателя на оспореното решение – зам.министъра
на труда и социалната политика. По тези съображения,съдът намира,че оспореното
решение представлява валиден административен акт.
С изключение на т.2.1 , т.2.2 и т.2.6 ,съдът намира,че оспореното решение е
издадено при спазване на формата на адм.акт. Ясно и точно
са изложени в изискуемата от закона
писмена форма фактическите основания за отказа,като евентуалното тяхно
несъответствие с регламентираните в съответния
закон материално-правни предпоставки
за допустимост на разхода,представлява противоречие с материалноправни
разпоредби по смисъла на чл.146,т.4 от АПК,но не и неспазване на установената
форма по смисъла на чл.146,т.2 от АПК. За спазването на последната е без съществено значение обстоятелството,че фактическите и
правните основания на органа основно са изложени в разпоредителната част на
адм.акт. Що се касае до твърдяното от жалбоподателя отсъствие на
посочени в мотивите на оспорения акт правни основания за отказ за верификация,то
частичната им липса, принципно не представлява налагащо
отмяна на акта неспазване на формата му.
Неоснователно с изключение
на т.2.7
от решението е възражението на
жалбоподателя за допуснато от адм.орган съществено нарушение на административнопроизводствените
правила. В никакъв случай според съда,не е налице неразбираемост на мотивите на
органа в степен приравняваща ги на липса
на мотиви. Същевременно, установява се от събраните по делото
доказателства, че адм.орган е изпълнил
процедурата по чл.63,ал.2 от ЗУСЕСИФ /допусната е техническа грешка в съдебния протокол от 9.06.2020 г. ,където в указанията на съда е
изписана разпоредбата на чл.73ал.2, вместо чл.63,ал.2 от ЗУСЕСИФ/, като е дал с
определянето на подходящ срок
възможност на жалбоподателя да представи допълнително документи
и разяснения. С оглед последното,
съдът намира,че правото на защита не е
било ограничено в хода на адм.процес. Липсата на подробен коментар от страна на адм. орган на дадените от
жалбоподателя разяснения не представлява съществено нарушение на
административнопроизводствените правила,тъй като сама по себе си тя не налага
различно от изложеното в оспорения
акт приложение на материалния
закон.
Конкретно по отношение
отделните подточки от точка 2 на оспореното решение, относимите правни изводи на съда са следните :
Точки 2.1 и 2.2 съдържат отказ за
верифициране на разходи за ДДС,съответно в размер на 632,80 лв. и 1000 лв. Мотивите за отказа на органа са,че
фактури №1330/28.08.2019 г. и № 35/18.12.2019 г. не са отразени
от жалбоподателя в
дневника за покупки и в декларацията
по ЗДДС за съответния данъчен период по чл.72,ал.1 от ЗДДС. По делото не е налице спор, че тези фактури
не са отразени по време на процесния период от 3.07.2019 г. до
31.12.2019 г. в дневника по чл.124,ал.1,т.1 от ЗДДС и в
справката-декларация по чл.125,ал.1 от ЗДДС
- както е заявено в жалбата и установено с писмените доказателства приложени
на л.86-102 от делото, това се е случило през м.март 2020
год. При така установените безспорни факти, адм.орган
е извел правен извод,че включеният в искането за плащане
невъзстановим данък върху добавената стойност по съответната фактура не отговаря на изискванията за определяне на
данъка като допустим разход,съответно по причина на последното,разходът не
подлежи на верификация. Изразената в този смисъл воля на адм.орган е неясна в
степен водеща до невъзможност за осъществяване на съдебен контрол по
приложението на материалния закон,поради което съдът намира,че в тези две части
не е спазена установена от закона форма на адм.акт, т.е. налице е основанието по чл.146,т.2 от АПК за частичната
му отмяна. Неясно е какво точно органът има предвид в използваният от него израз „подадени към
НАП за съответния данъчен период по чл.72,ал.1 от ЗДДС”, тъй като нормата регламентира две алтернативни правни
възможности относно периода на упражняване
на правото на приспадане на данъчен кредит,но
органът не конкретизира във волеизявлението си нито една
от тях - първата касае данъчния
период в който правото е възникнало, а
втората един от следващите 12
данъчни периода. Същевременно, доколкото цитираната разпоредба на чл.72,ал.1 от ЗДДС и относимото към чл.72,ал.2
от ЗДДС изложение на факти имат предвид упражняването на правото на данъчен
кредит,то неразбираема е волята на
адм.орган относно наличието или отсъствието за жалбоподателя на това право.
Констатация в тази насока е необходима за правилното приложение на материалния
закон ,тъй като съгласно пар.1,т.1 от ДР на ПМС № 189 на МС от 28.07.2016 г. наличието на право на данъчен
кредит ,включително когато то не е
упражнено по реда на ЗДДС, определя разхода за ДДС като възстановим данък върху добавената
стойност ,което от своя страна го определя като недопустим
и съответно неподлежащ на верификация разход – по
аргумент на противното от чл.26,ал.1,т.3 от ПМС № 189/2016 г. допустим
и подлежащ на верификация разход е невъзстановимият
ДДС,т.е. този за който не е налице право
на приспадане на данъчен кредит. Тъй като
към датата на издаване на оспореното
решение, по-дългият срок по чл.72,ал.1 от ЗДДС /следващите 12 данъчни периода/ за упражняване на правото на данъчен
кредит и по
двете фактури не е бил изтекъл, то
неясно е какви правни последици органът свързва с факта ,че фактурите не са
отразени в дневника за покупки и в справката-декларация – при съществуващата неяснота единствено може да се предполага,че органът има предвид
съществуването на право на данъчен кредит,което обаче не е упражнено през
периода 3.07.-31.12.2019 г. ,поради
което е налице възстановим данък върху добавената
стойност по смисъла по пар.1,т.1 от ДР на ПМС № 189/2016 г. Последното обаче влиза
в противоречие с направеното в последното съдебно заседание и в
представената от ответника писмена защита изявление на процесуалния му
представител,че във връзка със следващо
искане на жалбоподателя за междинно плащане, органът имал
намерението да верифицира разхода за ДДС по същите две фактури с оглед
отразяването им през м.март 2020 г. в дневника за покупките и в
справките-декларации,т.е. подобно намерение
представлява израз на воля за
квалифициране на данъка по двете фактури като невъзстановим ДДС /без право на
данъчен кредит/. Неяснотата във волеизявлението на адм.орган се подсилва и от
обстоятелството,че т.2.1 и т.2.2
не съдържат изложение на факти, въз основа на които съдът да изведе
собствени изводи за наличието или отсъствието
на право на данъчен кредит по въпросните
две фактури в съответствие
с разпоредбите на чл.68- чл. 70 от ЗДДС. При тези обстоятелства и
доколкото наличието или отсъствието на право на данъчен кредит влияе
пряко върху правния извод за допустимост
на разхода за ДДС,то липсата на изложени в тази насока фактически основания очевидно
препятства съдебният контрол за материална законосъобразност на тези две части
от оспореното решение. Последното налага отмяна
на т.2.1 и т.2.2 от
оспореното решение на основание чл.146,т.2 от АПК и тъй
като естеството на въпроса не позволява решаването му по същество от съда
по смисъла на чл.173,ал.2 от АПК, то преписката следва да бъде върната на адм.орган за издаване
на нов адм.акт при спазване на
изискванията за форма,регламентирани в разпоредбата на чл.59,ал.2,т.4 от АПК
и за прилагане на материалния
закон по отношение връзката право на данъчен кредит – допустимост на
разхода, в съответствие с изложените по-горе
указания.
Точка 2.3 съдържа
отказ за верификация на разход в размер на 900 лв., извършен за
платен приоритет за 10
пътника,осигуряващ на всеки от тях качване на борда на самолета на ръчен багаж
до 10 кг. за полета по маршрута гр.Варна- гр.Бергамо. Установен е от
органа и не се оспорва от жалбоподателя факта ,че при този
полет е бил извършен
и разход в размер на 840 лв. ,платен за чекиран багаж 10 кг. на
пътник. По сходен начин не са спорни и фактите,
че при следващия полет от гр.Бергамо
до о-в Сардиния ,Италия ,където се
намира мястото на командировката на въпросните 10 пътника, същите са пътували с 10 кг. регистриран багаж без
приоритет. Съобразно тези обстоятелства,неясни при отправеното от жалбоподателя искане за междинно
плащане и съответно спорни в съдебния процес остават фактите за необходимостта от заплащане на приоритет за до 10
кг. ръчен багаж на борда на самолета. При установеният факт за
пътуване с 10 кг. регистриран багаж без
приоритет при вторият полет, органът е извел логичен и обоснован извод,че за
първият полет не е доказана фактическа необходимост за
плащане освен на чекирания багаж и на
такъв с приоритет. Фактът за наличието на такава необходимост представлява
положителен и благоприятен за жалбоподателя юридически
факт ,тъй като установяването му
би имало за последица верифициране на п оисканата от него за плащане сума в размер на
900 лв. Видно от съдържанието
на жалбата,тя не съдържа изложение или твърдение относно този спорен факт, като
жалбоподателят изцяло си служи с правни аргументи цитирайки разпоредбата на чл.13,ал.2 от Наредбата за
служебните командировки и специализации в чужбина и правилата за пътуване в „икономична класа”. Въпреки дадените му от съда на основание чл.170,ал.2 от АПК в първото
съдебно заседание указания по доказателствената тежест, жалбоподателят не представя в съдебния
процес доказателства ,които да
установяват факти за необходимост от
плащане на приоритет за до 10 кг. ръчен багаж на борда на самолета. Съобразно
последното, доказан остава единствено факта за необходимост
от плащане на 10 кг. чекиран
багаж за полета по маршрута гр.Варна –
гр.Бергамо , така както се е осъществил
втория полет от гр. Бергамо до о-в
Сардиния, Италия. Недоказаните факти са
несъществуващи, от което следва извода,че плащането на разход в размер на 900 лв. за приоритет е било
извършено от жалбоподателя при отсъствието на фактическо основание за това. В този смисъл, разходът се явява незаконосъобразен като несъответстващ на регламентираният в чл.33 от Регламент 2018/1046 принцип на добро
финансово управление и качество на
изпълнението ,а не нецелесъобразен както той е квалифициран в обжалваното
решение. По аргумент на противното от вярно посочената в оспореното решение
разпоредба на чл.57,ал.1,т.4 от ЗУСЕСИФ, незаконосъобразно извършеният разход
не е допустим такъв,поради което при
правилно приложение на материалния закон и в съответствие с целта на закона е
отказано верифицирането му.
Точка 2.4 съдържа отказ за верифициране на разход в
размер на 328 лв., представляващ платена такса за избор на места в самолета при
осъществените от командированите лица полети по маршрута гр.Варна –
гр.Бергамо,Италия и обратно. Разходът е определен от УО като допълнителен и
оскъпяващ цената на самолетния билет ,поради което извършването му нарушава
принципа по чл.33 от Регламент 2018/1046
за добро финансово управление . Относно тази точка не е налице спор по
фактите – спорът е правен, а именно дали е налице нарушение на чл.33 от
цитираният Регламент, разрешаването на който е обусловено
включително от правилността на извода
на УО за необосновано оскъпяване
цената на самолетния билет. Изложените в
жалбата аргументи за обратното са свързани с възможността за получаване на отстъпка в цената при ранно закупуване на самолетния
билет и съответно оскъпяването му при незакупуване на място
в самолета, породено от автоматичното
разпределяне на местата на случаен
принцип. Вярно е ,че ранното закупуване
на самолетния билет намалява цената ,но това обстоятелство няма връзка според
условията на превоза със закупуването на места. Същевременно, невярно е твърдението,
че автоматичното разпределяне на местата
от системата може пряко да доведе до оскъпяване цената на самолетния билет –
такова изискване не съществува в
условията за превоза. Съобразно тези обстоятелства, независимо от получената
от жалбоподателя отстъпка
в размер на 200 евро,която в
случая не се оспорва от страна на ответника, то цената на самолетния билет категорично би била по-ниска,ако при същите условия на закупуване на самолетния
билет не бяха закупени места , за които
допълнително е извършен разход в размер на 328 лв. В тази връзка,нито в хода на
адм.производство,нито в хода на съдебното производство са представени от
жалбоподателя доказателства сочещи на необходимост от закупуване на места с оглед изпълнение на
целите на командировката,поради което
извършеният за това разход действително се явява допълнителен такъв и необосновано
оскъпяващ цената на самолетния билет. С
оглед последното,нарушен се явява принципа на икономичност по
чл.33,ал.1,б.”а” от Регламент 2018/1046
, поради което разхода се явява
незаконосъобразен и съответно недопустим
по аргумент на противното от
чл.57,ал.1,т.4 от ЗУСЕСИФ. При вярно посочено в оспореното решение фактическо
основание, неправилно посочените правни
основания по чл.57,ал.1,т.1 и т.2 от ЗУСЕСИФ не нарушават формата на адм.акт в
степен налагаща отмяната му. Като не е
верифицирал недопустимият по изложените
съображения разход,УО е постановил
материално законосъобразно и съответстващо на целта на закона решение в тази му част.
Точка 2.5 съдържа отказ за
верифициране на разход в размер на 97,80 лв., включващ възстановени от Община
Долни чифлик разходи на командированите лица срещу представените от тях билети
за трансфер летище – хотел в гр.Бергамо, Италия. УО е приел
разхода за недопустим,тъй като
стойността на билета не надвишава 30 на
сто от размера на дневните пари,поради което съгласно чл.18 от Наредбата извършените
разходи за транспорт следва да
са за сметка на дневните пари. Изложените в жалбата аргументи са за това,че
разхода правилно е отчетен като пътен разход до мястото
на командировката – гр.Осило,а не като разход в
населеното място за вътрешен градски транспорт. Така структуриран, спорът отново е такъв по правото. По делото не е налице спор
относно факта,че гр.Бергамо е мястото на
първата нощувка на командированите лица,както и че в командировъчните
заповеди и в издадените от Община Долни чифлик
на командированите служители разходни касови ордери, разхода е отчетен
като такъв за градски транспорт. Също
така не е налице спор,че разхода / 9,78
лв. за всяко едно от командированите 10 лица/ не надвишава
30 на сто от размера на дневните пари. Средствата за вътрешен транспорт са регламентирани
в чл.18,ал.2 от
Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина,като
регламента за 30 % има предвид
транспорта от летището до населеното място на командировката. В случая Община
Долни чифлик поема този разход
за своя сметка, след като освен дневните пари изплаща на командированите от нея служители и средствата
за трансфера от летището до хотела в гр.Бергамо, въпреки че същите не
надхвърлят 30 на сто от размера на дневните пари. Първото изречение на
чл.18,ал.2 от Наредбата определя,че средствата за вътрешен транспорт се
определят заедно с маршрута и превозното
с редство в заповедта за командировка,при което след като последната включва в
маршрута гр.Бергамо като място на първа
нощувка,то това населено място
правилно е квалифицирано от УО
като населено място на командировката. Съобразно последното,разхода за трансфер
от летището до хотела в
гр.Бергамо се явява такъв в рамките на това населено място,поради което
правилно същият е квалифициран в обжалваното решение като средства за вътрешен
транспорт. Тъй като тези средства не надвишават 30 на сто от размера на
дневните пари,то по аргумент на
противното от разпоредбата на чл.18,ал.2,изр.2
от Наредбата,същите следва да бъдат за сметка на предоставените на командированите лица
дневни пари,а не за сметка на
командироващото ведомство. Приемайки обратното,жалбоподателят нарушава
разпоредбата на чл.18,ал.2,изр.2 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина,поради което така извършеният от него разход се явява
незаконосъобразен,съответно недопустим по аргумент на противното от разпоредбата на
чл.57,ал.1,т.4 от ЗУСЕСИФ. Излишно
посоченото в оспореното решение правно основание по чл.57,ал.1,т.2 от
ЗУСЕСИФ не нарушава формата на адм.акт в
степен налагаща отмяната му. Като не е верифицирал недопустимият разход
в съответствие с вярно посоченото
правно основание по аргумент от чл.57,ал.1,т.4 от ЗУСЕСИФ
, УО е постановил материално законосъобразно и
съответстващо на целта на закона решение в тази му част.
Точка 2.6 съдържа отказ за верифициране на разход в
размер на 718,70 лв., явяващ се резултат от редуцирането на основание чл.18,ал.3,т.1”б” от
Наредбата за служебните командировки
и специализации в чужбина на размера
на платената услуга „полупансион” на командированите лица за периода 2-4.10.2019 г. по причина на това,че в противоречие с чл.25
от Наредбата същата включвала и разходи за вечери.
В жалбата се твърди,че така извършеният разход за настаняване тип
„полупансион”, включващ нощувка,закуска и вечеря
е по-икономичен от настаняване,включващо само нощувка и закуска.
Доказателства за последното не са
представени по делото от страна на жалбоподателя. Спорният разход е такъв
за настаняване на командированите лица в хотел „Грация деледа”,като същият
съчетава дневни пари за храна по смисъла на чл.18 от Наредбата и квартирни
пари по смисъла на чл.25 от Наредбата – платен е полупансион за нощувка,
закуска и вечеря, за които факти не
съществува спор по делото. Действително,съгласно чл.25 от Наредбата разходите
за вечеря не се включват в квартирните пари, но според третото
изречение на същата разпоредба, те се включват в
размера на дневните пари. Относителният дял на дневните пари
за вечеря е регламентиран в разпоредбата на чл.18,ал.3,т.1 ”б” от Наредбата в
размер на 35 на сто, като посочената в оспореното решение стойност от 718,70 лв. е
определена по начина изложен в писмената
защита на ответника – 35 % от нормативно полагащите се на едно
командировано лице дневни пари по т.36 от Приложение № 2 от Наредбата. С така
извършената редукция, УО всъщност е
определил законосъобразният размер на квартирните пари полагащи се в съответствие с чл.25 от Наредбата, като по отношение на тях
правилно е изключена определената по посоченият начин стойност на вечерята. В тази връзка, неправилно е застъпеното
в жалбата становище,че тъй като
приемащата страна не поемала разходи за храна,то въпросният разход следвало да бъде за сметка на квартирните, а не за сметка на дневните
пари – няма нормативна уредба за подобна
зависимост. Същевременно обаче,обжалваното решение не съдържа каквито и да било фактически констатации
дали разхода от 718,70 лв. надхвърля с
тази стойност допустимия според т.36 от Приложение № 2 от Наредбата размер на отчетените от
жалбоподателя дневни пари ,което е
необходимо с оглед разпоредбата на третото
изречение от чл.25 на Наредбата,съгласно
което всички други разходи са за сметка
на дневните пари на командированите лица. В този смисъл, само ако общият размер
на отчетените за периода дневни
пари,включващ и разхода за вечеря,
надхвърля със сумата от 718,70 лв. нормативната стойност на полагащите
се съгласно т.36 от
Приложение № 2 от Наредбата
дневни пари,то тогава отказът за верифициране на същата сума би бил материално законосъобразен. Тъй като
проверката за правилното приложение на
материалния закон се извършва въз основа на изложените в оспорения адм.акт
факти, а такива в това отношение липсват - няма
изложени данни за необходимата съпоставка
, то съдебният контрол за
правилното приложение на материалния закон е обективно невъзможен. Така съществуващата липса на
посочено в оспореното решение фактическо основание представлява неспа зване на формата на адм.акт по смисъла на чл.146,т.2 от АПК,налагаща отмяна на оспореното решение в тази му част и тъй като естеството на въпроса не позволява
решаването му по същество от съда по смисъла на чл.173,ал.2 от АПК, то преписката следва да бъде върната на адм.орган
за издаване на нов адм.акт при спазване на
изискванията за форма по чл.59,ал.2,т.4 от АПК
и за прилагане
на материалния закон в съответствие
с горепосочените указания по прилагането на третото изречение на чл.25
от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина.
Точка 2.7 съдържа отказ за верифициране
на разход в
размер на 3120 лв. за осигуряване на
кафе-паузи по време на работния семинар в община Осило, отчетени по
договора с изпълнителя „А.-Е.” ЕООД. Отказа е постановен с мотива,че съгласно
партньорското споразумение между община Долни чифлик / партньр 1/ и община
Осило /партньор2/ мястото и храната са отговорност на партньор 2, т.е.
кафе-паузите са осигурени от община Осило, поради което разходът е недопустим
съгласно т.14.4 от Условия за кандидатстване по схема „Транснационални
партньорства”. Като допълнителен аргумент за непризнаване на разхода УО посочва,че в административния договор по
отношение на семинара на о-в Сардиния, Италия не са планирани разходи за кафе-паузи – такива разходи били
планирани единствено за събитията,организирани на територията на РБ. Изложените
в жалбата аргументи са, че сключеното с
партньор 2 споразумение не предполага
финансово участие в проекта на община Осило, както и че УО не е доказал наличие на двойно
финансиране. Съдът не намира относима към разхода за кафе-паузи клауза в
административния договор – напротив,установява се от описанието на проекта,че подобни разходи са
включени в т.6.4 от същото. Повдигнатото от жалбоподателя възражение е основано
на отрицателни юридически факти, при което за ответника съществува
доказателствената тежест да установи твърденият от него
положителен юридически факт за наличието на финансова отговорност на
община Осило за този разход, т.е. да установи факта,че разхода е финансиран
по друга операция,програма или каквато и
да е друга финансова схема, произтичаща от националния
бюджет,от бюджета на Общността или от друга донорска програма по смисъла на
т.14.4 от Условията за кандидатстване по схема „Транснационални партньорства”. В
подкрепа на така изложеното в оспореното решение фактическо
основание за отказа, ответникът представя като доказателство писмо на кмета на
община Осило от 13.06.2019 г. От
съдържанието на същото не се установява с
необходимата за главното и пълно доказване категоричност, че посоченият
в писмото проект, за който е получена
безвъзмездна финансова помощ в размер на 233 439,89 евро в рамките на
който се организират транснационални дейности до 8000 евро от бюджета на
проекта ,има отношение към договореностите от споразумението за транснационално
сътрудничество между Община Долни чифлик
и Община Осило. Така
представеното доказателство е достатъчно за направата единствено на
предположения в тази насока,поради което съдът приема за недоказано наличието
на основанието за недопустимост на разхода по чл.57,ал.1,т.1,2 и т.4 от
ЗУСЕСИФ във вр. с т.14.4 от
Условията за кандидатстване по схема „Транснационални партньорства”, съответно неопровергана остава тезата
на жалбоподателя, че ангажимента на община Осило е само логистичен,но не и финансов. При
отсъствието и на фактическото основанието по допълнително изложеният от УО
аргумент за недопустимост на разхода, оспореното решение се явява
постановено в тази му част при неизясняването
на всички факти и
обстоятелства от значение за правилното приложение на материалния закон. В този смисъл, допуснато е съществено
нарушение на административнопроизводствените правила по чл.35
от АПК,тъй като УО не е изяснил всички релевантни за правилното приложение на
материалния закон факти – няма
данни и фактически констатации за
извършена от УО проверка дали разхода е
действително извършен в поисканият за плащане размер , както и няма данни за извършена
правна проверка дали ако е извършен,размерът му съответства на принципа
за добро финансово управление и качество на изпълнението
по чл.33 от Регламент
2018/1046. При наличието на това
основание за оспорване по чл.146,т.3 от АПК и доколкото
пропуснатото от адм.орган процесуално действие не подлежи на извършване
от страна на съда,то решението подлежи на отмяна
в тази му част с връщане на преписката за ново разглеждане с цел извършване на
пропуснатите процесуални действия.
Точка 2.8 съдържа
отказ за верифициране
на разход в
размер на 2 940 лв., отчетен за лектори/модератори по сключения договор с „А.-Е.” ЕООД. Отказа е
мотивиран с недопустимост на разхода на основание чл.57,ал.1,т.2
от ЗУСЕСИФ във вр. с т.14.4 от Условия за кандидатстване
по схема „ Транснационални партньорства”, като от фактическа страна е прието, че Община Осило е изпълнила
ангажимента си по споразумението с
Община Долни чифлик за осигуряване на лектори, както и че в представените документи не присъствали
лектори/модератори осигурени от
изпълнителя „А.-Е.” ЕООД. Аргументите на жалбоподателя са същите като по т.2.7 – липса на финансово участие за община
Осило в проекта и недоказаност
наличието на двойно финансиране. В т.2.4 от техническа спецификация за услуга
по договор № 300/22.08.2019 г. е посочено,че изпълнителят „А.-Е.” ЕООД има задължението да осигури минимум един
преводач и лектори/модератори по гореспоменатата тема. В тази връзка,
доказателствената тежест за установяване на този
юр.факт от изпълнението на договора е за жалбоподателя – същият е положителен и благоприятен за него,тъй като
наличието му би обусловило допустимост на поисканият за плащане разход. По
делото не са представени от страна на
жалбоподателя убедителни доказателства
установяващи този спорен юр.факт – спорът е породен от противната теза на УО,че
лекторите/модераторите са осигурени от община Осило. От друга страна, жалбата
не съдържа точно и ясно изложено фактическо
становище в тази насока. Съобразно тези обстоятелства, съдът намира за недоказан факта,че лекторите/модераторите са осигурени от „А.-Е.” ЕООД, каквото
задължение т ози изпълнител има по сключеният от него договор с Община Долни
чифлик. Правната последица от тази неустановеност е липсата на данни поисканият за плащане разход да се
отнася за реално извършена услуга по смисъла на чл.57,ал.1,т.3 от ЗУСЕСИФ. При липсата на извършена услуга не е налице основание за финансиране,поради което макар и да не са
установени данни за двойно финансиране, то разходът е недопустим по аргумент
на противното от чл.57,ал.1,т.3 от
ЗУСЕСИФ. При вярното изложеното в оспореното решение фактическо основание, сгрешената
негова правна квалификация по чл.57,ал.1,т.2 от ЗУСЕСИФ не
нарушава формата на адм.акт в
степен налагаща отмяната му. Като не е верифицирал недопустимия по изложените съображения разход, УО е постановил материално законосъобразно и съответстващо на целта на
закона решение в тази му част.
Точка 2.9 съдържа
отказ за верифициране на разход за
преводач в размер на 2 400 лв., отчетен за два дни по договора сключен с „А.-Е.” ЕООД. Отказа е
постановен на основание чл.57,ал.1,т.3
от ЗУСЕСИФ с мотива,че през въпросните два дни на 1.10. и 5.10.2019 г. не е извършван превод за
целите на семинара,който обхващал само дните
2,3 и 4.10.2019 г. По делото не е налице спор относно фактите,че дните 1
и 5.10.2019 г. са такива на пътуване, както и че работният семинар
обхваща периода 2 - 4.10.2019 г. При
тези обстоятелства,изложените в жалбата аргументи са за това,че превод бил
осъществен и извън програмата на семинара при осъществяване
на социалните контакти между участниците в него и домакините,което подпомагало и обезпечавало целите на семинара.
Обезпечаването на социалните контакти не влиза в предмета на проекта, обхвата
на който определя действителното му
изпълнение по смисъла на чл.57,ал.1,т.3
от ЗУСЕСИФ. В този смисъл,всички излизащи извън предмета на проекта разходи за услуги ,
не се явяват реално извършени за целите
на същият , поради което по аргумент на
противното от чл.57,ал.1,т.3 от ЗУСЕСИФ, разходът за превод извън рамките на
работния семинар, независимо дали е действително извършен ,се явява недопустим.
Като не е верифицирал недопустимия по тези съображения разход, УО е постановил
материално законосъобразно и съответстващо на целта на закона решение в
тази му част.
Точка 2.10 съдържа отказ за верифициране на разход в размер на
1440 лв. за осигуряване на зали
и регистрация на участниците в семинара, отчетен по договора с „А.-Е.” ЕООД.
Отказа е постановен на основание чл.57,ал.1,т.1, т.2 и т.3
от ЗУСЕСИФ във вр. с т.14.4 от Условия за кандидатстване
по схема „Транснационални партньорства” с
мотива, че видно от приложената програма и отчети на присъствали лица,партньор
№2, т.е. община Осило е изпълнила ангажиментите си по споразумението с община Долни чифлик за транснационално сътрудничество,като е
осигурила необходимите зали, експерти, лектори, участници, посещения на добри
практики на място, включително в общински и частни служби и организации. Като
допълнителен аргумент е посочено обстоятелството,че работните срещи и
визитите са проведени в зали на партньора или на място
на опериране на организации ,включени в
партньорските проекти на община Осило, като посещенията през процесните три дни
са извършени с цел предоставяне на добри практики от тези организации. Изложените
в жалбата възражения се състоят
в твърдението ,че услугата била извършена от „А.-Е.” ЕООД чрез осъществяване
на контакт с община Осило с цел за
осигуряването на зали, както и с
довода,че община Осило нямала финансов ангажимент по проекта. Точка 2.5 от
техническата спецификация на услугата по договора с „А.-Е.” съдържа задължение за изпълнителя
за осигуряване на зали
/обозначени с банер или плакат,предоставен от възложителя/ и регистрация на
участниците. Установяването на изпълнението на това задължение е в
доказателствена тежест на жалбоподателя ,тъй като се касае са положителен и
благоприятен за него юридически факт,обуславящ допустимост на претендирания за
плащане разход . Указания по
съществуващата за него доказателствена
тежест са дадени от съда в
първото съдебно заседание, но други доказателства освен тези представени в
адм.производство, не са представени, а от
събраните такива не става
ясно как точно е изпълнено това задължение от страна на „А.-Е.” ЕООД – как, кога, с кого и какви контакти са осъществени с община
Осило с цел осигуряване на зали. Неустановеността на тези факти има съществено
значение с оглед безспорният факт, че
партньор 2, т.е. община Осило има ангажимент в тази посока съгласно сключеното
с община Долни чифлик споразумение, съществуването на който не се отрича от
жалбоподателя, а се признава с твърдението,че ангажимента нямал финансови
измерения. Последицата от тази недоказаност е обективната фактическа невъзможност да се идентифицира съществуването
на организационен принос на „А.-Е.”
ЕООД по осигуряването на зали за семинара,което би било възможно при неговото категорично разграничаване от признатият
в същата насока организационен
принос на община Осило. По сходен начин, такива доказателства липсват и по
отношение организацията от „А.-Е.” ЕООД на регистрацията
на участниците в семинара. Недоказаните факти
са несъществуващи,което от своя
страна налага извода за липсата
на реално извършена
услуга по смисъла на чл.57,ал.1,т.3 от
ЗУСЕСИФ. Съобразно тези обстоятелства не
е налице основание за финансиране,поради
което недоказаният аргумент на УО за
двойно финансиране е ирелевантен в
случая, а излишно посочените в оспореното решение правни основания
по чл.57,ал.1,т.1 и т.2 от ЗУСЕСИФ не нарушават формата на а дм.акт в степен
налагаща отмяната му. С оглед последното, от решаващо значение е вярно
посоченото фактическо основание
съответстващо на правното основание по чл.57,ал.1,т.3 от ЗУСЕСИФ,по аргумент на
противното от която разпоредба, разходът се явява недопустим. Като не е
верифицирал недопустимия разход, УО е постановил материално законосъобразно и съответстващо
на целта на закона решение в тази му част .
Точка 2.11 касае непреки разходи в размер на 10 на сто от отчетените
допустими преки разходи, т.е. както е посочено в писмената защита на ответника,
сумата от 1 357,73 лв. се явява математическа функция от претендираните и
неверифицираните разходи. Същата е неправилно определена в оспореното решение предвид незаконосъобразността на същото по т.2.1
, т.2.2 , т.2.6 и т.2.7, т.е. налице е материална незаконосъобразност на тази
част от решението
по смисъла на чл.146,т.4 от АПК . Последната, налага отмяна на тази оспорена
част от решението и връщане на преписката за ново разглеждане
от адм.орган ,тъй като естеството на въпроса не предполага решаването му от съда .
С оглед гореизложеното,
оспореното решение следва да бъде отменено в частта му по т.2.1 , т.2.2
, т.2.6 ,
т.2.7 и т.2.11
, съответно жалбата следва да бъде отхвърлена
като неоснователна по отношение на т.2.3, т.2.4 , т.2.5
, т.2.8 ,
т.2.9 и т.2.10
от оспореното решение.
При този изход на делото, правото
на разноски на жалбоподателя по
чл.143,ал.1 от АПК за юрисконсултско възнаграждение и за платена
държавна такса в размер на 149,36 лв. следва да бъде определено в съответствие с уважената
част от жалбата,която
се отнася за материален интерес в размер на 6829,23 лв.
Правото на разноски на ответника по
чл.143,ал.4 от АПК за юрисконсултско възнаграждение следва да бъде определено в съответствие
с отхвърлената част от
жалбата,която се отнася за материален интерес в размер на 8105,80 лв. Приложима
за полагащото се на двете страни
юрисконсултско възнаграждение е разпоредбата на чл.8,ал.1,т.4 от Наредба
№1/9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Като се
има предвид същата, ЮЛ на ответника
дължи на жалбоподателя
възстановяване на разноски за юрисконсултско възнаграждение
в размер на 447,22 лв.
и разноски за държ.такса в размер на
68,29 лв., или общо разноски в
размер на 515,51 лв., съответно дължимите от жалбоподателя на ответника
разноски за юрисконсултско възнаграждение
са
в размер на 530,82 лв. След извършване
на компенсация,следва да бъдат
присъдени на ответника разноски в размер
на 15,31 лв.
Предвид изложеното,съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение за
верификация на постъпило искане за междинно плащане рег. № BG05M9OP001-4.003-0005/9
от 15.04.2020 г. на
зам. министъра на труда и социалната политика З.Р. – ръководител
на Управляващия орган на Оперативна
програма "Развитие на човешки ресурси" 2014-2020 г. в частта
му по т. 2.1 , т.2.2
, т.2.6 ,
т.2.7 и т.2.11 и ВРЪЩА преписката на административния
орган за ново произнасяне в тези части съобразно дадените в мотивите на това решение
задължителни указания по тълкуването и
прилагането на закона.
ОТХВЪРЛЯ
КАТО НЕОСНОВАТЕЛНА жалбата на Община Долни чифлик,срещу т. 2.3 , т.2.4
, т.2.5 , т.2.8 ,
т.2.9 и т.2.10
от същото решение.
ОСЪЖДА Община
Долни чифлик , ЕИК ***, с адрес : гр.***да
заплати на Министерството на труда и социалната
политика гр. София съдебно-деловодни разноски в размер на 15,31 лв.
Решението
подлежи на обжалване
пред Върховния административен съд в четиринадесетдневен срок от съобщаването му на страните по делото.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :